Общение и другост – могат ли двете да се съгласуват? Не се ли изключват взаимно и не са ли несъвместими помежду си? Не е ли истина, че по дефиниция „другият” е моят враг и моят „първороден грях” по думите на Жан-Пол Сартр?
Нашата западна култура изглежда e възприела този възглед в много отношения. Индивидуализмът е залегнал в самите основи на тази култура. Още откакто през 5 в. сл. Хр. Боеций отъждествява личността с индивида („личността е разумна по природа индивидуална същност”), а бл. Августин набляга на важността на самосъзнанието в разбирането на личността, западното мислене не е престанало да изгажда себе си и културата си на тази основа. Щастието на индивида даже е станало част от Американската конституция.
Всичко това предполага, че в нашата култура защитата от другия е основна необходимост. Чувстваме се все по-застрашени от присъствието на другия. Принуждавани сме и дори насърчавани да смятаме другия първо за свой враг, преди да може да погледнем на него или на нея като приятел. Общението с другия не е спонтанно – то се крепи на огради, които ни защитават от опасностите, подразбиращи се в присъствието на другия. Приемаме другия само доколкото не застрашава правото ни на личен живот или доколкото е полезен за индивидуалното ни щастие.Извън всякакво съмнение е, че това е пряко следствие от така нареченото на богословски език „грехопадение”. В самия корен на съществуването ни има вродена наследствена патология и това е страхът от другия.
Това е следствие от отхвърлянето на другия par excellence – на нашия Създател, от първия човек – Адам, а преди него – и от демонските сили, които са се разбунтували против Бога.Същността на греха е страхът от другия, което е част от отхвърлянето на Бога. И след като утвърждаването на „аз-а” веднъж е реализирано чрез отхвърлянето, а не чрез приемането на другия – именно това е избрал да извърши в свободата си Адам, съвсем естествено и неизбежно е другият да се превърне във враг и заплаха. Помирението с Бога е необходимо предварително условие за помирението ни с който и да било „друг”.Фактът, че страхът от другия е патологично присъщ на съществуването ни, води до страх не само от другия, но и от всякаква другост. Това е тънък момент, който изисква внимателно разглеждане, тъй като показва колко дълбок и широко разпространен е страхът от другия – ние не се страхуваме просто от конкретни други, но дори и ако ги приемаме, то е с условието по някакъв начин да са като самите нас. Радикалната другост е анатема. Самата различност е заплаха. Че това е всеобхватно и патологично, се вижда от факта, че дори когато различността на практика не представлява заплаха за нас, ние я отхвърляме, просто защото не я харесваме. Отново и отново забелязваме как страхът от другия не е нищо повече от страх от различното. Всички искаме по някакъв начин да проектираме в другия модела на собственото си аз.
Когато страхът от другия бъде демонстриран като страх от другостта, стигаме до отъждествяването на различността с разделението. Това усложнява и замъглява до тревожна степен и с тежки последици мисленето и поведението на човека. Ние разделяме живота си и човешките същества според разликите. Организираме държави, клубове, братства и дори църкви въз основа на различия. Когато разликата се превърне в разделение, общението не е нищо друго освен споразумение за мирно съвместно съществуване. То трае само докато траят взаимно изгодните интереси и може лесно да се превърне в конфронтация и конфликт още щом тези интереси спрат да съвпадат. Днешните ни общества и световното положение дават предостатъчно свидетелства за това.
Ако това объркване между разлика и разделение представляваше единствено морален проблем, етиката щеше да е достатъчна за разрешаването му. Но не е така. Св. Максим Изповедник признава всеобхватността на проблема. Цялата вселена е разделена поради разлики и е различна в отделните си части въз основа на своите разделения. Това прави проблема за общението и другостта органично свързан с проблема за смъртта, който съществува понеже общението и другостта в творението не могат да съвпадат. Различните същества се превръщат в разделени същества: понеже разликата се превръща в разделение, разделението се превръща в отдалеченост.
Св. Максим използва тези термини, за да изрази всеобщата и вселенска ситуация. Диафора-та (разликата) трябва да съществува, тъй като е нещо добро, докато диарисис-ът (разделението), което е опорочаване на разликата, е зло. Същото важи и за отдалечеността, която е равнозначна на разпад, а оттам – и на смърт.
Това се дължи, както отбелязва св. Григорий Нисийски, на отдалечеността в пространство и време, която отличава сътровяването от нищо. Смъртността е свързана със сътвореността от нищо – на това възлиза отхвърлянето на другия – на Бога, и на другия в какъвто и да било смисъл. Като превръщаме разликата в разделение чрез отхвърлянето на другия, ние умираме. Адът, вечната смърт не е нищо друго освен изолираност от другия.Не сме в състояние да разрешим този проблем чриз етиката. Трябва ни ново рождение. И това ни води до еклисиологията.
Църковно общение
Тъй като Църквата е общност, която живее вътре в историята и следователно – вътре в падналото състояние на съществуване, всичките ни наблюдения по отношение на трудността да съвместим общението с другостта в нашата култура, се отнасят също и до живота на Църквата. Тя е съставена от грешници и споделя напълно онтологичните и космически измерения на греха, който е смърт, разривът в общението и окончателната диастаза (разделяне и разпад) на съществата. И въпреки това ние настояваме, че по своята същност Църквата е свята и безгрешна. В това православните се различават от останалите християни, особено от някои в протестантското семейство.Същината на християнското съществуване в църквата е метаноя – покаяние. Като го отхвърлляме, или просто като се страхуваме от него, другият ни предизвиква или ни провокира към покаяние. Дори съществуването на болката и смъртта в света около нас, без да са конкретно предизвикани от никой от нас, би трябвало да ни води към метаноя, понеже всички участваме в греха на Адам, и всички трябва да почувстваме мъката от неспособността си да приведем творението в общение с Бога и да надвием смъртта. Светостта в Църквата минава през искрено и дълбока метаноя. Всички светци плачат, понеже по някакъв начин се чувстват лично отговорни за падението на Адам и последствията от него за невинното творение.Вторият извод от православната позиция по отношение на светостта на Църквата е, че покаянието може да бъде реално и истинно единствено ако Църквата и нейните членове съзнават действителната природа на Църквата. Нуждаем се от образец, според който за измерваме своето съществуване – колкото по-висш е образецът, толкова по-дълбоко е покаянието. Именно поради това се нуждаем от максималистка еклисиология, от която да следва максималистка антропология и дори космология. Православната еклисиология, като набляга на светостта на Църквата, не води и не бива да ни води към триумфализъм, а към дълбоко чувство на състрадание и метаноя.
И какъв е образецът? Откъде можем да получим напътствие и просветление за да живеем Църквата общението си с другия?
Вяра в Троичния Бог
Не съществува друг модел за правилните отношения между общението и другостта освен Троичния Бог – както за Църквата, така и за отделното човешко същество. Ако Църквата желае да бъде вярна на истинското си аз, тя трябва да се опитва да отразява общението и другостта, които съществуват в Триединния Бог. Същото важи и за човешкото същество като „образ Божи”.
Превод от английски: Цветан Биюков
* Откъс от статията „Общение и другост”, публикувана през 1994 г., въз основа на която митрополит Йоан изгражда новата си книга Общение и другост, Лондон 2006 (бел. ред.).
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xhwqx
