За какво мълчат апокрифите?

Понеделник, 02 Декември 2019 Написана от Денис Таргонски

Denis TargonskyАпокрифите са оставени зад борда на спасителния църковен ковчег. Самата дума „апокриф“ обаче звучи примамващо и вълшебно. Зад нея се привижда някакво „тайно знание“, скрито от мнозина и достъпно само за избрани. Като правило обаче това е само до момента на запознаването ни с текста. Читателят, който обича Писанието, творенията на св. отци, само ще се разочарова от прочетеното – и древните книги, и съвременният апокрифен „фолклор“ изглеждат оскъдни и жалки на фона на лъчите на евангелската истина и този контраст е твърде очевиден. Апокрифите обаче живеят столетия наред и фантазията на съчинителите не секва. Кой обаче се храни с убогата чорбица на суеверията, извън дверите на разкошния пир на вярата? Накъде водят апокрифите? Разкриват ли те тайните на църковната история или отвеждат към дебрите на религиозните фантазии?

Тайнствените книги

Животът на Църквата е живот многообразен, и от това многообразие единствено се подчертава нейното единство в Христос. „Църквата – е казвал Клайв Стейпълс Луис – това е единство на различията“. Всеки в Църквата проявява себе си различно – различно се проявява и благодатта във всекиго. Все пак обаче за всички християни има нещо общо. От една страна, това е новата, умиротворяваща душата радост, а от друга – неочакваното дори за самия човек противене на благодатта. Във всекиго от нас живее по един израилтянин, което от еврейски се превежда като „богоборец“. Престъпвайки прага на храма, той не може да се съгласи веднага с всичко, кардинално да се промени и да се покае. Както казваше един мой приятел, бивш баптистки активист, „в християнството духовността се гради върху покаянието, ала покаянието не поставя точката, както ни е внушил Западът – покаянието е само началото“. Бързо може да се променя само формата на одеждите и културното пространство около човека, докато мислите, чувствата, желанията диктуват „свои“ догмати.

Именно от това желание да се проникне във всички смисли и всички тайни учения на Църквата се раждат апокрифите. Думата „апокриф“ се превежда от гръцки език като „таен“, „съкровен“. А зад паравана на тази тайнственост е скрито някакво изключително правилно, изчерпващо разбиране за истината. В древните времена тази изключителност – като правило – се е потвърждавала от авторитета на апостолите. И обичайно именно с техните имена са били подписвани апокрифните произведения, например – „Евангелие от Тома“ или „Апокалипсис на Петър“.

Днес характерна черта на апокрифите е тяхната безименност. Понякога, с цел да подкупят вниманието на доверчивия слушател, апокрифните сказания се именуват като предание на Църквата и ние слушаме, че „Църквата учи…“, „според преданието…“ или „моята баба, която цял живот е ходила на църква, казваше…“. Ако обаче след тези думи не чуете позоваване на общопризнати авторитети, то по-скоро вие слушате фантазии по евангелска тема. „Не можем да оставаме в Преданието – пише знаменитият православен богослов Владимир Лоски – съхранявайки като „отеческо предание“ всичко онова, което по силата на навика ласкае „богомолната чувствителност“. Точно обратно – подменяйки с този род „предания“ Преданието на живеещия в Църквата Свети Дух, ние повече от всичко рискуваме да се окажем в крайна сметка вън от Тялото Христово“.

Предание или апокриф?

Как обаче да определим тук къде е автентичното Предание и къде са „бабешките басни“ (1 Тим. 4:7)? Този критерий е водителството на Светия Дух, Който ни наставлява във всяка истина (Иоан 16:13). Нали обаче и тези християни, които създават и съхраняват апокрифи, са убедени, че и тях ги води именно Светият Дух. Ярък пример за това има в популярния днес апокриф за тайнствения старец Антоний: „Колко пъти пазителите на истината са се оказвали сами, докато висшето свещеноначалие – еретици?!“. В Църквата съществува определена култура на обръщане към Преданието, в нея винаги ги е имало авторитетите, на които тя е доверявала да изразяват смисъла на Преданието. Даровете са различни, но Духът е един и същ – на един Духът се дава като слово на мъдростта, на друг – същият Дух дава слово на знанието (1 Кор. 12:4, 8). В този смисъл Преданието – това е авторска мисъл за живота в Христос и то се изразява от конкретни авторитетни хора, по конкретен повод, на конкретни събори или в конкретни текстове. „Преданието – това е приемственост на общението на светците в историята“ – е писал прот. Йоан Майендорф. Не е мъртъв отглас от фантастична древност, а вечна жива истина, изразяваща се в нови изменяеми форми.

За да разберем внимаваме ли ние в автентичната истина, едното само сърце още не е достатъчно – на нас ни е необходимо още и разсъждението: на кого именно можем да се доверяваме. Или, казано с други думи – длъжни сме да чуем името на авторитетен автор.

Светът на фантазиите

Освен външните опознавателни знаци, апокрифите имат още и своите вътрешни признаци за неистинност. „Християнското учение – пише свщмчк Тихон (Белавин) – е било винаги чуждо на духа на мечтателността. С това то се и отличава от разнообразните утопични теории, че ясно различава идеала и действителността, и, като посочва на човешките стремления крайната цел в идеала, никога не губи от погледа си реалността“. Апокрифите винаги говорят за нещо абстрактно, нещо, което не е приложимо в нашето всекидневие, което е добавъчно, докато Преданието е съсредоточено главно върху онова, което е важно за спасението на човека както преди хиляда години, така и тук и сега – в обкръжаващата ни действителност. Значи главната тема на Преданието – това са страстите и борбата с тях. И ако Преданието разкрива дълбините на човешкото сърце, то апокрифите, обратно – крият неговото съдържание в мъглявината на мечтателността.

Като се доверява на апокрифите, човек открива алтернатива за своето собствено вътрешно противене на благодатта. Тук намират своето въплъщение, преди всичко, най-обикновените човешки страсти, макар и често да се обличат в образа на светинята. Като затварят очите за главното вътрешно съдържание на вярата, апокрифите говорят за външното – за това, което не е от практичен характер и не задължава да променяме нищо в живота си. „Живот вдъхва само онова, което те преправя“ – е писал Антоан дьо Сент Екзюпери. Апокрифите пък – това е един измислен безоблачен свят. В тази мистерия на фантазията човекът бяга от реалното си дело, което е по силите на всекиго – покаянието. Това е и причината апокрифите да не могат да разкажат нищо за вътрешния живот на човека, за съкровената молитва на сърцето, което очаква Утешителят, Светият Дух.

От Едем до Голгота

Класическа илюстрация за подобно изопачаване на самата същност на тайнството на покаянието може да бъде древният апокриф, повествуващ за трисъставното дърво на Господния кръст. Това представлява една завладяваща приключенска повест за това как дървото, израсло от три семена, умивани от сълзите на Адам пред портите на рая, подир хиляди години на скитания по грешната земя накрая се е оказало на Голгота. Слушайки подобни истории, винаги си задавам един и същ въпрос: „А какъв е тук смисълът? Нима Господ е дошъл за това, за да стане един от любимите персонажи във фолклора на много от народите по света. Или, може би, тук изобщо не става дума за Христос? Най-удивително от всичко обаче е не съдържанието, а жизнеспособността на тази история. И в наши дни църковният народ достатъчно често и в много енории преживява празника на Въздвижението, намирайки се повече под впечатленията от тази повест, отколкото от смисъла на богослужебните текстове, посветени на празника.

На пръв поглед бихме си казали, че това е съвършено невинно любопитство, което е събудено от въпроса за произхода на дървото на Господния кръст, но то поставя съвсем други акценти. То ни кара да търсим отговори някъде встрани, тъй като нито Писанието, нито св. отци не акцентират нашето внимание върху въпросите, които намират своето разрешение в апокрифите. По отношение на самото Писание това любопитство отвежда погледа ни встрани: от природата на Христос – към природа на дървото на Кръста, т. е. от главното към дреболията. Опитайте се да изместите акцентите в „Лунната соната“ на Бетовен и това вече няма да бъде Бетовен. „Християнството започва не от формите, а от вътрешното съдържание“ – е писал някога владика Иларион (Троицки). А тук не се казва нищо по отношение на основното съдържание на християнството – за другия кръст, на който Господ се е възкачил – по думите на митр. Антоний (Блум) – още в деня на Своето Рождество. „Кръстът, това е смирението“, пише преп. Ефрем Сирин. Нашата покварена природа се е изцерила в Христовото смирение, а не в дървото, пропито от сълзите на Адам.

Вяра според ръста на душата

Евангелието не ни казва нищо относно детските години на Христос. Ето че, обаче, апокрифното „Евангелие от Тома“ съдържа просто сензационни случаи от детството на Спасителя. Не само в древни времена, но и днес можете да чуете умилителните истории за това как Христос извайва птички, които след това заставя да летят, а след това жестоко отмъщава на Своите връстници, които са вдигали ръка върху Неговите „създания“. Това са текстове без всякакво историческо основание, които според сполучливата забележка на знаменития библеист Брус Мецгер повече „напомнят гръцко-римски романи, в които обичайните непристойности са заменени с нравоучения“. В контекста на апокрифа тези непристойности се превръщат в „светиня“, тъй като се обличат в образа на Христос.

С такива възвишени непристойности са пропити практически всички апокрифни сказания за задгробния свят, независимо от това, че Църквата така и не е формулирала свое ясно учение по този въпрос. И при положение, че, както казва преп. Ефрем Сирин, Господ промислително е скрил това поради гордостта на човека. Църквата никога не е излизала извън рамките на онова, за което Христос е мълчал. Подобно на художник, тя отвежда в сянка второстепенното, за да може по този начин да отдели главното. При все това обаче ярките апокрифни трилъри, разказващи за задгробния свят, продължават да се радват на големи успехи в църковна среда. В древна Русия на тази тема е бил посветен популярният апокриф „Ходене на Богородица по мъките“. Или „Възнесение на Енох“ – разказващ как Енох бил взет жив на небето и за неговите пътешествия в небесните сфери. Тези сюжети обаче не са се изчерпали и до днес. Съществуват и съвременни аналози на такива предания. Едно от най-нашумелите от тях – това е филмът „Среща с вечността“. Някой си Божи раб Андрей ще ви проведе цял инструктаж по ориентиране на място в задгробния свят. А главното условие за преминаването през митарствата в съвременните версии на подобни апокрифи се явява отсъствието на ИНН [Идентификационен номер на данъкоплатеца] и процедурата на покаянието пред царското семейство. Ключовото кощунство при тези неща, струва ми се, е в това, че човекът сам определя кого Бог обича и кого изпраща в ада. Незабележимо, човекът застава на мястото на неразбрания от него Бог, Когото Църквата Христова изповядва.

Апокрифите не са плод на мисълта или на дълбоко преживяване, а по-скоро плод на въображението. Човекът сам си измисля вяра, сам си създава този образ на Христос, който подхожда точно на собствения му душевен ръст. Обичайно в апокрифите цялото вътрешно съдържание на християнството се опростява до примитивизъм и се изопачава до неузнаваемост.

Една твърде интересна версия за спасението на човека можете да чуете, например, в много от храмовете в Западна Украйна в деня на Богоявлението. Там Адам се договаря с дявола за разпределянето на властта между живите и мъртвите. С кръвта си праотецът подписва договор, а дяволът го скрива в Йордан. Когато пък Господ се кръщава в реката, застава точно върху камъка, под който е бил скрит договорът, и „изтрил ръкописанието на греховете“. И целият проблем се оказва с първородния грях! В този сюжет спасението се случва някак извън човека, извън неговия избор, механично. Човекът трескаво търси причините за всички свои проблеми и, съответно, начина за тяхното решене, вън от себе си – просто трябва да се окажеш на нужното място и в нужното време. Този лукав навик на ума Достоевски е нарекъл сладострастие на безотговорността.

В тази именно абсолютизация на външния обред се заключава и цялата същност на лъжливия религиозен опит. Когато спасението се извършва автоматично – по силата на това, че аз, например, ходя на църква, че раздавам милостиня или дори се изповядвам и се причастявам. А значи това трябва да даде резултат, независимо дали от правенето на тези неща самият аз съм станал по-добър или по-зъл. „Без отричането от себе си човекът не е способен на вяра. – говори св. Игнатий (Брянчанинов) – Неговият паднал разум противоборства срещу вярата, изисква от Бога дързостен отчет за Неговите действия и доказателства за откриваните от Него на човека истини“.

Църква без Христос?

Като вируси, апокрифите живеят много дълго в тялото на Църквата. Независимо от това, че никой, освен специалистите, не ги чете, нито ги превежда от старогръцки, от старославянски или от латински език. Просто тези фантазии са свойствени на човешката природа. При все това обаче в самостоятелния поглед на човека към небето има и много, което е светло и добро, и правилно. А затова и Църквата не е отхвърлила апокрифното творчество съвсем. Такива апокрифи не са изопачавали евангелската светлина, но и сами не са се явявали източник на тази светлина. Тази светлина те просто са я отразявали.

Понякога Църквата е приемала с благодарност тези скици и ги е вплитала в канавата на своето Предание, като художествени поетични произведения. При това често Църквата е пренебрегвала даже историческата им достоверност – за да предаде тяхното вътрешно духовно съдържание. Сами по себе си тези сюжети не са изразявали учението на Църквата, а само са го допълвали. „Църквата умее да извлече от апокрифите онова, което може да попълни и да илюстрира събития, за които Писанието мълчи, – пише Владимир Лоски – но които Преданието смята за достоверни“. По този начин допълненията с апокрифен произход придават окраска на богослужебните текстове и на иконографията на някои празници. Древните иконописци, например, никога не са изобразявали момента на Христовото Възкресение. Та нали това е неописуема тайна. Сюжетът на иконата „Съшествие на Христос в ада“ обаче е взет от апокрифното „Евангелие от Никодим“ и това, естествено, не е фотографска констатация на акта на Възкресението, а символично изображение на самата същност на подвига на Христос. Този сюжет сякаш е допълнил вярата на Църквата в това, че Христос и на намиращите се в тъмница духове е проповядвал (1 Петр. 3:19).

Църквата – това е откровението на Христос в човека. И Църквата затова отхвърля апокрифите – защото те говорят за човека без Христос. Апокрифният Христос се явява нещо като разходен материал за изобразяване на човешките страсти. „Това е същото – пише св. Ириней Лионски – както ако някой, след като е раздробил някакво мозаечно изображение на царя и е разместил камъчетата, създавайки от тях изображение на куче или на лисица, каже: какво прекрасно царско изображение!“. Ако свещената история е история за това как Бог се открива на човека, то в апокрифите човекът сам открива Бога за себе си. И понякога върви във вярното направление, но все още не знае на кого да се помоли, за да се срещнат. Затова апокрифите – това е съвсем друга история и явно не е свещена, защото тя мълчи за Христос.

30 юли 2009 г.

Превод: Борис Маринов

* Таргонский, Д. „О чём молчат апокрифы?“ – В: Библиотека „Халкидон“ (бел. прев.).