Духовната борба в текстовете на стареца Софроний
Животът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]
Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]
Първият и основен етап на тази духовна борба е човек да осъзнае факта на своето спасение и да преодолее липсата на грижа за спасението (ακηδία). О. Софроний твърди, че „с изключение на много редки случаи цялото човечество живее в състоянието на подобно без-грижие. Хората са станали безразлични към своето спасение. Не търсят божествения живот. Ограничават се с формите на плътския живот, с ежедневните нужди, със страстите на света и компромисните действия. Бог обаче ни създаде от нищото по образа на Абсолюта и по Свое подобие. Ако това откровение е вярно, то липсата на грижа за спасението не е нищо друго освен смъртта на личността“.[6] От своя опит той изповядва, че борбата за „оголването“ на страстите, които „възпрепятстват идването на Светлината“ и присъствието на Бога в нашето битие, е много болезнена.
Старецът познава трудностите и проблемите в тази борба, но подчертава необходимостта от нея. „Труден е пътят на новото раждане, на нашето завръщане в първосъздаденото състояние, но отклонението от тази борба не е оправдано с нищо“.[7] Тук трябва да отбележим, че отправното състояние в духовната борба е запазването на благодатта на призванието от Бога, което се отправя към всички хора, на които е дадена честта, привилегията и възможността за богоуподобяване. Както цялото битие на човека е дар на Божията благост, така и посещението на Неговата благодат е дар на Неговото благоволение. Отзоваването и сътрудничеството на човека в тази благодат се изразява в сурова и продължителна борба.[8]
Прави впечатление обаче привеждането на примери от всекидневния обществен живот и социални борби. „Взимам за пример революционните движения на нашата епоха. Половинвековният опит доказа убедително на целия свят колко трудно и болезнено е преминаването от един обществен режим – несправедливо изграден на основите на страшното падение на човечеството – в друг обществен режим, не по-малко отдалечен от Божията справедливост, макар това да личи не така остро. В тази страстна битка милиони хора рискуват всичко и стигат до смърт. И всички ги разбират. Нека вземем този пример, за да оправдаем дързостта на християнския аскет. Действително, не е нито просто, нито лесно начинание преобразяването на нашия живот от тление в нетление, от ограниченото във времето към безсмъртието“.[9]
Така старецът Софроний разкрива, сравнява и изтъква стойността на духовната борба, като подчертава, че мнозина са тези, които загиват в опита си да осъществят нещо, което смятат за свой идеал, макар то да води единствено до временен триумф, докато християнинът се подвизава да постигне свобода в Бога и е готов да страда за постигането на тази цел.[10] И докато „днес навсякъде се води борба за свобода и независимост, е изключително трудно да намериш човек, на когото да е открита тайната на богоподражаемата свобода на чедата на Небесния Отец. Ценността на това състояние е неописуемо с думи и не може да се познае по друг начин, освен по мярата на даруваното Свише“.[11] Наистина голям и чуден е светът на „Божията свобода“. Без нея спасението като обòжение на човека е невъзможно, тъй като е необходимо самият човек да постави свободата си пред лицето на вечността. Цялото останало творение жадува своето освобождаване от робството на тлението и влизането си в свободата на осиновлението.[12]
Правейки преглед на аскетичното предание и опит през вековете, с непоколебима достоверност старецът Софроний отбелязва, че горделивостта е основната пречка за просвещаването на човека от Светия Дух. Като разказва в своите текстове за опитните преживявания, които му е дарувал Господ, той изповядва, че е получил тези дарове, когато е бил в състояние на пълно смирение, което е било в съзвучие със смирението на Бога: „По време на онази молитва, която Господ ми даде, когато се чувствах изтощен докрай на всички нива на моето съществуване, тогава, мисля, се докоснах до крайното смирение, защото пред моя дух се откри светоносното пространство. И нямаше никакво противоречие между духовното ми състояние и действието на Бога в мен. Смирението на Бога е неописуемо, абсолютно, и в него няма елемент за сравнение с нищо познато. То е категория на Божията любов, която се дава без мяра“.[13]
Борбата за смирение и опразване (κένωση) от горделивостта и егоцентризма е същността и центърът на духовния живот: „Ние трябва посредством борба да постигнем най-пълен кеносис, да изпием чашата докрай, както Той я изпи“.[14] Това е пътят на Господа, за който старецът многократно говори в своите трудове. Но той не пропуска да подчертае, че нужна предпоставка в ежедневната борба за смирение е безкористността, а целта на духовния живот не може да бъде друга, освен придобиването благодатта на Светия Дух. В тази връзка той пише: „Всеки път, когато се подвизаваме да спазваме заповедите на Бога, не е позволено да очакваме отплата, а трябва да оставим всичко на преценката на Божията благост. Опитът показва, че благодатта идва при нас повечето пъти, когато не я очакваме, когато смятаме себе си недостойни за нея, недостойни дори за спасение“.[15]
Старецът Софроний говори за имената, които се дават на Бога и които изразяват Неговите качества или връзката Му с човека и явяванията Му пред него. Тези имена се срещат както в Св. Писание, така и в молитвите на отците от предходните поколения. Така например, четем че Бог е Светлина, Бог е Истина, Любов, Милост и още множество имена. И богоносният старец Софроний ни уверява: „Смея да добавя: Бог е Смирение. Нищо нечисто, т. е. гордо, не се докосва до Него. Гордостта е начало на злото, корен на всички трагедии, сеяч на омраза, унищожител на мира, тя е противна да реда, установен от Бога. В нея е същността на ада“.[16] Тази борба за смирение и за истинско покаяние е големият етап, който ни предстои.
Тук би било полезно да споменем, че по този път на духовната борба преминава и св. Силуан, чийто послушник и ненадминат биограф е о. Софроний. Преп. Силуан е бил на 26 години, когато след шестмесечен престой на Света гора се удостоил да види живия Христос, получил опита от мощното Божие посещение – придружен от неописуемата сладост на Неговата любов, която обаче е била последвана от състояние на изоставеност от благодатта и явяване на демоните. Така петнадесет години по-късно, когато веднъж той се оплаквал по време на молитва, че демоните не го оставят да се моли, и умолявал Бога да му каже по какъв начин може да остане необезпокояван от тяхното присъствие, получил следния отговор: „Горделивите души винаги страдат от демоните“. А когато по-късно поискал да разбере какво трябва да стори, за да се смири душата му, в сърцето му се открил нов, величествен в простотата си отговор на Господа, който гласял: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“.[17]
Старецът Софроний подчертава, че благодатта на покаянието се предава на онези, които с пълна вяра приемат думите на Христос, и ни разкрива, че „ако не вярваме в Христовата божественост и в абсолютната истина на всички Негови дела, тайнството на греха няма да се открие в нас в неговата онтологична дълбочина“, а ние в такъв случай „умираме в своите грехове“.[18] Старецът подчертава, че „на земята покаянието няма край“.[19] Само при такова условие се възстановява „образът“ на Бога в човека, в когото се осъществява ипостасното начало. С други думи, за архим. Софроний онтологичното значение и усещане за греха се откриват там, където връзките между Бога-Абсолют и човека-творение получат напълно личен характер. В противен случай това разбиране остава само на рационално равнище.
Освен това, тъй като грехът е винаги престъпление срещу Божията любов и се проявява като отдалечаване от Бога и като обръщане на нашата воля към страстите, то покаянието винаги се свързва с въздържанието от греховните привличания. Разбира се, старецът Софроний признава, че и извън християнството съществува възможност да се води борба срещу някои страсти, например в хуманизма „е налице опит за побеждаване на едни или други пороци“. Но тъй като липсва познание за дълбоката същност на греха, т. е. за гордостта, и когато самият корен на злото остава недокоснат, трагичността на историята няма да изчезне и все повече ще се усилва.[20]
Гордостта старецът отъждествява с „външния мрак“ и ако човек пребивава в него, се отдалечава от Бога на любовта. Тук се потвърждават Христовите думи: „Осъждането пък е поради това, че светлината дойде в света, но хората обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лукави“.[21] И все пак е възможен изход от този ад – чрез покаянието, което старецът описва като „неоценим дар за човечеството“ и „Божие чудо за нашето възстановяване след падението“.[22] Борбата на християнина трябва да е постоянно концентрирана върху това. И когато неговото покаяние достигне до крайна напрегнатост, тогава идва сблъсъкът с „княза на този свят“.[23] О. Софроний убедително свидетелства: „Умът на врага има космически измерения. Между него и нас се разгръща невидима война. С голяма увереност може да се каже, че духът на покаялия се дълбоко християнин ще срещне всичко, обитаващо в границите на духовния свят. Това трябва да стане, защото покаянието доближава човека до подобието с Христос, Който е Господът на света“.[24]
В духовната борба е важно човек да поддържа жива връзката и общението си с Бога. Когато живее в постоянна молитва и покаяние, тогава побеждава смъртта, а участието му в божествената Евхаристия ще действа като подготовка за преминаването в Божието царство: „Едно само е важно: Да пазим силата на молитвата и на покаянието. Тогава смъртта няма да е разрив, а преминаване в Царството, за което ще сме се подготвили чрез приобщаването с Тялото и Кръвта Христови, с молитва и призоваване на Неговото Име“.[25] Освен това, „Бог не е създал смъртта. Ако Бог, както казва Христос, е наистина Бога на Авраам, Исаак и Яков, то те не са мъртви. За Бога всички са живи“.[26]
В пълно съзвучие с Евангелието и светоотеческото предание преди него старецът Софроний смята любовта към ближния за необходима проекция на любовта към Бога. Това е „втората заповед, подобна на първата“,[27] която кара човека да разширява своята молитва „за целия свят, за целия Адам“. Затова старецът подчертава, че „борбата на християнина в началото се концентрира вътре в него, и с усъвършенстването молитвата му обхваща целия свят, целия Адам. Първото движение на любовта се насочва към Бога, второто към ближния. Както любовта на въплътения Син към Бог Отец стигна до своята абсолютна пълнота, така и Неговата любов към човека се движи към края“.[28]
О. Софроний настоятелно подчертава, но и последователно съблюдава това, в което вярва най-дълбоко. Той често изповядва: „Животът на другите за мен има по-голяма ценност от мен самия, по-голяма ценност от моя живот. Когато разберем това, тогава ще изчезнат всички конфликти между хората. Решението на един проблем или спор не зависи от формалните процеси, нито от начина на поведение, а най-вече от решението да претърпим всичко. Всеки от нас е длъжен да изпитва към другите любовта на майката. Трябва да имаме пределна чувствителност към нуждите на другите. Тогава ще бъдем едно и Божията благословия ще остане завинаги с нас, изобилна!“.[29]
Нашата борба като християни, подчертава старецът Софроний, е „да се научим да живеем вечния живот на самия Бог“. Какво означава обòжението на човека? Да живеем, както живя Господ, да възприемем целите и чувствата на Христос, и най-вече последните мигове от земния Му живот.[30] А на друго място пише: „Подобието на нашата природа на Бога поражда в нас естествена жажда за познаване на Истината, за борба за постигане на Божието съвършенство. Това съвършенство не е в нас, а в Отца. Той е Извор на всичко съществуващо. Да следваме Бога във всичко не означава ни най-малко, че се подчиняваме на заповедите на някаква външна власт, но нашата любов е тази, която ни привлича към Него и ни кара, страдайки, да търсим непрестанно Неговото съвършенство“.[31]
В едно автобиографично описание и изложение на своя духовен опит о. Софроний изповядва: „Целият наш нелек подвиг се състои в това да познаем Единия Истински Бог. Духът ни е насочен не към временните явления, а към непреходното Битие. Стремежът на нашия ум е към Вечно Съществуващия, Началото на всичко, Първия и Последния“.[32] Без сиянието на божествената светлина ние живеем като слепци, не разпознаваме греха и не виждаме действителните измерения на падението на човека. Едва когато в нас дойде Светият Дух, Той може да ни направи способни да осъзнаем отначало цялата трагичност на нашето състояние, а след това – чрез нея – да преживеем опитно и великата драма на световната човешка история.[33]
Последиците от падението, казва богоносният старец, са болест, която не се лекува от лекарите на земята. Тъкмо тук е мястото за усилна аскетична борба „срещу убиващия ни закон на греха“,[34] който ни води до смъртта – единственият и основен враг на човека. Старецът признава, но и подчертава, че „… ние сме в състояние на война. Но единствената война, която водим, е свещената битка с общия враг на всички, на цялото човечество – смъртта. Всъщност човекът няма друг враг. Борим се за възкресение – нашето лично и на всеки наш ближен“.[35] Борбата за постигане на непрестанната умна молитва, за което имаме нужда от опитен духовен водач, има за цел да помогне на човека да премине от биологичната смърт към истинския живот, тъй като човек не може да живее, но може единствено да умре като истински християнин.[36]
Старецът изповядва, че в този живот е вървял „свободно към този подвиг, който е и мъчителен, и изпълнен с вдъхновение“.[37] Това автентично „свято вдъхновение, което от Отца изхожда“, той е получил свише, тъй като то никому не се налага против волята му, но се придобива, както и всеки друг дар, от Бога „чрез напрегната молитвена борба“.[38] Обикновено виждаме в стареца Софроний вдъхновението, многото и изобилни таланти, които Бог му е дал. Може би обаче пропускаме да забележим свидетелството на неговия мъченически подвиг и величието на неговата доброволна борба. Той обаче, който воюва „срещу властите, силите и княза на мрака в този век“,[39] ни показа подвига, осъществен чрез покаяние, смирение и любов към целия Адам, като призовава и нас да „последваме пътя на нашия Господ“.
Превод: Златина Иванова
* Α. Κεσελόπουλου, „Ο πνευματικός αγώνας στα κείμενα του Γέροντος Σωφρονίου“ – στο: Σύγχρονες Οσιακές Μορφές, Έκδοσις Ιεράς Μητροπόλεως Βεροίας, Ναούσης και Καμπανίας, 2017, σ. 73-84 (бел. прев.).
Предстои превод и публикуване на цялата книга от Русенска св. митрополия, заедно с фондация „Двери“ (бел. ред.).