Единството на Църквата и делото на апостолите

Като тяло Христово, имащо за цел спасението на хората, Църквата не е заплашена от изчезване, от поробване (PG 52, 429). Тя не може да изчезне. Религиозни водачи – казва св. Йоан Златоуст – както в миналото, така и днес, светоуправници, еретици и самите демони са „воювали с Църквата”, която обаче не само че не е била победена, но и „се издигна над небесата” (PG 52, 397-398).

Въпреки това обаче единството на Църквата е постоянно застрашено, и това – при положение, че самият факт на съществуването на Христовото тяло, сиреч на Църквата, означава и представлява същинско единство: „Църквата се нарича Божия, защото така се изразява, че в нея трябва да има единство, защото ако е Божия, тя е съединена и единна – не само в Коринт, но и в цялата вселена. Името на Църквата не е име на разделение, а на единение и на съгласие… Мястото разделя (вярващите), но Господ ги съединява, като общ за всички” (1 Кор. 1:1-3, Първо слово – PG 61, 13), което се извършва чрез участието на всички в едната божествена Евхаристия, т. е. чрез факта, че участват в същия „хляб”, „съединени” са всички в едно тяло, тялото на Христос (PG 61, 200). И макар всички членове на поместните църкви – от Индия до Рим (PG 59, 361-362) да се чувстват „едно тяло и дух”, и да са с една вяра, много често се появяват разделения и злословия, разделящи истинското единство. Божията благодат съществува само там и само където всички стъпват на тази „основа”, на тази вяра (PG 61, 72), „когато всички показваме, че имаме една вяра” (PG 62, 83). Опитът на св. Йоан Златоуст от схизмите и погрешните учения е бил до такава степен горчив, щото той да твърди, че разделянето на Църквата е толкова голям грях, който дори „мъченическата кръв” не може да заличи (PG 62, 85).

Изповядването на вярата на Петър като основа на Църквата и на единството

От тези бележки на св. Йоан Златоуст разбираме по-добре начина, по който този свят мъж разбира думите на Господа към ап. Петър, който спонтанно е изповядал и бързо се е разкаял за отричането си от Господа: „… ти си Петър и на този камък ще изградя Църквата си, … ще ти дам ключовете на царството…” (Мат. 16:18) и „Симоне Йонин, обичаш ли повече от тези? И казва той: Да, Господи, ти виждаш, че те обичам. И пак му казва Господ: Паси Моите овце…” (Иоан 21:15-17).

Когато св. ап. Петър изповядва, че Христос е „Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16), обръщайки се към него, Господ казва, че ще изгради Църквата на този камък. Св. Йоан Златоуст настоява и повтаря често, че изграждането-основаване на Църквата става чрез изповядване на правилната вяра, на този камък, който осигурява единството и която вяра в конкретния случай е била изразена от Петър. „И каза Господ, че ще изгради Църквата върху изповедта на Петър и така ще я огради, че безбройните опасности и смърт не ще могат да ѝ надделеят. Той му даде ключовете за небесното царство и тази голяма власт…” (Тълкувание върху Матей, Беседа 82, 3 – PG 58, 741).

Не Петър е основата, на която стои и се изгражда Църквата – основа е правилната вяра и нейното приемане, изповядването ѝ. Сиреч, не Петър е основата на тази изповед на вярата, а основата е самата вероизповед. „Казвайки на Петър: Блажен си, Симоне, син на Йона и обещавайки да постави основите на Църквата на неговата изповед” (До Галатяни, Беседа 1, 1 – PG 61, 611). За св. Йоан Златоуст Господ е познавал спонтанния характер на Петър, както и предстоящето му отричане. И затова утвърждава с това свое обещание неговата вяра и го прави пастир – за да знаят всички, които ще разберат за неговото отричане и може би ще се усъмнят в неговата бъдеща мисия. Освен това, с тези думи Господ „извисява” Петър до „висше разбиране”, откривайки му, че е Божи Син. Ти си Петър и на този камък ще изградя Моята Църква, т. е. на изповяданата вяра… „Видя ли как Той извежда Петър до висотата на разбирането за него и му се разкрива и показва като Син Божи чрез тези две обещания” (Тълкувание на Матей, Беседа 54, 2 – PG 58, 534).

„Устата” на апостолите: върховенството на Петър

Макар че живеел в Антиохия, св. Йоан Златоуст не е имал никакво затруднение да говори недвусмлено за върховенството на св. ап. Петър пред останалите апостоли и пред св. ап. Павел, въпреки че неговите покровители и епископи на Антиохия Мелетий (360-381) и Флавиан (381-403) не са били признавани от Римската църква. Той смята, че в духовните състояния няма равенство в тесния смисъл на думата. Затова и в небесното царство няма да бъдат всички равни по чест, както не са равни и 12-те ученици, между които Господ е отличил Петър, Яков и Йоан. А от тях тримата отличава Петър. Това отличаване обаче има една особеност, която не отменя равенството на апостолите – нещо, което той често подчертава. По същия начин това равенство помежду им не е нарушено заради любовта на Господа към Йоан. „Затова в Небесното царство не всички са с равна чест и между учениците на Христос не всички са били равни, а трима са превъзхождали останалите, пък даже и между тях пак е имало много различия. В Бога се спазва акривия във всичко и до края. Макар че всички са били апостоли и са щели да седнат на дванадесет престола, … но Той избрал трима… А от тях отдал предимство на Петър, казвайки: Обичаш ли Ме повече от тези? А Йоан Го обичал повече от останалите. И изобщо изпитването на всички ще бъде строго, даже с малко да превъзхождаш ближния, даже с най-малкото предимство, дори нищожно, Бог няма да го остави без внимание” (Тълкувание на Послание до римляни, Беседа 31; 4 PG 60, 672).

Когато св. Йоан Златоуст се опитва да определи първенството на ап. Петър, той се ограничава до външните неща. Подчертава небогословските елементи, които обаче правят Петър „връх”, „върховен” или „избран” между апостолите, „защитник” на вселената и „основа” на Църквата. Добавя обаче категорично, че една от причините Господ да го нарича така е желанието Му да покаже на Петър, че е простил отричането му. „Този Петър, който е предводител на сонма, уста на всички апостоли, защитник на икумената, основа на Църквата…” (Към „Не знаете ли, че” 4 – PG 56, 275).

„Казва (Господ) на Петър, „паси Моите овце”: защо говори с него за това, пренебрегвайки другите (ученици)? Защото той бил избран между апостолите, уста на учениците и върховен между техния лик. Затова и Павел някога отишъл да го види преимуществено пред другите. Заедно с това Христос му заръчва грижата за братята и за да му покаже, че занапред трябва да има дръзновение, тъй като отричането му е забравено” (Тълкувание към Евангелие според Иоан, Беседа 88, 1 – PG 59, 478).

А външните белези на първенството, за които говорихме, са, че с присъщата му спонтанност Петър бърза винаги да отговори, да изповяда, да проповядва пръв. И така става уста на апостолите. Вярата, мнението (φωνή) са общи за всички апостоли. Той обаче е бързал с дръзновение (παρρησία) да говори на Петдесетница. Той присъства на първите събития на Петдесетница в Йерусалим – „заедно с дванадесетте”, но когато питат апостолите, „побързал и изпреварил” всички и отговорил от името на всички.

„Тогава Петър се изправи с единайсетте” (Деян. 2:14). Издигна (на Петдесетница) общ глас, като стана уста на всички. А единадесетте присъстваха, свидетелствайки за казаното. „Издигна гласа си” (Деян. 2:14), като говори с голямо дръзновение” (Тълкувание на Деяния, Беседа 4, 1: PG 60, 46).

„Какво отговаря на това Петър, устата на апостолите, винаги пламенен, първенствуващ в лика на апостолите? Той отговаря на въпроса, зададен към всички. И като попита първо за мнението му народа, тогава всички отговаряли; а когато попитал за тяхното (на апостолите) мнение, Петър ги предваря“ (Тълкувание на Евангелие според Матей, Беседа 54, 1 – PG 58, 533).

Апостолите са „единочестни” и „равночестни” помежду си

За св. Йоан Златоуст заявеното първенство на Петър придобива други измерения, като той недвусмислено говори за единството и единочестието, съществуващи между дванадесетте апостоли и Павел. Той става още по-конкретен, за да не допусне неправилно разбиране на думите му, като казва, че Павел е бил „равночестен” не само на другите двама „избрани”, Яков и Йоан, но и на „първенствуващия” Петър. Още по-важно е, че той прави разлика между „равночестие” (равенство) и „достойнство”. Значимостта на всеки апостол е аналогична на неговата духовна готовност, а честта е една за всички, обща. Следователно Златоуст свързва превъзходството на Петър не с богословската дълбочина, а с неговия спонтанен характер и с необходимостта Господ да го възстанови в апостолското достойнство.

„С това показва, че той (Павел) има равна чест (с апостолите) и се сравнява не с някой от другите (Йоан и Яков), а с първовърховния, показвайки, че всеки от тях е получил равно достойнство (Тълкувание на Послание до галатяни, 2, 3 – PG 61, 638).

Равенството между апостолите не се отнася до тяхното състояние в Царството небесно. Там всеки от тях ще има своята „значимост”. Равенството се отнася за времето на дейността им на земята. Доказателство е поведението на Павел спрямо Петър. След множеството успехи на тригодишната мисия, първият посещава Петър в Йерусалим – „като главен и презвитер”. Казаното от св. Йоан Златоуст за това посещение е много важно. Той изяснява, че Павел не само не е по-нисш от Петър, но най-малкото е „равночестен” с него. Павел не е извършил това пътуване, за да научи нещо или да бъде поправен в нещо от Петър. Той е отишъл в Йерусалим „само заради едно”: от „най-силно приятелство и любов” към Петър, когото е искал да почете с присъствието си и да покаже, че го смята за „главен и презвитер”. И накрая, посещението на Павел след толкова много „постижения” при „равночестния” Петър, от когото не е очаквал поучение или изправление, се дължи на смиреномъдрието му и на желанието да разкаже за постигнатото по време на неговите пътувания. „Какво може да е по-смирено от тази душа (на Павел)? След толкова големи и многобройни подвизи, без да има никаква нужда от Петър, нито от словото му, но бидейки равен по чест нему, – засега повече няма да кажа – той все пак отива при него, като при първи и презвитер, а като причина за пътуването си посочва само да види Петър. Виждаш ли как той отдава на другите апостоли дължимата чест и не само не се смята за повече от тях, но дори не се равнява по чест с тях? … Блаженият (Павел, отишъл в Йерусалим) не за да се научи на нещо от него или да се поправи от някаква своя грешка, а изключително за да види (Петър) и го почете с присъствието си. Той е смятал за заслужаващо голямо старание дори само да види този мъж… Предприетото пътуване (заради Петър) е доказателство за голямото уважение (на Павел), а това, че остава толкова дни (в Йерусалим) е знак за голямо приятелство и най-силна любов между тях” (До галатяни, 1, 11 – PG 61, 631-632).

Друг момент, на който обръща внимание св. Йоан Златоуст, ни помага да разберем по-добре значението на обещанието на Господа към Петър, а именно, че ще му даде „ключовете на царството” (Мат. 16:18). Според него апостолите ще са равночестни и в Царството небесно, а не само по време на дейността им на земята. Не се е обръщало внимание, че според Златоуст привилегията на Петър, която му вменява преданието за „ключовете” на Царството, е присъща не само и на Павел, но и на всички, които „са обикнали” на земята Господа и Неговото дело. И по-конкретно св. Йоан смята, че предаването на Петър на ключовете на Царството е тъждествено с „венеца на правдата”, който ще „даде Господ” на Павел, т. е. образа на „ключовете” за него не означава някакво изключително предимство по чест и власт за Петър, тъй като в тази си беседа Златоуст обяснява, че никой не може да бъде „пръв” по отношение на Павел. Следователно св. Йоан неслучайно използва всички възможности, за да обясни, че обещанието на Господа към Петър има за цел да възстанови неговото апостолско достойнство, в което е трябвало да бъдат убедени и бъдещите вярващи. „И каза на Петър, давам ти ключовете на небесата. И Павел казва това: получих венеца на правдата, който ми даде Господ, Съдията на вселената, в онзи ден. Но не само на мен, а и на всички, които обикнаха Неговите дела (2 Тим. 4:8)” (Тълкувание на Евангелие според Матей, 64, 3 – PG 58, 621).

От всичко казано дотук става ясно, че единството на Църквата зависи от обстоятелството, че всички апостоли са членове на тялото на Господа, имат за глава Самия Господ и помежду си са „равночестни” и „подобочестни”. Затова и Павел може да изправя Петър, а Петър не смята за необходимо да налага чрез власт възгледите си на апостолския събор, където му е обяснено, че бърка.

Следователно не е случайно, че св. Йоан Златоуст намира толкова много поводи да подчертае спонтанността на характера на Петър като причина за превъзходството му пред останалите апостоли, но никога не употребява за него думата „главенство”, „първенство” (πρωτείο), и, разбира се, не му приписва такава роля в Църквата. Не казва и не пише, че „първият в лика” на апостолите има първенство, въпреки че знае това понятие и даже го използва за първомъченика д. Стефан, който заради голямата си духовна подготвеност е „отличен” и му е дадена повече благодат, макар „ръкоположението” на седемте дякони да е било „общо”. Между седемте дякони Стефан е „отличен и имал първенство” и макар хиротонията да била обща, той обаче „получи повече благодат” (Тълкувание на Деяния апостолски, Беседа 15, 1 – PG 60, 119).

Апостолите са нямали определена (поместна) епископска катедра – били са отговорни за цялата вселена

Относно проблема за отговорността на апостолите, в това число и на Петър, св. Йоан следва линията, съответстваща на цялото развитие на Църквата. Апостолите са били „ръкоположени” за „първенствуващи” (ἄρχοντες) не на определено място, град или етнос, но на „вселената” (οἱκουμένης). Затова всички те, заедно, имат отговорността за вселената. Следователно никой от тях не е епископ само на Антиохия, Коринт, Ефес или Рим. Никой град не може да претендира за подобно нещо. Каквото е бил Петър за Антиохия, където основава църквата, такъв е бил и за Коринт или Рим, където, според Златоуст, е отишъл единствено за да подкрепи вярващите, живеещи в изключително трудна среда (PG 50, 593). Същото той казва за св. ап. Павел и за дванадесетте апостоли. „Апостолите са първенствуващи, ръкоположени от Бога. Те са първенствуващи не на народи и различни градове – на тях е поверена заедно цялата вселена” (Слово за полезността от четенето на Писанието, 3, 4 – PG 51, 93).

Той става още по-ясен, когато говори за липсата на каквато и да е изключителна връзка на апостолите с някоя поместна катедра (епископска). Когато в Иоан 21:18 се намеква за бъдещото мъченичество на Петър и че Господ беше „твърде близо”, се пита: защо, след като Господ толкова обичаше и почиташе Петър, престола на Йерусалим „получи” Яков (Господния брат), а не Петър. И отговорът е повече от ясен. Господ не ръкополага Петър за епископ на някой престол, а за „учител на вселената”, както и останалите апостоли. „А който попита, защо Яков получи катедрата на Йерусалим, аз отговарям, понеже Петър бе поставен не за учител на този престол, а на вселената” (Тълкувание на Евангелие според Йоан, Беседа 88, 1 – PG 59, 480). Следователно Петър, както и останалите апостоли, не са имали специална катедра. Дванадесетте ще имат свои престоли единствено в Царството небесно. В контекста на този богословски възглед за делото и отговорността на апостолите разбираме ясно думите, казани така категорично за Петър и подчертаващи дръзновението, възвърнато след „отричането” му. Въпреки отричането, с Господните думи „паси овцете Ми” му се дава апостолската привилегия да „защитава”, да обгрижва братята си християни. „Братята”, които Господ му поверява, не са апостолите, така щото да помислим, че Господ дава на Петър някакво предимство по власт. Понятията защита и надзираване, както и настойничество се редуват и се отнасят до вярващите по принцип, до „паството”, а не до апостолите (PG 48, 631). „Като предсказал величието на Петър, Господ му повери вселената, предсказа мъченичеството му” (Тълкувание на Евангелие според Йоан, Беседа 88, 2 – PG 59, 480). В същата беседа св. Йоан, използвайки множественото число на глагола, показва, че става дума за всички апостоли, които поемат отговорността за вселената („те трябвало да поемат грижата за вселената” – Пак там). Ап. Петър е един от тези, които поемат тази отговорност. На друго място Златоуст е още по-ясен в тълкуването си, че Господ предава вселената на всички апостоли: „… и Спасителят ги постави (апостолите) за първенствуващи във вселената, давайки им властта на наказанието и опрощението” (Пак там).

И още едно тълкувание на св. Йоан Златоуст изключва по най-категоричен начин наличието на каквото и да било предимство в отговорността на Петър за цялата Църква, т. е. че само той носи тази отговорност (и, следователно, притежава аналогичното първенство по власт) за Вселенската църква. Той не веднъж казва, че Господ възлага дела на юдеите под отговорността на Петър, а езичниците поверява на отговорността на Павел. „Разликата” между тези два дяла, които той нарича също „(военни) лагери”, е голяма, но важното е, че техният „цар е един – Господ” (PG 51, 379).

Следователно, тъй като според Златоуст апостолите не са притежавали някакъв конкретен епископски престол, то не е възможно да бъдат наследявани харизмите или привелегиите на един от тях.

Превод: Златина Иванова

* Στυλιανός Παπαδόπουλου, „Η Ενότητα της Εκκλησίας και το έργο των Αποστόλων” – тук (бел. прев.).