Размишления за Деня на второто хилядолетие от Рождество Христово

… Второто хилядолетие от Рождество Христово. Коя е първата реакция на сърцето на това словосъчетание? Като човек, чиято младост премина в „епохата на юбилеите” и на „историческите дати” от времената на Л. И. Брежнев, в мене остана някаква алергия към това и отказ от приемане на юбилеите. Разбираемо е, когато се случва историческо събитие, но помпозните възпоменания за него не винаги са приятни. Пустота, облечена в червени одежди. Важни са хората, важен е външният вид, а средствата, които ще отидат за юбилея – те не са важни, нито са важни времето и силите, които са отишли на вятъра. Това е същото както и днес при всяко епархийско управление има мисионерски отдел и годишни отчети, а истинското мисионерство почти никакво го няма. Председателите на тези управления съставят едни изнурителни отчети, провеждат се конференции, но къде са мисионерите, които сериозно просвещават нехристиянските народи?

Веднъж обаче аз сбърках и неочакваното се случи. Намръщих се, когато разбрах – струва ми се, че беше още в 1980 г. – за създаването на синодна комисия за подготовка на юбилейното честване на 1000-годишнината от кръщението на Русия. Разбираемо беше, че кръщението на Русия – това е велико събитие. Какво велико обаче има в празничния юбилей? А в началото на 1988 г. дори и сам аз се увлякох по подготовката на юбилея. И се случи удивителното – юбилеят от събитието сам стана събитие! Важното беше не това, че беше хилядолетието, а че по времето на това хилядолетие рухна седем-десетилетния и, както изглеждаше, окончателно утвърдил се в бъдещите времена атеистичен Вавилон. Че църквата се изправи от руините. Отстъпилият и вече вкоренил се в безбожието народ на СССР изведнъж се обърна с лице към вярата, към Бога; стана някакво второ кръщение на Русия. В историята на нашето отечество беше отгърната още една страница, още една епоха отиде в миналото, още една епоха започна съществуването си… Днес ние все още се намираме в нейния предутринен сумрак и засега не е ясно какъв ще бъде денят.

Тогава, през 1988 г., юбилейното празнуване на събитието стана събитие. Ще стане ли събитие идващият световен юбилей на 2000-годишнината от Рождество Христово?… Или ще има само цветни фойерверки – вместо истинският огън на горящата и никога не изгаряща къпина?… Както горящия на Синай храст, видян от пастира Моисей, така гори и християнството, с огъня на любовта на въплътилия се Бог, и никога не изгаря. Минават столетия и епохи, включително и юбилеи. Юбилей ще има и сега, но ще бликне ли огън? Ще се озарят ли от невеществен огън лицата на празнуващите? Или, както при св. прор. Исаия, родилият се във Витлеем Господ ще каже: „… беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за Мене, тежко Ми е да ги нося” (Ис. 1:13-14)!

Календарът е целият изпълнен с юбилейни дати. Благодарни потомци припомнят исторически събития, исторически лица. С какъв размах, например, неотдавна всички празнуваха 200-годишнината от рождението на Александър С. Пушкин. И това е нещо разбираемо, а понякога и оправдано. Това са белези, резки в паметта. Ние не трябва да ставаме ивановци, които не помнят своето родство,[1] нито манкуртовци,[2] забравили даже своето име. Разбираем е и юбилеят на 3000-годишнината на Йерусалим като столица на Израел, за който извън пределите на израелската земя като че ли не се чу нищо.[3] Могат ли обаче юбилеите да бъдат благодатни събития от свещената история? Ветхозаветната Пасха е разбираема, но следва ли да се празнува всяко еди-колко-си-летие от изхода на израилтяните от Египет? Разбираем е и денят на св. Илия, но какъв ли е бил юбилеят на вземането на небето на светия пророк Илия?

Столетия наред християните празнуват дванадесетте си празници, като благодатно участват в свещените събития и въобще във всичко, сторено от Бога за нашето спасение. Вечно ново, вечно радостно и благодатно е Рождество Христово – всяка година то събира човешките сърца във Витлеемската пещера и Христос отново и отново продължава да се ражда в човешките души. Това е добре известно. Какво обаче представлява юбилеят от Рождество Христово? Та нали християнските свещени събития и лица са извън времето, във вечността. Техните празници ги има, но няма юбилеи. Има го тайнственото раждане във вечния живот, но няма хроники на текущите събития. Какво тогава ще представлява 2000-годишният юбилей от Христовото Рождество? На този въпрос ще отговори самият юбилей. Външен човешки блясък или Божие дело – какво предстои?…

Докато пък ние размишляваме върху това, времето си върви, върви и подготовката и юбилеят наближава. Всичко по реда си.

В нашите детски години, по времето на Никита Хрушчов числото 2000 звучеше като от научната фантастика, от която тогава поголовно се увличаха. В това число имаше нещо почти свръхестествено. То беше вече реално, наближаваше и едновременно с това отстоеше от нас все още толкова далеч. Тази дата все още не беше обременявана от никаква всекидневна суетност и се срещаше само в разсъжденията за бъдещото, за глобалното. Дори знаменитите петилетни планове все още не се докосваха до нея. Сега обаче, и то не за първа година, тя е в счетоводните документи, в програмите и в плановете. Далечното стана близко. Глобалното стана обикновено-всекидневно. Далечната някога гора вече ни заобикаля със своите дървета и шубраци.

А ето какво е било преди две хиляди години: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил. В дните на Ирода, цар иудейски, имаше един свещеник от Авиевата смяна, на име Захария; а жена му беше от дъщерите Ааронови, и името ѝ – Елисавета. И двамата бяха праведни пред Бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби Господни. Те нямаха чедо, понеже Елисавета беше неплодна, и двамата бяха в напреднала възраст. Веднъж, когато по реда на своята смяна Захария служеше пред Бога, по жребие, както бе обичай у свещениците, падна му се да влезе в храма Господен, за да покади, а цялото множество народ се молеше отвън през време на каденето, – тогава му се яви Ангел Господен, изправен отдясно на кадилния жертвеник, и Захария, като го видя, смути се, и страх го обзе. А Ангелът му рече: не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута, и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Иоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Духа Светаго още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен. И рече Захария на Ангела: по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст. Ангелът му отговори и рече: аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си” (Лука 1:1-20).

В бедна Витлеемска пещера се ражда Христос.

Бог се въплъщава.

Идва Месия.

Изправени сме пред прага на смяната на хилядолетия. И отново все тази мисъл – и какво, нима това има някакво значение? Какво, нима историята зависи от календара? И историческите събития са въпрос на календарно изчисляване на времето? Тук здравият разум изисква отрицателен отговор. Историята следва свой си ред и няма нищо общо с никакъв календар. Великите събития и преломните епохи се случват, когато се случват, а датите могат да бъдат произволни. И това, разбира се, е така. Но ето че настъпва смяна на хилядолетията в свещената и в общата история на света.

Преди четири хиляди години, през 2040 г. пр. Хр. според гръцката Библия (според еврейската малко по-късно – през 1921 г. пр. Хр.) от Месопотамия е бил повикан Авраам. Сред потъналите в идолопоклонство езичници, на земята възниква монотеистичната и богооткровена религия. От Авраам водят началото на съответната си вяра всичките три монотеистични религии на земята: юдаизмът, християнството и ислямът, поради което се и наричат „авраамични”. Авраам е баща на вярата на земята.

По-късно, преди три хиляди години богоизбраният израилски народ получава пък своя помазаник – цар Давид. Йерусалим става столица на земята на Израил, а синът на Давид – Соломон строи в него първия храм. Поставено е началото на богопомазаното Израилско царство и на царствения род на св. Давид – на новата система на левитското богослужение. В Израил зазвучава пророческото слово на Самуил и на пророците. Така, преди две хиляди години се ражда Синът на Давид, Синът на Авраам (Мат. 1:1). Открива се Евангелието. Бог се въплъщава. Синът Божи става Син на Дева. Поставено е началото на християнството и на новата месианска християнска ера на земята. Цялата история се разделя на две части – преди и след Рождество Христово.

Хилядолетие зад нас пък е годината 1054-та. В християнството настъпва големият и печален разкол. Светът се разпада на Изток и Запад. Започва разделението, безкрайното раздробяване сред християните, междуособните им битки, позволили на други сили да се въздигнат и да придобият огромно влияние в света.

Какво ли ще донесе новата смята на хилядолетията?

Неизповедими са пътищата на Божия промисъл, известни са те единствено на Бога. Скоро ли ще настъпи краят, който – без всякакво основание – мнозина свързваха с 2000-та година? В продължение на вече няколко десетилетия питат: а истина ли е това, че в Библията е написано, че през две хилядната година ще дойде и краят на света? Истина е само това, което е казал Христос: „… не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7). Знаците на времето обаче заставят много от нас да бъдат нащрек и мнозина благочестиви християни, а също така и подвижници Божии, като св. Йоан Кронщадски, са говорили и продължават да говорят за настъпване на последните времена и очакват скорошния – имащ да настъпи, вероятно, в рамките и на собствения им живот – край на времето, заедно с Второто пришествие на Господа. А мнозина говорят и за вече настъпилата пред-антихристова апостасия (2 Сол. 2:3). Други пък, като св. Николай Японски (Касаткин), виждат историята на християнството като да е само в своето начало, а самото християнство – като все още далеч не разкрил се в цялата пълнота на благодатното си пребиваване на земята млад организъм. Правда Божия има и при едните, и при другите, има я в мнението и на едните, и на другите. Този, Който ще решава, е Сам Бог, и никой от хората. Дори и пророци и патриарси скланят глави пред тайната на Божиите съдби в света.

Часовата стрелка на циферблата се приближава към отбелязването на смятана на столетията, на смяната на хилядолетията. Да, впрочем, разсъждавайки за хилядолетията, столетията някак остават в сянка. Да погледнем обаче в руската история:

Началото на 20 век – революции, разрушаване на „стария свят”.

Началото на 19 век – наполеоновите войни в Европа; Отечествената война в Русия.

Началото на 18 век – Петровите реформи; Светата Рус сменя своя курс и излиза на пътя на европейското развитие; Русия се превръща в империя, а Санкт Петербург става столица и прозорец към Европа.

Началото на 17 век – Смутното време; прекъсната е династията на Рюриковичите, а самобитността на Светата Рус едва не рухва; утвърждава се управляващата династия на Романови.

Началото на 16 век – освободилата се от монголо-татарско иго Русия строи Третия Рим – Московското царство.

Началото на 15 век – няма прелом на епохите, но е налице динамика на развитието; подчинената Русия крепне и стремително се движи към своята бъдеща слава.

Началото на 14 век – в недрата на народа, на поробената от окупаторите земя процъфтяват подвижниците на Светата Рус; очаквайки своя час, „набъбват пъпките” на новата Русия, която започва да се групира около Москва.

Началото на 13 век – във феодална Русия догарят огньовете на междуособна вражда; наближава разплатата за братоубийството; от източните степи и от пустините се носят унищожителните вихри на наближаващите беди.

Началото на 12 век – някога единната Киевска Русия се превръща във феодалната Русия.

Началото на 11 век – новата християнска вяра, приета от гърците, дава най-мощен импулс за зараждането и формирането на Светата Рус.

Началото на 10 век – славянските племена се събират в новата и последна в Европа държава – Киевска Рус.

Дотогава пък е предисторията на зараждането и формирането на бъдещата велика държава на мира.

И отново смяна на столетията. Близо сме, при дверите сме на 21 век. В постсъветска Русия започва нов период, нова епоха. Руснаците говорят за възраждането на Русия. Ала какво представлява възраждането на Русия? Колкото глави, толкова и съждения има за това. С какво друго, ако не с надеждата и тъгата по възраждането на някога велика Русия живее руската емиграция? Тъкмо така говори един от задграничните руски архиереи на своето паство: ние искаме възстановяването на предишната Русия. Заради какво обаче? Предишната Русия ни е била отнета заради нашите грехове, заради начина ни на живот. И ето че ние отново искаме да я върнем, та безпрепятствено да си оставаме същите. При положение, че трябва да възродим самите себе си! Да, прав е този архиерей. Русия, това сме ние. Не може да има възраждане на Русия като такава – да се възродим можем и сме длъжни ние. И трябва да се възродим, както е говорил Господ на Никодим (Иоан 3:3-5), свише – от Божия Дух. Какво обаче представлява възраждането на Русия, за което говори с цигара между зъби подпийналият радетел? Какво е православието, за което се пекат други, и за което вярата в Бога не е задължителна, стига само то да е православно, а не чуждоземно? Възраждане е нужно всекиму, но какво – всеки тълкува по своему.

От руините днес се въздигат храмове, манастири, семинарии. Осмислено ли е обаче от нас самите, от християните, защо някога те са били отнети от нас и превърнати в руини? Да, всичко това са го разрушили лошите болшевики и масоните. А ние сме били добрите? През сталинските години моят баща е прекарал 18 години в затвори, лагери и заточения. Обвиненията по негов адрес са били глупави и нелепи – нещо, което по-късно призна и самата съветска власт. Той обаче винаги казваше така: ние не лежахме напразно – всичко това трябваше да се случи заради нашия предишен начин на живот. Някога на израилтяните Господ е изпращал и жестоките асирийци, и нечестивите халдеи, но нима заради нещастието на самите израилтяни? И има ли го днес полагащото се покаяние на църковния народ, на пастирите и паството? Или пък, до съвсем неотдавна страхували се от безбожниците, стремейки се да не изпъкваме сред всички, сега искаме да изглеждаме като герои? Възстановяваме храмове, а грешим в тях понякога по-лошо и отпреди. При което става дума не просто за личните грехове на едного или другиго, а за многото, което не е богоугодно в общото ни състояние. Вече ги има и първите печални резултати. Още не е успяло да започне възраждането, а вече назряват най-силен разпад и разделения в собствените ни редици: автокефалии, анатеми, консерватори и обновленци и пр., и пр. Искрено и с надежда, в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век както по върховете, така и от низините на народа се обърнаха с лице към Църквата. Сега пък явно се чувства внимателност и невнимателност, някаква дистанцираност. Други пък, в търсене на стабилно и високо положение в обществото и държавата, дружат с църквата, разбирайки, че това е единствената реална духовна сила в страната, но при това са много далече от Царството Божие.

Нямаше всенародно покаяние и не бяха осъдени престъпленията на безбожието и на комунистическия тоталитаризъм. Даже сталинизмът не беше осъден. В Германия, след падането на фашизма, го имаше Нюрнбергският процес. А какво имаше у нас? Не, тук няма мъст и не за кръв жадува душата. С тях и така е залята в отиващия си 20 век нашата земя и още едно повторение на това никой не иска. Душата обаче жадува за тържеството на Божията правда в нашия живот, за съвсем конкретно очистване.

В Европа, пък и в Русия, все по-често може да се чуе думата „постхристиянство”. И европейските, и американските народи формално се смятат за християнски, само че на практика, в същността си те са вече постхристиянски. Самата Христова вяра е вечна и портите на ада, по обещанието на Спасителя, няма да надделеят над Църквата Христова. В епохата на постхристиянството обаче обществото вече упорито отстъпва от вярата и от Църквата. В духовно и нравствено отношение европейско-американските народи са крайно отслабени. Разпад на семейството (същото, каквото за веществата е разпадът на молекулите), унищожаване и отказ от свое потомство (абортите и други изобретения), неприкрито блудство и содомия. Да, тези грехове са съществували, имало ги е винаги. Имало е обаче и времена, когато те са съществували като отклонение от нормата, а сега порокът е норма, а благочестието – отклонение от нормата. Тържествуват безверието, цинизмът и потребителството. Всяко подобно общество трябва да загине, всяко подобно общество ще бъде изличено от лицето на земята. За това общество ще кажат – както са говорили някога в Русия след като Бог е изтребил всички до един от нечестивото племе на обрите: „Погинаха като обри”.[4]

А чеда на Авраам Господ може да въздигне и от камъните.[5] И реалната сила, която може да осъществи всичко това – ислямът – вече сериозно се въздига. При което това е един ислям, който набира мощ не само военно и политически, но и духовно-нравствено. На фона на духовно увехналото християнство все повече укрепващата вяра и устои на исляма печелят. В исляма семейството и държавата набират мощ. А християните винаги са се отнасяли към исляма като към примитивно и дори безбожно нечестие. Сега обаче ислямът вече не се отбранява, дори нещо повече – вероучително и нравствено той е в настъпление. И в това също има Божи промисъл. Библията говори за самото начало на агарянския народ и за неговото божествено предназначение.

Египтянката Агар, робиня на Сара, бидейки бременна от Авраам, бяга в пустинята. „И Ангел Господен я намери [според тълкуванията на св. отци, това е Сам Господ – Бог Слово, Второто Лице на Светата Троица – Г. Ф.] при извора в пустинята, при извора на пътя към Сур. И рече (ѝ Ангелът Господен): Агар, слугиньо Сарина! откъде си дошла и къде отиваш? Тя отговори: бягам от лицето на господарката си Сара. Ангелът Господен ѝ рече: върни се при господарката си и ѝ се покори. И пак ѝ рече Ангелът Господен: ще умножа и преумножа твоето потомство тъй, че от множество не ще може да се изброи. И още ѝ рече Ангелът Господен: ето, ти си трудна, и ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил; защото Господ чу твоето страдание; той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички, и ръцете на всички – против него; ще живее пред лицето на всичките си братя. И нарече (Агар) Господа, Който ѝ говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме погледна. Защото тя си рече: наистина тук видях изотзад Оногова, Който благосклонно ме погледна. Затова тоя извор се нарече Беер-лахай-рои [Извор на Живия, Който ме видя]. Той се намира между Кадес и Баред” (Бит. 16:7-14).

Чрез ръцете на Измаил, сина на Агар, Господ ще удря потомците на Исаак, ще удря по собствения Си народ. И в това има Божии съдби. Докато ние спорим за догматите, потомците на Измаил се покоряват на Бога; докато ние убиваме децата си чрез аборти и контрацептиви, те раждат децата си; докато духовно ние се разлагаме, те укрепват. И в бичуващата им ръка на нас ще ни се наложи да се научим да разпознаваме не религия на антихриста, а десницата на Всевишния.

Беер-лахай-рои е „Изворът на Живия, Който ме видя”, където за първи път Ангелът Господен се е явил на Агар. Вторично Той се е явил при извора Замзам в Мека, който е една от главните светини на исляма. Този извор ще обърне своя поток към ослепелите и невиждащи Бога постхристиянски народи, които вместо да се покланят на Господа – на Живия Извор, се лутат в безкрайното си суемъдрие (на стотиците и хиляди християнски конфесии) и затъват в блатото на нечестието. Ще закрещят към небесата греховете на отпадащите от Бога чеда на Божия народ. А името Измаил означава „да чуе Бог”. Какви ли пък ще са последните съдбини на самите измаилтяни?…

Какви ли ще са събитията от идващия 21 век?…

И точно в това време, на педя земя се възстановява библейският Израил. Синовете на Авраам и Исаак, синовете на Израил отново се завръщат на Обетованата земя. Там е центърът на цялата история и на всичко онова, което се случва под луната. Не се ли свършват времената на Божия гняв над синовете на онези, които в онова ранно утро, на площада пред претория на Понтий Пилат са крещели по адрес на Увенчания с трънения венец: разпни Го, разпни Го, кръвта Му да бъде върху нас и върху нашите деца.[6] Не са ли се приближили времената на най-голямата измама, когато ще приемат измамника – този, който ще дойде при хората или при израилския народ не в името на Небесния Отец, а в свое собствено име? Не е ли близко обръщането на остатъка от Исааковите синове към Христос и разкриването на Божието царство в сила и слава? Отново се строи и украсява Йерусалим. И няма ли именно Йерусалим да разреши навлезлия в краен тупик проблем между Запада и Изтока, между Рим и Константинопол? Та нали освен апостолите Петър и Йоан го има още и третият стълб на Църквата – Яков (Гал. 2:9). Или пък – подобно на пролетни пъпки – всичко това трябва още немалко време да набъбва, набирайки сила?

А междувременно, докато сред потомците на Авраам Господ ще въздига чеда на Авраам, в родилни мъки вече се мъчат милиарди езичници от Индия и Китай. И умът недоумява – за раждането на какво са тези мъки? Какво идва от Земята на съкровищата и от Поднебесната империя? Нали днес мистичните учения на Изтока (Индия) напълно вече развращават яснотата на християнското съзнание, а някъде го заставят и на замисъл. С държавната си мощ Китай пък е готов да излезе далеч от отредените му сега брегове. В Сибир някои разправят: няма ли да се наложи с дарове да пътуваме в нашата далечна столица Пекин? Ала различно е виждал всичко това подвижникът-архиепископ Теофан Полтавски († 1940 г.). Предричайки възстановяването в Русия на православна монархия, той е казвал, че царят, който ще дойде, ще дойде от династията на Романови по женска линия. Ще бъде Божи избраник, послушен Богу във всичко. Ще свали неверните йерарси на Църквата и ще преобрази Сибир. Незадълго обаче ще просъществува тази Русия…

Африка. Приказната страна за децата на Севера. Земята на потомците на Хам. Чрез устата на родоначалника Ной е проклен Ханаан, синът Хамов. Проклет е за греха, роб на робите да бъде той при своите братя (Бит. 9:25-27). Върху седемте ханаански племена, покорени от Иисус Навин, се е сбъднало предсказанието по отношение на потомците на Сим. В епохата на великите географски открития се е сбъднало предсказанието относно потомците на Иафет, европейците, които Бог е вселил в шатрите Симови, дарувайки им християнската вяра и разпространявайки ги по цялата земя. Тогава Африка робски се е и покорила. Всичко ли обаче е казала тя в историята? Африканецът Антоний Велики е дарил на християнския свят монашеството. То е дошло оттук, от африканските пустини. Друг африканец, бл. Августин, за много столетия напред е предопределил европейската патристика и духовния манталитет на европейската цивилизация – европейския Божи град на земята. Какво ли ще каже на света Африка? Ако възраждането на Русия може да започне от Сибир, то не може ли от Африка да дойде блага вест за Европа? И това след толкова многото столетия на евангелизация на Африка от европейците! Няма ли, редом до дошлия от Европа в Африка Дейвид Ливингстън, да се изправи друг благовестник – идвайки със слово за живот от Африка в Европа?

Тиха нощ, дивна нощ!
Дреме всичко; само двамата от святата двойка
благоговейно не спят –
с чудния Младенец са пълни сърцата им.

Тиха нощ, дивна нощ!
От небето глас възвести:
Радвайте се – днес Христос се роди,
Мир и спасение на всички дари!

[7]

А в Русия пеят:

Христос се ражда, славете Го,
Христос слиза от небесата – срещнете Го;
Христос е на земята – възнесете се.
Пейте на Господа цяла земя,
И с веселие възпейте Го, люде, защото се прослави.

[8]

Из белите заснежени простори на Русия отново е Рождество. Рождество е из целия свят. То настъпва, както всякога. Вън от времето е и е извън юбилеите.

Тихо пада снегът.

Блещукат нощните звезди.

Под нозете похрусква снежният земен покров. В храма огньове – върви всенощната служба.[9] На душата е мирно, топло… Още веднъж е Рождество!

Превод: Борис Маринов

* Фаст, Г. „Размышления ко дню двух тысячелетия Рождества Христова” – В: Енисейский благовест. Част трета на доклада, озаглавен „Рождество Христово на исходе XX-го века”, изнесен на 15 януари 1997 г. пред Рождественските четения в гр. Красноярск; превод на първите две части виж – тук и тук (бел. прев.).