Румънската православната църква през 20 век

Кратка история на Румънската църква до 19 век

Християнството в Румъния има апостолски произход, защото според изворите св. ап. Андрей Първозвани проповядва в някои райони на днешна Румъния и по-конкретно на територията между р. Дунав и Черно море, обитавана от траките, които са предци на днешните румънци. Тази територия е анексирана от Рим около 46 г. пр. Хр., а след 297 г. сл. Хр. става римска провинция Малка Скития, днес Добруджа. През 4 в. Томи (днешна Констанца) е седалище на епископ, а някои от представителите на поместната църковна йерархия участват във вселенските събори и са автори на редица значими богословски произведения. През 6 в. в бившата дако-римска провинция Малка Скития е имало 14 епископски катедри и други – в южно-дунавските римски провинции (основи на не по-малко от тридесет и пет раннохристиянски църкви са открити в районите на градовете Томи, Истрия, Мангалия и др.). Открити са и раннохристиянски манастирски поселения (в Мурфатлар, близо до Констанца, Слава Руса и др.). Много известни раннохристиянски мъченици произхождат или се прославят в района на Малка Скития. Тази провинция е родното място и на известния християнски писател и подвижник св. Йоан Касиан (360-435), автор на редица богословски произведения и основател на два манастира в днешна Марсилия (Франция). От Малка Скития е и известният Дионисий Малки (460-545), който прекарва голяма част от живота си в Рим.

Цялата дако-римска църковна организация изчезва със славянското нашествие на Балканите. Християнството обаче продължава своя живот през вековете. През 13 и 14 в., например, съществува митрополитска катедра във Вичина (днес Исакча, обл. Тулча). В района на Хунедоара е открита раннохристиянска църква от 4 в., която първоначално е била римска гробница. Други са открити в района на Олт – Суцидава, Славени и другаде на територията на днешна Румъния. Немалко раннохристиянски артефакти са разкрити на много места в днешна Румъния, включително в Бесарабия (днес Република Молдова).

В средата на 14 в. се образуват двете румънски средновековни държави – Влахия и Молдова. Административното и политическо устройство на тези държавни образувания е естествено последвано от църковна организация. През 1359 г. Вселенският патриарх официално признава митрополията на Влахия, със седалище в Курте де Арджеш (от 1517 г. в Търговище, а от 1668 г. – в Букурещ). Документалните извори свидетелстват за съществуването на митрополия и в Молдавия, която официално е призната от Вселенска патриаршия в 1401 г., със седалище първоначално в Сучава, а по-късно, от 17 в. – в Яш. Няколко епископски центрове са основани на територията на тези митрополии, като например епископските седалища в Ръмник и Бузъу, основани през 1503 г., в Хуши през 1598 г. и др.

През Средновековието в тези две провинции възникват и множество манастири и скитове, основани предимно от съпруги на различните воеводи, местни благородници или монаси. Някои от тях, в градове и села, са били първоначално енорийски храмове, построени от местното население за свои нужди. Някои от най-известните манастири в Румъния, добили славата си поради своята архитектура и иконопис, днес са в списъка със защитени обекти под егидата на ЮНЕСКО. Всички тези манастири са били също и важни образователни (с принадлежащи към тях училища, скриптории, печатници…) и социални центрове. Ще посочим само някои от най-важните манастири във Влахия и Молдавия: „Водица”, „Тисмана”, „Снягов”, „Деалу”, „Арджеш”, „Бистрица”, „Арнота”, „Калдарушани”, „Черница”, „Хурези”, „Колтеа”, „Св. Георги Нови”, „Антим”, „Св. Спиридон Нови”, „Нямц”, „Путна”, „Киприана”, „Воронет”, „Молдовица”, „Слатина”, „Агапиа”, „Сучевица”, „Драгомирна”, „Сечу”, „Три йерарси”, „Голия”, „Сихастирия” и „Варатек”.

От 11 до 13 в. територията на Трансилвания и Банат е анексирана и е в пределите главно на римокатолическото царство на унгарците. Независимо обаче от прозелитизма на римокатолическите мисионери, църковният живот на румънците продължава в руслото на православието. Православните имат своите църкви и манастири и дори свой митрополит, пребиваващ на различни места, преди в 16 в. окончателно да се установи в Белград (дн. Алба Юлия), както и епископи в градовете Вад, Марамуреш и Банат.

През 1541 г. Трансилвания пада под османска власт, а през 1688 г. е анексирана от римокатолическата империя на Хабсбургите, от която е част до 1918 г. Предвид по-горе посочените обстоятелства, както и поради натиска от римокатолическата държавна администрация и от ордена на Йезуитите, православната митрополия е унищожена и заменена от румънски униатски епископ: отначало в Алба Юлия, а от 1737 г. – в Блаж. В 1853 г. този епископски център е издигнат в митрополия с три подчинени епархии.

Православната църква трудно преживява това положение, защото Хабсбургските власти позволяват едва през 1761 г. да бъде възстановена за румънците православната епископия с катедра в Сибиу. В 1864 г. епископията е въздигната в ранг на митрополия, последвано от реорганизация, за която изключително помага най-изтъкнатият йерарх в цялата история на Трансилвания – митр. Андрея Шагуни (1848-1873).

През 1775 г. към империята на Хабсбургите е била присъединена северната част на Молдова (Буковина). Впоследствие държавните власти създават Буковинска епископия с катедра в Черновци, подчинена на сръбската Карловацка митрополия, която също се е намирала в пределите на империята. През 1873 г. епископията в Черновци е издигната в ранг на митрополия. През 1812 г. почти половината от Молдавия (територията между р. Прут и р. Днестър) е незаконно присъединена към царска Русия и започва да се нарича Бесарабия. Тази област днес приблизително съвпада със Република Молдова.

През 1859 г. след избора на Александър Йоан Куза за господар на всички княжества, Молдова и Влахия се обединяват. Организационното сливане на двете митрополии става по пътя на даването на митрополита на Букурещ на титула митрополит-примас на цяла Румъния. През 1872 г. влиза в сила нов закон за организацията на църквата, с който се учредява Св. Синод – във вида, в който съществува и до днес, т. е. при участието на всички действащи йерарси.

Автокефалията на Румънската православна църква

От времето на Александър Куза са се правели опити за официалното и канонично признаване автокефалията на Румънската православна църква от Константинополската патриаршия, независимо че вече няколко века Румънската църква сама е наричала себе си „автокефална”. Официалното признаване става в 1885 г., когато Константинополската Вселенска патриаршия издава специален за целта Томос. Трябва да отбележим, че след 1859 г., вследствие от процеса на секуларизация, ролята на Православната църква в новата румънска държава е започвала да намалява. Държавата постепенно е изземала функции като образование, правосъдие, социална помощ, актовете за гражданско състояние и др. В 1863 г. Палатата на депутатите утвърждава „секуларизацията” или национализацията на манастирското имущество, което на практика е ограничавало ролята на манастирите в културния и в обществения живот на страната. В замяна е въведено специализирано богословско образование, създадени са богословски семинарии (от 1803 г.) и богословски факултет – в състава на Университета в Букурещ (от 1881 г.). Друг богословски факултет е действал при Университета в Черновци, който се е намирал на територия, подвластна на Австрия.

Румънската православна църква след 1918 г.

След края на Първата световна война (1918 г.), в която е участвала и Румъния, е била създадена румънска национална държава. Това става по пътя на обединение с Румънска Бесарабия (март 1918 г.), Буковина (ноември 1918 г.), Трансилвания, Банат, Кришани и Марамуреш (декември 1918 г.). За митрополит-примас е избран Карансебешският еп. Мирон (Кристя): избор, символизиращ националното и църковно единство на Румъния.

След 1918 г. в живота на обединената Румънска църква са се случили много важни събития. Тъй като всяка от румънските исторически области, присъединили се през 1918 г. към Румъния, е имала собствена църковна организация, било е необходимо да се образува единна църковна администрация. Поради това в течение на няколко години се е разработвал устав на организацията на Църквата, влязъл в сила през 1925 г. и действал до 1948 г. В 1928 г., след дълго публично обсъждане, влиза в сила и законът за култовете, регламентирал отношенията между вероизповеданията и държавата.

В 1925 г. с постановление на Св. Синод на Румънската православна църква същата е провъзгласена за патриаршия. Този акт е признат от Константинополската патриаршия през юли 1925 г. и по такъв начин митрополитът-примас Мирон (Кристя) става първият румънски патриарх.

Именно патр. Мирон (Кристя; 1868-1939) – бивш Карансебешски епископ – дава на Румънската църква формата на единна организация, установява приятелски отношения с редица поместни православни църкви, както и с някои неправославни, и възглавява културната и мисионерска дейност на патриаршията. Заедно с това, в периода между двете войни той играе и значителна политическа роля в румънската история. През 1927-1930 г. той е член на „регенство”, състоящо се от трима души, което управлява Румъния след смъртта на крал Фердинанд, до коронацията на Карол II. На два пъти – през 1938 и 1939 г. – Карол II го назначава за министър-председател.

Приемник на патр. Мирон става патр. Никодим (Мунтяну), бивш епископ Хушски, а след това Яшки митрополит. Той е известен като преводач на богословска литература от руски на румънски език. За съжаление неговото служение става в тежките години на Втората световна война и последвалите още по-тежки следвоенни години, когато в Румъния постепенно започва да се установява тоталитарният режим.

След 1918 г. в Румъния са създадени много нови епархии и повече от 20 епископии, сред които „епископия на армията” (1921 г.) и „мисионерска епископия” (1934 г.) – за православните румънци в САЩ и Канада.

Сред тогавашните йерарси, освен двамата патриарси, са и такива видни личности като митрополитите Николае (Балан) Ардялски (1920-1955), Ириней (Михалческу) Молдавски (1939-1947), Нектарий (Коцларчук) Буковински (1925-1935), Висарион (Пую) Буковински (1935-1940), както и епископите Роман (Чорогариу) Орадски (1921-1936) и Николае (Иван) Клужски (1921-1936), който до 1918 г. се бори за правата на румънците, Григорие (Комша) Арадски (1925-1935), Николае (Колан) Клужски (1936-1957), Николае (Поповичи) Орадски (1936-1950), Андрей (Магиеру) Арадски (1935-1960), Василе (Лазареску) Тимишоарски (1934-1960) и др. Всички те са били ерудирани богослови и изключителни хора на културата. Някои от тях са били избирани за почетни членове на Румънската академия (както и някои професори-богослови в наше време), което доказва авторитета им в културния живот на страната. Всички митрополити и епископи, както и водачите на други от историческите християнски църкви (римо- и гръкокатолици, реформатори, лутерани), са били de jure членове на Сената.

В този период (1918-1948 г.) са съществували три богословски факултета – Букурещ, Черновци и Тимишоара, пет академии – в Банат и Трансилвания (Сибиу, Клуж, Орад, Арад и Карансебеш), повече от десет семинарии, включително монашеската семинария в Керницкия манастир. Между най-изтъкнатите богослови можем да посочим: Йоан Иринеу Михалческу (бъдещ митрополит на Молдова), Теодор М. Попеску, Шербан Йонеску, Петре Винтилеску, Василе Испир, Никифор Крайниц – всички те от Букурещ. Василе Търнавски, Василе Георгиу, Валериан Шесан от Черновци, Гала Галактион и Василе Раду, като последните двама са преводачи на Библията на румънски език, както и Юлиу Скрибан и Йоан Савин от Кишинев.

Всички те без изключение усъвършенстват образованието си в римокатолическите и протестантските богословски факултети на Западна Европа. Благодарение на тях и на много други румънското богословие отбелязва значителен прогрес.

Същото се отнася и за православната църковна преса в периода между войните. Издадени са стотици богословски трудове и сборници проповеди в Букурещ, Черновци, Кишинев, Сибиу, Клуж и др. Правени са многобройни преводи на творения на св. отци на Църквата, трудове на съвременни гръцки богослови и на руски богослови-емигранти. Значителен прогрес отбелязва и църковната преса – всяка енория е имала свое собствено печатно издание. Най-много се е ценяла богословската периодика: Румънска православна църква („Biserica Ortodoxă Română”), Богословски изследвания („Studii teologice”) и Лъчи на светлината („Raze de lumină”) в Букурещ, Кандило („Candela”) в Черновци, Светилник („Luminătorul”), Мисионер („Missionnarul”) и Бесарабски архиви („Archivele Basarabiei”) в Кишинев, Богословски обзор („Revista teologică”) в Сибиу, Банатски олтар („Altarul Banatului”) в Карансебеш и др. В по-ново време са направени три „Синодни издания” на Библията (1936, 1938 и 1944 г.) под ръководството на патр. Никодим и на професорите-богослови Василе Раду и Гала Галактион.

Подеми изживяват и всички форми на църковно изкуство: архитектура, скулптура и живопис. Строителството на нови храмове във византийски стил, със специфична за Румъния орнаментика, особено в градовете, е било много голямо. Фреските в новите храмове са се изписвали от известни художници. Благодарение на създаването на нови манастири, монашеството процъфтява и лека-полека се преодоляват последствията от „секуларизацията” от 1863 г., включително и в Трансилвания, където – по заповед на Хабсбургите – в 1762-1763 г. са разрушени всички манастири.

На полето на църковната музика работят известни композитори и диригенти. През 1928-1948 г. в Букурещ, в резиденцията на патриарха е работела академия за религиозна музика, където са подготвяни певци, диригенти и преподаватели.

За съживяване на благочестието сред народа са били основани редица религиозни обединения, в частност за миряните: „Войнство на Господа” („Oastea Domnului”), Сибиу, с филиали в цяла Румъния; „Румънско православно братство” („Fraţia Ortodoxă Română”) в Клуж – създадено, за да привлича специално румънските интелектуалци; „Национално общество на румънските православни жени” („Societatea Naţională a Femeilor Ortodoxe Române”), с център в Букурещ, както и други, като „Обща асоциация на духовенството” („Asociaţia Generală a Clerului”), „Асоциация на свещеническите съпруги” („Asociaţia Preoteselor”) и др.

Отбелязани са и значителни достижения в областта на социалното дело, особено в Бесарабия, където Църквата се е намирала в най-добро положение: в Кампулунге е била основана богословска семинария за сираци от войната, в някои енории са уредени кухни за бедни, както и интернати за деца на свещенослужители и нуждаещи се ученици.

След 1918 г., благодарение на разменени визити на йерарси, богословски конгреси с участието на студенти по богословие и др. са били установени множество контакти с представители на останалите православни църкви.

След 1925 г. Румънската православна църква, заедно с други църкви и християнски организации, се включва в зараждащото се тогава икуменическо движение – особено на европейско ниво. През 1961 г. става и член на Световния съвет на църквите (ССЦ).

Първата румънска православна диаспора

Когато говорим за румънската православна „диаспора”, трябва да отбележим, че в края на 19 – началото на 20 в. много млади румънци имигрират в търсене на работа и по-добър живот. Трансилванците обикновено отиват в САЩ, докато тези от Буковина, в Канада. Някои от тези емигранти впоследствие се завръщат, но много от тях остават зад граница завинаги. Техният брой непрекъснато е нараствал, възникнали са и румънски енории, които са искали да имат свещеници – румънци, строили са се и нови храмове. Първият храм е построен през 1903 г. в Канада, в Регина Сакс, а вторият – в 1904 г. в САЩ, в Кливлънд. Нови храмове са били издигани особено в района на Големите езера, където е била съсредоточена голяма част от емиграцията. През март 1918 г., на събрание на всички румънски енории в Янгстаунс (Охайо) е било решено да се създаде епископия, подчинена на Букурещката митрополия, но това не се осъществява. В 1929 г., на конгреса в Детройт (Мичиган) е направен повторен опит това да се случи. През 1934 г. в Румъния е приет закон за създаването на румънска мисионерска православна епископия за САЩ и Канада, след което за пръв неин епископ е избран Поликарп (Морушка), заел своя пост през 1935 г. В 1939 г. епископията е включвала 33 енории, 54 филиала и 26 храма в САЩ и 17 в Канада, както и енорийски училища, младежки организации, женски асоциации. За съжаление, през 1939 г., когато започва Втората световна война, еп. Поликарп, който се е намирал тогава в Румъния, не успява да се върне в САЩ и се налага да понесе доста несгоди.

В Западна Европа румънски енории съществуват от 1853 г., когато се появява първата такава в Париж. През 1866 г. бившият господар на Молдова Михаил Стурдза основава храм в Баден-Баден, а през 1906 г. е открита румънска енория във Виена. През 1923 г. в София е открита енория за румънците, живеещи в България.

Втората световна война

Във Втората световна война Румъния и Румънската православна църква преживяват драматични събития. През юни 1940 г. съветската армия завзема Бесарабия и северната част на Буковина. Всички румънски учреждения, включително и църковните са закрити. Много от румънските свещеници, останали в енориите си, са арестувани, много храмове са затворени. През 1941 г. румънската армия отново завзема Бесарабия и възстановява румънската администрация. В 1944 г. Бесарабия и северната част на Буковина са отново анексирани от Съветския съюз.

След Виенския арбитраж от 30.8.1940 г. северната и източната част от Трансилвания са присъединени към Унгария. Това положение продължава до есента на 1944 г. Двама православни епископи и десетки свещеници са изгонени в неокупираните части на Трансилвания, много вярващи християни са убити, седемнадесет храма са разрушени, а други – осквернени.

В тази война Румъния се бори главно срещу Съветския съюз, но от август 1944 г. тя се бори срещу Германия. Много свещеници в качеството си на „военно духовенство” са съпровождали румънските войници на бойните полета. Много от тях са арестувани и осъдени на различни срокове затвор от комунистическия режим.

Румънската православна църква по време на комунистическия режим (1944-1989)

През 1944 г., т. е. в края на Втората световна война, Румъния загубва две от областите си: Бесарабия и северната част на Буковина, анексирани от Съветския съюз. Това води до загуба за Румънската патриаршия на Бесарабската (Кишинев, Белци и Измаил) и Черновицката митрополии. Формирани са Кишиневска архиепископия и Черновицка епископия, подчинени на Московската патриаршия и възглавявани изключително от руски и украински йерарси.

През 1948 г., след пълното установяване в Румъния на комунистическия режим, в живота на Румънската православна църква настъпват големи промени. Църквата, която до този момент е била признавана за „национална”, практически напълно се отделя от държавата и се превръща в маргинализирана институция, „търпяна” от атеистичната държава. От „инспекторите по култовете” от състава на всеки отдел на министерството, впоследствие станало департамент (отдел) по култовете, се осъществява постоянен контрол (по съветски образец) над всички служители от православното или от другите вероизповедания. На практика всички църковни учреждения (патриаршията, епархийските центрове, архиепископиите, манастирите, богословските училища) са се намирали под непрекъснатия негласен контрол на офицерите от Секуритате (службите на държавна сигурност), винаги готови да смажат всяко действие, признато от тях за враждебно по отношение на атеистичната държава. Изисквало се е всяко църковно мероприятие да се осъществява в присъствието на „инспектор по култовете”. Особено жесток е бил контролът върху всеки контакт с чуждестранни богослови, идващи в Румъния, както и участието на румънски богослови в конгреси и конференции зад граница, като до тях се е допускало участие само след съгласуване с отдела по култовете. Всички назначения на архиереи, свещеници, игумени на манастири, преподаватели по богословие, е трябвало да имат одобрение на отдела по култовете. С изборите на патриарх, митрополити и епископи се е занимавала Избирателна колегия, а избраният йерарх е бивал утвърждаван от държавния глава.

През август 1948 г. влиза в сила новият закон за култовете, според който в Румъния официално се признават 14 религиозни изповедания: православие, римокатолицизъм, армено-григорианство, руско старообрядчество, лутеранство, реформаторство (калвинизъм), синодо-презвитерианство, унитарно, баптистко, адвентистко, петдесетническо, евангелистко, юдаизъм и ислям – 12 християнски и две нехристиянски вероизповедания. Законът определя министерството на култовете като обществена институция, с чиято помощ държавата осъществява правото си на надзор и контрол над всички религиозни култове и учреждения, както и правото да има свои „специални представители”. Министерството на култовете със своите „пълномощници” (отново по съветски образец) са били пряко подчинени на Централния комитет на Румънската комунистическа работническа партия.

В периода октомври-декември 1948 г. гръко-католическата (униатска) църква в Трансилвания е поставена извън закона, а свещениците и енориашите ѝ са насилствено присъединени към Православната църква.

През октомври 1948 г. Св. Синод на Румънската православна църква приема новия Устав за организация дейността на Църквата. Той влиза в сила едва през февруари 1949 г. след като е утвърден от комунистическата власт. По този Устав са низвергнати много от епископите и са оставени само петима митрополити (Унгро-Влашки, Молдавски, Трансилвански, Олтенски и Банатски) за 12 епархии. По-късно, през 1975 г. е основана и нова епархия в Алба Юлия.

През август 1948 г., когато влиза в сила новият закон за образованието, започва да се признава само „светското” и „държавно” образование, а някои от учебните заведения на всички вероизповедания преминават под управлението на Министерството на образованието. Във всички степени на средното образование е премахнато изучаването на религия. Същата година е закрит Богословският факултет в Черновци (преместен след Втората световна война в Сучава), както и четири от богословските академии в Трансилвания и всички богословски семинарии.

През 1948 г. е закрита и епископията на армията и е било забранено религиозното обгрижване на военните подразделения, затворите, болниците и старческите домове. Закрити са били и светските организации с религиозен профил („Войнство Господне”, „Румънско православно братство” и др.), както и свещеническите организации. Били са забранени и всички енорийски вестници и списания, а за онези, за които е направено изключение, както и за богослужебните и малкото все още издавани богословски книги, държавата налага жестока цензура посредством бившето Министерство на култовете, трансформирано в Отдел по култовете. В периода 1944-1961 г. са прекъснати и всички връзки с икуменическото движение и с румънската диаспора.

През 1959 г. сериозен удар претърпява и православното монашество – затворени са десетки манастири и скитове, както и две монашески семинарии (в манастира „Агапия” и в манастира „Хурези”). Стотици монаси и монахини са откъснати от монашеския живот. Впоследствие пострижения са се извършвали само в отделни, редки случаи, и то след съгласуване с властите. Освен това, от 1945 г. започват арестите на свещеници и на монаси. Кулминацията на тази широка кампания е в годините 1948-1949 и през 1959 г. Арестувани са били и много политици, известни интелектуалци, селяни, работници и ученици. Едва през 1964 г. всички „политически затворници” са пуснати на свобода. Арестуваните свещеници са обвинени в активна националистическа дейност до 1940 г., в междувоенния период и особено във „враждебно отношение” към новата комунистическа власт. Трябва да отбележим, че от общия брой – над 10 000 православни свещеници и монаси, повече от 1800 са били арестувани и осъдени или на доживотен затвор, или на срокове от по 10-20 години. Някои са изпълнявали своите присъди в строителството на Дунавско-Черноморския канал, в изкореняването на растителността в устието на р. Дунав или в затворите – „Айуда”, „Герла”, „Питещи”, „Ръмник-Сарата” и др. Около двеста свещеници загиват в затворите или лагерите за принудителен труд. Някои свещеници от област Арждеш са осъдени на смърт през 1959 г. – по обвинения в подкрепа на „борците против комунизма”, укривали се в Карпатските планини.

Трябва да споменем имената на някои известни професори по богословие, които са вкусили от голготата на комунистическите затвори. Такива са, например: Никифор Краиниц, Теодор Попеску и Думитру Стънилоае от Букурещ, Йоан Савин и Константин Томеску от Кишинев, Иларион Фелеа от Арад и Ливиу Мунтяну от Клуж (последните двама са починали в Айудския затвор). Също така и архимандритите Бенедикт (Гиуш), Василе (Василаче), Софиян (Богиу), свещ. Георге Калчу Думитряса и др. някои богослови са били арестувани от съветската власт и изпратени в Сибир, като например проф. Йон В. Георгеску и свещ. Василе Тепордеу. Към тях можем да добавим имената на свещеници и монаси, останали през 1944 г. в Бесарабия и Буковина и интернирани в Сибир и в Казахстан. Бившият митрополит на Буковина Висарион (Пую) през 1946 г. е бил задочно осъден на смърт задето по време на войната е бил митрополит на Одеса. През 1944 г. той успява да избяга в Западна Европа и умира през 1964 г. във Франция. Еп. Николае (Поповичи), който е искал да се възстанови преподаването на религия в училищата и е протестирал против арестите, е бил принуден да се оттегли на покой през 1950 г., на 45-годишна възраст. Подобна е била съдбата и на митрополита на Банат Василе (Лазареску) – помогнал на съпругите на няколко осъдени на затвор свещеници.

Още по-тежка е съдбата на свещениците от гръко- и римо-католическата църкви. Всички висши йерарси и много от свещениците са арестувани, а някои от тях загиват в затвора. В този период се провеждат арести и на протестантските пастори.

Независимо от огромния натиск над Църквата, независимо от това, че тя е трябвало да се откаже от някои страни на своето служение, трябва да признаем, че в този доста дълъг период (1944-1989 г.), доколкото е възможно тя е изпълнявала своя дълг. От 1948 до 1977 г. Румънската православна църква е възглавявана от изтъкнатия патр. Юстиниан (Марина), който проявява изключителното умение да я ръководи в тази нова социално-политическа конюнктура. Той помага на Църквата да се сдобие с ново законодателство, съответстващо на внезапно настъпилите промени, ръководи богословското образование и издателската дейност, поддържа братски отношения с другите православни църкви. В 1955 г. провежда и първата канонизация на румънски светци, а след 1961 г. установява контакт с икуменическото движение и румънската православна диаспора, както и стои в основата на широкото движение за възстановяване на историческите и религиозните паметници.

Неговите усилия продължава патр. Юстин (Моисеску; 1977-1986) – бивш професор по богословие, особено активен по отношение на икуменизма и на възстановяването на историческите и религиозните паметници.

Сред другите изтъкнати йерарси от този период следва да споменем имената на тримата Ардялски митрополити Николае (Колана; 1957-1967), Николае (Младина; 1967-1981) и Антоний (Плъмъдял; 1982-2005), на Банатския митр. Николае (Корняну; 1962-), на Олтенския митр. Нестор (Ворническу; 1978-2000) и на Галацкия архиеп. Антима (Ники), който дълги години е бил патриаршески викарий (1944-1994).

Що се отнася до богословското образование, трябва да отбележим, че от 1948 до 1989 г. са функционирали само две висши богословски учебни заведения (в Букурещ и в Сибиу), с четиригодишен курс за обучение и шест богословски семинарии. Интересен е фактът, че тъкмо в този труден период работата на най-големите богослови в историята на румънското богословие достига своя апогей. Ще споменем най-изтъкнатите сред тях, а именно: Юстин Моисеску (бъдещия патриарх), Теодор Попеску, Йоан Коман, Думитру Стънилоае, Ливиу Стан, Николае Кицеску, Петру Резуш, Ени Бранище, Емилиан Василеску – всички от Букурещ, както и Николае Младин (бъдещ митрополит), Милан Шесан, Григорие Марку, Теодор Бодогае и Думитру Белу – от Сибиу.

От църковната литература през този период следва да отбележим отпечатването на учебници по богословие, на литургична литература, литература по омилетика, нови издания на Библията, нови преводи на отците на Църквата. Румънската патриаршия успява да издейства издаването и на три църковни списания: Румънска православна църква, Богословски изследвания и Православие. Митрополиите, от своя страна, издават пет списания (между 4 и 6 броя годишно). В Сибиу излиза в-к Румънски телеграф, който без прекъсване се печата от 1853 г. Трябва обаче да отбележим още, че всички тези издания са преминавали през цензурата на Министерството на култовете.

В 1961 г., по време на третата Генерална асамблея на ССЦ в Ню Делхи, Румънската православна църква възобновява и своето участие в икуменическото движение. От този момент нататък тя участва в работата на всички генерални асамблеи и в някои от комисиите на ССЦ. Също така тя винаги е взимала активно участие и в дейността на Конференцията на Европейските църкви (КЕЦ).

Постепенно се възстановяват и връзките ѝ с диаспората в Америка, независимо от факта, че това е довело и до разкол поради създаването на нова епархия, подчинена на Букурещ. Първата епархия създадена след установяването на комунистическия режим в Румъния прекъсва отношенията си с патриаршията. Броят на румънските православни енории се увеличава пропорционално на броя на успелите да напуснат социалистическа Румъния и да се установят в „свободния свят” – най-вече в Германия, но и в Швейцария, Италия, Испания, Англия и скандинавските страни.

През последното десетилетие на безбожната комунистическа диктатура (1980-1989) в Букурещ, под предлог за урбанизиране и строителство на нови квартали на столицата, са разрушени повече от 20 храма, сред които и редица исторически паметници. Въпреки диктатурата на Николае Чаушеско (1974-1989) и засиления надзор над всички църковни учреждения, Църквата продължава да изпълнява своята мисия.

Да се обърнем и към статистиката – в края на тоталитарния режим в лоното на Румънската патриаршия е имало повече от 9 000 енории с приблизително същия брой действащи свещеници (на мястото на пенсиониралите се или на арестувани от властите свещеници са се ръкополагали нови), ок. 12 000 свети места, 140 манастира и скитове, в които над 2 600 монаси и монахини. За тази епоха липсват данни за броя на енориашите. Несъмнено, Румънската православна църква се е намирала в значително по-добро положение, отколкото Църквата в другите социалистически страни (в СССР, в България, в Югославия), да не говорим за Албания – страната, в която комунистите са се стремили да унищожат всеки признак на религиозен живот.

Румънската православна църква след 1989 г.

От края на 1986 г. начело на Румънската църква застава патр. Теоктист (Арапашу; † 2007 г.). Животът на Църквата се променя и обновява. След 1990 г. започва постепенното възстановяване на унищожени от комунистите епархии като Томиската, Арждешката, Марамурешката и др., както и създаването на нови – на Търговище, на Александрия и др. Построени са нови и са обновени много разрушени или закрити в 1959 г. манастири и скитове, сред които „Реча”, „Изворул Муреш”, „Биршана и Сапица”, „Чолпани” и др. Престолните празници на големите манастири както преди продължават да привличат голям брой вярващи: например, в Яш на 14 октомври, в деня на св. Петка, в божествената Литургия взимат участие над милион души. Построени са или се строят стотици нови храмове. През 2006 г. има повече от 550 манастира и скитове, общо ок. 14 500 енорийски и манастирски здания, гробищни църкви, параклиси в болници, затвори, приюти и т. н. Броят на свещениците нараства до 12 000.

Създадени са също така нови богословски факултети (с отдели за пастирска работа, за румънски език, за история, чужди езици и социална помощ), семинарии, лицеи по богословие – в рамките на държавното образование. Всяка епархия има свой печатен орган, богословските факултети издават списания и годишници. Появяват се и нови богословски трудове. Преиздават се много от трудовете на богословите от предишните поколения (Думитру Стънилоае, Йоан Коман и др.). Превеждат се трудове на известни чуждестранни богослови и на отците на Църквата.

В областта на мисионерството и пастирската работа възобновяват работа някои от светските християнски обединения, закрити през 1948 г., и се създават нови: „Войнство Господне”, „Румънско православно братство”, „Асоциация на православните студенти” и др. Църквата възобновява и социално-хуманитарната си работа, създават се общества за благотворителност, подпомагат се бедни, възрастни, сираци, инвалиди, разгръща се религиозна дейност в болниците, сиропиталищата, старческите домове и др. Дейността на Румънската православна църква се засилва и в диаспора. Както вече казахме, още през комунистическата епоха много румънци напускат родината си и се установяват в редица страни в Европа, Америка и т. н. След 1989 г. броят на емигрантите чувствително расте. Много от тях, с помощта на Румънската патриаршия, успяват да създадат свои енории в Германия, Швейцария, Швеция, Франция и др., включително и в по-отдалечени земи като Австралия и Нова Зеландия. През 1994 г. бе създадена митрополия за румънците в Германия и северните страни на Европа, а катедрата на тази митрополия сега се намира в Нюрнберг. През 1997 г. бе създадена друга митрополия, която да обслужва Франция и страните с романски езици. Катедрата на тази митрополия е в Париж. В САЩ пък има мисионерска архиепископия, която е подчинена на синода в Букурещ, както и стара архиепископия „Ватра Роминяска” – в Джаксънвил, Мичиган, която днес се намира под юрисдикцията на Православната църква в Америка, без обаче да скъсва своята връзка с Румънската църква. Създаде се също и епископия в Унгария и Сърбия, за православните румънци, останали в тези страни след очертаването на новите граници в края на Първата световна война.

Укрепват се и връзките на Румънската църква с останалите православни църкви, продължава и сътрудничеството със ССЦ, с КЕЦ и други икуменически организации.

Трябва да отбележим още и прогреса в отношенията с Римокатолическата църква, кулминация на който процес става визитата на 7-9 май 1999 г. на папа Йоан-Павел II в Румъния – първа визита на папа в традиционно православна страна, и ответната визита на патр. Теоктист във Ватикана през 2002 г., съчетана с посещение на няколко румънски общини в Италия.

Статистика

Според преброяването от 1930 г., в Румъния е имало 72% православни, 7.9% гръко-католици, главно в Трансилвания, 6.8% римокатолици, главно унгарци и трансилвански секлери, 2.2% лутерани – трансилвански саксонци, както и 4.25% юдеи и по-малко от 1% мюсюлмани – турци и добруджански татари. Съществуват още и други малцинства като арменци, старообрядци и т. н.

Според проучването, направено през 2002 г., положението с вероизповеданието на гражданите на Румъния (21 681 000 жители) е следното: 86.7% православни, от които 97% румънци плюс руснаци, българи, сърби и цигани, 4.7% римокатолици – унгарци и секлери, 3.2% реформатори – калвинисти – унгарци и секлери, 0.9% гръко-католици – трансилвански румънци, 1.5% петдесетници – румънци, унгарци и цигани. Останалите изповедания имат по-малко от 1% представители – лутерани, баптисти, адвентисти, нехристияни, атеисти. Трудно може да се посочи броят на православните румънци, живеещи на територията на Република Молдова, както и в диаспора, в Западна Европа, САЩ, Канада и т. н.

В началото на третото хилядолетие може да се каже, че Румънската православна църква продължава двухилядолетната си традиция в служба на народ и отечество. Като остава, както и преди, национална и държавна църква, тя заедно с това се бори за мира и благоденствието на съвременния свят.

На 1.1.2007 г. Румъния влезе в голямото семейство на европейските народи. Западна Европа, на която векове наред се е гледало като на преимуществено римокатолическо-протестантска, за втори път след Гърция приема традиционно православна страна, при това две такива страни заедно – Румъния и България. Румъния има какво да сподели с многонационалната, многоконфесионална и отчасти дехристиянизирана Европа. Това е нашето първородно, двухилядолетно християнство, близко до Римската църква по език, произлизащо от латиняните и единно с Константинопол по богослужебен обряд и по църковна организация. Румънската православна църква е ценена за своята богословска култура на европейско ниво и много чужденци зачитат нейната духовност. Румънската православна църква иска да стане част от нова Европа от новия Европейски съюз.

Както вече беше казано, Румънската православна църква остава възприемчива към европейския икуменизъм – десетки години тя активно се труди в ССЦ, в КЕЦ, както и в разните комисии по междуконфесионалния и междурелигиозния диалог. И тя може да стане възраждащата нравствена сила не само за румънското общество, но и в голямото семейство на европейската общност.

Библиография

Bălan, I. Romanian Patericon: Containing the Lives and Sayings of the Saints and Monastic Fathers who laboured in the Land of Romania from the Fourth to the Twentieth Century, Platina, California 1966.

Caravia, P. et al. The Imprisoned Church: Romania 1944-1989, Bucharest 1999.

Corneliu, L. Cartea episcopilor cruciaţi, Bucarest: „Editura Realitatea” 2001.

Dumitraşcu, N. The Mission of the Romanian Orthodox Church and Its Challenges, Cluj-Napoca 2002.

Enache, G. Ortodoxie şi putere politică în România contemporană, Bucarest: „Editura Nemira” 2005.

Manea, V. Preoţi ortodocşi în închisorile comuniste, Alba-Julia: „Editura Reîntregirea” 2001.

Moraru, A. Biserica Ortodoxă Română între anii 1885-2000, Bucarest 2006.

Păcurariu, M. Biserica Ortodoxă Română. Monogra·e-album, Bucarest 1987.

- Geschichte der Rumänischen Orthodoxen Kirche, Erlangen 1994 (= Oikonomia, 33).

- Autocefalie, Patriarhie, Slujire sfântă, Bucarest 1995.

- Istoria Bisericii Ortodoxe Române, Jaşi: „Editura Trinitas” 2004-2007.

- “L’Église orthodoxe et les autres cultes de Roumanie” – In: Connaissez la Roumanie, Bucarest: „Editura Economică” 2006, p. 461-486.

- “Romanian Christianity” – In: The Blackwell Companion to Eastern Christianity, ed. K. Parry, Oxford 2007, p. 186-206.

Stebbing, N. Bearers of the Spirit: Spiritual Fatherhood in Romanian Orthodoxy, Kalamazoo, Michigan 2003.

Suttner, E. C. “50 Jahre rumänisches Patriarchat. Seine Geschichte und die Entwiklung seines Kirchenrechts” – In: Ostkirchliche Studien, 25, Würzburg, 1976, S. 3-42, 105-137.

Vasile, C. Biserica Ortodoxă Română in primul deceniu communist, Editura Curtea Veche 2005.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Păcurariu, M. “The Romanian Orthodox Church in the Twentieth Century” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 157-177 (бел. прев.).