Бележки върху историята на Православната църква в Албания през 20 век и нейното възкръсване след 1991 г.
Изключително интересното положение на Албанската автокефална православна църква през 20 в. привлече вниманието на световната общественост. В течение на почти половин век комунистическото и атеистично правителство на диктатора от сталински тип Енвер Ходжа (1944-1985) правеше всичко възможно, за да унищожи и най-малкия признак за религиозност, като гонеше и преследваше православното духовенство и тероризираше вярващите. Стотици храмове и множество манастири бяха разграбени, разрушени или превърнати в барове и ресторанти, в обори за добитък.
През 1967 г. всички храмове бяха закрити и богослуженията забранени. Между 1967 и 1990 г. хората извън пределите на Албания смятаха, че Албанската православна църква съвсем е изчезнала под гнета на държавния и атеистичен абсолютизъм и че историята ѝ принадлежи изцяло на миналото. Но през декември 1990 г., 23 години след закриването на всички църкви, в южното село Дервичан беше отново отслужена св. Литургия. И само месеци по-късно, в 1991 г. се отбеляза началото на едно удивително възраждане в много области на духовния и обществен живот.
Исторически обзор
До земите на днешна Албания вестта за Христос достига още първото столетие. Културата на страната е закърмена с духа на Евангелието. По крайбрежието на Адриатическо и Йонийско море е преминавал вътрешният път Via Ignatia, съединяващ източната и западната част на Римската империя. Политически и културно земите на днешна Албания са принадлежали на римския свят. Сведенията за различните периоди от църковната история на този регион са доста ограничени. Археологическите открития, разкопките, надписите върху теракота, някои съхранили се имена на епархии, епископи и светци е всичко, с което разполагаме. Ето защо, много важно е да се събират и опазват всички материали от такъв вид, защото биха помогнали да узнаем повече за църковното минало на Албания. Същевременно много исторически факти и подробности остават и вероятно завинаги ще останат неизвестни. Тук бихме искали да направим кратък обзор на периодите в историята на Албанската православна църква.
Първият период започва с апостолския век и достига до 731 г. Тогава земите на днешна Албания са спадали към провинция Западен Илирик, а местната Църква е била самоуправляема част от Солунския викариат. В политическо отношение, до смъртта на имп. Теодосий I (395 г.) регионът е бил зависим от Рим, а по-късно от Източната Римска империя, като по този начин Албания попада в Константинополска юрисдикция. От 731 г. до началото на 11 в. местната Църква е била под непосредственото управление на Константинополската патриаршия.[1]
През третия период, от началото на 11 в. до 1767 г., повечето епархии (Флавеницка, Белградска, Адрианорлска, Бутроска) са на подчинение на Охридската архиепископия (1018 г.), пребивавайки в общение с Константинополския патриарх.
Този период е белязан от две разделения. Първото от тях е големият разкол или схизма между Изтока и Запада (1054 г.), който разделя и Албанския регион между двете юрисдикции: римската, на север, и византийската – на юг. След този разкол до края на 11 в. Рим упорито се опитва да разпространи влиянието си и на юг. Второто разделение е било на политическо ниво, а именно Османското завоевание, което определя цялата следваща история на Албания. След падането на Дурас (1501 г.) по време на османската окупация повече от две трети от населението на Албания приема исляма, за да избегне непосилните налози и да предпази децата си от мъжки пол от служба в армията.
Началото на четвъртия период започва с отмяната на автономията на Охридската архиепископия през 1767 г. и продължава до първите десетилетия на 20 век, когато Албанската църква отново се оказва в Константинополска юрисдикция.
В ново време в ключово политическо събитие се превръща образуването през 1912 г. на Албанска държава. За първи път след тази четвъртина от 15 в., когато страната се е управлявала от бореца против османските турци Скендербег (1443-1468), албанците получават възможността да бъдат господари на своята земя.
Последният период е времето, когато Албанската православна църква получава своята автокефалия през 1937 г., със съгласието на Константинополската патриаршия. Още през 1922 г. Албанската църква провъзгласява своята „автокефалия”, но тогава това признание е чисто политическо и признато само от Албанската държава. Каноничното признание става в 1937 г. от Константинополския патриарх. Началото на този период е било многообещаващо, но следващите години се превръщат в най-мрачните от всичко преживяно от Албанската църква. Както е казано в Пс. 114:3, „смъртни болки ме обзеха, адски мъки ме постигнаха; аз срещнах утеснение и скръб”.
Черни години
През 1939 г., само две години след провъзгласяването на автокефалията, в страната нахлува италианска армия и Албания се превръща в провинция на фашистка Италия. Тогава е разработен обобщен стратегически план за включване на всички православни в съюз с арберешите – римокатолици-униати с албански произход, живеещи на юг в Италия. Усилената пропаганда твърди, че най-доброто за Албания е подчинението на всички християни на Ватикана и на Италианската държава. Този проект обаче е бил категорично отхвърлен от Православната църква и след поражението на Италия във войната през 1943 г. на плановете на униатите е сложен край.
След оттеглянето на немските войски от Албания през 1944 г. комунистическата партия, начело с Енвер Ходжа, узурпира управлението на страната и установява диктаторски режим (1944-1985). Този режим – нетърпим към всяка опозиция – е виждал заплаха в религията и затова подлага Църквата на жестоки гонения. Преследванията от първите 23 години на комунистическата власт са сравними с онези, които е преживяла Църквата в Съветския съюз и другите балкански страни. На 22.10.1967 г., в желанието си да бъде новатор в световната история, режимът на Енвер Ходжа обявява Албания за „първата и единствена в света атеистична държава”. Гоненията, последвали след това категорично заявление, са най-суровите и жестоки от всички, които поместната църква някога е понасяла. Държавата затваря всички храмове и се стреми да разруши стотици исторически паметници, като превръща храмовете в складове, театри и обори. Цялото духовенство е отстранено, а имуществото на Църквата, включително земите, църковната утвар и архивите – конфискувани в полза на държавата. Дори и най-малката съпротива от страна на духовенството и на населението водят до арести, изселване или насилствена смърт. Това се отнася и до всяка проява на религиозност сред населението. Също така, държавата отстранява от служение архиеп. Христофор, който на 25.12.1948 г. е хвърлен в затвора.
Съгласно с официалната версия, той умира от сърдечен пристъп на 19.6.1958 г., но слуховете казват, че е отровен. На негово място на 25.8.1949 г. е назначен Паисий (Водица) – вдовец, бивш епископ на Корча.
През февруари 1950 г. в Тирана се състои събрание на миряните и клириците на Православната църква. Приет е и нов устав, съответстващ на обществено-политическите условия в момента.
Архиеп. Паисий (Водица) умира на 4.3.1966 г. През април 1966 г. архиепископ става бившият участник в съпротивата Дамиан, но в 1967 г. той се оттегля в Подградец, където умира на 18.10.1973 г. По негово време Албанската църква се състои от архиепископията и три епархии, възглавявани от епископи, както и от 12 окръга – ръководени от висше духовенство – с 330 енории и 25 манастира. Когато говорим за този период, трябва да отбележим два факта, а именно, че православието в Албания е имало многонационален състав и сред православните, освен албанци, е имало славяни, гърци, власи и др. Освен това, православните в Албания не съставляват по-голямата част от населението, както е било в другите страни на Балканите, а са малцинство. Според италианската статистика, в навечерието на гоненията православието е било изповядвано от 20.7% от населението.[2] На проведения на 23.3.1949 г. разговор между Сталин и Енвер Ходжа, последният твърди, че православните съставляват 30-35% от населението на Албания.[3]
В периода на гоненията активни остават само малка група вярващи, съставляващи неофициална катакомбна църква.
Новото десетилетие
През 1991 г. под натиска на международните събития комунистическият режим в Албания сменя своята желязна политика по отношение на религията. Към този момент обаче Православната църква не може да се вдигне на крака със собствени усилия. Поради политическата нестабилност и вътрешно-църковни конфликти, в отсъствие на духовен живот, проповед и поддръжка, Църквата е стигнала до пълен упадък. При все това обаче здравите зърна на православното благочестие, скрити в хилядите души на вярващите, са чакали благоприятен момент за растеж. Само че пълното разрушение на управленските структури на Църквата е давало слаба надежда. В света не е имало нито един албански епископ, който би поел върху себе си отговорността за възстановяването на поместната църква. Не е имало нито един албански клирик или мирянин, който да се заеме с това трудно дело. Петнадесетте свещеници и трима дякони, успели да преживеят гоненията, са били вече твърде престарели и болни.
В края на краищата, след цяла поредица от смели стъпки и ходове, Вселенската патриаршия поема инициативата за възстановяване на Албанската църква. През януари 1991 г. Вселенският патр. Димитрий и патриаршеският Св. Синод избраха нас [архиеп. Анастасий] за патриаршески екзарх на Албания.
След повече от месец на съпротива на албанското правителство против подобно вмешателство от страна на Вселенската патриаршия, на 18.7.1991 г. ние пристигнахме в Тирана. По време на нашето пътуване из страната станахме свидетели на страшното запустение, до което бе довело безжалостното комунистическо гонение. Нашата мисия, в качеството ни на патриаршески екзарх, се състоеше в това, да укрепим структурата на онова, което беше останало от организацията на поместната православна църква. С тези намерения на 1 и 2 август проведохме събрание на духовенството и миряните, в което участваха 15 клирици и 30 миряни от всички църковни окръзи на страната. Събранието изучи детайлно положението в Църквата след оттеглянето на комунистическата власт и прие за разглеждане проект за Църквата, след което пристъпи към избора на 4 викарни комитета и един общ църковен съвет в състав от 13 души – клирици и миряни.
Особена нужда имаше от компетентни хора, албански граждани, които можеха да станат епископи. В частност, беше необходим кандидат, дори от миряните, образован и неженен, за длъжността на архиепископ. За съжаление такъв не бе намерен. Всички бяха съгласни с мнението, че поместната църква не може да се възстанови без помощ отвън.
През март 1992 г. се състояха политически избори, които доведоха до създаването на демократическа партия, сформирала тогава първото свободно избрано правителство. През май 1992 г., когато се готвехме да се върнем към задълженията си на преподавател в Атинския университет, духовенството и миряните в Албания – хора с различен етнически произход – се обърнаха към нас с настоятелната молба да останем в страната и да започнем работа по реорганизацията на тяхната обезкървена църква. В периода 5-8 юни делегация на Албанската православна църква – за първи път след началото на комунистическите гонения – направи посещение при Вселенската Константинополска патриаршия и помоли да бъдем избрани за предстоятел на Албанската православна църква.
На 24.6.1992 г. Светейшият патр. Вартоломей и Св. Синод на Константинополската патриаршия единогласно ни избраха за архиепископ на Тирана, Дурас и цяла Албания. Св. Синод на Вселенска патриаршия също така избра за епископи трима архимандрити гърци, за трите вдовстващи катедри: Христодул (Мустакас) стана митрополит на Корча, Александър (Каплакидис) – на Гирокастро, а Игнатий (Трианис) – на Берат. Албанското правителство енергично се противопостави на тези назначения, като говореше за външен, гръцки контрол над трите религиозни общини в страната.
Президентът Сали Бериша някак си се съгласи с избора ни за архиепископ, но под никакъв предлог не искаше да приеме поставянето на други православни йерарси, също с гръцки произход. На 12.7.1992 г. приехме това назначение и избор. Интронизацията ни беше проведена в гр. Тирана, в Благовещенския събор, на 2 август, в присъствието на цялото духовенство и представители на миряните от всички албански провинции.
Задача с огромна трудност
Пред нас стоеше трудна и дългосрочна задача, чийто начин за решаване не беше ясен. Преди всичко, липсата на църковна инфраструктура бе огромна. Още по-трудно обаче беше да се справим с атмосферата на подозрение, нагнетявано от някои кръгове, особено от православната християнска общност и свързано с гръцкия произход на архиепископа. След дългите години на гонение тази общност се оказа етнически нееднородна и разделена на различни групи. Някои етнически въпроси предизвикваха разногласия. Освен това ни се наложи да започнем без елементарни организационни структури, при много малки икономически ресурси и малък брой помощници. Другата трудност, лично за нас, беше изучаването на нов език в напреднала вече възраст.
Условията за живот бяха тежки. Дори най-прости задачи се усложняваха от много и нелеки за преодоляване спънки. Независимо, че новият президент на републиката се беше примирил с фигурата на новия архиепископ, определени кръгове в Албания предприеха срещу нас редица акции, в това число изработването на закон, който можеше да ни принуди да напуснем страната поради гръцкия произход. На специално събрание на духовенството и миряните на 21.1.1993 г. в Дурас, православните делегати единодушно заявиха, че няма да допуснат подобна мярка да бъде приложена спрямо нас. През есента на 1993 г. – при обсъждането на новата конституция – беше направен последен опит да бъде заставен православният архиепископ да напусне страната, само че на проведения референдум на 6.11.1994 г. това намерение не получи одобрение.
От друга страна, Вселенският патриарх взе някои прибързани решения, които не отчитаха в достатъчна степен обществено-политическата атмосфера и условията на живот, наложили се тогава в Албания. През юли 1996 г. Константинополският патриарх, без да съгласува решението си с албанската страна, утвърди тримата вече споменати митрополити с гръцки произход и за нас настанаха скръбни дни, защото заради отказа ни да застанем в опозиция на албанската страна и правителство, се оказахме в позицията на липсата на доверие и от двете страни. Опитвахме се да обясним, че е невъзможно да се стигне до вярно решение по пътя на едностранни действия. Следователно, трябваше да достигнем до консенсус заради едната и единствена цел – да помогнем на Албанската православна църква да се съживи и да продължи развитието си.
В продължение на няколко месеца – от ноември 1997 г. до юли 1998 г. – продължи обсъждането и урегулирането на болезнения въпрос за състава на албанския Св. Синод между представителите на Вселенска патриаршия и Албанската православна църква с участието на албанските власти. Най-накрая беше достигнат следният компромис: Св. Синод на Албанската православна църква да се състои от две лица с гръцки и две лица с албански произход.
През 1998 г. този Св. Синод на Албанската църква беше съставен. Митрополитът на Берат Игнатий, арванит, т. е. албанец от Гърция, зае своя пост, а този на Гирокастро – Александър, и митрополитът на Корча Христодул подадоха оставки. За митрополит на Корча беше избран архим. Йоан (Пелуши), а за епископ на Аполония – о. Козма Гиро (Икономос). Последният принадлежи към най-старото поколение свещеници, които с риск за живота си бяха продължили да кръщават и да служат божествената св. Литургия в годините на най-жестоки комунистически гонения.
През февруари 1999 г. двамата гръцки митрополити, които бяха подали оставка, за да получат възможност да се върнат в Църквата в Гърция, помолиха да бъдат лишени от титулите си. С това беше решен един сериозен проблем, който беше създаден от синода на Вселенската патриаршия.
В продължение на първите седем, критични години (1991-1998), ние като йерарх се сражавахме сам, поддържани само от общия църковен съвет, съставен от 13 миряни и клирици. Сега вече, благодарение създаването на Св. Синод на Албанската православна църква, вече не бяхме сами в тежката задача по управлението на Църквата. С нас вече бяха и братята йерарси от Св. Синод, а това е основна необходимост за правилна работа на една автокефална православна църква.
На политическо равнище главното събитие беше идването на власт на Рамиз Алия, който смени Енвер Ходжа. Тогава Албания излезе от политическата и икономическата си изолация. От 1990 г. в страната започна процес на демократизация.
В началото на 90-те, до нашето идване, местните власти се бяха опитвали да създадат на много места комитети, но не беше сформирана църковна и управленческа структура.
През февруари 1991 г. в Тирана група от 40 вярващи, начело с дяконите Сотир Коджери и Спиро Финдуку направиха опит за откриване на съборния храм, който беше отнет от държавата през 1967 г. и превърнат в гимназия. Усилията им се увенчаха с успех и на 25.3.1991 г., Благовещение, Папа Гаги и д. Сотир отслужиха в новооткрития събор първата св. Литургия.
През юни 1991 г. нашата Албанска църква бе посетена от представител на Албанската архиепископия в Америка, о. Артур Лиолин, и други православни клирици от Америка. Те оказаха помощ на нашето малобройно свещенство в извършването на кръщения и в отслужването на божествената Литургия. След тях в Албания започнаха да идват и други православни свещеници и миряни-мисионери от САЩ. Започнаха да идват и гръцки свещеници, за да помагат за духовната просвета на миряните на юг в страната, а след тях и гръцки миряни и монаси.
В началото на 60-те години на отминалия век в Албания са били останали не повече от 330 клирици. В 1967 г. всяка дейност на Църквата се беше оказала извън закона. Свещеници, забелязвани да извършват богослужение, са убивани или хвърляни в затвора.
Трагично малко на брой свещеници са преживели онези години. През 1990 г., когато Албания беше останала вече без епископи, църковно богослужение можеха да извършват само свещеници, но и техният брой беше само 22 – повечето над 70-годишни. За църковното възраждане не достигаха духовници. През 1995 г. в Албания се състоя първата конференция на православното духовенство, а през 1999 г. и Константинополският патр. Вартоломей направи историческа визита в страната.
Възстановяване на духовния живот на Албанската православна църква (1991-2003)
В първите години след падането на комунистическия режим вярващите се събираха под открито небе – в местата, осветени някога от църквите, защото храмове просто нямаше. Храмовете, както видяхме, бяха или разрушени, или кощунствено използвани за складове, кръчми или обори за животни. Ето защо, във времето, когато средствата на Албанската православна църква бяха ограничени и покриваха само текущи нужди, ние прибягнахме към търсене на помощ. Много приятели, известни и неизвестни, от разни части на света, с трогателна щедрост се отзоваха на нашите призиви за помощ. Затова и ние винаги казваме: „Бедна църква сме, но сме богати на приятели”.
Главното дело по възстановяването на нашата разорена църква беше преди всичко обновяването на православната вяра в сърцата на хората, а след това – реорганизацията на поместната църква и привличането на нови сили за църковна работа.
Първи стъпки
Започнахме с проповядване на Евангелието, на любовта и мира. Развихме молитвен живот и възстановявахме православното съзнание. Водихме катихизаторски програми, откривахме младежки лагери, кръщавахме хиляди мъже, жени и деца. За координиране на нашата работа с младите хора в цяла Албания през 1999 г. се създаде бюро за работа с младежи. Негов ръководител стана младият албански богослов Йоргос Пападопулос. Организирахме фестивал на православната младеж и започнахме да издаваме младежкото списание Кембанат. Открихме православни енории в повечето големи и малки градове и в стотици села. Създадохме групи от православни интелектуалци – женски и младежки групи за помощ на Църквата в изпълнение на нейната мисия.
От 1991 г. млади албанци започнаха да посвещават себе си на монашеския живот. През 2008 г. в Албания имаше 5 монаси, които работеха с нас, архиепископа, но никой не живееше в манастир. Имаше и албански монаси и монахини в Гърция.
Богословското образование
Все тогава започнахме да възпитаваме и да подготвяме и работници на местно ниво. Февруари 1992 г. взехме под наем стар, разрушен хотел и създадохме в него семинария. Това училище стана богословска академия – „Възкресение Христово”. През 1996 г. тя се премести в новопостроената сграда на манастира „Св. Власий” в Дурас. През 1998 г. академията прие първите си студенти. През 1994 г. преподавател там стана о. Лука Веронис от САЩ, който впоследствие, в годините 1998-2003, беше и неин ректор. През 2003 г. ние вече имахме 129 нови клирици – всичките албанци, завършили тригодишния курс на висшето богословско образование в Албания. Освен това, заедно с нас живееха и трима престарели свещеници от до-комунистическия период.
През септември 1998 г. в Гирокастро беше открито училището „Св. Кръст”. То беше създадено, за да поощри духовното развитие на младите хора и техния интерес към богословието, както и с надеждата, че някои от тях ще продължат своето обучение в богословската академия в Дурас и ще станат свещеници, а други ще служат в местните си енории като миряни с висше богословско образование.
Издания
За укрепването на нашата работа с помощта на печата и медиите ние създадохме и бюро за църковни издания. През 1992 г. ни подариха цветна печатарска машина и ние започнахме да издаваме ежемесечника Възкресение (Ngallja). През 1996 г. пък започнахме издаването на информационен бюлетин на английски: Православни новини от Албания. По-късно започнаха да излизат и други списания и брошури, както и ежемесечникът за деца Радвайте се (Gezohu), студентският вестник Слово (Fjala) и споменатото младежко списание Камбани (Kembanat).
Отпечата се и различна богослужебна, духовна и академична литература. През 1998 г. започна излъчването на двадесет и четири часовата програма на Православното радио „Възкресение”. Връщането на страната към религиозната свобода съвсем не означаваше обръщане на всички албанци към вярата. Мнозина не се завърнаха в традиционните за своя произход религиозни общности, а предпочетоха секуларния път, наричайки себе си агностици и атеисти. Други просто останаха равнодушни към вярата. Днес за много семейства е напълно нормално да живеят в смесени в религиозно отношение бракове.
През последното десетилетие на 20 в. Църквата успя да избегне враждебността и пряката или непряка конфронтация с другите религиозни или нерелигиозни групи. Ние винаги сме заявявали, че във всеки човек, независимо в какво вярва, виждаме свой брат или сестра и се отнасяме към него с уважение и любов. Ние не само горещо поддържаме религиозната търпимост въобще, но и подчертаваме необходимостта от сътрудничество между религиозните общности и хората с добра воля, без да обръщаме внимание на техните идеологически предпочитания и убеждения, за да построим по-справедливо, мирно и хармонично общество. Вярваме, че поддържането на хармоничен религиозен живот способства за прогреса на цялото албанско общество.
Съгласно статистиката, взета от италиански източници, в периода на големите комунистически гонения в Албания са разрушени ок. 1600 православни храма и манастира. Възстановяването на тази структура бе една от първостепенните ни задачи.
По време на нашата обиколка из страната в 1991 г., поради липсата на помещения, често нямахме друг избор освен събиране под открито небе за богослужение и проповед. В Делвин отслужихме св. Литургия под сводовете на големи дървета. Първия албански свещеник ръкоположихме в Корча – на стъпалата на напълно разрушеното църковно здание, а вярващият народ се тълпеше на съседните площади. Не можеше да намерим място за Тиранската архиепископия, за Бератската и Герокастренската митрополии.
Конфискуваното имущество и програмата за реконструкция
Албанското правителство не отговаряше на нашите отчаяни призиви да се върнат на Църквата национализираните земи, със средствата от които да бъдат възстановени храмовете. Дори за строителството на богословското училище държавата отказа да даде участък. С помощта на юридическото бюро на църквата ние преодоляхме невероятни трудности, за да си върнем обратно някои от обектите, които са църковна собственост и които са били конфискувани през годините на гонението.
За нуждите на нашата работа, в сътрудничество с местни архитекти и инженери създадохме Отдел за техническо обслужване на църквата. Установихме сътрудничество и с различни строителни предприятия, събрахме необходимите фондове и, с Божията помощ, разработихме голяма строителна програма, която ни позволи за няколко години да издигнем редица сгради. В периода 1991-2003 г. построихме 89 нови храма, обновихме и реставрирахме 5 манастира, 74 храма и паметници, а повече от 140 храма успяхме да ремонтираме. Някои от тези здания са значителни по своите размери, като например Корчанският съборен храм, който е с площ повече от 1000 м2, приблизително същите размери има и съборният храм в Тиера, с много големи размери са храмовете в Дурас, Сен Влаш Семански, Поградец, Берат и др., като сред тях има и двуетажни. От обновените храмове можем да споменем тези в Дурас, Тирана, Люшен и др. Най-големи от реставрираните манастири са „Св. Козма”, Бератският, Арденицкият, Преметският и др.
Освен храмове, манастири и църкви бяха построени или обновени 20 други здания, като богословската академия в манастира „Св. Власий” (Сен Влаш) близо до Дурас, архиепископският център в Тирана, епархийските центрове в Гирокастро, Корча и Берат, богословското училище в Гирокастро, центърът за медицинско диагностициране, хотелът в Тирана, младежките центрове и хотели в Корча, Елбасан и Кавае, по-малки здания за детски градини и клиники в други градове, типографският център „Назарет”, свещоливницата, дърводелската работилница, иконописно-реставрационният център и др. Всички тези обекти способстваха немалко и за развитието на околните села и градове.
В османския период православните са градили прости като конструкция храмове, наподобяващи по височина и архитектура по-скоро жилищни домове, а не църкви. В нашата епоха на свобода построихме прости или трикорабни базилики, а също и много храмове с куполи, съгласно византийската традиция. Тази огромна строителна програма стана реалност независимо от политическата и социалната нестабилност и от онези безкрайни икономически трудности, с които се сблъска Православната църква в това трудно и изпълнено с препятствия време.
Социални и образователни програми
Заедно със строителството, Албанската православна църква развива и социална програма в областта на образованието, здравеопазването, хуманитарната помощ, културата, а малко по-късно и екологията. Църквата откри и 12 училища в градове като Тирана, Дурас, Кавая, Корча, Елбасан, Поградец, Саранда, Вльора, Шкодра, Пермети, Люшня. В Гирокастро са открити две училища. Освен това, Албанската църква оказва техническа и материална помощ на обществените училища, като редица от тях бяха реставрирани с нейна помощ. В южния планински район църквата създаде интернат за момичета и така им даде възможност да продължат своето образование в града.
През 2000-2001 г. в Тирана създадохме нашия първи институт за професионално образование, в който се преподават двугодишни курсове по 6 предмета: финансово управление, счетоводство, лабораторна биология, информатика, иконография и реставрация на икони. Това е едно от първите професионални висши учебни заведения от този род в Албания. От 2000 г. до сега в него са обучени над 300 студенти. Втори такъв професионален институт църквата ни откри в Дервичани, близо до Гирокастро, където възстанови едно разрушено здание.
Здравеопазване
Работата на Албанската църква в областта на здравеопазването започна през 1992 г., когато на болниците и клиниките на Тирана, Берат, Гирокастро, Корча и др. бяха дарени голямо количество лекарства и оборудване за неотложна помощ. Първата православна поликлиника бе открита през 1995 г. в Тирана. През следващите години там беше открит и Център за медицинска диагностика с 24 кабинета, снабдени със специализирани лаборатории. Той е разположен в шестетажно здание, добре оборудвано, и в него работят най-добрите лекари в Албания. През 2001 г. на пациенти, които не бяха от нашата епархия, започнаха да оказват помощ група хирурзи, ръководени от американски специалисти.
Всеки месец клиниката приема ок. 6000 пациенти от всички региони на Албания. Православни клиники бяха създадени и в други градове на страната: Корча, Ергуцати, Кавае. Албанската църква създаде и подвижна стоматология, която основно се грижи за децата в отдалечените селски райони.
Цялата социална и хуманитарна работа на църквата се провежда благодарение на специално създадения отдел към Албанската архиепископия, наречен „Служение в любов” (Diaconia Agapes), основан през 1992 г. за социалните потребности на страната. По време на социално-политическите кризи в Албания през 1992, 1994, 1997 г. църквата събра и разпространи чрез много благотворителни обществени организации хиляди тонове храни, дрехи, медикаменти.
Благодарение на различни европейски фондове, Православната църква помогна за създаването на десетки хуманитарни програми, в това число и селскостопански проекти за планинските райони. Същото бе направено и в други сфери на обществения живот: телекомуникациите, строителство на пътища, ремонт на училища, домове за сираци, учреждения за слепи и глухи хора. Оказана беше помощ и на лишените от свобода в затворите, като им бяха създадени условия за полагане на общественополезен труд.
След политическите безредия от 1997 г. църквата помогна за възстановяването на повредените здания на Тиранския и Гирокастренския университет.
По време на войната в Косово, когато Албания прие близо един милион косовски бежанци, Православната църква осъществи важна хуманитарна програма, обхванала всички бежански лагери. В сътрудничество със Световния съвет на църквите оказахме помощ на повече от 33 000 бежанци, в по-голямата си част мюсюлмани. Добър пример за взаимопомощ беше предоставянето от православни християни на дрехи и вещи от първа необходимост на над 300 новородени и техните майки. В първите пък години след войната църквата издържаше единствения останал открит лагер за бежанци в Косово. Този лагер съществуваше чак до 2001 г.
Култура
Възстановяване на паметници
От края на 1990 г. църквата полага системни усилия за развитието на културата в Албания. Дори в периодите на криза и смутове църквата продължаваше да съдейства за реализацията на научни изследвания, за събирането на средства за възстановяването на християнските културни паметници, храмове и манастири. Както вече беше казано, в периода 1991-2003 г. се възстановиха 74 здания. Завършена беше, например, реставрацията на фреските в храма, посветен на Пресвета Богородица в с. Леуса, близо до Пермети.
Тъй като проявяваме неотслабващ интерес към възстановяването на албанските архитектурни паметници от поствизантийската епоха, ние издадохме книгата на проф. Пиро Томо Поствизантийските храмове в южна Албания (Kisha Pasbizantine nё Shqipёrinё e Jugut). Също така създадохме пет видеофилма на тази тема. Освен това организирахме научноизследователска група, която да започне опис на всички съществуващи паметници, независимо от размер и състояние.
Византийска музика
Организирахме семинар за традиционната църковна музика, също както и хор за византийска музика. Направихме редица аудиозаписи на касети и дискове.
Иконопис
Открихме иконописна работилница, в която се реставрираха редица произведения на изкуството. Погрижихме се за подготовката на ново поколение иконописци, благодарение на които се възражда традицията на православната иконопис. В нашия професионален институт се откриха два отдела за реставрация на икони и за иконопис.
За отбелязване на новото хилядолетие Албанската православна църква организира културния симпозиум „2000 години християнско изкуство и култура в Албания”.
Екология
През 2001 г. Албанската църква – в сътрудничество с Биологическия факултет на Тиранския, Атинския и Солунските университети – започна програма за защита на околната среда. Тя включва курс от 1000 часа за 15 дипломирани студенти, както и програма за защита на екосистемата в Звернеце, на бреговете на р. Виоси, Логарската гора, както и за рециклиране на отпадъци в два големи албански града.
Междуправославна и икуменическа дейност
През 2000 г. Албания имаше население от ок. 3.5 млн жители: от тях приблизително 10% римокатолици, между 20 и 30% – православни, а останалата част – мюсюлмани, много от които са номинални такива. Римокатолиците в по-голямата си част живеят на север, докато православните на юг.
По достоен начин Албанската православна църква зае своето място в църковния свят. Тя активно участва във всеправославните събития на всички равнища. В момента Албанската православна църква е в единство и в пълно общение с всички канонични православни църкви по света.
От 1994 г. тя е и член на Конференцията на европейските църкви и на Световния съвет на църквите, и дава съществен принос в усилията, насочени към сътрудничеството за мир и солидарност в Югоизточна Европа. С уважение и любов, обхващаща целия свят, Албанската православна църква се стреми да преодолее ограничеността на балканския и европейския свят, и разширява своята визия до библейската и вселенска перспектива, перспективата на Възкръсналия Христос.
Започналото през 1991 г. нейно възраждане протичаше в контекста на радикални политически и икономически реформи, предизвикани от краха на комунистическата система. В периода на 90-те години на миналия век, при всяка вълна на промени и хаос, Православната църква беше длъжна да се учи да поставя себе си в служба на албанския народ.
През 80-те години на миналия век Албания бе застигната от страшен икономически упадък, който оказа съществено влияние върху живота на голяма част от албанското население, което подхвърли на невиждана бедност. По-късно, когато жестокият контрол на правителството отслабна, албанците започнаха да си връщат заграбената от държавата собственост, да делят имуществото на селскостопанските кооперации и да го превръщат в собствено. Движението за откупуване на собствеността официално започна през 1993 г., но въпросът за документите за собственост и до днес остава едни от най-заплетените и трудни за решаване въпроси, на които албанското правителство трябва да отговори. Православната църква е дълбоко засегната от този проблем. В началото на 90-те години на миналия век тя започна да търси от правителството начини за възвръщане на своето имущество. За постигането на тази цел се наложи да се извърши огромна работа. Много бивши църковни обекти бяха изкупени от външни хора. В редица случаи правото на църквата да получи собственото си имущество продължаваше да се оспорва и да се възпрепятства – дори когато правосъдието се беше произнесло в полза на църквата.
Както и преди, безработицата продължава да бъде много висока. С падането на комунизма, голяма част от албанската промишленост, неефективна и получаваща в миналото големи държавни субсидии, прекрати своята работа. Предполага се, че броят на безработните в Албания достига 70% от населението на страната. Много албанци се отправиха да търсят своето препитание в чужбина, в частност в Гърция и Италия. През 1994 г. от близо половин милион работници зад граница в страната са влезли 35 милиона долара: нещо, което оказа огромна помощ на семействата им. През 2006 г. само в Гърция броят на албанските емигранти надхвърли половин милион души. Независимо че днес възможността да се намери работа в Албания чувствително нарасна, почти във всяко семейство има някой, който работи зад граница, при това в повечето случаи нелегално.
Заключение
Демокрацията донесе нови надежди за по-добър живот и бъдеще в Албания. Само че нестихващите политически и икономически трусове, разколебаха чувствително тези надежди, довеждайки мнозина до отчаяние. В частност, през 1997 г., заради корупция и машинации с вложенията на албанците, бяха загубени милиони долари, което постави страната на границата на анархията. Потокът от емигранти се превърна в трагедия за Православната църква, която загуби много способни млади хора, можещи да ръководят църквата, но необходимостта или отчаянието ги принудиха да емигрират.
Днес – след падането на комунизма, от което изминаха доста години, – Албания се сблъсква с многобройни социални и икономически трудности. Те са свързани в частност с опитите да се обуздае всеобщата корупция. Всички тези проблеми засягат и живота на Православната църква.
В течение на първите десетилетия на 20 в. Албанската православна църква понася огромни страдания. Заплашвана е от вътрешни врагове и противници, но през втората половина на столетието пред нея се разтварят вратите на ада. В края на 20 в. Църквата в Албания обаче на дело се убеди в това, че „портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). По време на политическите и социални конфликти тя носи своето „служение на примирението” (2 Кор. 5:18). Днес вече всички признават, че Църквата е способствала особено много за възстановяването на Албания и за нейния социален и духовен прогрес.
Библиография:
Forest, J. The Resurrection of the Church in Albania. Voices of Orthodox Christians, Genève: “WCC Publications” 2002.
Resurrection. The Autocephalous Church of Albania, 1991-2003, ed. I. Hoppe, Tirana 2003.
Превод: Венцислав Каравълчев
* Anastasios, Archbishop of Tirana, Durres and All Albania “Some Notes on the History of the Orthodox Church of Albania in the Twentieth Century and its Resurrection from 1991” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 135-156 (бел. прев.).