Благодарението като аскетически метод

Първо искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светци. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мен, недостойния. За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението. В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Ето защо благодаренето на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), също и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни харизми на светците не са нищо друго освен Божии дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

„Оттук става ясно защо в центъра на нашия живот е божествената Евхаристия, Литургията. На светата Литургия ние благодарим на Бога за всички Негови благодеяния – за онези, за които знаем, и за които не знаем. Тъй като е сигурно, че благодеянията, за които не знаем, са много повече от онези, за които знаем. Същият принцип важи и в покаянието: светците се каят не само за греховете, за които знаят, но и за своите тайни грехове (виж Пс. 19:12), докато не ги изтрият от себе си.

Светата Литургия е едно знаме на благодарността към Бога. В центъра на Литургията е пресъздаването на жертвата на Единородния Син Божи за спасението на света и това е основната тема на нашето благодарение. Ние благодарим на Бога за това, че макар да сме паднали в грях, Той не е престанал да върши всичко, докато не ни е възвел на небето и ни е дарил Своето бъдещо царство. В най-важния момент на светата Литургия, когато се извършва претворяването на честнѝте дарове в Тяло и Кръв Христови, хорът пее и изрича от наше име три пъти думи на благодарението и само веднъж на прошението: „Тебе възпяваме, Тебе благославяме и на Тебе благодарим, Господи, и молим Ти се Боже наш”. И това е така, защото онова, за което трябва да благодарим на Бога, е много повече от онова, за което трябва да Го помолим. Той вече всичко е извършил за нас. Остава само едно нещо, което трябва да направи – възкресението на телата, което ще извърши в деня на Своето славно Второ пришествие.

Така става ясно защо за нас подобава постоянно да благодарим на Бога. Казахме също и че всички онези неща, за които благодарим на Бога, стават наши. Ако благодарим на Бога за Неговите страшни страдания, за Неговия непостижим Кръст, който Той претърпя за спасението на света – тогава благодатта, която се е изляла от Кръста и Възкресението на Господа, става наша. Тогава ние си тръгваме от Литургията утешени. Бог на щедростите и всяка утеха докосва сърцето ни и ни предава онова, което е Негово – нетленното Си утешение. И това е нетленното утешение на новия Израил, на Христовия народ. И така, благодарението (Евхаристията) е истинското дело на човека.

Св. апостол Павел казва, че всички Божии творения са добри, ако се приемат с благодарност, защото всичко се освещава чрез словото Божие и молитвата (1 Тим. 4:4-5). В Литургията също виждаме този принцип. Тя се основава на думите на Господа, Който казва: „Вземете яжте, това е Моето тяло… Пийте от нея всички, това е Моята кръв”, както и на призоваването (ἐπίκλησις) от Божия народ, за да дойде благодатта на Светия Дух и да извърши това велико чудо, т. е. претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови.

Също така на светата Литургия ние благодарим на Бога и за светците, които Той ни е дал, за да ходатайстват за нашето спасение. Затова веднага след освещаването на светите Дарове изведнъж чуваме: „Особено за пресветата, пречиста, преблагословена и славна наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария”. Ние благодарим на Бога за всички светци – за пророците, апостолите, мъчениците, преподобните и за всеки праведен дух, завършил във вяра, който Той ни е дал, но най-вече Му благодарим за Неговата Пречиста майка, станала мост между небето и земята. Със своята чистота, послушание и предаване на Божията воля Пресвета Богородица е привлякла Самия Създател да дойде на земята. Когато благодарим на Бога за Неговите светци и за Пречистата Му майка, тогава благодатните дарове на светците и благодатта на св. Богородица стават наши. С други думи, ние влизаме в общението на благодатните дарове на всички светци и на Божията майка. Това е и причината, поради която получаваме такова голямо утешение на светата Литургия. Ние, бедните, влизаме в богатата общност на благодатните дарове на всички светци. Св. апостол Павел казва, че всеки от нас, всеки член на Църквата, има свой особен дар (виж Рим. 12:6). За да бъдем членове на тялото Христово, трябва да имаме такъв дар. И този наш неповторим духовен дар ни прилепва към тялото Христово и ни прави участници в даровете на всички светци.

Кой е този неповторим дар, който ние принасяме на Бога на светата Литургия? Това е подготовката, която извършваме насаме – покаянието, молитвата, изучаването на словото Божие, цялата духовна работа, която извършваме тайно в своя личен живот – плодовете на този труд ние принасяме на Бога на Литургията. Това е нашият духовен дар, който влагаме в честнѝте дарове, които свещеникът принася на Бога. Когато свещеникът казва: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко” – тогава и нашият духовен дар, върху който сме се потрудили насаме, ще се издигне нагоре към Бога. И колкото повече неща е обхванала нашата молитва в „скришната ни стая”, върху толкова повече неща ще дойде Божието благословение. Ако в този духовен дар ние вложим целия си живот, тогава и Бог, Който ще освети даровете и ще ги претвори в Тяло и Кръв Христови – тогава и Той ще вложи в тези дарове целия Свой живот, Светия Дух. По този начин на светата Литургия се извършва едно голямо чудо – човекът успява да замени своя малък, краен живот с безкрайния живот на Бога. Ние принасяме на Бога малки тленни дарове, а Той ни дарява нетленни и вечни блага. Тази замяна на животи – на живота на Божия народ с живота на Бога – е най-великото чудо, което познава мирозданието.

След причастяване със светите Дарове ние пеем: „Видяхме истинската светлина, приехме Светия Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила”. Това е „новата песен”, която св. пророк Давид ни призовава да възнасяме всеки ден на Бога. С нашето участие и благодарение, което принасяме на Бога на светата Литургия, ние получаваме все нови и нови дарове от Бога и затова ставаме способни да Му пеем „нова песен” на признателност всеки ден.

Тази замяна на животи е централният момент в нашия християнски живот. Всичко друго, което вършим, е програма, за да осъществим тази замяна. Например, поставяме си за цел да имаме постоянно съкрушено сърце и смирен дух, за да имаме лесен и свят достъп до Бога. Нашият Бог има една „слабост” – Той се обръща към душата, която Го доближава със смирен дух. Природата на Бога е да бъде „Отец на щедростите и Бог на всяка утеха” (2 Кор. 1:3). Бог е небесният Лекар, Който идва да изцери зле страдащите, и ние можем да се съединим с Бога само когато идваме при Него съкрушени и със съзнание за своята болест. Ние, хората, сме истинни само когато изповядваме своята греховност. Св. апостол и евангелист Йоан казва, че ако кажем, че нямаме грях, се заблуждаваме (виж 1 Иоан. 1:8), но ако изповядваме своята греховност, Бог е праведен и благ и иска да ни очисти от греховете ни и да ни освободи от всяка неправда. Защо е така? Защото, когато изповядваме своята греховност, ние ставаме истинни, открити. И понеже ставаме истинни, Духът на Истината обича да се вселява в нас. А само когато Светият Дух дойде и се всели в нас и ни помага, ние можем „да вършим свети дела със страх Божи” (2 Кор. 7:1). И така, една е програмата на нашия живот – да имаме съкрушен дух, да се приближаваме към Бога със смирено сърце, за да се освободим от пагубата на греха. Ако се вгледаме в молитвите, които ни предлага Църквата, ще видим същата програма. Например сутрин казваме на Бога: „Сподобѝ ни, Господи, през този ден да се запазим без грях”; следобед на вечернята казваме: „Сподобѝ ни, Господи, тази вечер да се запазим без грях”; а вечер на малкото повечерие казваме: „Сподобѝ ни, Господи, тази нощ да се запазим без грях”. Една е целта на нашия живот: да изтрием греха, защото, изтривайки греха, ние изтриваме духовната смърт, влязла в нас чрез него.

Познавам много хора, много монаси, които са превърнали благодарението в аскетически метод, и с този аскетически метод те побеждават всяко изкушение в своя живот. Ще ви дам пример. В една страна в Западна Европа една православна лекарка изпаднала в сериозен конфликт с началника на клиниката, в която работела. Тя стигнала до отчаяние и дори искала да напусне работа. Отишла при своя духовник и му разказала за случая. Духовникът ѝ казал: „Нека да опитаме още едно нещо. Молѝ се на Бога по следния начин: „Благодаря Ти, Господи, че си поставил този труден човек в живота ми, за да ми показва колко е далече сърцето ми от Тебе”. Тя се молила така две-три седмици и накрая началникът на клиниката (а той бил нерелигиозен човек) отишъл при нея, поклонил ѝ се и казал: „Или аз сгреших, или Вие вече не сте същия човек”. Те се помирили и оттогава тяхното сътрудничество протичало по един благоприятен начин. Наистина, след тази смирена молитва нито жената вече била същата, нито другият останал недокоснат от действието на смирената ѝ молитва.

Нека да кажем обаче още по-просто как благодарението може да стане аскетически метод. Когато в живота си се сблъскаме с някаква трудност, с някаква безизходица, ако успеем да смирим сърцето си и да благодарим на Бога за всичко, което Той е направил за нас до този момент, тогава с пълна увереност можем да Го помолим да ни помогне и още веднъж. Така благодарението се превръща в сила, която побеждава всяко изкушение. Често е възможно да не бъде изцерено злото, което търпим в живота си, но след една такава молитва Бог със сигурност ще ни даде сили ние да се издигнем над това, което ни измъчва, и да го понесем.

Това бяха встъпителните думи, с които исках да започна. Сега, ако желаете, можете да зададете въпроси върху това, което казахме. Така ще мога да разбера по-точно къде се намира вашият дух и да проведем разговора си в съответствие с това.

Въпроси и отговори:

- Всичко е Божи Промисъл и допущение. Тогава как бихте обяснили турското робство? Фактът, че българският (а също и гръцкият) народ е бил петстотин години под турско робство?

- В посланието си св. апостол Петър казва, че Божият съд започва от Божия дом и ако праведникът едвам се спасява, къде ще бъде грешникът (1 Петр. 4:17-18). Какво означава това, че Божият съд започва от Божия дом? Това означава, че Бог изпитва Своите хора повече от онези, които са далеч от Него. Самият св. апостол Павел казва, че Бог ни възпитава, за да не погинем заедно със света (1 Кор. 11:32)[1] – със суетния свят, който ни заобикаля. И така, Божият съд започва от Божия дом, а по същество Божият дом е Самият Христос, защото „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Но при все това Бог Отец не е пощадил Своя Син, а Го е предал на смърт заради нашето спасение. И тъй като смъртта на Господа е била доброволна, но и невинна, т. е. несправедлива, то Неговата смърт става осъждане на нашата справедлива смърт, която има за свой предвестник греха. Този Божи съд се повтаря във всички православни народи. Той се проявява или като нашествие от другоплеменни народи, „наказваща сила”, или може да дойде от наши сънародници, както става по времето на комунизма. Бог обаче, Който ни изпитва, Той същият е в състояние да ни въздаде за цялата вечност справедливост и възмездие за онова, което ни е сполетяло. И в този случай виждаме, че Божието благоволение идва върху хората, които са се предали на Бога, за да понесат Божия съд, и те правят това, за да се повтори в живота им съдът на Сина Божи. Нека да вземем светите апостоли. С изключение на един, св. апостол и евангелист Йоан, никой друг от тях не е починал от естествена смърт. Най-свèтите апостоли Бог е предал на мъченическа смърт. По този начин и тяхната смърт става осъждане на смъртта, дошла чрез греха в живота на света.

Със Своята смърт Христос е спасил целия свят от смъртта на греха. Господ е бил безгрешен и доброволно е приел да умре вместо всички нас, затова Неговата несправедлива смърт става присъда над нашата смърт и така Той ни спасява от смъртта на греха. И същото това осъждане претърпяват и всички свети Божии хора. Христос казва на Своите ученици: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света” (Иоан 16:33). И така, за нас единствено важното е да следваме Христос. Тогава Той ще сподели с нас Своята победа над смъртта за цялата вечност.

- Имам следния въпрос. Понякога изпитвам облекчение, когато се причастявам, но понякога изпитвам облекчение, когато не съм се причастил. Защо става така?

- Божието утешение идва най-вечно чрез причастяването със светите Тяло и Кръв Христови, понеже светите Дарове са пълни с живота на възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с чиста съвест и горещо сърце, получаваме утешение, защото влизаме в Божието присъствие, а то е животворно.

Но ние можем да влезем в Божието присъствие и по много други начини. Например чрез призоваването на името Христово. Името на Христос е неотделимо от Неговата Личност. Затова, когато призоваваме името Му, ние влизаме в Неговото присъствие. Чрез призоваването на Христовото име ние трупаме следите от Неговата благодат в сърцето си. Тези следи на благодатта ни утешават и съграждат сърцето ни в храм на Светия Дух, в храм Божи. Затова и св. апостол Павел в своето послание до солуняните ни казва: „Непрестанно се молете” (1 Сол. 5:7). Когато непрестанно призоваваме Христовото име, ние сме в постоянно съприкосновение с енергията на Духа на Христос. И това съприкосновение ни очиства, просветлява и освещава. Така Иисусовата молитва е още едно мощно средство, чрез което идва Божието утешение и ни съгражда в храм Божи.

Ще ви кажа още едно средство. Цялото творение е приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие и му дадем възможност да обитава изобилно в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Цялото Св. Писание е слово на Бога. Това е словото, с което Той ни е говорил. Когато това слово се превърне в наш език, в наше слово, с което ние говорим на Бога, тогава Самият Свети Дух, Който е дал тези думи, ходатайства за нас.

Словото Божие е творческата енергия на Бога. Затова ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в свой език, с който ние говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява молитвата ни и тогава творческата енергия, която то съдържа, ще съзижда и обновява нашия живот. Затова и апостолът казва, че свети Божии хора, движени от Светия Дух, са ни говорили (2 Петр. 1:21), те са ни изрекли словото Божие за наше усъвършенстване.

Дотук говорихме за трите най-силни средства, с които човек получава утешението на Светия Дух и се съгражда в неръкотворен храм Божи. В живота на Църквата обаче има и много други средства, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни утешава и усъвършенства и ни превръща в избрани съсъди на Светия Дух.

Нека да споменем и едно по-просто средство. Всеки път, когато срещаме някой събрат, някой човек, и го поставим по-горе от себе си, отнасяме се към него с почит – това е угодно на Бога и ни носи благодат. Причината е, че именно по този начин Господ ни се е открил. Господ не е пожалил Себе си, а е предал Себе си на болки. От онези, на които е говорил, Той претърпява страшна скръб. Той предава Себе си на страшна скръб за спасението на другия, т. е. за всички нас. Затова и ние трябва да почитаме другия повече, отколкото почитаме себе си. Както казва св. апостол Павел, „нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (Евр. 10:24). С други думи, трябва да подхождаме един към друг в едно пределно напрегнато състояние на любов, която ни тласка към добри дела.

Ние сме създадени по образа на светия троичен Бог. И така, както светият Троичен Бог – Отец, Син и Свети Дух – живее в една неизказана пълнота на общението в любов, така и ние, ако спазваме Божиите заповеди и почитаме ближните си повече, отколкото себе си, тогава и ние ще живеем в такова блажено общение на любовта. Това състояние ще ни подтиква не към зло, а към благи дела. И така, важен е другият, а не нашето аз.

Това положение е от особена важност за нас, свещениците. Ако ние, свещениците, не успеем да се смирим пред хората, които идват да ни помолят за помощ, няма да можем да им предадем духовен дар. Не бива да се държим с властта, която ни дава тайнството ръкоположение. А нашето поведение трябва да излъчва благодатта на смирената любов, която извира от смирения Бог, от Спасителя Христос. Господ ни е дал един велик и удивителен урок. Той казва, че оня, който слугува, е по-голям от оня, който седи на трапезата… (виж Лука 22:27).

- Отче Захариас, искам да ви попитам следното. Трудно е да различим кое е онова, което трябва да отсечем от себе си, от онова, което може да бъде преобразено в Тялото Христово. Ще ви дам един пример: Традиционното католическо богословие например смята, че плътското съжителство между мъжа и жената е неизцелима похот, която се оправдава в брака единствено от чедорождението. Поради тази причина при тях монашеското, иноческото, битие стои по-високо от съпружеското съжителство. И в православието има такива крайности в аскезата. Получава се така, че ние трябва да отсечем повечето от природните си отправления поради тази причина, че ги смятаме за греховни отправления. В края на краищата, преобразеният човек е немислим, а единственият праведен човек е инокът, монахът.

Нека по-просто да задам въпроса. Как да отличим онова, което подлежи на преобразяване в Тялото Христово, от онова, което подлежи на отсичане като греховен обрастък?

- Да, господин професор,[2] ще Ви отговоря. За нас най-важното е да изпълним голямата Христова заповед: „Да възлюбим Бога от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила” (Марк 12:30), с цялото ни същество. За нас грях е всичко онова, което оковава сърцето и не му позволява свободно да възлюби Бога и да Го последва. И това преди всичко е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето.

Спомням си, веднъж при стареца Софроний дойде едно младо момиче, плачейки, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ, някакъв свой грях. Старецът ѝ каза: „Превърни греха си в трамплин към вечния живот”. С други думи, всяко нещо, което пречи, което оковава сърцето, за да не може да се предаде на Духа на Христос – това за нас е грях. И ние трябва да се борим да снемем оковите от сърцето си. Ние искаме сърцето ни да бъде свободно. Затова всички страсти всъщност са окови, пленничество. За нас има само едно средство да освободим сърцето си – Христовият кръст. Ако възлюбим кръста Христов, тогава Кръстът ще стане за нас Божи ключ, който с едно завъртане надясно ще освобождава сърцето ни, за да може то да възходи в Неговото присъствие, а с едно завъртане наляво ще затваря сърцето и ще го превръща в пръст, в земята, от която е взето.

Христовият кръст се проявява в живота ни по най-различни начини. Когато обаче станем приятели на Кръста, тогава в нас започва да се осъществява тайнството на нашето преобразяване, на нашето обновление. Често когато хората приемат своя недоброволен, нежелан кръст на Божия промисъл в живота си, те успяват да намерят голяма благодат на освещаването. Подвижниците, монасите например се стремят да бъдат приятели на Кръста, като се стараят да вършат един доброволен подвиг в живота си. Христос обаче, Който е сътворил сърцето на всеки от нас по неповторим начин, най-добре знае какъв кръст е нужен, за да се освободи сърцето ни. И това е кръстът на Божия промисъл в живота ни. Ако при всички обстоятелства в живота си ние отдаваме на Бога слава и праведност, тогава ние сме приятели на Кръста. Всички пророци и светци са правили тъкмо това – те са отдавали праведност на Бога, а върху себе си са вземали укорението, прегрешенията. От тази гледна точка дори грехът не може да ни отдели от Бога, защото в този случай той става повод за по-голямо покаяние, а следователно и за по-голяма благодат от Бога.

В една от коленопреклонните молитви на вечернята на Петдесетница, изразяваща духа на православното мислене, се казва: „Пред Тебе едничкия съгрешаваме, Христе Боже наш, но и на Тебе едничкия служим”.[3] И нашият стремеж е това наше богопочитание накрая да погълне цялата ни греховност.

С други думи, ние нито се спасяваме, нито погиваме от делата, които вършим. Ние се спасяваме, ако носим в тялото си живото усещане за Бога, а „тялото” на нашето тяло е сърцето. И ние погиваме, когато Божията енергия не оживотворява нашето същество. В Стария Завет се казва: „Какво е човекът?”. И го определя по следния начин: Човекът е „дълбоко сърце с духовно (умно) и божествено усещане” (виж Пс. 63:7 и Прит. 15:14[4]). И това е нашата последна цел.

- Как да тълкуваме сънищата си, когато сънуваме например св. Богородица или Иисус Христос?

- Аз лично имам „алергия” към сънищата. От малък съм научен да не обръщам внимание на сънищата. Понякога наистина Бог може да пожелае да утеши човека чрез някой сън. Много е опасно обаче, ако свикнем да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание виждаме, че понякога Божиите светци са получавали сънища, в които Бог им се е откривал. Тези хора обаче са били праведни, казва Писанието, т. е. те са живеели на равнище, по-високо от човешкия закон, имали са чисто сърце.

За нас е важно едно: да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да можем да бъдем приети в Божието присъствие всеки път, когато застанем на молитва. Тогава Бог ни дава такова утешение, което е неописуемо и дори човешкото въображение не може да го проумее. Със своето въображение (а следователно и чрез сънищата) човек може да докосне само сътворените неща, а онова, което Бог ни дава, надхвърля всеки ум и разум. При светците виждаме как въображението е станало непотребно. Това е така, защото животът, който те носят в сърцето си като Божи дар, е неописуем и надхвърля всеки ум и въображение. Ето защо едно от нещата, които трябва да се преодолеят на последния стадий на духовния живот, е въображението. Тогава ще можем да стоим пред невеществения Бог с невеществен ум.[5]

- От св. Силуан знаем за откровението, което му е дадено – „дръж ума си в ада, и не се отчайвай”, но в същото време знаем и за известния му плач по „изгубения рай”.[6] Тези две неща са се случили в различно време на духовното му израстване. Можете ли да обясните накратко този път и как може да бъде представен изгубеният рай за съвременния човек?

- За нас изгубеният рай е лишаването от Божията благодат. В службата за Петдесетница можем да видим как песнопенията говорят за Божия рай като за Божията благодат, за онази благодат, която на Петдесетница се е изляла върху всяка плът. Божията благодат е мост, който съединява тварното с нетварното, с мястото на Божието присъствие. За нас раят е Самият Христос и връзката, която имаме с Него. Ако имаме силна, чиста и свята връзка с Христос, това за нас ще бъде раят, който започва сега и нараства и се усъвършенства във вечните векове. Ето защо ние трябва да придобиваме благодат, която ще ни съедини с Него. Благодатта постоянно ще укрепва връзката ни с Господа.

И така, „изгубеният рай” е нашето отделяне, отпадане от Лицето на Христос. Изгубеният рай е отдръпването на благодатта. Когато Христовата благодат е с нас, ние имаме пълнота в сърцето си. Тогава в живота ни няма никакъв недостиг.

- Някои християни казват, че след причастието на света Литургия усещат огромна благодат, но когато си отидат вкъщи, веднага се скарват с някого, например с жена си. Как е възможно това?

- Ние много пъти получаваме благодат от Бога и много пъти я губим. Това означава, че сърцето ни все още не е очистено, за да може благодатта да се упокои и да остане в него. Монасите много добре познават тази борба. В сърцето ни винаги има някакви неочистени ъгълчета. Затова и благодатта, която получаваме от Бога, не остава за постоянно в сърцето. В този живот ние непрестанно вървим нагоре-надолу. Това продължава дотогава, докато не научим един голям и силен урок: спасението не е наше постижение, а е дар от Бога. Затова със смирение се молим: „Даром, спаси ни, Господи”.

- Старецът Софроний казва, че миряните в света получават в Литургията същата благодат, каквато получават монасите от молитвата.[7] Бихте ли обяснили по-подробно този момент?

- Старецът Софроний казва, че е важно да живеем постоянно в Божието присъствие. Светите подвижници са постигали това в пустинята. Старецът Софроний казва обаче, че в наше време вече няма места, които могат да бъдат „пустиня”. Всичко е под контрол, всичко е в смут. Ако се научим обаче да живеем правилно светата Литургия, тогава на равнището на молитвата ще получим същите плодове, каквито са имали светите исихасти в пустинята.

Нека да го кажем по-просто. Светите исихасти с постоянното си пребиваване в Божието присъствие са успявали да съхранят сърцето си ранено от Божията любов и тази рана в сърцето не им е позволявала да забравят Бога нито за миг. Същата рана в сърцето обаче може да породи и светата Литургия, когато човек правилно участва в нея. В светата Литургия по един съвършен начин се рисува образът на Господ Иисус Христос и този образ на Господа се отпечатва в сърцето ни. Тогава човек, тръгвайки си от светата Литургия, не може да забрави образа на Христос. Изпълнен с благодарност от благодатта, която получава от светото тайнство на Литургията, вярващият непрестанно носи жар в сърцето си и признателност към Бога, Който го е облагодетелствал; признателност към Благодетеля и възлюбения Бог. Старецът Софроний казва и нещо още по-смело. Той казва, че в светата Литургия можем да намерим дори още по-голяма благодат от тази, която са намирали светите подвижници в пустинята. Това е възможно, когато се молим на Литургията, след като сме се подготвили, както трябва, и се причастяваме със светите Тайни с чиста съвест.

Веднъж бях в гр. Клуж, в Румъния. След беседата един от вярващите ме попита следното: „Кое е по-правилното – честото или рядкото причастяване?”. Отговорих му: „Не знам. Молитвите преди свето Причастие не говорят нито за често, нито за рядко причастяване. В тях се говори за достойно причастяване. Ако някой се причастява рядко, но достойно, той прави добре, но ако някой се причастява често и достойно – той прави още по-добре”. Тогава човекът ме попита: „Какво представлява достойното причастяване?”. Отговорих му: „Страхувам се да дам отговор на този въпрос от себе си. Ще ви кажа обаче какъв отговор дава един от светците на нашата Църква – св. Симеон Нови Богослов. Той казва: „Ако някой всеки ден плаче пред Бога за това, че е далеч от Него, т. е. оплаква своята нищета, такъв човек може да се причастява достойно всеки ден. Ако някой обаче не плаче пред Бога за греховете си, той дори и само веднъж в годината да се причасти, например на Пасха, нищо не е получил. И това прекрати разговора ни.

От книга Откровение знаем, че Бог нищо не цени в човека в по-голяма степен от сълзите на покаянието. Там се казва, че когато Христос дòйде в деня на Своето славно Второ пришествие, последният жест на Неговото човеколюбие ще бъде да избърше от очите на Своите избраници всяка сълза. Помислете само, Творецът на света да трие сълзите от очите на делата на Своите ръце (виж Откр. 21:4). С други думи, това, което прави човека истинен, са именно сълзите на покаянието.

Спомнете си как св. апостол Петър се отрича от Господа три пъти. Но когато Господ отправя Своя взор към него от преторията и така ранява сърцето на Петър, той излиза навън и плаче горко (виж Лука 22:62). И Господ не само че не го отхвърля поради неговото предателство, а заради горчивите му сълзи го възстановява на първо място сред апостолите.

И така, братя мои, и ние имаме надежда в нашия Бог, защото Той е Бог на каещите се.

Превод от английски: Мила Игнатова

* Беседа, изнесена на 8 септември 2017 г., в Енорийския център „Св. Архангел Михаил” – в рамките на програмата на Седмицата на православната книга във Варна.
За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (125), 2017, с. 22-33 (бел. ред.).