Жизненият път на Финландския архиепископ Павел (Олмари)

Петък, 01 Декември 2017 Написана от Йером. Силуан (Никитин)

Archbishop Paul of FinlandПроблемът за възпитаването на учени от средите на монашестващите за заемане на административни и ръководни постове в Църквата винаги е стоял остро за Финландската архиепископия. Църковното управление на Финландската православна църква през 20-те и 30-те години на 20 век си поставя задачата да откърми ново поколение свещенослужители, които изцяло да биха съответствали на изискванията на времето по въпросите на формирането на национална поместна православна църква. Един от най-ярките представители на това поколение от духовенството става бъдещият Карелски и на цяла Финландия архиепископ Павел (Олмари).

Личността на владика Павел (финският вариант на името е Паавали) е известна на мнозина. За Финландия той се явява един от най-авторитетните и любими православни йерарси – „символ на православието, икона на своето време”.[1] За първи път в историята на финския език терминът еsipaimen, т. е. „владика”, е бил употребен именно за владика Павел. Струва си също да се посочи, че в наши дни се разглежда въпросът за възможната негова канонизация от Финландската православна църква.

Ако във времената на архиепископството на първия предстоятел на Финландската православна църква, владика Герман (Аав; 1925-1960) православната вяра се разглежда от местните финландци като чуждороден елемент, като религия на руските окупатори и агресори, със своите трудове Павел (Олмари) успява практически изцяло да унищожи това лъжливо и стереотипно мислене. „Най значителното достижение на архиепископ Паавали може да бъде смятано, че на него се удава да приближи финската православна духовност към първоосновите на ранното християнство. Той се откъсва от славянските традиции в православното богослужение и от „националните” елементи, възникнали в началния период на независимостта, и се завръща към традициите на [някога] единния християнски свят”[2] – четем в неговата биография.

Бъдещият предстоятел на Финландската православна църква – в света Георги (на фински – Юрье) Гусев – се ражда на 28 август 1914 г. в Санкт Петербург. Родителите му – сътрудникът в железопътното ведомство колежки асесор[3] Алвиан (Айви) Иванович Гусев и Анна Павловна Водоменская – през 1919 г. се преселват във Виборг, където сменят своята фамилия на Олмари. Бъдещият владика е кръстен на 21 октомври 1914 г. в храма „Свето Възкресение” при Петроградската болница „Св. вмчк Пантелеймон”. Възприемници от светия купел са му „сина на колежкия секретар Павел Павлович Водоменски и вдовицата на колежкия секретар[4] Евдокия Исидоровна Водоменская”,[5] баба и чичо по майчинска линия.

Отначало Юрье се обучава в класическия лицей във Виборг, но в 1932 г. – след като завършва 5 клас – вследствие от смъртта на баща си изоставя учението.[6] В същата година постъпва в православната духовна семинария в гр. Сортавала,[7] която завършва в 1936 г., след което заминава на срочна служба в армията.

Известно е, че вече в първата половина на 1917 г. част от руските свещенослужители (9 свещеници и 3 дякони),[8] служещи на територията, станала независима от Финландия, губи своите енории и заминава за Русия. Възникналият остър въпрос за заместването на овакантените енории води до това, че на 26 септември 1917 г. финландският парламент[9] постановява учредяването в Сортавала на богословски курсове.[10] По-късно, през 1918 г., тези курсове са преобразувани в духовна семинария с шестгодишно обучение.

Православната духовна семинария в Сортавала наследява богословските и духовни традиции на руските духовни школи. Обяснявало се е с това, че учредителите и първите преподаватели в семинарията – на първо място прот. Сергий Окулов, Сергий Солнцев и Николай Валмо (както и повечето тогавашни клирици на Финландската православна църква) сами са випускници на Санктпетербургските духовни семинарии и академии.[11]

От самото начало семинарията е имала статут на държавно учебно заведение и е получавала пълна финансова поддръжка от Министерството на образованието. Тя също така се е намирала под контрола както на Църковното управление, така и на държавните органи. За да сведе до минимума руското влияние върху православната семинария, правителството си било оставило правото да взема решенията по административната организация на учреждението, незабавно въвеждайки преподаването изключително на фински език.[12] Днес финските историци отбелязват, че „Сортавалската семинария е процъфтявала в течение на около двадесет години. Тя е станала център на националното възраждане за карелското и финското православие”.[13]

По време на обучението си в тази семинария Юрье Олмари ръководи студентския семинарски хор и работи като заместник-диригент на православния Петропавловски катедрален събор в Сортавала. Обучавайки се в семинарията, бъдещият владика също така започва да превежда на фински език славянските църковни песнопения, както и произведения на руски композитори.

По време на летните ваканции тогавашният ректор на семинарията, прот. Николай Валмо (Вартоломеев), организира за семинаристите техни пътувания до православните манастири във Финландия, които, както изглежда, са оказали най-голямото значение за духовното формиране на Юрье. Известно е, че две лета той прекарва на Валаам, а едно – на Коневец.[14] „По не съвсем ясни причини след завършването на семинарията, в края на 1937 г., Олмари решава да отиде в манастир”[15] – пише Теуво Лайтила в биографията на архиепископ Павел. Споменава се, че особено силно впечатление на младия семинарист е направил игумен Йоан (Алексиев) – тогава предстоятел на скита „Св. Йоан Предтеча” на Валаам.[16] В своето път прошение от 15.3.1938 г. за приемане в братството Юрье пише съвсем лаконично: „Като чувствам призвание за манастирски живот, най-покорно моля да бъда приет за член на братството на Валаамския манастир”.[17]

Тъй като младият послушник все още нямал двадесет и пет (необходимата възраст за пострижение по инструкцията за манастирите на Финландската православна църква), то управлението на манастира е било принудено да помоли Църковното управление за изключение от правилата. Като обяснение на намеренията си игумен Харитон (Дунаев) се позовава на острата необходимост от финоезичен йеромонах, който да би обгрижвал духовно карелските и фински поклонници.[18] Молбата е удовлетворена и на 2 октомври 1938 г., в долния съборен храм на манастира, послушникът Юрье Олмари е постриган в монашество с името Павел (в чест на първовърховния апостол Павел).[19] Неслучайно, на младия йеромонах е дадено името на този апостол – според тогавашния предстоятел на Финландската православна църква архиеп. Герман (Аав), в най-важно дело за бъдещия владика е трябвало да се превърне мисионерството. По ходатайство от настоятеля, скоро последва и ръкоположението на монах Павел в йеродякон (16.10.1938 г., в храм „Св. Йоан Богослов”, Сортавала) и в йеромонах (6.11.1938 г. – в храма „Св. Николай” в Йоенсу) – и двете, извършени от архиепископ Герман.[20]

Духовник на бъдещия владика е йеромонах Филип – завеждащ художествените работилници, а след това ризничар.[21] „Чуден е този човек. Носител на истинския дух на Валаам – работник и скромен. Тих и по вид, и по глас, мек по маниерите си, притежаващ спокоен взор на ласкавите си очи, овява с благостта си и привлича към себе си в уютната работилница или ароматната, одухотворена килия, където много пъти сме беседвали до самовара”[22] – така пише за него поселникът на Валаам, йеромонах Атанасий (Нечаев).

В манастира йеромонах Павел изпълнява послушанията: учител в манастирското училище, певец, диригент на финоезичния хор на послушниците, а също така подготвя за издаване на фински език статии за живота на манастира, публикувани в списание Подвижник. Също така и превежда на фински език богослужебните книги Триканоник и Акатист на Благовещение на Пресвета Богородица).[23]

Вече като архиепископ Павел (Олмари) всячески се опитва да съхрани красотата на православното богослужение, включително за сметка на църковното пение. Несъмнено, това е свързано с постоянното му участие в стройните и тържествени служби в Стария Валаам. Владиката е имал прекрасно музикално образование, а чрез пеенето се опитва да приобщи вярващите към красотата и дълбочината на православието. През целия си живот той дирижира многобройните църковни празници, като работи с певците и хор-майсторите, и преподава църковно пение в Духовната семинария в Куопио.

През август 1965 г. се състои поредният Събор на Финландската православна църква – събор, който е трябвало да разгледа повече от 154 въпроса, включително и за внасянето на националния елемент (карелския и финския) в църковното пение. Тази инициатива е лично на архиепископ Павел, който сам се занимава с музикални преработки и в 1964 г. съставя нов нотен сборник – т. нар. muoviliturgia – „пластмасова литургия” (така тя е наречена, поради издаването ѝ във вид на брошура с пластмасова обложка).[24] „Тази нова литургична традиция, в която се подчертавало значението на Евхаристията, а мелодиите ставали по-прости”,[25] веднага получава наименованието „литургия на Павел”. Както се отбелязва от съвременните фински изследователи, целта на този сборник е било да даде на енориашите възможността да участват по-активно в богослужението, за сметка на опростяването на напевите.[26]

Заслужава си да се отбележи, че в същото това време от владика Павел са съставени и редица духовни произведения – както на основата на традиционните северно-руски или знаменни песнопения, така и на основата на византийските. В повечето случаи насоката е била към запазването на разпевите от Валаамския манастир, които са близки на архиепископа още от неговата младост. В резултат от това през 1970 г. Павел (Олмари) съставя нов нотен сборник с песнопения от божествената Литургия, който е озаглавен Евхаристия.[27]

Прот. Александър Шмеман, който добре е познавал архиепископа, пише: „И, както сам казваше владиката, той, по всяка вероятност, е щял да изживее на Валаам целия си живот, ако през 1939 г. между СССР и Финландия не избухва фаталната Зимна война, заставила валаамските поселници да се евакуират в централна Финландия”.[28]

През октомври 1939 г. йеромонах Павел е повикан за военна служба – като военен свещеник. Сам владиката, в своите „Спомени за последните дни на Валаам” пише, че до него и още един фински йеромонах, Петър (Йоухни) призовката дошла на 12 октомври, точно по време на манастирската трапеза. С благословението на игумена на тях им се наложило да си обръснат брадите и да подстрижат косите си, и на първо време двамата изпълнявали задълженията на провиантмайстер[29] и каптенармус[30].[31] Скоро пристига и заповедта за преминаването на йеромонасите като военни свещеници. Йеромонах Павел се грижи духовно за жителите на о-в Мантсинсаари, „обхожда действащите на Валаамския архипелаг неголеми подразделения и служи както за православните, така и за лутераните”.[32]

През декември 1939 г. на него му се налага да участва в обявената пълна евакуация на манастира. „Пред нас стоеше задачата да скрием манастирските ценности в надеждно защитено от бомбардировки и огън място”[33] – пише владиката. Заедно с двама капелани от лутераните, – йеромонах Симфориан (Матвеев) и йеромонах Ираклий, – и инженера Владимир Кудрявцев, на 12.3.1940 г. той пренася църковната утвар, облаченията и част от манастирската библиотека в Преображенския събор. На следващия ден, с помощта на финските войници, скритите вещи са натоварени на военни автомобили и прекарани до Лахденпохя,[34] а оттам – и по-далеч, навътре във Финландия. Евакуацията на манастира от о-в Валаам се превръща в един от най-трудните периоди от живота на архиепископ Павел – чак до последните си дни той тъгува по Стария Валаам, а Новият Валаам така и не успява да се превърне за него в същия дом. В Хейнявеси[35] бъдещият владика се появява само за кратко, но по преброяването от 1969 г. се числи към братството на Валаамския манастир.[36]

След началото на военните действия на Финландия против СССР през 1941 г. той е повикан в армията, за да служи като военен свещеник в окупирания от фините Олонецки район, подведомствен на Военното управление на Източна Карелия. Там той се запознава с местното население, което отначало страни от безбрадите и облечени във военни униформи православни свещеници.

Струва си тук да се отбележи, че на православните капелани е било забранено да извършват кръщение и миропомазване на местното население, а кръщенията, правени от лутеранските военни пастори, официално са се смятали за обръщане в лутеранство.[37] Йеромонах Павел и останалите православни не са могли да се съгласят с това и обявяват, че както и дотогава ще продължават да кръщават всички желаещи.

Ситуацията се задълбочава допълнително, когато става известно, че лутеранското духовенство е започнало да се занимава и с прозелитизъм – предлагайки сладки, пари и дрехи, те примамват православните деца в лутеранските неделни училища. В отговор на това православните капелани съставят неофициално писмо-протест, което обаче попада в Централната разузнавателна полиция, взела решението да отстрани православните свещенослужители от територията на военните действия. През месец януари 1942 г. йеромонах Павел е назначен като свещеник за военнопленниците. Има и споменавания, че в същия този период той служи известно време в Кръстовъздвиженската църква, в гр. Петрозаводск.[38] Освен него са отстранени още свещ. Вилхо Хоккинен и йеромонах Петър (Йоухки).

Известно време той е преподавател по Закон Божи в учителските курсове в Ямся,[39] организирани за слушатели от Източна Карелия, а есента на 1943 г. е върнат на фронта – в званието на младши сержант той става капелан на Шестия армейски корпус. За това способства издаването от главнокомандващия финската армия Карл Густав Манерхайм на указ от 24 април 1942 г. „За организацията на религиозния живот на територията на Източна Карелия”. По силата на този указ националистически настроените лутерански свещеници са отстранени от работа с местното население.[40]

Йеромонах Павел е смятал, че Източна Карелия е „естествена” сфера на дейност на Финландската православна църква. За целите на укрепването на православния духовен живот, съвместно с други свещеници, работещи в Карелия, през пролетта на 1944 г. отец Павел става основател на Православно братство на Валаамския манастир в Хейнявеси. Основна задача на братството е укрепването на православния дух на неговите членове и популяризацията на манастирския живот. Братството започва да издава и сп. „Hehkuva Hiillos” („Пламтящи въглени”), което излиза четири пъти годишно (понастоящем само веднъж). В продължение на над две десетилетия владика Павел е отговорен редактор на това издание. Той редактира и всички първи издания на братството: Православен песенник (1944 г.), Православната църква днес (1945 г., превод на фински език) и собствената си книга Любим ли съм ти (1945 г.)[41]

От 1944 г. неговото познаване на светоотеческото наследство намира отражение в серия от публикации в официалния печатен орган на Финландската православна църква Аамун койтто, под названието „Пътят на светеца”. През 1945 г. пък му е било възложено послушанието на главен редактор на Съвета по издаване на православна литература и отговорен редактор на списание Аамун койтто, даващо му възможността да представи на православните читатели съкровищата на църковното духовно наследство, с което той се е запознал още в Стария Валаам. Заедно с участието си в издателската работа, йером. Павел се занимава и с преводи – той извършва превод на фински език на Древен патерик (1954 г.), чийто фрагменти се печатат в Аамун койтто в продължение на няколко години. През 1953-1954 г. отец Павел е бил и председател на Издателския комитет за православна литература.

След края на войната, от 1944 до 1946 г., йеромонах Павел изпълнява длъжността диригент в енорията на Йоенсу – на Новия Валаам в Папиниеми той повече не се връща. За това има няколко обяснения – ужасната теснота в манастира и неговото неочаквано завръщане в юрисдикцията на Московска патриаршия в 1945 г. По това време бъдещият архиепископ изглежда че преминава през духовна криза и в края на 1946 г. преминава в длъжността счетоводител в акционерното дружество „Савитеоллисуус” в Мюлюкоски (завод „Глиняная промышленность Мюллюкоски”), където, както следва от служебното му досие, е също и „духовен пастир на преселниците”.[42] По някои сведения, той даже се замисля да се откаже от монашеството и мисли за женитба.[43]

Любовта обаче към валаамската монашеска традиция, заедно с чувството за дълг за нейното запазване владиката носи през целия си живот. В 1955 г. той е избран за викарен епископ – в помощ на престарелия архиепископ Герман (Аав), а през 1960 г. става втория предстоятел на Финландската православна църква.

Ако Сортавалската духовна семинария така или иначе е позволявала подготвянето на необходимите кадри за вакантните свещенически и псалтски места в енориите на двете епархии – Карелска и Виборгска, – то въпросът за заместването на архиерейските вакантни места е стоял и продължава да стои достатъчно остро. Така, на всички е добре известно избирането през 1922 г. в Сортавалския викариат на гражданина на Естония, прот. Герман (Аав). От местното духовенство подходящи кандидати няма, а поселниците на Валаамския, Коневския и Печенгския манастири не са се разглеждали изобщо поради нямането на финландско гражданство.

Въпросът за заместването във Виборгската епархия не е можел да бъде разрешен в течение на десет години – от 1925 г., когато архиепископ Серафим (Лукянов) е изпратен в песния, до юни 1935 г., когато на поредния църковен събор се провеждат изборите за нов епископ, какъвто става недълго преди това овдовелият прот. Александър Петрович Карпин – председател на Аннантехдаската енория в поселението Суоярви, на границата между Финландска Карелия и Русия.

Причината за толкова дългото вдовство на Виборгската епархия изследователите разбират различно. Някои смятат, че тук е бил замесен прот. Сергий Солнцев, който по всевъзможни начини се е стараел да не допусне засилване на властта на епископите във Финландската православна църква. Така например, в свое писмо до свмчк Йоан (Помер) от 23 юни (6 юли) 1927 г. йеросхим. Михаил (Попов) съобщава, че мястото на викария „зае главният двигател и инициатор на всички църковни реформи, сердоболският прот. Сергий Солнцев”.[44] Някои изследователи подозират о. Сергий и в материален интерес, свързан с изпълнението на функциите на временно ръководство на тази епархия.[45] Освен това, съществува и предположението, че просто не е имало подходяща кандидатура за епископската длъжност. Съвременният изследовател на историята на православието във Финландия и на Спасо-Преображенския Валаамски манастир Т. И. Шевченко твърди, че това твърдение е неоснователно: „По онова време най-малко 60-80 валаамски монаси са съответствали на критериите за кандидати за епископски сан”.[46] С това едва ли можем да се съгласим, тъй като на необходимото условие – познаване на финския или шведския език – е съответствал само един човек, йером. Исаакий (Трофимов), който по произход е ингерманландец.[47] Неговата кандидатура обаче би устройвала малцина, пък и по всяка вероятност сам той е преживявал по това време сериозна духовна криза, така че не би се съгласил на епископско служение. За това може да се разбере от писмата на йеромонах Йероним (Григориев) и монах Ювиан (Чуков). Там се съобщава, че о. Исаакий в 1930 г. е подал до архиеп. Герман официално прошение за снемане от него на монашеството и свещенството, с цел последващ брак за някаква лутеранка.[48] Вмешателството на игумен Харитон (Дунаев) способства за преразглеждането от това решение, но, макар занапред отец Исаакий да носи послушанието наместник на Валаамския манастир, той обаче вече няма предишния си авторитет сред братята в обителта и духовенството на Финландската православна църква.

Макар архиеп. Павел да е имал само семинарско образование, неговите научни и преводачески трудове са били бързо и справедливо оценени от съвременниците. Така, в 1967 г. той получава званието почетен доктор по богословие на Хелзинкския университет и званието почетен професор на Ленинградската духовна академия.[49] Първата от тези му награди е била историческа: „За първи път в историята на богословския факултет при Хелзинкския университет човек, който не е принадлежал към Протестантската църква, получава това висше академично оказване на внимание”.[50] Разбира се, това е нагледно свидетелство за сериозна промяна в отношенията между Лутеранската и Православната църкви. Владиката лично участва в тържествената церемония – връчен му е виолетов докторски цилиндър, диплома и Библия. На тържествена вечеря благодарствена реч от името на новите доктори говори архиеп. Павел: „Като се старая да изпълня делото, което ми е поверено, и да изразя нашето чувство в този момент, мисля, че няма да сгреша ако кажа, че сега ние чувстваме дълбоко удовлетворение и смирена благодарност за това, че по времето, когато секуларизацията на цялата цивилизация полага своите старания да стесни областта на душата, ние можем, с Божията помощ и с всичко съединяващата Негова сила, да преживеем празника на истинно свободната душа. В бързото изтичане на световните събития и този академичен празник ще бъде новина за един-единствен ден, но ще остане като достойна страница в историята на Хелзинкския университет, а още и потвърждение за братските връзки на две държавни църкви”.[51]

Павел (Олмари) става първият епископ в историята на Финландската православна църква, постриган в монашество. От него насам тази общоправославна традиция ще се запази като задължителна във Финландската архиепископия. Ставайки епископ, Павел (Олмари) продължава да води монашеския аскетичен начин на живот. Това е обусловено от неговото валаамско минало, където той е имал общение с много подвижници.

Аскезата на архиеп. Павел се е изразявала на първо място в любовта му към тишината и към уединението, а също и в постоянния пост. Така например, известно е, че още от лятото на 1964 г. всичкото си свободно време владиката прекарва в самота – на своята вила, на неголям остров насред едно езеро на 40 км от Куопио. Понякога на този остров той кани свои гости. Така, през юни същата година благочинният на енориите на Московска патриаршия в Хелзинки прот. Евгений Амбарцумов пише, че архиепископът „сам затопляше банята, черпеше ни, пареше се заедно с нас, разхождаше ни на моторна лодка”.[52] В своя дневник пък – през септември 1975 г. – прот. Александър Шмеман оставя следния запис: „После финска баня с владиката и с о. Кирил. Докато тримата стояхме голи и се запарвахме, си помислих – ей сега някой да ни снима и да изпрати снимката някъде. Какъв фурор само ще предизвика… Удивително е как човек като архиеп. Павел, който целият е светъл, който целият грее с мир и святост, продължава да свети и когато е гол. Това, което в „плътския човек” е грубо, смешно и неприлично, в „духовния” човек е преобразено! За мен това беше истинско откровение, от което бях потресен…”.[53]

Владиката е обичал да беседва с гостите си и относно своя дневен режим и метод на хранене.[54] Прот. Игор Ранне от Ленинград, който посещава владиката в резиденцията му на 15 март 1972 г., оставя следните спомени: „Архиепископ Павел ме посрещна много любезно и сърдечно, нагости ме със салати и с всевъзможни треви, прочете ми лекция за вредата от месото и захарта, която също е вредна за сърцето, за чая, кафето и особено за шоколада”.[55] В друг случай, на отец Игор – освен обеда от „всевъзможни плодове и треви” – е предложена каша от овесени люспи и стафиди.[56] От думите на преводача на владиката Елена Борисовна Павинская е известно, че архиепископът сам си е отглеждал необходимите за масата си треви – често на подпрозоречната дъска в резиденцията си.

Както и като монах в стария Валаам, така и вече в сан архиепископ, Павел (Олмари) съвместява интелектуалния труд с физически. При него никога не е имало нито жена, която да се грижи за дома му, нито килийници, а от 1969 г. е известно, че той спокойно е минавал и без шофьор, карайки сам колата си и откарвайки с нея своите гости.[57] Сред увлеченията на владика Павел особено си струва да се отбележи риболова – понякога на въдица, а понякога и не мрежа.

Покрай съставянето на музикални сборници, той продължава да се занимава и с преводачески трудове (от руски и църковнославянски на фински), а оттегляйки се в 1987 г. в пенсия, за нуждите на духовното възпитание на финландското паство издава своите две знаменити книги Как вярваме и Празник на вярата.

Владика Павел склапя очи на 2 декември 1988 г. и според завещанието си е погребан на 8 декември с. г., на гробището на Ново-Валаамския манастир, редом с онези скромни подвижници, които за него са били негови ръководители и наставници за цял живот.[58] С неговата смърт завършва цяла епоха в живота на Финландската православна църква.

Превод: Борис Маринов

Силуан (Никитин), иером. „Жизненный путь архиепископа Финляндского Павла (Олмари)” – В: Христианское чтение, 4, 2017, с. 364-377, както и на сайта Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Loima, J. Esipaimen siunaa: Suomen ortodoksiset piispat 1892-1988, Jyväskylä 1999, S. 246.
[2] Лайтила, Т. „Архиепископ Павел” – В: Голубински.ру.
[3] „Коллежский асессор” – от 1717 до 1917 г. граждански чин в Руското царство и в Руската империя, който от 24 януари 1722 г. съответства на 8 клас по „Списъка на ранговете” – таблица, списък на съответствията между военните, гражданските и придворните чинове, разделени в 12 класа, учредена с указ на имп. Петър I от 24.1.1722 г. (бел. прев.).
[4] „Коллежский секретарь” – граждански чин 10 клас по „Списъка на ранговете” (виж бел. 3; бел. прев.).
[5] Valamon luostarin arkisto. Aktit v. 1938 Ea: 101а. Братство на този манастир, с. 2-3.
[6] Лайтила, Т. Цит. съч.
[7] Днес Sortavala, до 1918 г. Сердоболь, е град в република Карелия – част от Руската федерация. Един от историческите руски градове (бел. прев.).
[8] Шевченко, Т. И. Валаамский монастырь и становление Финляндской Православной Церкви (1917-1957 гг.), М. 2012, с. 99.
[9] Eduskunta или Suomen eduskunta – еднокамарен парламент и главна законодателна власт в република Финландия (бел. прев.).
[10] ГАРФ, ф. 6991, оп. 6, д. 4236, л. 231.
[11] Piiroinen, E. Sortavalasta papin taipaleelle, Joensuu: „Ortokirja” 1992, S. 47.
[12] Riikonen, J. “The Nationality Question in the Orthodox Church of Finland” – In: The Two Folk Churches in Finland: The 12th Finnish Lutheran-Orthodox Theological Discussions 2014, Helsinki: “National Church Council, Department of International Realtions” 2015, p. 98-99.
[13] Orthodoxy in Finland: past and present, еd. by Veikko Purmonen, Kuopio: “Orthodox Clergy Association” 1984, p. 34.
[14] Valamon luostarin arkisto. Aktit v. 1938 Ea: 101а. Братство на този манастир, с. 15.
Православният мъжки Коневски манастир „Рождество Богородично” е разположен на о-в Коневец, в западната част на Ладожкото езеро (бел. прев.).
[15] Лайтила, Т. Цит. съч.
[16] Loima, J. Op. cit., S. 238.
[17] Valamon luostarin arkisto. Aktit v. 1938 Ea: 101а. Братство на този манастир, с. 5.
[18] Пак там, с. 17-18.
[19] Пак там, с. 1.
[20] Arkkipiispa Paavali Esipaimenemme, toim. arkkimandriitta Sergei, rovasti L. Iltola ja H. Pavinskij, Ortodoksinen veljestö Ry 2014, S. 13.
[21] Они избрали благую часть, Куопио: „Линтульский монастырь” 2007, с. 68.
[22] Афанасий (Нечаев), архим. От Валаама до Парижа, М.: Фонд „Духовное наследие митрополита Антония Сурожского” 2011, с. 75.
[23] Loima, J. Op. cit., S. 238.
[24] Виж: Avioliitton vinkiminen rukouspalvelukset pieni vedenpyhitys, OY Kuopion Kanssallinen Kirjapaino, Kuopio 1966.
[25] Loima, J. Op. cit., S. 242.
[26] Такала-Рощенко, М. „Богослужебное пение в Православной Церкви Финляндии” – В: Калофония, Вып. 4, Львов 2008, с. 103.
[27] Oramo, I. “Ortodoksinen kirkkolaulu” – В: Muhi.siba.fi.
[28] Павел (Олмари), архиеп. Как мы веруем, Киев 2003, с. 8.
[29] Лице, завеждащо снабдяването с провизии в руската армия (бел. прев.).
[30] В руската армия – унтер-офицер, по-ниско от 14 клас според „Списъка на ранговете” (бел. прев.).
[31] Valamon luostarin arkisto. Aktit v. 1938 Ea: 101а. Братство на този манастир, с. 92.
[32] Старый Валаам. Воспоминания о монастыре 1914-1943 гг., СПб. 2006, с. 236.
[33] Пак там, с. 241.
[34] Град в Карелия, западно от о-в Валаам (бел. прев.).
[35] Община в провинция Източна Финландия, част от Южна Савония, където в имението Папиниеми през 1939 г. е основан Ново-Валаамският манастир (бел. прев.).
[36] Loima, J. Op. cit., S. 238.
[37] Ibid., S. 239.
[38] Шкаровский, М. В. Церковь зовет к защите Родины. Религиозная жизнь Ленинграда и Северо-Запада в годы Великой Отечественной войны, 1941-1945, СПб. 2005, с. 450.
[39] Днес Йямся – град и община в Средна Финландия, н р. Йямсянйоки (бел. прев.).
[40] Виж: Макуров, В. Г. „О религиозной ситуации на оккупированной финнами территории Карелии в 1941-1944 гг.” – В: Олонецкая духовная семинария и православная духовность в Олонецком крае. Материалы региональной научной конференции, посвященной 180-летию Олонецкой духовной семинарии (17-18 ноября 2009 г.), Петрозаводск 2012, с. 184-188.
[41] Loima, J. Op. cit., S. 245.
[42] Arkkipiispa Paavali Esipaimenemme…, S. 13.
[43] Виж: ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 429, л. 18; Лайтила, Т. Цит. съч.
[44] Из архива на свещеномъченика Рижски и Латвийски архиеп. Йоан (Помера), ч. 5, „Писма от Финландия” – Seminarium hortus humanitatis.
[45] Шевченко, Т. И. Цит. съч., с. 246.
[46] Пак там.
[47] Според една от теориите, ингерманландските фини са субетническа група, формирана през 17 век, на територията на историческата област Ингерманландия, а по друга теория – самостоятелен фино-угорски етнос, формиран на същата територия (бел. прев.).
[48] ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 429, л. 18.
[49] Виж: „Arkkipiiispa Paavalikunnia-tohtoriksi” – In: Aamun Koitto, 28, 1967, S. 221.
[50] ГАРФ, ф. 6991, оп. 6, д. 141, л. 16.
[51] ГАРФ, ф. 6991, оп. 6, д. 141, л. 17.
[52] ГАРФ, ф. 6991, оп. 2, д. 559, л. 29.
[53] Шмеман, А. Дневники. 1973-1983, составители и подготовка текста У. С. Шмеман, Н. А. Струве, Е. Ю. Дорман; предисловие С. А. Шмемана; примечания Е. Ю. Дорман, М.: „Русский путь” 32009, с. 209.
В българското издание (Шмеман, А. Дневници. 1973-1983, С: „Комунитас” 2010) на с. 280 (бел. прев.).
[54] ГАРФ, ф. 6991, оп. 2, д. 559, л. 6.
[55] ГАРФ, ф. 6991, оп. 6, д. 530, л. 11.
[56] Пак там, л. 48.
[57] ГАРФ, ф. 6991, оп. 6, д. 277, л. 5.
[58] Huttunen, H. „Igumeni Panteleimon paatos sanat arkkipiispa Paavalin muistotilaisuudessa Uudessa Valamossa 8.12.1988” – In: Aamun Koitto, 23, 1988, S. 456.