Еклисиологията

Петък, 17 Ноември 2017 Написана от Прот. Йоан Романидис

3 Fr John Romanides1. Общо за Църквата

Църквата е тяло Христово, което се състои от всички вярващи в Христос, които участват в първото възкресение, имайки залога на Духа или с други думи предвкусването на обòжението. Църквата съществува дори и преди сътворението, като нетварно, скрито в Бога Царство и слава, в които Бог живее със Своето Слово и със Своя Дух. Чрез волеизявлението на Бога са сътворени вековете, а също и небесните сили, които са в тях, и безплътните духовни същества ангелите. Това е последвано от сътворяване на времето и на света, който се намира във времето. Сътворението на човека идва след това и е замислено като съчетаване на умната (духовна) енергия на ангелите с разума (логос) и човешкото тяло.

Църквата е невидима и видима, т. е. тя се състои от онези, които участват в борбата на земята, и онези, които триумфират на небесата в Божията слава. Протестантите обаче твърдят, че Църквата е само невидима, че тайнствата Кръщение и божествена Евхаристия са само символични практики и че единствено Бог знае кои са истинските членове на Църквата. Противно на подобни мнения, Православната църква подчертава видимия аспект на Църквата и учи, че вън от Църквата няма спасение.

Църквата, като Тяло Христово, е обиталище на нетварната Божия слава. Не можем да отделим Христос от Църквата, нито Църквата от Христос. В традицията на Папството и в протестантските общности съществува ясно разграничение между Тялото Христово и Църквата, т. е. някой може да участва в Тялото Христово без да бъде член на Папската църква, например. За православните това е невъзможно.

За калвинистите след Възнесението Си Христос обитава на небесата и следователно изменението на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови е невъзможно. В такъв случай обаче Христос е абсолютно отсъстващ от Евхаристията. Римокатолическият възглед е до известна степен подобен, доколкото в него се подчертава, че Христос, Който иначе отсъства, чрез молитвата на свещеника става присъстващ, като слиза от небесата. Логичното заключението от това е, че Христос отсъства от Църквата. Факт е обаче, както вече казахме, че членовете на Църквата имат залога на Духа и са обòжени.

В древната Църква, когато говорят за тялото на Христос или за Христос като Глава на Църквата, никой няма предвид Христос да се е разпрострял из целия свят по един телесен (материален) начин, при което главата Му да е в Рим, едната Му ръка на Изток, а другата – на Запад. По-скоро вярват, че целият Христос живее във всяка поместна църква с всички нейни членове, а именно светците и вярващите от цялата вселена. Така, според учението на отците, на извършването на божествената Евхаристия присъства не само Христос, но в Него са представени още и всички светци и християни от цялата вселена. Когато ние се причастяваме с малкото парченце от светия Хляб, ние получаваме вътре в себе си целия Христос. Когато християните се събират заедно на определено място, с тях се събира и цялата Църква, а не само част от нея. Точно поради тази причина в източното светоотеческо Предание манастирският храм се нарича католикон – място на цялата Църква.

Предназначението на всички вярващи е тяхното обòжение. Това е също така и окончателното предназначение на всички. Ето защо християнинът трябва да се движи от слава към слава, т. е. робът трябва да стане наемник, а той – Божи син и верен на Христос. Вън от Църквата няма спасение. Христос предлага спасяващата благодат на всички човеци. Когато някой бива спасяван вън от видимата Църква, това означава, че Сам Христос го спасява. Дори подобна личност да се окаже, че е член на хетеродоксална група, той е спасен от Христос, а не от „фракцията”, към която принадлежи. В този случай спасението не се осъществява от църквата, към която той принадлежи, защото има само една Църква, която спасява, т. е. това е Христос.

Там, където отсъства православното учение на вярата, Църквата не може да гарантира достоверността на Тайнствата. Според отците православното учение на вярата никога не бива отделено от духовността. Там, където има погрешно учение, там съществува и погрешна духовност и обратното. Мнозина отделят учението от благочестието, но това е грешка. Когато Христос ни казва „бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48), Той предполага, че всеки би трябвало да знае какво се разбира под съвършенство. Така за православните критерий за достоверността на Тайнствата е православното учение. Благочестието и догматът са тъждествени и не могат да бъдат разделяни едно от друго. Където има православно учение, там има и православна практика. Православие означава: а) правилно мнение и б) правилна практика.

Църквата, която воюва на земята, е Православната църква. Православният догмат и библейското учение са едно и също, защото догматът присъства в Св. Писание и произхожда от него.

2. Свещеното Предание на Църквата

2.1. Наследието на вярата и Свещеното Предание

Наследието на вярата е центърът и спасяващата сила на Свещеното Предание, която предполага: 1) Дарител или завещател, 2) дар-наследие и 3) този, който получава, пази и предава дара.

2.1.1. Подател (Дарител) е Бог. Божието Слово (Логос) е Преносител на този дар, Който в подателя, Духа Свети, дарява участие в тайната на Неговата слава и Царство, използвайки като посредници пророците, апостолите, светците и клира.

2.1.2. Дарът на участието в Божията слава чрез Господа или чрез Ангела на славата в Светия Дух, който е даден на пророците и на Божия народ в Стария Завет, се съдържа още и във въплъщението и в човешката природа на Божието Слово. Докато обаче Божият народ в Стария Завет има само участие в и предвкусване на Божията слава, дяволът все пак господства над тях чрез смъртта. Във властта на смъртта, или в ада, се намират не само неправедните, но и тези, които са праведни и приятели на Бога. Смъртта е унищожена в Христос и този, който притежава властта над смъртта (дяволът) е лишен от господството, което неправедно е упражнявал над праведните. Портите адови или смъртта господстват над Църквата в Стария Завет, но чрез първото Възкресение на Христос и потъпкването на първата смърт те престават да господстват над нея. Преди Въплъщението участието в славата на Царството на Словото от страна на пророците и на вярващите е временно, но то става постоянно в смъртта и Възкресението на въплътилото Се Слово. И в двата завета участието в славата на Христовото царство има откровен, спасяващ и обòжващ характер. Това е наследието на вярата и на Свещеното Предание.

2.1.3. Този, който получава, пази и предава божествения дар е пророкът, апостолът и светецът на Църквата, а по друг начин, по силата на залога на Духа, Божият народ или вярващите – както във времето на Стария, така и във времето на Новия Завет.

Силата обаче, която прави възможно приемането, опазването или предаването на този откровен, спасяващ, освещаващ и обòжващ Божи дар (т. е. наследието на благодатта във въплътилото Се Слово) е точно това наследие на нетварната благодат, царство и божество на Бога в и чрез Христовата плът. С други думи, това не е безжизнено и недействено наследие, пазено от археолози и от безжизнени паметници от отминали векове. Божието Слово, Което Се разкри безплътно на пророците, а в плът – и на тях, и на апостолите, Което в Духа разкрива в Себе си Бога Отца и Което в последните дни е родено като човек от св. Богородица, Самият Той е Това наследие, което йерархията предава от поколение на поколение в божествената Евхаристия на епископите и презвитерите във времето на тяхното ръкоположение, така че чрез епископите това наследие да бъде пазено и предавано за освещаване и обòжение на вярващите. Но Самият Христос (Чиято икона е епископът), е Божият дом и обиталище на верните. Той е, Който завещава наследието (т. е. Самият Той, Неговите приятели и Неговите ангели). Христос е Църквата или Лозата, Която Бог посади с десницата Си, т. е. чрез Своята слава и Царство, с което унищожава царството на смъртта и възкресява душите на мъртвите в ада, а чрез Кръщението възкресява душите на онези, които са очистени, просветени и обòжени. Душите са клонките на Лозата, а Бог е Лозарят. Бог, чрез Своето въплътило Се Слово в Светия Дух прави възможно плодоносното израстване на клонките не против човешката воля, а обратно – при синергията или съдействието на човека. Безплодната и изсъхнала клонка на лозата, която се отсича, престава да бъде носител на наследието, тъй като не може да бъде отъждествявана с мъртвата лоза, доколкото лозата е цяла, само когато е заедно с плодоносните си клонки (т. е. въплътилото Се Божие Слово, заедно със светците и вярващите, които участват в Неговото тяло и царство).

Всичко, което беше казано дотук, води до заключението, че, ако искаме да сме точни и полезни в разбирането на Свещеното Предание или на наследието, ние трябва да определим точно: а) кой е и как се превръща в приемник, пазител и такъв, който предава наследието на вярата, и б) какво и как той приема, пази и предава.

2.2. Получаващите, пазещите и предаващите Свещеното Предание

Тези, които получават, пазят и предават наследието на Свещеното Предание, се делят на познаващи и вярващи, т. е. на: 1) такива, които непосредствено познават Божията слава и Божиите действия (енергии), които са очевидци на божеството на Христос, а именно пророците, апостолите и светците, и 2) вярващи, които в Светия Дух приемат с детска простота свидетелството и учението на боговидците.

Това, което пазят истинските вярващи – тези, които имат вродена вяра, не е някаква въображаема идея или философия относно Бога, а вяра в Бога на Авраам, Исаак и Яков, т. е. те вярват в Господа на славата, Който чрез Своя Дух откри в Себе си нетварната слава, царството и божеството на Бога безплътно в Стария Завет и в плът – в Новия Завет. Вярващите получават без колебание свидетелството и учението за Бога на пророците, апостолите и светците и са удовлетворени от техните думи и мисли. Те избягват научния и философския метод на изследване на Божията слава и истина, тъй като духовните им водачи и отци, пророците, апостолите и светците, не са интелектуалци, въвлечени в дискусии и търсене на истината, а очевидци на божеството, царството и славата на Христос, на ипостасното съединение на двете природи в Него, на единосъщието на Словото и на Светия Дух с Отца, на тайните на Божието царство, на учението за Църквата, на съда и т. н., защото в деня на Петдесетница апостолите са въведени в цялата истина от Светия Дух, Утешителя, както им е обещано от Господа. Това е причината, поради която обòжените и техните следовници, отците на Църквата, не богословстват абстрактно, интелектуално или диалектически, а духовно, в сферата на мистическото богословие.

Коренната разлика между познаващите (пророците, апостолите и светците) и вярващите е в това, че първите, освен дето са участници в наследието на божествената благодат, която им се съобщава чрез учението, чудесата и тайните на Христос, на тях е дадено и откровение за славата, царството, божеството и благодатта на Христос. Като обòжвани, те участват в откровението, което превишава проявяването на наследието в човешките думи, образи, символи и представи. Вярващите са участници в същото това наследие, който обаче е скрито в човешките думи, образи, символи и представи. Те също са определени да видят Христос в слава, както са Го видели апостолите на планината Тавор, когато Той Се преобразява пред тях. Сега вярващите познават ученията, чудесата и действията на Христос и на Неговите светци, които са записани в Св. Писание и които свидетелстват за божеството на Христос и за Неговото царуване, заедно със светците.

Още в началото трябва да бъде изтъкнато, че тварното изразяване в думи, образи и символи на нетварната благодат и Божиите действия (енергии), и на ипостасното единение на божеството и човечеството на Христос, което и представлява наследието, е дело на безгрешното действие (енергия) на Светия Дух, Който просвещава пророците, апостолите и светците, за да изпълни Божията воля чрез участие в славата на Христос. А думите и действията на Христос са безпогрешни, защото Христос е Самата Истина. Св. Писание, вероопределенията на вселенските събори и литургичният живот на Църквата в тайнствата са също така безпогрешни изрази на Божието действие и водят вярващите по сигурен и неизопачен път. По този път онези се намират под духовното ръководство на своите отци, които на свой ред имат дара на разпознаването – да напредват в освещаването и обòжението, точно защото притежават ученията, действията и опита на обòжените пророци, апостоли и светци, запознаващи се с и продължаващи в познанието на Христос не само в плът, но още и в Духа, и в Неговата слава.

Разликата, съществуваща между Божията слава, която превъзхожда възприемането и сетивата, и проявяването на наследието чрез тварните символи – преди и след Въплъщението – няма никаква връзка с каквото и да било платоническо разграничаване между архетип и образ, независимо дали то ще бъде от епистемологична или от сотириологична гледна точка. Не съществува абсолютно никакво сходство между Божията нетварна слава и творенията. Точно затова и славата, и огънят на наказанието биват наричани тъмен облак. Приписването на подобна антитеза на Бога се прави с цел да се подчертае, че Божиите действия (енергии) превъзхождат всяка тварна категория – била тя ангелска, човешка или космологична.

2.3. Наследието на вярата и Св. Писание

Ясно е, че така описаното наследие на Преданието е съществувало и преди сътворението на света. То е открито на пророците в Стария Завет, осветено е чрез Въплъщението на Словото и е действащо в очистването, просвещаването и обòжението на вярващите, които живеят в Църквата. От това пък става ясно, че Свещеното Предание, т. е. наследието, не е нещо различно от Св. Писание, тъй като то се съдържа в него. Тук обаче нямаме отъждествяване, тъй като наследието се отъждествява с Църквата, а Свещеното Предание – с нейното цялостно проявяване. И все пак не съществува разлика между наследие, което е в Св. Писание, и наследие, което е в Църквата.

Въпреки това обаче наследието – така, както е описано в Св. Писание, не съществува в Св. Писание само по себе си, а само в Църквата, тъй като тя е тяло и невеста на Жениха Христос, понеже Христос е Лозата, в Която са клонките и Където те дават плод. С други думи Христос (т. е. наследието на Свещеното Предание) съществува в Св. Писание само тогава, когато Писанието бива четено и тълкувано в Църквата.

Вън от Църквата това наследие е скрито дори от онези, които четат Св. Писание, защото, макар да е провъзгласено в Св. Писание и да се съдържа в него, то не бива тълкувано от него (т. е. от самото Св. Писание), а само от Църквата и всъщност от онези обòжени светци в нея, които имат същия опит като пророците и апостолите и са получили откровението на Божията слава. Описанията в Св. Писание на откровения и обòжващ опит на пророците и на апостолите не е и не може да бъде самият опит на откровението на славата на Христос, защото този опит и слава превишават всеки сетивен и интелектуален опит и описание.

Внимателно трябва да бъде подчертано, че самò по себе си Св. Писание е тайнствена книга, която остава недостъпна за принадлежащия на света природен човек. Но дори и за пророците, за апостолите и за светците, които имат опита на обòжението, Бог остава тайна в Своето откровение, защото Божията слава и тяхното участие в нея превишават едновременно и интелекта, и чувствата, макар да е прославен (т. е. да е получил обòжение) целият човек. Поради тази причина този, който използва научния и философския метод, като има за отправна точка рационалните категории на емпиричното познание или дори категориите на чистия разум, които – във възгледите на определени хора – превишават опита и са автоматично свободни от акциденции, не може автоматично да не изопачи значението на Св. Писание. Да се мисли, че някой може точно да тълкува Св. Писание без да има представа за Божието откровение в славата на Христос, дадено на пророците и на апостолите, е не само духовна, но още и научна шега. Църквата припознава като критерий и правило в тълкуването на Свещеното Предание или на наследието, към което, като формираща го част, принадлежи Св. Писание, онези, които са прославени, т. е. пророците, апостолите и св. отци, които са постигнали обòжение, а не просто някой учен, който често е невежа не само относно пътя, който води до участие в Божията слава, но още и относно самото съществуване на това участие и обòжение.

Що се отнася до връзката между Стария и Новия Завет или между Св. Писание и Преданието на Църквата, между тях не съществува, нито пък може да съществува, противопоставяне, тъй като Божието проявление в слава чрез Словото в Светия Дух, което е дадено на пророците и, чрез Въплъщението – на пророците, на апостолите и на светците, е едно и също нещо, тъждествено на едно и същото наследие. Същностната разлика между двата завета е в това, че Словото Се явява на пророците без човешката природа, която получава от Дева Мария, докато във Въплъщението То открива Своята слава или Своето божество чрез Своята плът и, потъпкало смъртта, То следователно по този начин открива Себе си на Своите приятели във вековете.

Св. Писание и Църквата учат непогрешимо за Бога, защото в тях е едното и също Свещено Предание или наследие. В центъра на Свещеното Предание, около Христос, в Неговата слава, са Неговите приятели – пророците, апостолите и светците, които познават Бога така, както приятел познава приятел. Верните пък са причастни към непогрешимото (състояние) на Божии приятели чрез своите епископи, доколкото последните остават верни на учението на първите и учат на тяхното богословие в съгласие с категоричните следствия от тяхното обòжение и се ограничават методологично и духовно до техните слова и мисли.

Въпреки че Св. Писание е боговдъхновено и учи непогрешимо в Църквата за Бога и за Неговите отношения със света, въпреки това извън Църквата (т. е. извън Тялото Христово) или извън живото наследие на Свещеното Предание, Св. Писание не учи непогрешимо, тъй като тълкувателното действие на Светия Дух, Който е водил и води към обòжение пророците, апостолите и светците, не е там (не е извън Църквата), за да води към цялата истина. Божиите приятели знаят какво прави Господ, а този, който е вън от общение с тях и не следва смирено тяхното учение, е невежа по отношение на ключа към Св. Писание – той се намира вън от наследието на Преданието, а следователно и вън от Истината.

2.4. Наследието на вярата, Божията слава и Божиите приятели

Център на Свещеното Предание е единението между Божиите приятели в славата на Бога и на Неговото въплътило Се Слово в Светия Дух. „Славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби. Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде” (Иоан 17:22-24).

Предпоставката за съзерцаване или виждане на нетварната слава на Христос (т. е. предпоставка на обòжението) е любовта в приятелство с всеки друг и с Бога, която не дири своето, защото Божията благодат е изкоренила себелюбието. С други думи обòжението, богозрението или съзерцаването на славата на божеството на Христос, предполага коренна промяна в духовното състояние на човека. Човекът трябва да бъде преобразен от състоянието на роб или наемник, или дори на враг, в Божи приятел. Това приятелство се постига чрез Божията благодат и чрез съдействие от страна на човека в помиряването му с Бога посредством тайната на Кръста и на Възкресението. Без тайната на Кръста и на Възкресението не може да има никакво помирение с Бога. Следователно в центъра на Преданието обитават обòжените пророци, апостоли и светци, приятели и очевидци на божеството на Христос, които са участвали и продължават да участват в тайните на Кръста и на Възкресението, по силата на които са преобразени в Божи приятели.

Когато следователно питаме, какво и как приемащият, пазещият и предаващият Божи приятел получава, пази и предава, можем да отговорим, че чрез обòжението или чрез съзерцателно общение с Бога той получава, пази и предава чрез Тайнствата тайната на Кръста и на Възкресението, а в нея – Отца, чрез въплътилото Се Слово в Светия Дух. Чрез Своите приятели и чрез приемниците на апостолите – епископите – Христос задейства (изпълва с енергии) в Тайнствата на Църквата Кръста и Възкресението, така че онези, които имат залога на Духа, да могат да достигнат до постоянно участие в първото възкресение на Божиите приятели, които са отвъд гроба.

2.5. Божията слава, Божията любов и адските мъки

Тайната на Кръста и Възкресението е славата, в която Бог обитава, която съществува от вечност преди света и която прониква по силата и властта си във всичко съществуващо. Това е действието на Божията любов, която не дири своето и превъзхожда всяко тварно свойство и всеки човешки и дори ангелски опит, независимо дали възприеман със сетивата или с ума. Това е също така и отсъждащата или наказваща сила, която заличава греха и силата на онези, които се противопоставят на Божията воля, и която усъвършенства, доколкото това е възможно, неразкаялите се Божи врагове, като ги подлага на наказания. Бог, Който се облича в тази непристъпна светлина подобно на одежда, Се разделя неразделно в разделените (личности), безчастно в частите, умножава Се в Своите действия (енергии) и дарове, и съществува цял неразделно или неограничено във всяко Свое действие или дар, като остава неподвижно троичен в Своите по същност отношения и прост (в смисъл на несложен) в Своята природа или свръх-същностна скритост. Тази сила на Кръста и Възкресението е Божията любов, която е действала и преди светът да е дошъл в битие, в сътворението и управляването на света, преди Въплъщението, във Въплъщението, преди Кръстната жертва, в самата Кръстна жертва, т. е. в силата на Възкресението, която е дадена в божествената Евхаристия и в Тайнствата. Чрез тази любов Бог осъществява помиряването и поддържането на вярващите, както и духовното им напредване и възрастването им към обòжението.

Трябва да бъде подчертано, че тайната на силата на Кръста и Възкресението е действие или качество на свръх-същностната скритост, което не е придобито от Бога, но от вечност съществува в Него по природа. Следователно помиряването, което чрез Кръстната жертва не прибавя и не изважда нищо от Божията любов към света, не може да бъде разбирано като помиряване на две взаимно враждуващи страни. Бог никога не престава да бъде приятел дори на Своите врагове по силата на Неговата любов. Бог става враг и наказваща сила само от гледна точка на онези, които по своя воля и разбиране се противопоставят на Божията любов. Поради тази причина човекът, а не Бог, е този, който е помирен чрез тайната на Кръста и е преобразен чрез това помиряване от враг в Божи приятел, и така участва в Христовото Възкресение.

Онези, които се противопоставят на Божията воля, са врагове на Бога и разглеждат Бога като свой враг, въпреки факта на Божието приятелство и любов спрямо тях. Само поради тяхното коравосърдечие любовта, приятелството, обòжващата благодат, слава, царство и място на Бога достигат непокаялите се Божии врагове и падналите ангели като вечен огън, външна тъмнина и място на мъки. В описанието на наказанието (на ада) контрастът на огъня и тъмнината се използват, тъй като съответстват на светлината и на облака като светъл облак, който хвърля сянка и озарява онези, които приемат откровението и се прославят и обòжват. Точно както Божията слава, в опита на пророците, апостолите и светците, на които тя се открива, е светлина и поява на светъл облак, който покрива, освещава и вътрешно напоява онези, които я приемат и в същото време превишава всяка категория, мислима или възприемана от ума или чувствата, по същия начин в онези, които са наказани, същата тази слава и същата светлина се явяват като всепоглъщащ огън, външна тъмнина и място на мъки. Във вярващите, които са съвършени, светлият облак се явява като мълниеносен дим. Докато бедният Лазар, почиващ в лоното на Авраам, се радва, богаташът, който не е на това място, бива измъчван от виждането на същата тази действителност. Отговорът на Авраам на богаташа, че те „имат Моисея и пророците” (Лука 16:29) означава просто, че пророците са виждали Бога в светлия облак и са достигнали до осъзнаването, че за онези, които не обичат Бога и не желаят да изпълняват Неговата воля, същата тази светлина на облака е всепоглъщащ огън, външна тъмнина и място на мъки.

2.6. Адските мъки в западната Августинова традиция

Проявяването пред пророците, апостолите и светците на тази любяща и наказваща Божия сила, която всички човеци без изключение ще видят, независимо дали като светлина или като огън, веднага изкарва пред очите ни коренната разлика между това учение и учението на платониците и на последователите на Августин – протестантите и римокатолиците, които учат, че съзерцаването на Божията същност води до блаженство (пълно щастие). Това също така веднага открива и лъжливата основа на провеждащата се на Запад дискусия относно благодатта, свободата, заслугите, добрите дела, вярата и предопределението – дали то е условно или абсолютно.

Във всички системи на франко-латините (римокатолици и протестанти) добрите дела – независимо дали се разглеждат като заслужаващи възнаграждение сами по себе си или причинени от предхождащата непобедима благодат, или като знаци на спасителното предопределение, което ги причинява, – са средствата, чрез които вярващите придобиват удовлетворяване, а следователно и унищожаване на своите желания от съзерцаването на Божията същност. Съзерцаването на Божията същност е цената или заслугата за добрите дела, или резултатът от първото въвеждане на разсъдъчното умение по пътя към блаженството. То обаче не се гледа като вътрешна промяна на егоистичната любов в посока на самопожертвователната любов чрез божествената благодат. Поради тази причина наказанието е лишаване на човека от страна на Бога от притежаването на това проникновение, а следователно и от блаженство. Това е в противоречие с библейското и светоотеческо учение, според което наказанието не се състои в лишаване на човека от способността да вижда Божията слава, а в неуспеха му да сътрудничи на Божията благодат чрез придобиването на самопожертвователна любов, поради което той вижда Бога като огън, а не като светлина.

Тъй като Августин и франките, които го следват, вярват, че осъдените не виждат Бога, те приемат вечния огън, известен от Св. Писание, като тварен и така са доведени до суеверните догмати относно ада и очистващия огън, станали толкова добре известни чрез творбите на Данте и Джон Милтън. Като следствие от това франко-латините, подобно на древните, си представят един трипластов свят, състоящ се от неизменни небеса, обитавани от онези, които са достигнали пълното блаженство, изменчива земя, като място за изпитване на човеците, и изменчиво подземие – място на онези, които са осъдени или са били очистени.

3. За съвършенството

3.1. Съвършенството и тайната на Кръста в Библията и при отците

Трябва да бъде подчертано още и това, че, обратно на франко-латинските системи като цяло, библейското и светоотеческо учение относно съвършенството не е статично. След първите стадии на обòжението или на съзерцаването на Бога, напредването към по-високи състояния на съвършенството за ангелите и за човеците е безкрайно. Затова и ангелите, и човеците са създадени относително съвършени, за да могат да стават вечно и безкрайно по-съвършени. Това означава, че както вековете на ангелите, така и времето на човеците, няма да бъдат премахнати, въпреки светлината на Божията слава, тъй като винаги ще съществува последователност на състоянията на съвършенство.

Необходимите средства за постигане на съвършенство са в разпъването на всички желания и с това изкореняване на себелюбието (егоизма) посредством вродената вяра и безусловното послушание към Божията воля. Съвършенството чрез послушание е било приложимо към ангелите преди падането на дявола и демоните, тъй като след това падение за падналите ангели не съществува никакво покаяние. За човеците послушанието е средство за достигане до съвършенство и преди, и след грехопадението. То обаче не е цел самò по себе си, така че чрез угодническо отношение някой да може да се добере до едно статично състояние на вечно щастие, водещо до предаване на постоянна сервилна или користна връзка с Бога. В състоянията на роб и наемник човекът участва в Божието съвършенство посредством споделяне на очистващата, просвещаваща и обòжваща благодат на тайната на Кръста, която очиства страстите, която просвещава и освещава целия човек, като прави възможно чрез неговото съдействие послушанието до смърт към Божията воля, посредством което Божията благодат изменя егоистичното покорство в самопожертвователна любов и, като резултат от това, човекът получава обòжение, става Божи приятел и сътрудник, брат и съ-василевс по благодат с Христос и осиновен син на Девата.

Без присвояването на тайната на Кръста и Възкресението, чрез която човекът се очиства, освещава и приема обòжение, и по този начин се издига над егоизма и себелюбието, вкоренени в неговия страх от смъртта, не е възможно за никого да достигне до участие в обòжващата Божия любов, чрез която да стане приятел на Бога. „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан. 4:18). А това е така, защото, сред останалите неща, смъртта е оръжие на дявола против цялата вселена, чрез което главният враг на Бога докарва човеците до робство, което води началото си от страха. „А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство” (Евр. 2:14-15).

Трябва да бъде подчертано, че кръстът, който поема всеки последовател на Христос не се състои, както мислят мнозина, от различните проблеми, които срещаме в живота си. Точно обратното: кръстът е деятелна борба, която всеки вярващ започва с цел да запази послушание до смърт към Божията воля, чрез което да стигне до обòжение. Спасението на човеците не се състои просто в разпъването на Господа за тях и в усвояването на плодовете от Кръстната жертва за удовлетворяване на желанията ни за вечно щастие. Точно обратното: всеки вярващ сам трябва да бъде разпнат, но не случайно, а с готовност – точно както и Христос беше, защото само чрез самоволното разпъване се достига до участие в тайната на Кръста, чрез което човекът бива изменен от себелюбец в Божи приятел и бог по благодат.

3.2. Тайната на Кръста, дръзновението и застъпничеството на светците

Трябва още да бъде подчертано, че тайната на Кръста е действително тъждествена с разпъването на Христос на Кръста на Голгота, но е и различна от него, защото го пред-съществува и осъществява помирение преди него, т. е. преди Въплъщението и дори преди Моисеевия закон. Така че Старият Завет свидетелства за съществуването на праведни Божии приятели преди Закона и след Закона, а Новият Завет свидетелства за съществуването на праведни Божии приятели преди Кръстната жертва на Голгота.

Трябва да се отбележи, че приятелите на Бога, които чрез Неговата благодат са лишени от страх от смъртта, но имат дръзновение пред Бога, превъзхождащо робското покорство къмто проявена воля, почти подобна на Божията, съществуват преди унищожаването на онзи, който има властта над смъртта. Като се позовава на противопоставянето на Моисей срещу Божията заплаха да унищожи хората, св. Климент Римски пише следното: „И рече Моисей: „Но не, Господи! Прости греха на този народ; ако ли не, изличи мене от книгата на живите” (Изх. 32:32). О, велика любов! О, несравнимо съвършенство! Говори свободно слугата на Господа с молба за опрощение на мнозинството; в противен случай би сметнал за достойно и сам той да бъде изтребен заедно с тях!” (Първо послание до коринтяни, 53, 4-5). Подобна е и изцяло безкористната любов на св. ап. Павел, която той проявява, когато пише: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Рим. 9:3). Съвършената любов не само превъзхожда всичко в егоистичния свят, но е дори и над грижата на Божия приятел за собственото му спасение, когато става въпрос за спасението на останалите.

Именно от тази безкористна любов на обòжението и приятелството с Бога произтича и дръзновението пред Бога на светците, които са обòжени в Христос дори отвъд гроба, и върху това именно дръзновение пред Бога онези, които са Божии, полагат своята надежда когато призовават посредничеството на светците. Сам Христос говори за това приятелство с Бога и дръзновение пред Бога, което се основава върху тайната на Кръста, т. е. върху обòжението, когато казва: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си. Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде. Това ви заповядвам: да любите един другиго” (Иоан 15:13-17).

Трябва още да бъде отбелязано и това, че плодът, за който става дума тук, не се заключава в предполагаеми, заслужаващи похвала, дела или в делата на непобедимата благодат, както е според франко-латините, но в любовта на онези, които са в състояние на обòжение – в любовта, която не дири своята полза, но е разпната за ближния подобно на Христос. Добрите дела не са достатъчни сами по себе си, за да подготвят човека да види Бога като светлина. Отделени от благодатта, те са само листа от изсъхнала смоковница, които, като не раждат любовта на обòжението в Христос, не водят до встъпване в брак с Жениха с кръщелните свещи, запалени от светлината на божествената слава и Царство, а (водят) до състоянието на петте неразумни девици, на изсъхналата смоковница и на този човек, комуто липсва брачна одежда. Последното символизира угасването на дара на Духа – нещо, което св. ап. Павел ни заповядва да отбягваме.

3.3. Степените на съвършенство и тайната на Кръста

Казаното дотук за слугите и приятелите се изпълва със смисъл, когато се вземе под внимание основното различие между степените на съвършенство. Слугата изпълнява Божията воля поради страх от наказание, наемникът работи за своето възнаграждение, а приятелят прави всичко като плод на безкористната любов. Чрез обòжението или съзерцаването на Бога Божият приятел се доближава до състоянието на безгрешност и в крайна сметка достига до него, и се извисява непрестанно нагоре по стълбицата (лествицата) на съвършенството. Така той принася много плод и плодът е траен. От гледна точка на света обаче този плод може да изглежда безполезен – преди всичко, когато не е съпроводен от забележителни и изгодни достижения, които са полезни за мнозина. Светът и Бог не оценяват нещата по един и същ начин. Тайната на Кръста преобръща наопаки критериите на природния човек. Поради тази причина, който и да се опитва да тълкува Евангелието на Христос и на апостолите с духа и критериите на съответната епоха, според ценностите и предписанията на света, е вън от реалността, която е в Христос, и се превръща в лъжесвидетел по отношение на своето отричане от дявола в Кръщението и на присвояването на тайната на Кръста и Възкресението чрез Кръщението и Миропомазването, което дава плод в божествената Евхаристия.

Всичко, което се основава в Христос, се достига само чрез тайната на Кръста и Възкресението, а това означава – в славата и царството, които са в Христос, а не в съгласие със света. „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот” (Иоан 12:24-25).

Който чрез тайната на Кръста и Възкресението достигне до очистване на себе си от страстите и до избавяне от демоничните (бесовски) действия, издигне се чрез обòжението над кръщелното просвещаване и стане приятел на Бога, той е богослов и духовен отец par excellence, тъй като е воден към цялата истина от Утешителя, Духа на Истината, както това се случва с апостолите в деня на Петдесетница. С други думи, обòжението чрез тайната на Кръста и Възкресението или съзерцаването на божествената слава и Божието царство е изворът и основата на непогрешимостта на Свещеното Предание, което е в Библията и в Църквата, и е носител на неговите истини и духовен живот. По този въпрос св. Григорий Паламà заявява: „Така съзерцанието, което е в Бога, и божествената тайна на Кръста не само отдалечават от душата злите страсти и демоните, които ги създават, но още и еретическите мнения, като порицават онези, които ги поддържат, и ги пропъждат от свещените заграждения на Христовата Църква. Те ни дават в настоящето да празнуваме и открито да обявяваме Божията благодат и действието на Кръста преди Кръста в отците (патриарсите и пророците от Стария Завет)”.

3.4. Познанието на онези, които са достигнали обòжение

Посредством съзерцанието на Бога или обòжението, или откровението пророците, апостолите и светците, които са в състояние на обòжение, започват да познават някои от обòжващите действия във въплътилото Се Божие Слово, а също и имената на взаимните отношения между Ипостасите на Светата Троица, но не и Божията природа или същност, която е позната само на Светата Троица. Пророците, апостолите и светците не различават само действията на Бога в историята, както някои съвременни библейски учени претендират, но виждат, чуват и беседват в нетварните Божии действия (енергии), т. е. със славата, със светлия облак, с огнения стълб, с божеството, царството и славата на Бога със средствата на съзерцание, което е свръх съзерцанието, на чуване, което е отвъд чуването, на вкус отвъд всеки вкус, докосване отвъд докосването, мирис отвъд мириса, познание отвъд познанието, възприятие в ума, което е отвъд нормалното възприятие – с други думи те чуват „неизказани думи” (2 Кор. 12:4).

В този случай личността в обòжение познава точно и ясно разликата между нетварните действия на Бога и тварните действия на творенията, включително тези на дявола и на демоните, и по този начин притежава, до най-високата постижима от човека – от тази страна на гроба – степен, дарбата на различаване на духовете, което е основа на догматическото богословие и на духовния живот на Църквата в Христос. Онези, които са вън от общение с личности, които са придобили този дар, биват автоматично водени към ерес и лъжовна и блуждаеща духовност. За да избегнат догматическото и духовно отклоняване, онези, които все още не са достигнали до обòжение, но са придобили и запазили годежния залог на Духа и поддържат своите свещи запалени, се подчиняват на пророците, на апостолите и на светците като личности, които са богове по благодат и са се охристовили, и са духовни отци, приемайки техните думи и мисли без колебание, като критерий за догматическото и христоцентрично духовно учение на Св. Писание и на Църквата, т. е. на нейното Предание.

Апофатическото богословие, което характеризира православната традиция, има своя източник не в някакъв философски, диалектически или схоластичен метод, а в силата на Светия Дух, която е открита на очевидците на славата на Божието Слово, Което проявява образа на Отца в Духа без каквото и да е колебание. Именно чрез това откровение, което превишава всеки опит на сетивата, на разсъдъка и на ума, онези, които са обòжени, стигат до познание и наистина знаят, че не съществува никакво подобие между нетварния Бог и творенията. Така, строго погледнато, човекът не е Божи образ, а е призован към това само условно и е такъв по благодат, тъй като единствен неизменен образ на Бога е Словото (Логосът), а човекът е сътворен по този образ. Обòжените човеци и ангели са не само неспособни да познават Бога в Неговата същност, но са неспособни и да знаят какво е Той, макар да знаят за съществуването на ипостасните (личните) свойства и начини на съществуване, т. е. неродеността, родеността и изхождането. Те още не знаят чрез силите на собствения си ум, разсъдък и чувства какво са славата, царството и действията на Бога. Не само за същността, но още и за славата на Бога, не съществуват analogia entis [аналогията на битието] и analogia fidei [аналогията на вярата].

Макар обаче съзерцанието на Бога чрез силата на Кръста и Възкресението да е отвъд чувствата, разсъдъка и ума, то ги включва и трите – и чувствата, и разсъдъка, и ума, защото обòжението е дадено на целия човек, а това означава, че целият човек става бог по благодат, който съзерцава Отца чрез Сина в Духа. Благоуханието от св. мощи, заедно със случващите се чрез тях чудеса, представляват осезаемо свидетелство за обòжението на светците, а също и за възкресението на техните тела при свършека на вековете.

Всичко това ясно показва, че учението на Св. Писание и на св. отци относно съвършенството и обòжението няма никаква връзка с безстрастието на стоиците и с освобождаването на платониците от страстното тяло. Умъртвяването на страстите чрез тайната на Кръста не е освобождаване на разсъдъка и ума от тях, а точно обратното – очистване и обòжение на страстите.

Като съвършен човек, Христос имаше и има невинни страсти, каквито обòжените личности имат и ще имат. Съвършената личност желае не за себе си, а за Бога и за ближния. Тя става страстна и гневлива не за престъпления, извършени срещу нея, а за неправдата, извършена против нейния ближен. Следователно Христовата любов, любовта на Богочовека Христос, и любовта на личностите, които са в състояние на обòжение, които не търсят своя собствен интерес, няма никаква връзка с невъзмутимата атараксия (апатия) на стоиците, с блаженството на платониците и с насладата и вечното блаженство в древните и нови мисловни системи и течения.

Поради тази причина Христос и светците – както тези, които са от тази страна на гроба, така и тези, които са отвъд него – се отличават по тяхната ревност, пламенна любов и гореща отзивчивост към техните братя, които са въвлечени в борба тук на земята, и участват дейно в тяхната битка за спасение против демоните, както и в техните проблеми във всекидневния живот, в техните семейства и в техните общества чрез своето учение, чрез своя пример, светите икони, мощи и чудеса, и преди всичко – чрез своето посредничество и дръзновение пред Бога.

Мистицизмът, който произхожда от опита за достигане до разсъдъчен екстаз от тялото, времето, паметта и последващата я мисъл, и въобще от материята, е чужд на учението и опита на Преданието на Църквата що се отнася до откровението и духовността. Непрестанната молитва, молитвата в ума, няма никаква връзка с подобен мистицизъм по същия начин, по който и съзерцаването на Божията слава посредством обòжението, както вече видяхме, няма никаква подобна връзка.

3.5. Разликата между пряко и непряко познание за Бога

Съществува още и разлика между непосредственото познание за Бога, духовния живот на пророците, апостолите и светците, участващи в силата на Кръста и на Възкресението, и опосредственото познание на вярващите, които участват в действията на Кръста и Възкресението – т. е. в действията на откриване, спасение, освещаване, просвещаване и обòжение – дадени в тайнствата чрез възприемане на свидетелството на пророците, апостолите и светците. Непогрешимостта, божественото вдъхновение и обòжението в Стария и в Новия Завет, и в Църквата не принадлежат безразборно на целия Божи народ. Те достигат до него и обитават в него по силата на действието на Светия Дух чрез пророците, апостолите и светците, които са в състояние на обòжение, както и чрез клира, който има апостолско приемство (т. е. ръкоположението и истинното учение на онези, които са в състояние на обòжение в Христос). Нито в Стария Завет, нито в Новия, нито в Църквата съществува духовна демокрация. Нито пък има някакъв ред на мъдрите богослови в светски смисъл, призвани от себе си в техните позиции, които поставят под ножа на критицизма учението и катихизическия метод на онези, които са в състояние на обòжение, с цел да решат от себе си кои от плодовете на тайната на Кръста и Възкресението ще запазят, кои ще изхвърлят и кои ще прибавят.

Според свидетелството на Библията има: 1) такива, на които се говори за Царството в притчи, „понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират” (Мат. 13:13); 2) такива, на които е дадено да узнаят „тайните на царството небесно” (Мат. 13:11); и 3) такива, които чрез обòжението виждат Божието Царство и Божията слава (Кръщението на Христос, Преображението, Петдесетница, св. Стефан пред синедриона, св. ап. Павел по пътя за Дамаск). Тайните на Царството, които те виждат, са тайни на Църквата, а именно – тайни на Кръста и Възкресението. Те са известни още и от сведенията на очевидците, предоставени на вярващите, които имат залога на Духа, катихизирани са от духовни отци и притежават дарбата на различаването, или са били свидетели на славата на Христос. Вярващите и намиращи се в състояние на обòжение, включват само онези, които доброволно вземат кръстовете си чрез тайната на Кръста и така вървят след Христос.

Онези, които искат да живеят в съгласие с Христос, се поставят под водачеството на духовен отец, който има дара на разпознаването на духовете и следователно е в състояние да ги учи на начина, по който се става участник в тайната на Кръста и Възкресението. Онези пък, които желаят Христос без тесния и скръбен път или без необходимост от саморазпъване намират подобни на себе си духовни отци със светско богословие.

3.6. Апостолското приемство и присъствието на Христос в Тайнствата

Следователно в центъра на апостолското учение виждаме не само непрекъсващо приемство на ръкоположение от апостолите, но още и истинно учение и духовен живот, който е плод на тайната на Кръста и Възкресението и се проявява в света в светците и в Божиите приятели, които са обòжени. Прекъсването на традицията на обòжението съдържа в себе си отделяне от апостолското приемство и по-точно от общението с тайната на Кръста и Възкресението, и ни излага на опасност от отпадане от истината. Очевидно указание за това прекъсване на апостолското приемство е отсъствието на почит към светците и към техните свети икони и мощи, както и отсъствието на чудеса, извършвани чрез тях.

Тъй като Бог е разделен неразделно в Своите действия (енергии) и е споделен неподелено в отделните (т. е. в Ипостасите), и влиза и обитава без да Се съдържа във всяко от Своите действия (енергии), подобно на това и човешката природа на Словото, поради ипостасното съединение и общението на свойствата, обитава в своята пълнота във всяко нетварно действие на Бога. Поради тази причина Христос Словото (Логосът) присъства в Своята пълнота и действа, заедно с Отца и Светия Дух, в тайнствата и обредите в събранието на верните на определено място, тъй като Той е изцяло присъстващ във всяка частица на осветените Хляб и Вино за причастяване на вярващите (тъй като всяка отделена частица е претворена в цялата човешка природа на Словото), а също е изцяло присъстващ и действащ във всеки вярващ, който пази своята свещ запалена, тъй като във всеки вярващ, който има любов, Христос е приготвил, заедно с Отца и със Светия Дух, жилище и място за обитаване и съжителство. Това жилище и място е славата, царството и благодатта, в което Светата Троица обитава, и силата на тайната на Кръста и Възкресението, чрез които онези, които са Божии, живеят обòжението и единението с Бога.

Всичко това означава, че особено в Тайнствата на Църквата, извършвани на определени места, присъства цялата съборна Църква, а именно Христос с Богородица, пророците, апостолите и светците. Следователно всяка енория представлява цялата съборна Църква и съборната Църква изцяло присъства и е тъждествена с всяка енория. Животът на Църквата в Христос бива съсредоточен около божествената Евхаристия и поддържан от Христос в нея, докато чрез това тайнство вярващите продължават своето кръщелно разпъване и възкресяване с Христос. С други думи, чрез претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв на човешката природа на Словото (Логоса), която е родена от св. Богородица, вярващите се превръщат в причастници към тайната на Кръста и Възкресението, както и към жертвата на Господа на Голгота, унищожила силата на дявола чрез възкресяването на преждепочиналите и на кръстените и достигналите съвършенство в Христос.

4. За последните неща (есхатология)

4.1. Първото възкресение, второто възкресение и частният съд

Онези, които са участвали в първото възкресение, ще участват и във второто възкресение. Онези пък, които са имали дял в първата смърт, ще умрат и във втората. Първата смърт е лишаване от благодатта на Христос, а втората – възкресение в края на вековете в тяло за осъждане, когато онези, които не са се покорили на Христос до края на живота си, ще видят славата на Христос като вечен огън и външна тъмнина.

Портите адови не надделяват против Църквата, защото силата на дявола вече е унищожена чрез първото възкресение на душите на праведните и на онези, които са достигнали до съвършенството в Христос. Същите ще имат място във второто възкресение, т. е. възкресението с тяло при свършека на вековете и ще видят Христос в слава, както апостолите са Го видели при Преображението.

Между първото и второто възкресение, и между първата и втората смърт, има частен съд, на който: 1) светците се радват от предвкусването на славата на Христос като светлина и, като приятели на Христос, имат дръзновение пред Бога за своите братя; 2) вярващите, които в този живот не са стигнали до обòжение, но продължават духовната си подготовка за деня Господен, се радват да предвкусят бъдещия плод на обòжението и ликуват поради това и 3) умрелите при първата смърт знаят, че за тях вечният огън винаги ще бъде такъв, тъй като сърцата им са станали закоравели чрез себелюбието и вече нямат необходимите качества за духовно съвършенство в любовта, която не дири своя собствен интерес и която представлява цялата предпоставка за съзерцаването на Христовата слава като светлина.

4.2. Франкско-латинският и православният светоотечески възглед за последните неща

Всичко дотук трябва да показва причината, поради която отделни учения във франкско-латинската традиция, отнасящи се до прародителския грях като вина, наследена от Адам, или като необходимост от задоволяване на божествената справедливост чрез Христовата жертва на Кръста, или като непогрешима благодат и безусловно предопределение, очистителен огън и пъкъл, остават толкова чужди на гръцката и (с изключение на Августин) на латинската православна традиция. Обратно на Августиновата традиция на франко-латините и протестантите, православните отци подчертават, че Бог не е създал смъртта, но я е допуснал от любов и състрадание, така че злото и смъртта да не могат да станат безсмъртни. Това ясно означава, че тълкуванията на гръцките отци относно предлагането на кръвта на Христос като откуп за пленените от дявола нямат никаква връзка с теорията на Августин за правата на дявола над мъртвите пленници и по никакъв начин не могат да бъдат смятани за някакви богословски стадии в развитието на догмата за изкуплението, което завършва с теорията на Анселм за удовлетворяването. Такъв стадий е Августин, но в никакъв случай не и гръцките отци, чиито учения са плод на истинното приемство на запазването и предаването на наследието на вярата.

В заключение ще привлечем вниманието върху факта, че франкско-латинското или Августиново възприемане, върху което толкова много наблягат протестантите, че Старият Завет представлява период на Закона, докато Новия Завет – на благодатта, е крайно неточно, тъй като, както видяхме, в Стария Завет също има такива, които са приятели на Бога, които са помирени в безплътното Слово (Логос), въпреки че портите на ада, т. е. смъртта, продължават да им въздействат. Законът, който е временен подготвител за Христос, съществува и в Стария, и в Новия Завет за робите и наемниците, но и в двата Завета има и Божии приятели, които духовно превъзхождат подготовката на Закона.

Конец и Богу слава!

Превод: Борис Маринов

Част четвърта и последна от Кратка православна светоотеческа догматика. Въведителните текстове и части от първа до трета виж – тук. В печатното издание – с. 84-121 (бел. ред.).