Влез в дълбокото сърце и ще намериш покой

Дълбокото сърце, новите енергии и истинското смирение

В деня на Петдесетница, когато всички апостоли са заедно, Светият Дух е даден на цялата Църква, като едно Тяло. В гръцкия език думата συγχώρησις означава място, на което всички са събрани заедно, т. е. подразбира се, че Духът Божи обхваща всички нас. Както и че в сърцето на всеки има място за останалите хора и ако някой е изключен от сърцето ни, това означава, че ние все още не сме влезли в това χώρος, което е Царството Божие. Исторически, Светият Дух слиза над учениците, когато те били събрани заедно в деня на Петдесетница. Завършекът на това велико божествено тържество ще стане на небето, където в един прекрасен ден ние всички ще станем единни един с другиго.

В книга Откровение (6:10) се казва, че душите на светците, убити заради словото Божие, очакват въздаяние с надежда и нетърпение, стоейки пред Божия жертвеник: „И викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?”. Но Бог, както пише св. ап. Павел в Посланието до евреите (11:39-40), устройва всичко по най-добър начин заради нас и всички те, вече спасени, „макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство”. Апостолът дава да се разбере, че независимо че светците са били праведни победители, а мъчениците са пролели дори кръвта си, те все още не са достигнали съвършенство. Те вече предвкусват сладостта на Царството, но то все още не е настъпило. Бог действително е подготвил нещо голямо за всички народи, като желае всички да се наситят от пиршеството на божествената любов, което ще настъпи подир всеобщото възкресение. Затова и Светият Дух е бил даден на цялото Тяло като на едно цяло. „Заради това Христос, влизайки в света, казва: жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви” (Евр. 10:5). През цялата човешка история Христос действително твори Тялото на Църквата и в Своето Царство Той ще прослави напълно цялото Тяло. Дори да сме маловажни членове на това Тяло, Той и нас ще включи в този грандиозен празник на божествената любов. Нямаме повод да завиждаме на останалите членове на Тялото, защото Главата отдава Себе си на всекиго изцяло – от най-великия до най-малкия. Отец Софроний често говореше за небесното богоугодно съперничество: състоянието на светците е толкова удивително смирено, че те, ако видят ближния по-високо от себе си, то от това се радват още повече.

И така, светците очакват пълнотата на благодатта. Те са облечени в бели дрехи и вече празнуват, но пълнотата на празненството ще настъпи едва тогава, когато към тях се присъединят всички избрани. Живеещите на земята ще бъдат изменени заедно с възкресените от мъртвите и всички ще придобият пълнотата на съвършенството. Такова е божественото домостроителство. Бог не постъпва несправедливо със светците, но Той на нас оказва чест. Този път Господен узнаваме от притчата за земевладелеца, който излязъл от дома си в ранно утро, за да наеме работници за своето лозе. В края на деня заплатил еднакво и на онези, които дошли на работа в последния час, и на онези, които работели от първия (Мат. 20:1-5). Както земевладелецът не е бил несправедлив в щедростта си към дошлите в последния час, точно така и Бог не е несправедлив спрямо онези, които вече са в Царството, а просто желае да почете и нас, живеещите на земята: ние все още сме тук, но светците вече ни очакват там. Светците, които са се увенчали с венците на славата и са опазили присъщия на техния Владика дух на любовта към човека, чакат, за да се насладят заедно с нас на единната слава на Христовото Тяло. Съвършенството, търпеливо очаквано от нас, ще бъде увенчано с всички блага.

Бог е почел и човешкото тяло, като го е сътворил, за да бъде храм на Светия Дух. Вътре в нашето тяло, по думите на св. Григорий Паламà, се намира друго тяло, тяло съкровено – сърцето.[1] Това е и мястото, където се проявява Неговото Царство. Защото действително е неописуемо, когато умът се спира в присъствието на Бога на престола на великия Цар. Заради това ние се стремим да придобием и да съсредоточим вниманието си в дълбокото сърце.

Сърцето притежава огромен потенциал енергия. Ако се молим, ние прогонваме мисълта „повече не мога! нямам повече сили!” и можем да се обърнем към Господа със сърдечна болка и да кажем: „Господи, Ти виждаш, че съм уморен. Ти си достоен за много по-добро славословие от това, което аз съм в състояние да Ти предложа. Но аз не съм в състояние да ти предложа нещо по-добро. Прости ми”. Такава смирена мисъл веднага поражда в нас нови сили и отново ще можем да се молим И ако отново бъдем нападнати от умора, казваме: „Господи, бих искал да не прекъсвам разговора си с Теб, но Ти виждаш, нямам вече сили” – подобна проява на смирение дава отново прилив на сили, освежава и укрепва съществото ни. За да освободим тази енергия, която ни дава възможност да служим на Бога, непременно трябва да намерим своето дълбоко сърце.

Ние сме сътворени по образ и подобие на Бога и това означава, че в нас е заложен голям потенциал. Всичко е сътворено от Словото Божие и Неговото слово има силата да обнови създанието, но какво можем да кажем за човешкото слово? В Евангелието се казва, че словото, изречено от всеки от нас, ще живее до самия Страшен съд и тогава човекът отново ще се срещне с него. Като е възприел човешкото естество, Бог е вдъхнал Своята сила и в човешкото слово, направил го е средство за проповед на божественото откровение. Човешкото слово е величествено в своите вечни измерения, защото чрез словото на въплътилото се Бог Слово-Творец по тайнствен начин в Христос се обновява цялата вселена. В своята книга За молитвата о. Софроний (Сахаров) подчертава, че Христос, като произнася обикновени човешки слова, открива божествените тайни.

Една от тези тайни е, че Божието присъствие е сродно на човешкото сърце. Затова като най-верен път към намирането на дълбокото сърце и пребиваването в него служи размишлението за словото Божие и призоваването на името Христово. От Светия Дух, Който е слязъл над апостолите в деня на Петдесетница, е засвидетелствано, че „… под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:12). Нещо повече, във 2 Кор. 10:5 се казва, че Божието слово трябва да се вкорени дълбоко в сърцата ни, за да плени „всеки разум, за да бъде покорен на Христа”. Поучаването в словото Христово и призоваването на Неговото име ще добият своята пълнота в причастяването със светите Тяло и Кръв Христови, защото ако ние не ядем тялото и не пием кръвта на Сина Човешки, не можем да имаме в себе си божествения живот (Иоан 6:53).

Това са ключовете, които отварят вратата към дълбокото сърце – размишленията върху евангелското учение, призоваването на името Господне и приобщаването към тайнството на светото Причастие. Тези три ключа освобождават енергията, заключена в дълбините на сърцето. Тази енергия се дава при Кръщението, но с греховния си живот, с невежеството и небрежното отношение ние я заравяме дълбоко. Чрез преживяването и пазенето на вдъхновените божествени слова, и стремежа за осмислено причастяване с Тялото и Кръвта Христови, ние откриваме в себе си това божествено съкровище. Не бива да престава призоваването на името на Господа Иисуса Христа, дадено ни чрез откровение свише и неотделимо от Личността на Христос, и поради това способно да бъде проводник, който ни предава Неговата спасителна енергия.

В За молитвата старецът Софроний пише, че когато се събираме вътре в своето същество и слизаме с ума си в дълбокото сърце, тогава дверите на душата са затворени за изкушенията на лукавия, тогава преставаме да падаме в грях и ставаме действително смирени. Светите отци са ни оставили множество определения за смирение. За преп. Максим Изповедник това е съзнанието, че битието ни е дадено назаем от Бога. Такова разбиране изпълва сърцето с благодарност към Него. Така преп. Максим подчертава значението на благодарността, като я приравнява със смирението.

Съществуват няколко степени на смирение. Според думите на стареца Софроний, когато човек вижда себе си недостоен за такъв Бог, какъвто е Христос, той придобива истинско духовно смирение, което прави възможно приемането на откровенията на Истината. Като приема откровенията на Истината, човек се приобщава към благодатта, действаща в сърцето като някакъв пътеводител, разкриващ ни сърдечната нечистота и позволяващ мъжествено да признаем и изповядаме: „Да, Господи, аз съм прах. Червей съм аз, а не човек” (Пс. 21:7). „Аз съм най-грешният от всички”. Смирението е искрено приемане на истината, която ни е открил Христос и изповядване на това, което сами, без да осъзнаваме, носим в себе си. Тогава благодатта се излива в помрачената душа и в нейната светлина ние придобиваме собствената си светлина. „В Твоята светлина виждаме светлина” (Пс. 35:10) – така пеем в утринното славословие. Само когато Бог ни просвети с благодатта Си ставаме способни да видим истинския смисъл на собственото си съществуване.

За о. Софроний няма по-голямо чудо от срещата на човека с безначалния Творец. През целия си живот той е искал това за себе си и за идващите при него хора. Той не е искал да бъде чудотворец и не е отдавал значение на чудесата, които се извършвали по неговите молитви. В същото време, когато се случвало най-голямото чудо на битието – единението на творението с Твореца, старецът, без да обръща внимание на неизлечимостта на болестта на болния, за който се е молил, е бил спокоен.

Това чудо е озаряването с великата светлина, както се говори в Библията „да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3). Когато това се случи в сърцето, тогава се открива истинският човек. Отново припомняме думите на св. Григорий Паламà от писмото му до монахиня Ксения: „Когато настъпи ден и утринната звезда влезе в нашите сърца [2 Петр. 1:19], тогава истинският човек, т. е. умът ни излиза на своето истинско дело [Пс. 103:23]”. Св. Григорий описва това духовно събитие с прекрасен поетичен богословски език, разкривайки какво се случва, когато лъчите на нетварната светлина проникнат в нашето същество и отворят дълбокото сърце. Тогава човекът излиза да върши своето онтологично дело.

Бих искал да цитирам и направя коментар на няколко откъса от написаното от о. Софроний, което е съотносимо с думите на св. Григорий Паламà. „Постави твърдо ума си в Бога или „твърдо се уповавах на Господа” (Пс. 39:2), по думите на псалмопевеца, и ще дойде момент, когато безсмъртният Дух ще докосне сърцето ти. Това докосване е Светая светих! То не трябва да се сравнява с нищо друго: то въздига духа ни в областта на нетварното Битие, уязвява сърцето с любов, не прилича на онова, което обикновено хората разбират под тези думи. Неговата светлина, тази любов, се изливат над всяка твар, над цялото човечество в неговото хилядолетно явяване. Тази любов се усеща с физическото сърце, но по своя вид тя е духовна, нетварна, изхождаща от Бога”. Значи, когато се извършва най-великото чудо на живота, човек се разширява от Божията любов и обгръща в сърцето си всички векове и цялото творение.

Как е възможно за нас да удържим ума си в Бога по друг начин, освен чрез призоваване името на Иисус Христос? Защото името Му е неотделимо от Него Самия. Като фиксираме ума си върху Божието име, ние пребиваваме в присъствието на Самия Бог. В своите писма св. Теофан Затворник съветва: „Още щом станеш сутрин, постави своя ум в сърцето – в присъствието на Бога – и така устрои своите часове за целия ден!”. Важното е да се положи добро начало. Установѝ своя ум в сърцето и така пребивавай в присъствието на Бога, като призоваваш името Му. В една от своите беседи с нас, вече към края на своя живот, о. Софроний казваше: „Идвайте на служба в храма, като предварително съгреете с молитва сърцата си. Преди богослужението трябва малко да се помолите, дори да бъде за десетина минути. Елате, готови да стоите в присъствието на Бога и да призовавате Неговото име! Тези от вас, които имат сили, да правят така час или два, но всички трябва да се молите – поне по десетина минути. Не пренебрегвайте килийната молитва, защото в противен случай ще се появи сухота”.

Постоянното призоваване на Божието име е заповед, дадена ни от Господа. В притчата за съдията, който не се боял от Бога, ние виждаме, че вдовицата не му давала покой дотогава, докато той не я защитил (Лука 18:2-7). Ако този несправедлив съдия отстъпил и защитил вдовицата, то колко повече Господ, любящ и праведен, внимава върху този, който ден и нощ вика към Него. Като се молите непрестанно е необходимо да имате дръзновение и настойчивост, защото за Бога е угодно да бъде принуждаван – нали Царството Небесно, както е казано в Евангелието, „бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). Всичко това е приятно на Бога, защото така се проявява нашето желание да станем подобни Нему. Сърдечната молитва ни е заповядана от Бога. Като я изпълняваме, ние вървим по пътя на Христос и Той пребивава с нас. От творенията на о. Софроний се вижда, че той смята Иисусовата молитва като необходимо условие и за участие в божествената Литургия и за духовенството. Чрез подготовката на сърцето с постоянно призоваване на името Господне става възможно да се чуе словото Божие, да се оживотворим от него. Това особено се отнася до тайнството изповед.

Не е необходимо да сме големи аскети, за да видим как става това. Необходимо е само да пазим дара, който Христос ни е поверил. Св. ап. Павел казва: „повече от всички тях се потрудих – ала не аз, а Божията благодат, която е с мене” (1 Кор. 15:10). Ако ние смирено и внимателно се отнасяме към даровете от Бога, тогава в нас благодатта и утешението вършат своето действие. Това утешение, дадено ни от Бога, ние трябва да пазим като драгоценно съкровище, защото тогава призоваването на името Божие е сладостно, умножаващо вътрешната сила, която на свой ред ще укрепи душата и ще помогне да посрещнем величествения момент на непоколебимото раждане в Царството. Отец Софроний пише: „Необходимо е да пребиваваме в молитва възможно най-дълго, за да може Неговата несъкрушима сила да проникне в нас и да ни направи способни да се противопоставим на всички разрушителни влияния. И когато в нас възраства тази сила, тогава радостната надежда за окончателната победа възсиява в нас. (Казано с други думи, благодатта ражда благодат: Бог дава молитва на молещия се и благославя годините на праведника [1 Цар. 2:9]). Молитвата непременно ще възстанови в нас божественото дихание, което Бог е вдъхнал в лицето на Адам и в силата, с която Адам е станал жива душа (Бит. 2:7). Затова пазенето на тази единна мисъл – т. е. на Иисусовата молитва – възстановява първодаденото Божие дихание в нас. В молитвата нашият възроден дух започва да се възхищава на тази велика Божия тайна. Когато това чудо става, всичко ни води към пълнотата на Божията любов, защото за „ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро (Рим. 8:28). Същевременно, всичко това се случва само когато силите на душата се укрепяват от Божието дихание. Тогава всичко, което виждаме, слушаме и чувстваме, ще поражда смирение, покаяние, любов и благодарност. Когато например в автобуса ние чуем поп музика, няма да се дразним, но ще намерим в нея нещо положително, което помага да пребиваваме в Божията любов. Ако сме се родили свише (Иоан 3:3), то божествената благодат винаги ще намира начин да преобразява дори най-баналните или негативни неща в такива, които са положителни и поучителни.

Да се върнем обаче към описанието, което прави отец Софроний на това духовно събитие: Молитвата на нашия възроден дух започва да се възхищава от голямата тайна на Битието. И особеният възторг с могъщ поток залива нашия ум: „Битие! Каква чудна тайна… Как е възможно това? … Дивен е Бог и Неговото творение е дивно. И ние преживяваме смисъла на Христовите думи: „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие” (Иоан 10:10). В изобилие? Да, и това действително е така”. Как радикално всичко се променя, когато внезапно сърцето се разтваря, за да приеме Христовия призив. Всеки момент става драгоценен, изпълнен с дълбок смисъл. И страданието, и радостта чудно се сливат с новия подвиг. Лествицата до небесата е пред очите ни: „… отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш” (Бит. 32:28). Израил е особен термин, означаващ ум, който съзерцава Бога. Необходимо е и ние да придобием такъв ум и тогава всичко ще стане много по-леко, заповедите ще престанат да са непристъпна планина, която е невъзможно да изкачиш.

Като пребиваваме в падналото състояние, ние се измъчваме в скърби, роптаем, оплакваме се. В радостта вместо да разширим сърцата си, ние разширяваме устата си за празнословия и губим силата, която е била скрита в тази радост. За да станем истински исихасти, трябва да подражаваме на Божията майка. Да се научим да разширяваме сърцето си, слагайки в него съкровища, като пребиваваме в безмълвие. В акатиста ние наричаме Божията майка съсъд, запечатан от Светия Дух, защото тя е съхранила всичко в сърцето си (Лука 2:19). Тя е отворила устата си само веднъж, отивайки при Елисавета, която ѝ е потвърдила истината за приближаващото велико събитие – за раждането на Христос. Обхващайки пророчески края на времената, Божията майка предрича: „Ето, отсега ще ме облажават всички родове” (Лука 1:48). И след това напълно поверява себе си на Този, Когото е заченала в Светия Дух и не произнася нито една дума, дори когато се е намирала в опасност. От този момент, ние я наричаме блажена, като изпълняваме нейното собствено пророчество.

Отец Софроний нееднократно беседваше с нас за опасностите, които заплашвали Пресвета Богородица и за това, че тя и в голяма радост, и в дълбока скръб винаги е пазела в сърцето си благоуханието на Светия Дух. Никой, никога не е чувал, че девица могла да зачене в утробата си. Затова Йосиф, въпреки че е бил човек праведен (което на езика на Св. Писание е означавало да бъдеш над плътския закон, да бъдеш наставляван от Светия Дух), се смущава и недоумява. Същевременно обаче светостта на Богородица е била толкова очевидна, че той Йосиф не е можел да я предаде на убийство с камъни, според еврейския закон. И затова решава тайно да я напусне. Смъртната опасност за Пресветата Дева се е увеличавала с всеки изминат ден, ала нейната съвършена вяра, нейната надежда и любов към Заченатия в утробата ѝ са били по-силни от всяка опасност. Сърцето ѝ е пребивавало запечатано. По-късно тя вижда ангелите Божии над пещерата във Витлеем, влъхвите, дошли да се поклонят на Младенеца, пастирите, свидетелстващи за чудото – всичко това тя с мълчание слагала в сърцето си (Лука 2:51). По същия начин запазва мълчание и когато св. Симеон Богоприемец, като взел на ръце Младенеца Христос, Го е провъзгласил за „светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля” (Лука 2:32). Тези думи, съгласно традицията, са се отнасяли за божествения Месия и с тях праведният Симеон Го провъзгласява на евреите като Месия, Емануил и Спасителя на света, Когото те са очаквали. След това, като се обръща към Пресвета Богородица той ѝ предрича, че меч ще прониже сърцето ѝ (Лука 2:35), като с това сочи Христовото разпятие и че тя ще види Жизнедавеца, висящ на Кръста. И макар нейните страдания на Голгота да превишават човешкия предел, тя ни веднъж не отваря уста, докато други хора биха се били в гърдите за подобно нещо (Лука 23:48). Божията майка стои пред Кръста богоподобно. Тя е съвършена – и в радост, и в скръб тя пази безмълвие, с което изпълва премъдрите слова: „Девет помисли похвалих в сърцето си, а десетия ще изкажа с език” (Сир. 25:9). Защото, като отваряме устата си в радост, ние рискуваме да изпаднем в тщеславие, да уязвим другите и с това да загубим благодатта. Ако отваряме устата си в страданието, тогава има опасност да изпаднем в дух на непокорност, на горест и малодушие.

Ето защо служението на тези, които Църквата е поставила да учат другите, е изпълнено с опасности. Св. ап. Яков предупреждава: „Братя мои! Недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим” (3:1). Често се случва, че учителят има само една мисъл в сърцето, а трябва да изкаже десет. А още по-лошо е, когато изказва десет мисли, без в сърцето си да е преживял нито една. Възможно е обаче това. Така се случва по необходимост, поради самата природа на духовническото служение. Не е важно дали говорещият е вдъхновен или не, важното е да се е поверил всецяло и непоколебимо на Бога.

Ако не изпълняваме цитираните по-горе думи от книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов и не подражаваме на Божията майка в мълчанието, това е наша вина, но въпреки това, като се стараем да живеем по начин подобен на Нейния, и ние вкусваме от сладостта на безмълвната молитва. И тогава вече не искаме да занимаваме ума си с нищо друго освен призоваването на името Господне. Неговото име се превръща в наше дихание. По думите на св. Йоан Златоуст, призоваването на името на Христос е много по-важно от диханието, защото с диханието се поддържа само телесният живот, докато с името Господне придобиваме божествен живот.

Започнахме нашата беседа с това, че Бог твори за Себе си тяло в историята. На това Тяло, което е Църквата Христова, ние трябва да посветим целия свой живот. Нека този, който може, да върши това чрез вътрешната молитва, най-драгоценната в очите на Господа. Другите, които не могат, нека се трудят телесно, без да щадят себе си. Може би те ще направят нещо по-малко, но и то отива за благото на Тялото на Църквата и това е угодно на Господа. Всичко, което служи за съзиждането на Тялото на Църквата, ни прави причастници на славата, която ще се открие в края на времената. Всичко, което ние правим, е принос във вечното Царство и това, което принася един член, става общо достояние. По думите на св. Василий Велики, даровете на един стават достояние на всички.[2] „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо” (Деян. 4:32). Апостолите влагат не само всичките си сили, но и всичко, което притежават в единното Тяло и, изпълнени с огромно желание, с едно сърце очакват пришествието Господне, като пребивават в призоваване на божественото име и в преломяването на хляба (Деян. 2:42-47), т. е. извършват божествената Литургия. Едно сърце в случая означава едно желание и една воля.

Позволете ми да завърша тази беседа с цитат от книгата на о. Софроний Да видиш Бога, както Той е, в която той говори за духовния живот като действие на благодатта в нас, а не като резултат от нашите собствени усилия, които, ако се уповаваме само на тях, в същността си представляват мерзост пред Бога: „… Ако разбираме подвига като волево преодоляване на едни или други наши страстни стремежи, то в истинския благодатен живот подвиг няма. Пришествието на божествена сила вътре в нас води до това, че всички жизнени прояви на човека възприемат характер на положителен акт, свободен от вътрешни противоречия. И умът, и сърцето, движени от Христовата любов, не познават съмнението. Когато Божията любов се излива като обилен поток, тя преминава в съзерцаване на нетварната светлина, даваща безстрастие и неизразимата радост на свободата на духа, защото човекът пребивава извън смъртта и страха”.

Целта на нашата духовна борба е да преодолеем нашия общ враг – смъртта и по такъв начин да придобием вечен живот. По думите на стареца Софроний, когато човек става съсъд на божественото вдъхновение всяко негово действие има положителен резултат (Пс. 1:3) и е свободно от всякакво вътрешно противоречие. Благодатта Божия поглъща всяко зло. Към това ни призовава и апостолът: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро” (Рим. 12:21).

Словото Божие, божественото вдъхновение и пророческият живот

Създаденият по образ и подобие Божие човек е динамичен. Човекът е призван към съвършенство и непрекъснато възрастване в Бога (срв.: Кол. 2:19). Вдъхновение за осъществяването на това изключително високо призвание, той черпи от словото Божие – чрез приемането на това слово.

Словото Божие, произнесено от Него Самия, и властта на Неговия Дух са тази непостижима безпределна сила, която е извикала от тъмнината на небитието към светлината на живота всичко съществуващо, всичките безчислени светове, всичките неизброими твари, разумни и неразумни. Това същото слово пряко и непосредствено е достигнало до Адам и Ева, давайки пример за начина на живот и видение за вечността, като някакъв ориентир и пътен указател.

След падението – по времето на Стария Завет – всеки път, когато Божието слово е слизало върху пророците и страшно е ехтяло в техните сърца, едно такова събитие неизменно е предизвиквало промени на земята, провъзгласявало е пътя на всевишния Бог, подготвяло е пътя на Неговото пришествие в плът. А когато накрая Той се явява в образа на човек, то Той, Синът и Словото Божие, ни открива, че Той е Сътворителят на нашите сърца (Пс. 33:15), при това сътворени с мисълта Неговото пришествие – в съответствие с евангелското Му учение, сочещо пътя на обновлението и възраждането.

Отец Софроний има една забележителна проповед за Преображение Господне, в която се казва, че Господ, преди да яви Своята слава на учениците Си, цяла седмица не е произнесъл никакво поучение и не е сътворил никакво чудо, но пребивавал в молитва заедно с тях. Целта Му е била да покаже на учениците Си, че откровението се дава на молещите се на Духа Божи в мълчание (исихия). Светите отци казват, че Сам Христос е роден от мълчанието на Отца. Божията майка получава евангелското откровение, когато върши сърдечната молитва, пребивавайки в безмълвие в Светая Светих. Моисей пости четиридесет дни преди да влезе в облака Божи, представляващ славата Божия. Когато Иисус Навин обсажда Йерихон, заповядва на израилтяните в течение на седем дни да не се занимават с нищо, но да пребивават в исихия. На седмия ден прогърмяват израилските тръби и стените на града падат сами. Множество примери от Св. Писание свидетелстват, че всяко слово, произнесено с власт, е предшествано от мълчание. От това следва изводът, че за да се роди в нас слово от Бога, преди това трябва да намерим своето сърце, при съдействието на безмълвието. Когато Словото Божие се обръща към човешкото сърце, било в древността, до Своето Въплъщение, или в по-късни времена, след Своето Въплъщение по плът, колкото и кратко да е било Неговото обръщение, То винаги е било свято и спасително, защото тайнството на Кръста Христов пророчески е пребивавало във всяко подобно обръщение. Словото е откривало тайните на Царството Божие и състоянието на падналия свят, които отстоели едно от друго както Изтока от Запада, както небето от земята. Словото Божие е грандиозно, но то никога не смущава душата. Скрито под покрова на смирението, то не се разпознава веднага, но това става според мярата на нашето собствено смирение, чрез което се отваря сърцето. Боязливо и неуверено ние говорим за него, защото по същество то е неописуемо. Само когато сърцето се отваря и приема словото, принасяйки плод в страдание и мъка, само тогава се случва пророческото събитие: Сам Бог сключва завет с душата за цял живот и тогава душата става като виждаща в сън (Пс. 125:1) и нейната чаша се преизпълва (Пс. 22:5) с божествено утешение. Бог изпълва сърцето и душата се възражда не от тленното семе, но от нетленното, от Словото Божие, което е живо и пребиваващо във вековете (1 Петр. 1:23). Такова възраждане на душата от Словото на истината (Еф. 1:13) определя нейното съприкосновение с живата вечност и става източник за божествено вдъхновение.

Всичко казано по-горе е събитие, в което Бог се открива на човека. Както казваше старецът Софроний, Бог изрича кратка фраза, но цял живот не стига, за да се изчерпи нейното съдържание. Живото Божие слово, което посещава човека, независимо от своята кротост, е изпълнено с вечност и ни дава възможност да усетим истинността на съобщаваното чрез него знание за божествените неща. И отново ще цитираме думи на стареца: „Божието слово принася в душата ново, особено чувство на битието: сърцето изпитва прилив на светоносен живот, умът изведнъж постига скрития дотогава смисъл. Докосването до нас на творческата енергия на Бога ни оживотворява. Полученото по такъв начин познание не е подобно на философското разбиране: заедно с разбирането на състоянието на цялото творение, на човешката душа се съобщава друг начин на съществуване: водачеството на Бога се слива с потока на молещата се любов към Него”.

Този друг начин на съществуване е онази светлина на живота, за която се говори в пролога на Евангелието според св. Йоан. Това познание дава на душата мъдростта да разпознава по вкуса ѝ нетварната божествена енергия, нетленната благодат на Бога, от тварната, смъртна и тленна човешка природа. Това познание ражда в човека пламенно желание за божественото и нетленното, за което е необходимо болезнено отделяне от всичко тварно и тленно; тогава сърцето се разтапя от молитвена любов към Бога. Тези два елемента – от една страна, проницателност, просвещаваща ума, а от друга, ненаситен стремеж на сърцето към Божията любов – образуват това, което следва да се определи като божествено вдъхновение. С други думи, тези две съставки поглъщат човешкия ум, който е изпълнен с божествено вдъхновение.

Божественото вдъхновение ражда в човека особено състояние и разположение на духа. Според определението на стареца Софроний, вдъхновението е присъствието на силите на Светия Дух вътре в нас. Това благодатно присъствие на Христос в нас насочва всичко, което ние Му подчиняваме, към определена цел – обòжението. С други думи, вдъхновението очиства в нас това, което подлежи на очистване: и тялото, и душата. То изгаря нечистотата на ума и прогонва всичко противно чрез диханието на Светия Дух. Времената, по думите на св. ап. Павел, чрез това явление приемат форма на „някакво си страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците” (Евр. 10:27).

Същевременно вдъхновението е и пламенно желание, предразполагащо сърцето към напрегната борба за съхранение на живата вяра, за която св. ап. Павел казва, че тя „действа чрез любов” (Гал. 5:6). В житието на св. Антоний Велики св. Атанасий Велики пише, че св. Антоний съдел за духовното преуспяване по напрегнатостта на стремежа си към Бога, а не по количеството време, прекарано в пустинята. Той пазел своя устрем към Бога, като забравял предишните подвизи и всеки ден полагал ново начало, като към себе си прилагал казаното от св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:13-14). Той си спомнил също думите на св. прор. Илия, който казвал: „Жив Господ Саваот, пред Когото стоя! Днес ще му се явя!” (3 Цар. 18:15). Тези думи изразяват желанието и готовността на пророка във всеки един момент да слуша и да изпълнява волята на Бога. Ако човекът няма такъв вдъхновен стремеж, то едва ли ще му се удаде да избегне служенето на собствената си воля (срв.: Кол. 2:23). И тогава става „преситен и обогатен” (1 Кор. 4:8) и живее „увлечен от някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Кол. 2:8).

Както вече отбелязахме, човекът е същество динамично. Когато е вдъхновен, той е удържан от блажения порив да върви по пътя на Божиите заповеди, защото Бог разширява сърцето му (срв.: Пс. 118:32). Това разширение на сърцето пробужда в него жажда по правдата Божия (срв.: Мат. 5:6). Сърцето на човека става безводна земя (Пс. 118:32) и да утоли жаждата му може само Светият Дух, за Когото е казал Господ: „… а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен” (Иоан 4:14).

Божественото вдъхновение постоянно удържа човека пред Бога. Човек жадува все повече пълнота, изпълваща го с божественото присъствие. С решимостта на св. пророк Давид той възклицава: „Няма да дам сън на очите си и дрямка на веждите си, докле не намеря място за Господа, жилище за Силния Иаковов” (Пс. 131:4-5). Такова пламенно вдъхновение е подобно на състоянието на ангелите, които „без почивка денем и нощем възклицаваха: свет, свет, свет е Господ Бог Вседържител, Който е бил, Който е и Който иде” (Откр. 4:8).

В същото време за състоянието, в което сега ние се намираме, вдъхновението има и друга, сурова страна, защото любовта изисква отдаване изцяло, докрай. Св. пророк и цар Соломон прекрасно изразява тази истина: „… защото любовта е силна като смърт; ревността – люта като преизподня; стрелите ѝ са стрели огнени; тя е пламък много силен. Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят. Ако някой дадеше всичкото богатство на своя дом за любов, той би бил отхвърлен с презрение” (Песн. 8:6-7). Наистина човек винаги остава „слуга негоден” (Лука 17:10). Трябва обаче да се има предвид, че св. Соломон казва тези думи във времена, когато смъртта е господствала на земята, а сега са времената на Новия Завет и любовта е по-силна от смъртта.

В този свят – според Деян. 26:23 – Христос е трябвало да пострада и действително Той е Този, Който страда. Такава е Неговата любов, която е добрата част, за която говори Господ в беседата си с Марта (срв.: Лука 10:42). На свой ред човек отдава сърцето си на Бога, нещо съвсем минимално. Човекът също страда, но само защото сърцето му е малко и не вмества Бога, Който е по-голям от него (1 Иоан. 3:20). Сърцето на човека, неспособно да вмести пълнотата на божествената любов, го осъжда. Като се стреми да съедини своята малка част с Божията голяма част, човек преживява голям кризис. Така, вдъхновяван и воден от Светия Дух, пророкът изнемощява и страда от този кризис, докато не стане „храм на живия Бог” (2 Кор. 6:16). Той страда заради Бога: да Го вмести в сърцето си не може, но и да се успокои не иска, докато не се превърне в Негово обиталище. Той страда също така и за своите близки, защото желае те всички да станат чисти и непорочни чада на Бога и Христос да се всели в сърцата им.

Божественото вдъхновение ражда желанието да се очисти сърцето от пороците, за да може светлината на големия Гост да го осени. Това желание е изпълнено с онази божествена ревност, с която е бил изпълнен и Сам Господ, влизайки в Йерусалимския храм, за да го очисти (Иоан 2:17). Ние сме призвани да Му подражаваме в това, за да може огънят, който Той дойде да донесе на земята, да се разгори в нас (Лука 12:49).

Както вече казахме, пророческият живот се състои в пазенето на божественото вдъхновение и във водачеството на Светия Дух. Св. ап. Петър казва, че „от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Ние не трябва да забравяме, че имаме с тях един Наставник – Господ Иисус Христос (Мат. 23:10). Той е Пророкът на всяко пророчество, защото се яви в плът като предтеча на Своето славно Второ пришествие. И с думи, и с дела Той ни научи на пътя, по който ако вървим, от плътски ставаме духовни. Неговото желание беше да ни приготви за съзерцаването на Неговото Божество, Което в края на времената ще се открие в пълнота.

Св. ап. Павел описва така пророческия път на Христос: „Затова е и казано: „като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците”. А „възкачи се” що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята? Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” (Еф. 4:8-10). Слизането на Христос в „най-долните места на земята”, т. е. в ада, е източник на всички духовни дарове. И ако искаме да познаем истинския пророчески живот и да бъдем движени от Светия Дух, ние трябва да слезем долу, в преизподнята. На падналия човек е свойствено желанието за власт – той се стреми да се издигне, но същевременно пътят Господен води надолу.

В книгата за св. Силуан о. Софроний обяснява принципа на този низходящ път. Той сравнява човечеството с пирамида, на върха на която сядат князете на този свят, господстващи над народите (срв.: Мат. 20:25). Но човешкият дух се стреми към онова равенство и справедливост, които са били в рая до грехопадението. И Господ уважил този стремеж на човека. Той обърнал пирамидата на битието, Сам станал нейния връх, който сега се намира в най-ниската ѝ точка. Той взел върху Си греховете и тежестите на човечеството и така възстановил творението, като показал съвършен начин за придобиването на това, което действително е: истинно, честно, справедливо, чисто, любезно, достославно (Фил. 4:8), а следователно, спасително. Така Христос установил за човека принципа на висшето съвършенство, което е самата същност на Неговия Дух. „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:28). Полагайки за нас този път, Христос е слязъл по-дълбоко от всеки друг, като станал заради нас клетва (Гал. 3:13). Тези, които Го следват, вървят по същия път – те се спускат долу, за да се съединят с Главата на преобърнатата пирамида и не желаят да се успокоят, докато не станат едно с него. Отец Софроний пише: „На дъното на обърнатата пирамида, на най-дълбокото дъно-височина, е взелият върху Си греха и товара на този свят, заради Своята любов към света – това е разпнатият Христос. Един съвсем друг живот, съвсем друга светлина, друго благоухание. От тази любов се увлича подвижникът Христов”.

Следването на Христос по низходящия път е съпроводено с двойно вѝдение, с двойно състояние. Преди всичко на душата се открива образът на Христос, за който Господ говори на Тайната вечеря. Душата съзерцава възкачването на Христос на Голгота, принасянето от Него в жертва на собствения Му Живот, приемането на смъртта, поразила човечеството, а също така и Неговия дар – божествения живот. Всичко това става по думите Му: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:12-15). В Гетсиманската градина Господ се моли за целия Адам, а след това се качва на Голгота, като носи в сърцето Си цялото човечество, като взима върху Си греховете на света. Той предава Себе си на крайни страдания, за да ни избави от вражеския плен, тегнещ над нас от времето на грехопадението на праотците ни. Той носи в Себе си целия Адам, народите от всички времена, и умира за тях. Никой от нас, смъртните, не би могъл да Му помогне в този момент. От евангелското повествование се вижда, че с ума Си Той изцяло пребивава с Отца. Той пожертва живота Си, за да вземе върху Себе си смъртта, поразила човечеството. Но и след Възкресението от мъртвите Неговата молитва, любов и решимост да спаси човечеството остават неизменни, защото заедно с Него въстава от мъртвите целият Адам.

Като съзерцава светостта и смирената любов на Христос, душата пребивава в изстъпление, сърцето се сгрява, човекът с най-дълбоко благоволение се прекланя пред Него с благодарност и любов. В светлината на това съзерцание той вижда и преживява своята неправда. По думите на о. Софроний, „на сърцето е дадено да живее… любовта Христова, обгръщаща всяка твар в безкрайно състрадание към всичко съществуващо… Това вѝдение умилява душата, поразява ума и ние неволно се прекланяме пред Него. И колкото и да се стремим да Му се уподобим в смирението, се виждаме безсилни да достигнем Неговия Абсолют”.

Това двойно вѝдение – на безкрайно смирената любов на Бога и на нашето недостойнство, – неспособността да приемем тази любов, е необходимото условие за възрастването ни в Бога, което е същинската цел на нашия живот. Това двойно вѝдение е пророческо състояние и духовно чудо. В трудовете си о. Софроний повтаря неведнъж: „Колкото повече виждам Бога, толкова по-пламенно става моето покаяние, защото аз още по-ясно съзнавам недостойнството си пред Него”. На друго място той подчертава необходимостта от такова видение: „Аз трябва да видя Христос така, както Той е, за да съпоставя себе си с Него и от това сравнение да усетя собственото си без-òбразие. Аз не мога да позная себе си, ако нямам пред очите си Неговия свят Образ”. Той подчертава още, че такова двойно състояние разпалва в нас вдъхновение и благодарност към Бога, нашия Благодетел: „Но в този парадокс, признава той, аз сам живея двойно състояние: моето – на мен самия отвратително – състояние на нищожество, е едното, а другото е състрадателното снизхождение на Бога”.

Тази антиномия напомнят и думите на св. Йоан Кръстител, които се отнасят за Христос: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). С това Предтечата Господен иска да съотнесе своята малка слава към великата слава на Христос. Да си спомним също така видението на пророк Исаия, който казва: „В годината, когато умря цар Озия, аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава! И разклати се горнището на вратите от гласа на викащите, и домът се напълни с дим. И казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота. Тогава прилетя до мене един от серафимите с разпален в ръка въглен, що бе взел с клещи от жертвеника, докосна се до устата ми и рече: ето, това се докосна до устата ти – и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти” (Ис. 6:1-7).

Това двойно съзнание прави човека истински и пророчески. Нещо повече, това е единственият случай, когато той е непогрешим. Ето какво казва св. ап. Йоан Богослов: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас” (1 Иоан. 1:8-10). Разбира се, като ставаме истински, ние привличаме към себе си Духа на Истината, Духа Христов и изповядваме истината за вселенското падение на Адам. Ние също свидетелстваме за вселенското събитие – изкуплението Христово. Проповядваме вечната истина на първото Негово пришествие в плът, а също така свидетелстваме и очакваме Неговото славно Второ пришествие. Ние ставаме Негови пророци, защото Неговото слово се ражда в сърцата ни заради нашето собствено спасение, а след това и заради спасението на целия свят, по милостта и благодатта Божия.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев

* “Go In and You Will Find Rest” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 201-231 (бел. прев.).

Публикуваните досега части от книтата виж – тук (бел. ред.).