За покаянието и борбата със страстите

Както вече казахме, покаянието е заповед, която съдържа всички други евангелски заповеди. То включва и отхвърлянето на нечистотата и злобата, и кроткото приемане на възраждащото и спасяващо ни слово Божие (Виж Иаков 1:21). Покаянието е покана, отправена ни от Господа отново да започнем прекъснатия в рая разговор между Адам и Бога. Тогава на въпроса на Господа „къде си”, „какво си направил?”, Адам не можа да отговори правилно – и ето че сега ние сме призовани да се опомним и да отговорим: „Съгреших, Господи, и се разкайвам. Прости ми”. Именно затова се и въплъти Господ. Вече споменахме, че ние не можем да стигнем сами до покаяние, но това става само по Божията благодат, дарувана ни с кръстната смърт на Христос и Възкресението. Господ е заповядал на Своите апостоли да проповядват именно за тази благодат – благодатта на покаянието.

Всяко общуване с небесния свят допринася за нарастването на покаянието. Когато до сърцето се докосва Божията ръка, започваме да познаваме Неговия живот, благодат и сила. На душата се дава да види просвещаващата истина и покаянието се превръща в нещо естествено и присъщо. Нещо подобно виждаме в евангелската притча за жената, загубила една драхма (Лука 15:7-9). По обяснението, дадено от преп. Макарий Велики,[1] душата има нужда от светлината на Светия Дух, Който идва и поставя всичко на място. Подобно на слънцето, озарението от светлината на праведния живот освещава сърцето и прави възможна победата над злото. За да намери загубената драхма, жената първо е запалила свещ, почистила е и подредила всички вещи в стаята и тогава, при светлината на горящия светилник, е намерила монетата, която дотогава не се е забелязвала поради боклука и праха. Така и душата не може да се справи сама в помислите си, но ако има светлина, която да я просветли, тогава е способна да види своята нечистота.

Само тогава, когато в нас действа Сам Светият Дух, чувстваме, че ни е дарувано истинско покаяние, което отново ни въз-създава. Бог изначално ни е сътворил по Своя образ и подобие: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Разбира се, ние не сме станали животворящ Дух, а само жива душа и Неговото ново пришествие в нашето сърце е началото на новото творение, преображението на нашата личност. За съжаление, до момента, в който душата не се укрепи със силата на Светия Дух, ние лесно можем да загубим този дар, но въпреки това този, който е познал върху себе си действието на благодатта, винаги ще знае какво да търси. Всички ние губим благодатта, но призивът на Господа остава неизменим завинаги. Някога Той казал на Тайната вечеря: „Вземете, яжте: това е Моето тяло, … пийте от нея всички; защото това е Моята кръв” (Лука 26:26-28). И днес, извършвайки божествената св. Литургия и споменавайки молитвено тези думи, ние чрез призоваването на Светия Дух преживяваме тяхната вечна реалност. По подобен начин и призивът към покаяние се отнася към вечността. Както по времето на светата Литургия възпоменаваме събития, които са се случили някога и молим Бога да ни даде да ги преживеем отново, така винаги трябва да помним и Неговия призив към покаяние, когато ревността по Бога и сърдечната топлота ни посещават. Смирено да молим Бога да възобнови в нас тези свети чувства.

Така ап. Павел разгарял дара на покаянието в своите ученици, като им напомнял за предишното духовно усърдие. В посланието си до галатяни (4:15) той пише: „Колко благатки бяхте тогава! Свидетелствувам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете”. Увещава ги, че ще им помогне да се осъзнаят. За същото той пише и в посланието до евреите (6:10-12). Повярвалите евреи търпели скърби и от римляните, и от своя народ и, за да ги укрепи в претърпяването на суровите изпитания той говори за първоначалната им ревност: „Защото Бог не е неправеден, та да забрави делото ви и труда на любовта, що показахте към Неговото име, като послужихте и служите на светиите. А ние желаем, всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрай, за да се не влените, а да подражавате на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията”. За това, че пастирът на духовните овце трябва понякога да напомня на пасомите си за първоначалната благодат и с това да ги подбужда към нейното опазване, пише и св. Йоан Лествичник.

За покаянието говори и Господ, в Откровението, на епископа на Ефеската църква. Като го хвали задето търпеливо е понесъл заради Бога злословия, че се е трудил заради Неговото име и е пазил учението за вярата в чистота, Господ добавя още: „Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш” (2:4-5). Така, за да може обхващащият всичко дар на покаянието да се разгаря в нас, ние, по думите на Самия Господ, трябва винаги да помним за своята първа ревност и любов.

Авва Амон Египетски, голям аскет и светец на Църквата от 4 век, съветва монасите ден и нощ да просят от Господа покаен дух, защото удостоилите се да получат този дар са били обхващани от пламенна благодат, пазеща ги от греховни падения.

С покаянието ние очистваме огледалото на душата си, т. е. образа Божи в нас, и постепенно се възкачваме към богоподобие. Ние сме сътворени по образа на Бога или с други думи, в нас пребивава онова, което Бог е заложил при сътворението, когато с диханието Си е дал на човека живот. Подобието на Бога обаче достигаме в живота чрез Божиите заповеди и доброволния подвиг на покаянието. Само благодарение на това, че сме сътворени по Неговия образ и подобие, сме способни на покаяние – в противен случай не би било възможно нито покаянието, ни следването на пътя Господен. Само поради това, което Бог е казал и ни е сътворил такива (защото, както се казва в Пс. 32:9, Неговото слово е едновременно и дело: „Той рече – и всичко стана”), ние сега можем да се стремим и да се трудим да Му се уподобим. Ако Той не беше казал „вземете, яжте: това е Моето тяло, … пийте от нея всички; защото това е Моята кръв…”, по време на божествената Литургия нищо не би станало. Всичко се извършва от словото Господне и затова в молитвата към Светия Дух се казва: „Царю небесни”, Който си везде – Същ и всичко Изпълващ.

Образа Божи в човека св. отци са разбирали по различен начин. Едни са виждали в него човешката разумност, други – свободата. Св. Григорий Паламà смята, че образ и подобие на Бога е цялото същество на човека, а не само душата, защото и тялото също е осветено от божественото дихание. За същото говори и св. Силуан.

Човекът е сътворен с една единствена цел: да прославя Твореца – Бог. „Вие – казва св. ап. Петър, – сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петр. 2:9). В Евангелието за същото се говори още по-ясно: „… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). За съжаление, образът Божи в нас е помръкнал до неузнаваемост, но целта да се уподобим на Бога, да достигнем своето обòжение, остава непроменена.

За да разберем същността на човешкото падение и какво покаяние е необходимо сега, трябва да се обърнем към учението на св. Григорий Паламà, който различава четири вида божествена енергия. Първият поддържа битието на материята и всички неодушевени творения. Растенията, животните и човекът притежават и първия, и втория вид животворяща божествена енергия. Човекът освен това е носител и на трети вид енергия, която всъщност го прави разумно творение. Накрая – четвъртият и най-висш вид енергия е енергията на обòжението, дар на Бога за всички членове на Тялото Христово, търсещи спасение, стремящи се към богоподобие и станали причастници на Неговото Божество. Притежатели на този вид енергия са ангелите и хората, които са се спасили.

Като изхождаме от тази класификация на св. Григорий, можем да кажем, че Адам в падението си се е лишил от енергията на обòжението независимо че неунищожимият Божи образ в него се е запазил. Да, той е помръкнал в нас, но до момента, в който ние оставаме разумни същества, ние все още имаме третия вид божествена енергия. От тук целта на покаянието е придобиването на божествената енергия на обòжението, възлизане към равноангелното състояние.

Когато поради непослушанието на нашите прародители в рая станало падението, заради тях земята, по словото на Господа (Бит. 3), е била проклета, започнала да ражда тръни и бодили. И сам човекът обаче, сътворен от земна пръст, разделил със земята участта ѝ – душата му се напълнила с трънливи страсти. И в този смисъл покаянието е борба със страстите, придобиване на предното богоподобно състояние на безстрастие.

Отпадането от благодатта е направило човека слаб и неспособен да живее според Божиите заповеди, но покаянието укрепва душевните сили за изпълнение на Божията воля. Благодатта, която получаваме от самото начало, е достатъчна, за да ни прероди напълно, но същевременно истинното покаяние е винаги специален дар на Светия Дух, който запалва душевния ни светилник. Ако светилникът ни не е запален, следва с вяра да се обърнем към духовния плач. Ще подчертаем още веднъж, че духовният плач няма нищо общо с умъртвяващата самоанализа и с душевния плач, с психологическия плач, който може дори да повреди човешката личност. Духовният плач се възприема доброволно, с надеждата, че призоваването на името на Твореца на света ще ни утеши, по думите на Евангелието: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4). Плачем за себе си само поради това, че когато се осъзнаем, започваме да разбираме в какво паднало състояние се намираме и тогава Този, пред Когото плачем, ни милва. Утешението на Духа Утешител е неизречимо. Той дарява благодат, побеждаваща всяко отчаяние, укрепваща надеждата, водеща до познаване на неизразимата Божия любов.

В Евангелието Господ казва: „А преди всичко това ще турят ръце на вас и ще ви изгонят, като ви предават в синагоги и в тъмници и ви водят пред царе и управници, заради Моето име; а това ще бъде вам за свидетелство. И тъй, турете си на сърце да не обмисляте отрано, що да отговаряте, понеже Аз ще ви дам уста и премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя всички ваши противници” (Лука 21:12-15). Тези думи изцяло се отнасят до християните, претърпели гонение. Нас днес никой не ни гони и ние няма с какво да се похвалим. Но словото Господне е живо и пребивава до края на вековете (срв. 1 Петр. 1:23), и затова то може да се изпълни и над нас. Затова е нужно да се замислим за очакващия ни Съд и без да се оправдаваме, да укоряваме себе си за немощите и греховете си. Тогава Той ни дава уста и премъдрост, т. е. вдъхновение да се молим пред Него с покайни думи, които ни оправдават пред Него. Утешени, ние се спасяваме и се утвърждаваме в благодатта, която произлиза от Неговия кръст и възкресение. Разбира се, всичко това става с нас постепенно, като процес на очистване от страстите, за който говорят св. отци. Преди това ние с лекота, с желание сме падали в греха, но сега с усърдие и покаяние се придържаме към Бога. Очистването става само при доброволен стремеж към него.

Когато чуваме думата очистване, веднага мислите ни се насочват към негативната съставка на думата, като за избавяне от нещо, което не е част от нас, за събличането на вехтия човек (виж Кол. 3:9). Това обаче не е така, защото ако ние се ограничим само до борбата със страстите, без да даваме място в себе си за действието на благодатта, тогава враждебните духове в още по-голямо количество ще се върнат в почистения храм на душата ни (Лука 11:24-26). Напротив, ние трябва да израстваме с растене по Бога (Кол. 2:19), като украсяваме с добродетели вътрешното си жилище. Обличайки се в новия човек (Кол. 3:10) ние започваме да познаваме, че Христос е действително Новият Адам, неповреденият образ Божи. Христос ни явява Отца в Себе си, Бог ни е явил Себе си в Неговата плът и сега вече знаем, че човек е сътворен по образа на Христос. Човекът, по думите на св. отци, е образ на Първообраза. Защото да бъдеш Първообраз означава да си една същност с Бога, а ние, разбира се, не сме. Ние сме Негов образ и отразяваме в себе си Бога изключително благодарение на наличието в нас на Неговата енергия.

Като очиства в себе си дадения му образ Божи, човекът преодолява разделението, плод на грехопадението, вече „няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:10). В същото послание (2:19) се говори за Христос като за Глава на църковното Тяло, което живее и възраства благодарение на единението с Него. И затова членовете на Църквата трябва да се прилепят към Христос: за да приемат от Него живот, сила и постепенно да се изпълнят с Неговата чистота. Дарът на божествената чистота ни дарува да познаем състоянието на безстрастие. В Еф. 4:13-14 ап. Павел пише, че не иска да сме младенци, колебаещи се и увличащи се по всеки повей на различни лъжеучения, а чрез истинска любов да израстваме в себе си Христа, „докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци, люлени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос”. Такова преобразяване на нашето същество е онтологично израстване. То се извършва чрез очистване и обновяване на Божия образ в нас и тогава по дара на Бога ние ставаме подобни на Христос.

Светите отци и по-конкретно св. Григорий Паламà, говорят за съществуването на два вида кръст и на два вида безстрастие. Към първия вид кръст се отнасят аскетичните усилия и подвизи като поста, духовния плач, поклоните и молитвата. В тропара на свещеномъченика се пее, че с подвижничеството си той умъртвява греховните страсти и възхожда към съзерцателен живот. Ако не носим кръста на борбата с греха, то тогава, като живеем в грехове и изпълняваме похотите на плътта, ще наследим вечна смърт; ако обаче с дух умъртвяваме делата на плътта, то тогава ще живеем вечно (Рим. 8:13). Трябва да се борим със страстите до тогава, докато не постигнем безстрастие. Според степента на своето очистване от плътските желания започваме да виждаме красотата на Христос, която Той ни открива. Тя ни привлича към себе си и нашите помисли се пленяват в послушание към Него (2 Кор. 10:5) – прекрасният, пречистият, смиреният и кротък Първообраз.

Вторият вид кръст е състоянието на безстрастие, когато човекът вече не прилага своите усилия, но е воден от Духа Божи. Такъв човек е пленен от вѝдението на Бога и предвкусва божественото състояние на безстрастието.

Ние можем да познаем състоянието на безстрастие и през първия очистителен период, но то не се явява постоянно, защото изменчивата душа още не е очистена, не е изцелена. Когато благодатта е с нас, ние усърдно и дълго се молим и тогава може да ни се стори, че умът вече се е очистил. В такива моменти ние буквално живеем в друг свят, но не трябва да мислим, че вече сме достигнали безопасния пристан на безстрастието. Нито душата, нито тялото ни още са очистени, и ако си помислим, че сме достигнали безстрастие, то рискуваме да паднем в прелест и в заблуда. Само когато божествената светлина осени душата ни, тя ще се изцери от греховните рани и, като пребивава в благодат и молитва, ще тръгне непоколебимо по Божия път.

Забележителен е примерът на св. Григорий Синаит. Той няма духовен наставник, който да му преподаде исихасткото знание на сърдечната молитва, за която говорят и св. Григорий Паламà, и св. Паисий Величковски, и св. Никодим Светогорец, и руските старци от 19 в. Воден от гореща ревност по Бога, той всяка нощ чете Псалтира и прави множество поклони, като се старае да се моли непрестанно. Пости и се подвизава, колкото може, и затова преуспява в добродетелите. Като виждали неговия благочестив живот, другите братя в манастира са се отнасяли към него с неприязън и той е бил принуден да напусне Синай. На о-в Крит се запознал със старци, които били запознати със сърдечния духовен живот. Те го научават да се моли с Иисусовата молитва. Само след две седмици молитвата влиза в сърцето му, защото то е било готово да я приеме; душата му е била очистена от дотогавашния аскетичен живот. Св. Теофан Затворник и други свети подвижници казват, че поради своята сърдечна чистота някои аскети са били удостоявани да възприемат дара на сърдечната молитва в много кратки срокове. Това показва колко важна е чистотата на сърцето. Защото е възможно да призоваваш Бога от сутрин до вечер, но молитвата се вселява само в чистите по душа. Св. Григорий Синаит пък се научил на тази велика молитва само за две седмици и я запазил за цял живот, защото вече бил изминал дългия път на покаянието. След Крит той се заселва на Света гора Атон, където около него се събра голямо множество практикуващи сърдечната молитва. Тогава Иисусовата молитва започва да се разпространява из целия християнски свят, възраждайки църковния живот.

Трябва да отбележим, че молитвата сама по себе си е недостатъчна, за да очисти сърцето от страстите. Духовният молитвен плач обаче съкрушава страстите и изцерява нашето същество. Умът и сърцето на плачещия пред Бога се съединяват и за него става възможно да живее по Христовите заповеди. Духовният плач представлява реакция на съприкосновението, на докосването на божествената любов, и затова плачещият може да обича. Св. Григорий Паламà казва, че в такъв човек се просвещава и освещава дори тялото. Нам е заповядано да възлюбим Бога с цялото си сърце, с всичките си помисли, с всичките си сили, но как да стане възможно това, когато нашият ум и нашето сърце са разделени, а душевните сили разсеяни? Само по време на плача умът слиза в сърцето и ставаме единни. Затова отците на Църквата смятат плача за всеобхващаща добродетел.

Борбата за очистването на душата обогатява. В книгата за стареца Силуан се казва, че чрез своето горещо покаяние преп. Йоан Колов е преодолял страстите, но след това е започнал да моли Бога борбата да се върне в него. Той почувствал, че пребивавайки в борба, може непрестанно и горещо да се моли Богу, като принася сам себе си в жертва, както казва апостолът: „И тъй, в името на милосърдието Божие ви моля, братя, да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение, и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия” (Рим. 12:1-2).

Стремежът към очистване представлява служение Богу, ежедневна жертва, която Му принасяме с молитва – това е началото на царственото свещенство, което достига пълнота в молитвата ни за целия свят: „Моля Теб, милостиви Господи, да познаят Теб Светия Дух всички народи на земята” (св. Силуан Атонски). Ние започваме с покайната молитва за греха и когато Бог ни дарува благодат за това, веднага виждаме, че целият свят се нуждае от благодатта на Светия Дух, защото само чрез нея светът може да бъде спасен. Тогава сърцето изпитва дълбока болка за света, подобна на онази, която се чувства в думите на Христос: „Отче праведни! Светът Те не позна” (Иоан 17:25).

Когато човек заради покаянието си придобива Божията благодат, той е призован и към най-величественото жертвено служение – да се моли за спасението на света. Това е молитвата на светците, това е съвършеното уподобяване на Бога. В това е същността на царственото свещенство.

За покаянието в църковното Тяло

Като принасяме покаяние и се стремим към чистота, ние искаме да разкрием в себе си даровете, които са ни били дадени в тайнството Кръщение. Нашите усилия са насочени към това, да възстановим в себе си печата на дара на Светия Дух и пълнотата на благодатта, чрез които ние по нищо не се отличаваме от светците. Това, което са придобили те, ни е дарувано и на нас. Чрез кръщението ние ставаме членове на Тялото Христово, защото на нас ни се съ-общава Неговият живот. От момента на кръщението ние сме съединени с Христос, облекли сме се с Него (Гал. 3:27). За съжаление, рано или късно тази благодат се погребва в нас поради постоянната злоупотреба със свободната ни воля. Затова целта на аскетичните усилия е свалянето на външния слой мръсотия от духовното сърце. Борбата за сърдечна чистота води до това, че в нас се разкрива дарът на царственото свещенство, което също сме се удостоили да получим в Кръщението.

Един от моите приятели ми сподели, че когато той осъзнал и се докоснал до това съкровище, царственото свещенство, заложено в нас, то в него изчезнало всяко желание да се стреми към ръкоположение в свещенически сан. Разбрал, че покаянието е най-истинската литургия. Сълзите, които той проливал през нощите в килията си, били и славословие, и предстоене пред Бога. Аз мисля, че когато ние се разкайваме, плачем и се борим със страстите, принасяме на Бога жертва, която действително Му е приятна. Според св. ап. Павел, в това се състои разумното служение на Бога (Рим. 12:1), което не се равнява по живота на света, но чрез усърдно покаяние преобразява и този свят, и нас самите, създадените по образа на нашия Творец.

Покаянието и духовният плач не са едно и също нещо. Покаянието представлява цялостно отвращаване от греха и, заедно с другите видове духовна борба, то включва в себе си и плача, към който Бог толкова много благоволи. Ако имаме сълзи, това е явен признак, че до нас се е докоснала божествената любов. „Не нещо друго, а самата свята любов предизвиква сълзи от сърцето на християнина”, казва старецът Софроний.

Ако човек откликне на зова на любовта на Бога, то ще познае, че благоговейното служение на Бога е същност на живота. Докосващата сърцето благодат му позволява да чувства и достига Бога. Бог е истинският път и Той притегля човека да живее в съгласие със Своите творчески мисли и планове. Такава промяна в настроението на човека се извършва под действието на благодатта, но за да принесе добри плодове човек трябва да стане член на църковното Тяло и да живее в Църквата заедно с всички светци, които образуват Църквата. Бог говори с нас чрез Своите светци и светците отразяват в себе си Бога. Станали членове на Църквата, ние сме и в единство с братята, които непрестанно предстоят пред Бога. Примерът на светците, изминали пътя на очистването до края, за нас е надежден ориентир. Само в Църквата можем да сме причастни на божествената чистота. Очистването не става автоматично. То е винаги съвместен процес – синергия, в която човешката воля трябва да си сътрудничи с Божията благодат.

За да станете членове на някой клуб, простете за това сравнение, вие трябва да се срещнете с неговия секретар. По подобен начин, ако желаете да живеете в покаяние, то следва да се обърнете към свещеник, който да извърши над вас тайнството Изповед. Като се изповядваме, ние откриваме греховете си и се виждаме такива, каквито сме в действителност. Така започваме да обработваме почвата на сърцето си, изкоренявайки нечистотата и подготвяйки го да приеме семето на благодатта. Като се трудим над очистването на сърцето, както ни учи Църквата, ние непременно ще отгледаме в себе си святото семе, вечното спасение.

Покаянието предшества участието в църковните тайнства, в които се осъществява свещената среща на човешката воля с Божията. В тайнството Кръщение, например, като сключваме завет с Бога, ние обещаваме, че няма да грешим. Като се потапяме във водата, умираме за греховния начин на живот в страстите. Всичко греховно се оставя веднъж и завинаги – трикратното потапяне във водата подчертава точно това. И тогава, излизайки от водата, ние се удостояваме с нов, истински живот. Ставаме мъртви за всичко, което само по себе си не представлява никаква ценност, а оживяваме за вечното наследство, за безценното съкровище. Заветът е сключен и вече от тук целият следващ живот на християнина ще бъде проверка за неговата вярност към Бога и това, което сме обещали. Сега вече трябва да живеем като непрестанно размисляме за тази велика чест – да имаме своя съюз с Бога.

В тайнството Изповед ние възобновяваме завета си с Бога. Със смирение идваме в Църквата, принасяйки нашата немощ, грях и падение и ни се дава това, което сами никога не бихме могли да намерим. Църквата е съставена от светците на небето и на земята и затова ни се дават святост и чистота. В тайнството Изповед ние възприемаме благодатта на Христос и мира с Неговите светци. В тайнството Евхаристия заветът ни с Бога – по думите на Христос – добива пълнота. Неговата първосвещеническа молитва е запечатана с кръв (Иоан 17 гл.). Словото Господне е вечно и затова тайнството на завета с Него винаги ще се извършва в св. Евхаристия: „Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене” (Иоан 6:57). Трябва да отбележим, че апостолите пристъпват към тайнството на Тайната вечеря след като вече са били очистени от Господа. Когато Христос умива нозете на учениците Си св. апостол Петър, с присъщия за него плам и емоционалност, възкликва: „Няма да умиеш нозете ми вовеки”. Господ обаче му отговаря: „Ако те не умия, нямаш дял с Мене”. Ужасèн от тези думи, апостолът отговаря: „Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата”. А Христос говори: „Умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист; и вие сте чисти, ала не всички” (Иоан 13:8-10). Учениците, по думите на Господа, са очистени чрез словото, което Той е проповядвал (Иоан 15:3).

От тук става ясно, че ние не можем да възприемем тайнството подобаващо, ако не се подготвим за него отрано. Тъкмо затова и четем преизпълнени с дълбок покаен дух молитви преди светото Причастие. Това ни помага да осъзнаем, че сме недостойни за дара на божествения живот. Всичко, което можем, е да молим смирено Господа да ни очисти, да възстанови с нас светия Свой Завет и да не ни лишава от причастяването ни с Неговите светини. Когато обещаваме да бъдем верни, Той отново и отново ни дава възможността да вървим по правия път, който води във вечния живот.

Понякога, вече в отчаяние, ние казваме: „Господи, тежко ми е – помогни ми, и аз обещавам, че ще направя това и това”, или „Господи, аз съгреших пред Тебе, помогни ми и ще направя това и това”. И Господ ни обновява. Разбира се, „всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2), падаме и Му изменяме, но смиреното обръщане на сърцата ни към Господа Го принуждава да дойде и да ни помогне отново и отново.

А понякога се случва, заради смирената молитва или мисъл да се дава благодат, която веднъж и завинаги избавя от падение и страст. Ала защо за една молитва се дава такъв велик дар? Това е тайна, но ние знаем, че Господ е верен на обещанието и завета си не само с някои, но с всеки от нас. Той е верен (Откр. 1:5), не се изменя (Евр. 13:8) и обещанията Му са неизменни, а заветът Му нерушим и дори „ако ние сме неверни, Той остава верен, защото не може да се отрече от Себе Си” (2 Тим. 2:13). Още на праотеца ни Авраам Той казва: „Моят завет между Мене и тебе и между твоите потомци подир тебе в родовете им Аз ще направя завет вечен, за да бъда Бог на тебе и на твоите потомци след тебе” (Бит. 17:7). Ако ние падаме, то това е само, защото не сме верни на завета ни, сключен с Бога. Докато Той през цялото време ни дарява още един нов ден и възможност да се покаем, за да може накрая да придобием истинския живот.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев

* “The Building Up of the Heart by the Grace of Repentance” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 149-169 (бел. прев.).

Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. ред.).

[1] „Сега душата не може сама да открие и отдели от себе си собствените си мисли. Но когато бъде запален божественият светилник и внесе светлина в мрачния ѝ дом, тогава душата вижда как помислите ѝ са погребани в греховна нечистота и тиня. Изгрява слънце и тогава душата вижда собствената си смърт и започва да събира своите помисли, които са примесени с всякаква нечистота и сквернота” (св. Макарий Египетски, Духовни беседи – PG 34).