Държавна сигурност срещу забранената литература. Случаят на отец Петър Василковски

Сряда, 16 Януари 2019 Написана от Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

За разлика от Солженицин имената на неговите последователи в България остават сравнително неизвестни. Такъв е и случаят със свещ. Петър Василковски, споменът за когото се пази предимно от хора, които са го познавали и го помнят с добро чувство. За пръв път срещнах неговото име в агентурното досие на Старозагорския митр. Панкратий, от когото изрично се изисква да проучи и вземе мерки срещу своя свещеник. При едно от посещенията ми в Казанлък срещнах хора, които говориха за Василковски с уважение, но не знаеха подробности за неговата съдба. Потърсих данни за него в архива на Държавна сигурност. Оказа се, че информацията не е голяма – освен кратка преписка отпреди 1944 г. там са запазени материали за неговото интерниране веднага след 1944 г., както и за откритото срещу него Дело за оперативна проверка в началото на 1973 г. Но в хода на проучването стана ясно, че той е бил добре познат в средите на руската емиграция. Споменатата Катрин Лвов-Макаров ми предостави данни от следственото дело, в което присъстват и свидетелските показания на о. Петър Василковски. Други негови познати, Любов Хлебарова и Таня Бонева, които са прекарвали като деца летата си в Казанлъшкия манастир и определят отеца за свой духовен наставник, ми предоставиха негови лични писма и снимки, изпратени до тях.[1] Сведенията за о. Петър Василковски не могат да бъдат наречени подробни, тъй като оставят редица бели полета в неговия житейски път и служение. Но те са достатъчни, за да могат да бъдат очертани основните моменти от неговата биография. Петър Василковски може да не е бил нито сред най-известните, нито сред най-влиятелните свещеници в България. Но случаят му е показателен за съществуването на специфична неофициална или подмолна култура в средите на Българската православна църква от началото на 70-те години, както и за начина, по който държавната машина може да мобилизира цялата си мощ, за да спре разпространението на литература, определяна като опасна и „клеветническа”.

От Подолск до Казанлък: пътят на един беглец от болшевишките гонения

Първите сведения за свещ. Петър Василковски в архива на Държавна сигурност датират отпреди 1944 г., когато свещеникът е проучван по повод заселването му в България. Това става по искане на Дирекцията по изповеданията от 9 декември 1940 г. поради постъпила молба той да бъде „приет на служба под ведомството на Св. Синод”. В отговор на 20 декември 1940 г. началникът на Околийското управление в Тутракан изпраща сведения с основните биографични данни на свещеника.

В справката се казва, че Петър Захариев Василковски е руснак по произход, роден на 28 юни 1899 г. в с. Премошченица, Подолска губерния. Завършил е Духовна академия и две години е следвал във Физико-математически факултет в Подолск. През 1922 г. е ръкоположен за свещеник в с. Палитанки в същата губерния, откъдето една година по-късно е преместен в Шарград, където служи до 1934 г. През 1934 г. „поради закриване на църквата” бяга в Бесарабия. Според същото сведение през 1926 г. е осъден на една година затвор „заради публичен диспут с комунистите на религиозна основа”, като присъдата излежава в гр. Ямнал.[2] От тогава до 1934 г. е преследван от комунистите, което е причина да избяга в Бесарабия, където получава назначение в румънска църква. Служи там до превземането на Бесарабия от Съветския съюз през 1939 г., когато се премества в Кюстенджа (Констанца, Румъния, б. р.), Северна Добруджа. След връщането на Южна Добруджа на България и с аргумента, че симпатизира на българите, се обръща с молба да бъде назначен за свещеник в Тутракан, Южна Добруджа. Сведението завършва с кратка характеристика, според която той живее много скромно, издържа се с треби, „запазен е в морално отношение” и се „ползва с добро име на честен човек, а в политическо отношение е краен антиболшевик”. Като дописник на руски вестници в чужбина е критикувал политическата система, установена в Съветския съюз.[3]

Както става ясно от тази справка, подобно на много руски свещеници и Петър Василковски е принуден да бяга от болшевишкия режим, за да се установи в началото на 40-те години в България, където остава до края на живота си. След идването на комунистите на власт и в България през 1944 г. не може да се каже, че той е сериозно репресиран, макар да е принуден да напусне пограничния гр. Тутракан. На 24 юни 1946 г. той собственоръчно попълва „Въпросник за установяване на самоличност” пред дирекция на Народната милиция, в който вписва, че баща му Захари Василковски е родом от Украйна, но вече е покойник, а майка му Евгения Дмитровна, родена в Русия, сега живее с него в Тутракан. Братята му продължават да живеят в Съветския съюз, като във въпросника посочва имената на Алексий (който живее в Украйна), Александър (в Русия) и Николай (в Русия). В същия въпросник посочва, че владее руски, български и румънски езици, както и че е осъждан и е лежал една година в СССР „за антиболшевишка пропаганда”. Женен е, съпругата му е Олга Иванова. В графата за лични данни е посочено, че има средно телосложение, висок ръст, обло лице, високо чело, сини очи, правилен нос и малки руси мустаци.[4]

Причината за попълването на този въпросник става ясна от следващите документи и по-конкретно от заповедта за неговото изселване от Тутракан. Предложението за това е изготвено от началника на ДС в Русе Антон Мечкуев въз основа на заповед на МВР „всички белогвардейци да се въдворят във вътрешността на страната на 130 км. от всяка граница”. В приложената биография не се твърди, че свещ. Василковски е белогвардеец, за каквото няма данни в нито една от биографичните справки за него. Но самият факт, че е руски емигрант, е достатъчен той да бъде причислен към тази група, а допълнителен аргумент, подчертан от ДС - Русе, са неговите антикомунистически убеждения. В тази справка се среща и твърдението, за което няма други източници, че през 1942 г., след като Одеса е окупирана от германските части и техните съюзници, свещ. Василковски е посетил града, където е организирал публични събрания и е говорил против комунизма. Допълнено е, че „след 9 септември се проявява като прикрит реакционер и поддържа връзки с познатия опозиционер Алекси Марко Марков, с когото живеят в една квартира”.[5]

С радиограма от 8 юни 1946 г. Държавна сигурност съобщава, че „разрешава въдворяването във вътрешността на страната” на три лица, сред които и Петър Василковски, които „могат да си изберат местожителство, без да се записват, но и без право да напускат мястото”.[6] Петър Василковски избира да живее в Карлово, но телеграма от 23 юли 1946 г. информира, че не се е явил там, а е отишъл в София да се оперира.

Това се потвърждава и от болницата на руския Червен кръст в София, която издава бележка, че той наистина се намира на лечение там от 28 юни. Същото се потвърждава и от ръкописна молба на самия свещеник, който информира, че след като получава заповедта за интерниране е избрал и заминал за Карлово, но „по пътя разболех се със тежка болест (гноен апендицит), принуден бях да легна в болница и бях подложен на операция. Сега съм на излизане от болницата. Обаче след операцията аз чувствам себе толкова слаб, че не ще мога веднага да предприема преместването си и затова най-почтително моля Вас, господин началник, да се отсрочи моето изселване от гр. Тутракан на един месец, поради болестта. Прилагам медицинско свидетелство”. Молбата е написана на 22 юли 1946 г., а резолюцията върху нея е отрицателна. Така на 30 юли 1946 г. свещ. Петър Василковски и съпругата му Олга Петрова Василковска, до този момент регистрирани на ул. „Венелин” №11 в София, заминават за Карлово. Информацията за това е изпратена на етапния комендант, който на 30 юли 1946 г. потвърждава, че „двете лица се получиха в коменданството”.[7]

Следващата преписка в това дело е от началото на 1948 г., когато свещеникът иска разрешение да пътува до Тутракан. В молбата му от 13 февруари 1948 г. се посочва, че след като се изселил в Карлово, останал без никаква възможност за издръжка, което го накарало да започне да търси препитание на друго място. А тъй като наскоро получил известие, че майка му, която е на 76 г. и е останала в Тутракан, е тежко болна, моли да му се разреши да отиде и да вземе майка си, както и да се премести на друго място, където да си намери работа. Резолюцията е положителна по отношение на възможността да отиде до Тутракан, но е отрицателна по отношение преместването му на друго място, като се нарежда и занапред да остане в Карлово.[8]

Това са всъщност всички данни за живота на Петър Василковски преди съдбата му да се преплете с тази на Александър Солженицин. Според спомените на съвременници по-късно майка му наистина се премества да живее при него, докато съпругата му загива при битов инцидент с газова бутилка, без да има данни как и кога се е случило това. Според по-късни информации през 1948 г. той все пак успява да напусне Карлово и получава назначение като свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, където го заварват събитията в началото на 70-те години. Не е ясно дали това са всички данни, събирани за него от Държавна сигурност, или той е продължавал да бъде следен, но архивите са унищожени. По-вероятно изглежда първото, тъй като делото от началото на 70-те години не се позовава на други детайли от живота му, които да не могат да бъдат проследени по описаните до този момент документи. Вероятно той успява да се задържи далеч от вниманието на Държавна сигурност, служейки като свещеник в Старозагорска епархия.

Дело за оперативна проверка „Негодяй”

През 1973 г. светът следи с нарастваща тревога съдбата на Александър Солженицин. Удостоен с Нобелова награда за литература през 1970 г., през 1973 г. конфликтът му с властите в Москва ескалира, близките му хора са малтретирани, а сътрудничката му Елисавета Воронянска е доведена до самоубийство. Изправен пред опасността всички екземпляри от неговия Архипелаг ГУЛаг да бъдат унищожени, в края на 1973 г. Солженицин разрешава вече изнесеното копие в Париж да бъде отпечатано. Първият том излиза в края на 1973 г., което и става причина за острата реакция на Политбюро на съветската Комунистическа партия. В началото на 70-те години дисидентите вече са основна грижа на началника на съветското КГБ Юрий Андропов. Още през 1967 г. той създава специална структура, натоварена с борбата срещу „идеологическата диверсия”. По аналогия с Пето управление на КГБ, през същата 1967 г. и в българската ДС е създадено Шесто управление, натоварено със същите задачи. Освен интелектуалците, специален отдел в него наблюдава и процесите в Българската православна църква. За заместник-началник на това управление е назначен полк. Иван Димитров.

Изгонването на Солженицин става причина кампанията за неговото очерняне да се разпростре в цяла Източна Европа.[9] Част от тази кампания е и спирането на всички канали за разпространение на неговите съчинения. През 1973 г. българската Държавна сигурност разкрива нелегална мрежа за разпространение на антисъветска литература в България, като най-голям интерес службите проявяват към книгите на Солженицин и Бердяев. На езика на службите разкриването на тази мрежа се означава като „реализация” на груповата разработка „Комари”. Покрай тази разработка във фокуса на службите отново влиза и свещ. Петър Василковски.

Това се случва на 20 януари 1973 г., когато началникът на отдел 03 в Шесто управление изпраща на ДС - Стара Загора справка за „лицето Петър Василковски, свещеник в Казанлък”, с указание за завеждане на ДОП (Дело за оперативна проверка). Искането е в изпълнение на „резолюция на др. Димитров”, заместник-началник на Шесто управление, като в писмото се нарежда „да се набележат и проведат срочно АОМ (Агентурно-оперативни мероприятия)” с цел проверка на посочените данни. В приложената справка се посочва, че свещ. Петър Василковски е засечен в „близка връзка” с обектите, протичащи по разработка „Комари”. Подозиран е, че „чете и разпространява инкриминираната литература с антисъветско съдържание”, като конкретно е засечен да изпраща на друг човек книга на Николай Бердяев. Допълва се, че на „12 юли 1972 г. непознато лице е съобщило на обект „Фанатичка” – Катрин Лвов, че е предало книги на отец Петър”. Според други данни, обектите на разработка „Комари” с кодови имена „Стареца” и „Химика” признават, че са получили от Петър Василковски книгата на Солженицин Август 1914 и Великопостното писмо на Солженицин до Московския патр. Пимен, преведено на български. В този разговор „Старец” определя Василковски като „надежден човек”, който сам може да прецени дали и как да разпространява писмото на Солженицин. И допълва: „Да, отец Петър е голям умник, голям умник, той знае и във всеки случай хората познава по-добре от мене”. Справката завършва със сведението, че когато отецът пътувал до Съветския съюз, взел със себе си един екземпляр от книга на Николай Бердяев, но при преминаването на съветската граница се уплашил да не бъде заловен и изхвърлил книгата. Подписът под тази справка, данните за която явно са събрани с оперативни средства, е на началника на отдел 05 в Шесто управление, а върху нея действително стои резолюцията на заместник-началника на Шесто управление Иван Димитров, която гласи: „Др. Дамянов, Василковски да се вземе на ДОП”.[10]

Заповедта на Центъра е изпълнена на 7 март 1973 г., когато е одобрено предложение на Петър Василковски да бъде заведено дело под псевдоним „Негодяй”. В аргументацията се казва за получени данни, че „лицето Петър Василковски, свещеник в Девическия манастир в Казанлък, сега пенсионер, разпространява инкриминирана литература”. Посочва се, че е пренасял такава литература в СССР и е близък с обектите на разработка „Комари”. В Русия има един жив брат, а в България на гости му е идвала братовата му дъщеря. Допълва се, че в миналото е бил съден в СССР, а от 1948 г. до сега служи в манастира в Казанлък. Като негативна характеристика е допълнено, че „минава за много издигната личност. Чете много и е ревностен защитник на религията”.

Предложението е придружено от проучване от 6 февруари 1973 г., в което се повтарят известните до момента данни. Допълва се, че освен че е вдовец, майка му Евгения също е починала и се уточнява, че е български поданик от 1 януари 1941 г., а като „свещеник в Левскиград[11] не е имал никакви политически прояви”. Справката явно е изготвена по повод желание на Василковски да пътува на екскурзия, тъй като завършва със становището „на същия ДА СЕ ОТКАЖЕ да отиде на екскурзия в Италия”.[12]

На пръв поглед това е всичко. Делото е прекратено на 22 февруари 1974 г., когато заместник-окръжният началник на МВР в Стара Загора одобрява предложението за снемане на ДОП „Негодяй” в архив. Аргументацията е кратка: „През месец ноември централизираната разработка в София беше реализирана и свещ. Петър Василковски беше задържан и разпитан с цел ползване за свидетел, тъй като е много възрастен. На 12.1.1974 г. същия получи удар и почина”.

Какво се случва между 7 март 1973 г, когато разработката е открита, и 22 февруари 1974 г., когато делото е закрито поради смъртта на свещ. Петър Василковски? Отговорът на тези въпроси не се съдържа в делото на самия свещеник, но наличните данни позволяват частичното възстановяване на събитията по други досиета и разработки.

Кратка преписка в неговото дело посочва, че отецът е бил задържан на 6 септември 1973 г. и освободен на 14 септември същата година. При задържането му е съставен протокол за лично претърсване, според който в него са намерени пари в брой (135 лева), ръчен часовник, както и лични вещи, сред които „медальон, кръстче, химикалки, подрасник зелен, расо черно, жилетка вълнена”, както и малко лекарства. На свещеника е наложена мярка „задържане под стража”. На 14 септември 1973 г., при напускането на ареста, той се подписва, че е получил обратно личните си вещи.[13]

„Писмото на Солженицин ми направи много голямо впечатление със своята смелост”

Както беше посочено, причина за задържането на свещ. Василковски е „реализацията” на делото на Групова разработка „Комари”, по която основни обвиняеми са Владимир Макаров, Теодосий Беляковски и Катрин Лвов. Присъдите срещу т. нар. група „Макаров-Лвов-Беляковски” са произнесени на 13 февруари 1974 г. Тримата са обвинени в разпространение на литература и клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй в НРБ и СССР и са осъдени съответно на пет, четири и три години затвор. Най-възрастният от тях, Теодосий Беляковски, оцелял в сталински лагер, умира в затворническата болница в Ловеч през 1975 г. Владимир Макаров излежава присъдата си, а след това му е разрешено да замине за Франция, където остава до смъртта си през 2007 г. Днес за този процес свидетелства Катрин Лвов-Макаров, която тогава е 33-годишна. Родена във Франция, потомка на руски емигранти и православна по изповедание, тя започва редовно да посещава България като студентка по българска филология и се сближава с част от руските емигранти в страната. Малко след като е осъдена по това дело, през март 1974 г. тя е помилвана и се завръща във Франция, а след излизането от затвора на Владимир Макаров се омъжва за него.[14]

В следственото дело срещу тази „група” са съхранени материалите, които показват какво се случва с о. Василковски през седмицата, когато е в ареста. Той е привлечен по делото като свидетел, а не като обвиняем – както беше посочено, защото бил твърде възрастен. Запазени са шест протокола за разпит – по един от 12 и 17 септември, два от 19 септември, протокол от очна ставка от същия ден и още един последен разпит от 23 октомври 1973 г.

В свидетелските си показания о. Петър Василковски като цяло потвърждава подозренията, че е бил част от мрежа за разпространение на „инкриминирана” литература, което означава, че членовете на групата са съзнавали, че разменяните от тях книги са смятани от държавата за опасни. Свещеникът признава, че познава обвиняемите Теодосий Александрович Беляковски, Владимир Юриевич Макаров и Катрин Лвов. Посочва, че се е запознал с някои от тях още по време на пребиваването си в София за операцията през 1946 г. Тогава чрез Анна Макарова, медицинска сестра в болницата, той се запознава с брат ѝ Владимир Макаров. При по-късни идвания в София той отново гостува в дома им на ул. „Венелин” № 11, където се запознава и с Теодосий Беляковски. В показанията си той уточнява, че Беляковски е белоемигрант, който по време на Втората световна война се включва в т. нар. Руски военен корпус на Балканите, военна част от руски емигранти, която действа срещу югославските партизани, заради което след войната е осъден на 10 години затвор, които излежава в Сибир, преди да се завърне в България през 1955 или 1956 г., когато и о. Василковски се запознава с него.

Двамата се сближават поради общите си духовни интереси. Според показанията Беляковски е почитател на философията на Николай Бердяев, „който вярваше, че болшевизмът не може да се свали с кавалерийски дивизии, а само по пътя на еволюцията, чрез духовно възраждане”. Тъкмо от разговорите с Беляковски о. Василковски научава за съществуването в Съветския съюз на кръгове, които не са съгласни с „официалната държавна политика”, и чрез него той чува имената на Александър Солженицин, Пастернак, акад. Сахаров и др.

По-късно Беляковски му споделя, че разполага с книги от тези автори, носени му от западни туристи, и така отецът прочита Раковата болница на Солженицин. След като връща книгата, получава и чете В първия кръг. По същия път до него стига и известното „Великопостно писмо” на Солженицин.[15] За него отецът свидетелства:

„Беляковски ми е давал освен споменатите две книги от Солженицин и неговото писмо до Московския и на цяла Русия патриарх Пимен. Доколкото си спомням това писмо ми даде преди половин година. Писмото беше написано ръкописно. Аз го преписах на пишещата машина на манастира и даже го преведох на български език. Имах намерение да го дам на митрополита Панкратий, но след като се запознах със съдържанието, се отказах. В писмото си Солженицин, според мен неоснователно, обвинява патриарх Пимен, че не се грижел за Църквата и се поддавал на „атеистическата диктатура”. Върнах на Беляковски ръкописния текст на писмото на Солженицин, а също и един екземпляр от същото писмо, което преписах на пишещата машина. Писмото преписах в три екземпляра”.

По-нататък отецът обяснява, че по същия път е получил и книгите на Николай Бердяев – Мирогледът на Достоевски, Достоевски и Толстой, Духът на руската революция. Наред с това е чел и 20 писма до приятели на Светлана Алилуева, както и книгите на Милован Джилас Разговори със Сталин и Новата класа.[16] До него достигат и други издания на руския самиздат, сред които Декларацията за правата на човека на акад. Сахаров. В отговор на въпрос на следователя отецът пояснява, че книгите получавал лично, „на ръка”, в редки случаи по пощата, а понякога те били носени от монахини, пътували от София до манастира, но които „не знаеха какви книги носят, а само им казвах, че са руски книги”.

Другото сериозно подозрение към него е, че сам е разпространявал получените книги по време на пътуванията си в Съветския съюз. В отговор на такъв въпрос той уточнява, че е посещавал Съветския съюз четири пъти – през 1957 г., през 1961 и 1962 г. и през 1965 г. Пътуването през 1962 г. предприема с влак по маршрута Одеса-Крим-Батуми-Тбилиси-Ереван-Москва. Тогава има уговорка по време на престоя на една от гарите да се срещне с брат си Алексей, който също е завършил семинария. Затова иска да му подари фотокопирана една от книгите на Бердяев, която получава от Беляковски. Както уточнява свещеникът, „знаех предварително, че Бердяев не е желан автор в Съветския съюз”. Затова след една от проверките на границата, когато книгата не била открита, „се изплаших и унищожих фотокопието на книгата на Бердяев, която ми беше дал Беляковски”.

Разпитът продължава с въпроси за книгите, открити по време на обиска в килията, в която живеел в Казанлъшкия манастир. Тогава там са намерени Царството на духа и царството на кесаря и Духът на руската революция на Бердяев, за които свещеникът посочва, че ги е получил от Беляковски или от (проф.) Радко Поптодоров от Духовната академия.

На специален въпрос какво знае за „престъпната дейност на обвиняемия Владимир Макаров и каква инкриминирана литература сте получавали от него”, свещ. Василковски посочва, че от Макаров е получил Август 1914 на Солженицин и спомените на бащата на Макаров, озаглавени Моята служба в старата гвардия.[17] Тогава следователят му показва писма, разменени между него и Макаров, от които става ясно, че от Макаров е получавал и други „инкриминирани” книги, като по-конкретно е поискал книгата Месия на руския философ Мережковски. Под натиска на фактите свещеникът признава, че тъкмо от Макаров е получил Великопостното писмо на Александър Солженицин. За посланието отецът казва:

„Писмото на Солженицин до патриарх Пимен ми направи много голямо впечатление със своята смелост и решимост да се противопостави на атеистичното влияние. За да споделя това свое впечатление, аз реших да разпространя писмото на Солженицин, защото за мене като вярващ действително се изисква много голяма смелост, за да възразиш на един патриарх и даже да го обвиниш, че не се грижи за църквата”.

После пояснява, че понеже не можел да направи „добър превод на български език”, преписал писмото на два пъти по три екземпляра, които изпратил на шестима души, най-известен от които е еп. Николай, ректор на Духовната академия, на когото обаче го изпратил анонимно, защото не го познавал добре.

На въпрос дали познава Катрин Лвов и дали е получавал книги от нея, Василковски отговоря, че я е виждал общо три пъти, но я познава бегло, поради което и не може да каже какви са били отношенията между „Беляковски, Макаров и Катрин Лвов”. В края на разпита е запитан защо негови ръкописни бележки се откриват в полето на статията на Александър Шмеман, публикувана в брошурата Вестник на руското студентско християнско движение. В отговор свещеникът обяснява: „Посочените ръкописни текстове написах по повод на това, че някой, което е чел брошурите преди мене, е написал несправедливи придирчиви критически бележки. С написаното от мене аз му опонирах, макар че не знаех кой е той”.

Това е първият и основен разпит на свещеника. Както на този, така и на следващите разпити той следва тактиката да не отрича очевидното, но и да се опитва да премълчи това, което допуска, че следователите не знаят. Конфронтиран с други показания или събрани доказателства, той не отрича факта, че групата си е разменяла литература, за която всички са били наясно, че е нежелана от режима. Необходимо е да се подчертае, че както от следственото дело, така и от спомените на съвременници може да се заключи, че конспирация наистина е съществувала. Нейната цел е била разпространяването в България на руска литература, забранена в Съветския съюз, предимно от руски емигрантски автори, станали известни и на Запад. От тази гледна точка не може да се твърди, че обвиненията срещу „групата” са изфабрикувани. Както обаче посочва проф. Климентина Иванова, която също е получавала такава литература, заради което е и интернирана, никой от тази т. нар. „група” не е могъл да допусне до каква степен държавата ще се почувства застрашена от тяхната дейност.[18]

Наличието на конспирация се доказва и от втория разпит на о. Василковски, проведен от ст. лейт. Георги Христов Петков на 17 септември 1973 г. При него въпросите са насочени тъкмо към механизма на размножаване и разпространение на получената литература. В отговор на един от въпросите свещеникът потвърждава, че някои от книгите са били фотокопирани, но отрича да знае как точно е ставало това. Потвърждава, че опасните книги са били подвързвани с подвързия на други книги – така например книгата на Солженицин Август 1914 е била „замаскирана с подвързия на книгата Половин път до луната.[19]

Последният разпит, от 23 октомври 1973 г., е посветен конкретно на превода на писмото на Александър Солженицин до Московския патр. Пимен. От този разпит става ясно, че писмото е било преведено на български от Наталия, дъщерята на Теодосий Беляковски, докато тя е била на гости на свещеника в манастира. Василковски подчертава, че това става по негова молба и без съгласието на нейния баща, който не искал да замесва дъщеря си в тази дейност.

Делото на „групата Макаров-Лвов-Беляковски” е гледано през февруари 1974 г. Катрин Лвов-Макаров си спомня, че малко преди началото на процеса ѝ казват, че свещ. Василковски е починал. Не ѝ дават никакви други подробности, освен че по тази причина той няма да свидетелства на делото. По същата причина копие от смъртния акт се съхранява в следственото дело. В него се посочва, че Петър Захариев Василковски е починал на 12 януари 1974 г.,[20] а като причина за смъртта се изтъква „кардиогенен шок”.

„Изповед Василковски не е направил, тъй като е починал от разрив на сърцето”

Важен детайл е как реагира на тези данни църковното ръководство в лицето на прекия духовен началник на свещ. Василковски – Старозагорския митр. Панкратий. Както е известно, той е привлечен за сътрудник на Държавна сигурност през 1971 г. под кодовото име „Бойко”, а негов водещ офицер през 70-те години е първият заместник-началник на Шесто управление Иван Димитров. Тъкмо като заместник-началник на управлението полк. Иван Димитров е автор на указанията до ДС – Стара Загора да бъде заведено Дело за оперативна проверка на свещ. Петър Василковски. В този смисъл може да се каже, че Иван Димитров е човекът, който персонално ръководи цялата операция по делото за разпространението на антисъветска литература, доказателство за което е и изказаната му на 17 май 1974 г. „служебна благодарност” за работата му по ГДОР „Комари”. Същата година той е награден и с орден „Народна република България – 3 степен”.[21]

Макар и да е пестеливо на подробности, агентурното досие на митр. Панкратий показва, че свещеникът влиза в полезрението на службите още през ноември 1972 г. В рапорт за проведена среща с агент „Бойко” от 17 ноември 1972 г. Иван Димитров съобщава, че митрополитът е предал документи от заседанието на Синода, на което са били приети решения за създаване на международен отдел в Синода, който ще се възглавява от „Бойко”. Става дума за създаването на Отдела за външна и миротворна дейност към Св. Синод на БПЦ, който през следващите две десетилетия, оглавяван от митр. Панкратий, се превръща в основната институция, натоварена с икуменическата дейност на БПЦ и която с времето придобива все по-голяма независимост от същинското църковно ръководство. В донесението агент „Бойко” изразява разочарованието си, че на заседанието патр. Максим се е солидаризирал с отрицателното становище на Врачанския митр. Паисий, който изтъкнал, че според този проект новият „отдел щял да бъде Синод в Синода на БПЦ”. По тази причина след това митр. Панкратий провел разговор с патриарха, който на следващото заседание „може би и по други внушения” се „коригирал” и така предложението било прието.

В същия рапорт се посочва, вероятно в отговор на запитване на офицера, че в Казанлъшкия манастир „живее пенсионираният свещеник от руски белоемигрантски произход Петър Василковски, на около 70-години”. В заключение на агента е поставена задача „да изучи Василковски”.[22]

Името на свещеника се появява отново в агентурно донесение от 24 април 1973 г. Срещата е посветена на заседание на Християнската мирна конференция в Москва, но в края агентът получава конкретната задача „да прояви интерес как живее и каква литература чете свещеникът-пенсионер, бивш белогвардеец в Казанлъшкия манастир Петър Василковски”.[23]

Следващата среща с агент „Бойко” е едва на 21 януари 1974 г., дълго след направената „реализация” и арести по това дело и когато свещеникът вече не е между живите. В рапорта от срещата водещият офицер привежда и най-много подробности какво се случва през изминалата година. Посочва се, че в изпълнение на дадените му указания, „Бойко” е провел среща със свещ. Василковски. На тази среща „Бойко” пита свещеника защо „не го е информирал, че бил разпитван от органите на сигурност”. В отговор свещеникът казва, че не му е било удобно. След това уточнява, че е бил обвинен и „се признавал за виновен” в следното:

„че е получавал, чел и разпространявал литература с антикомунистическо и антисъветско съдържание от лица в София, доставяна зад граница.

Че е превел, напечатал и разпространил до няколко лица така нареченото „великопостно послание” на Ал. Солженицин до всеруския патр. Пимен.

Че е взел и се опитал да пренесе в СССР една книга на Бердяев, префотографирана, но поради уплаха на граничния пункт бил скъсал същата”.

След тези „обяснения” Бойко му казва, „че той е извършил и като гражданин, и като свещенослужител три големи престъпления, а те се свеждат до следното:

1. Че като руснак по произход той е извършил престъпление към неговото отечество и родина.

2. Че е извършил престъпление срещу Съветския съюз, страната, която ни освободи от фашизма и даде най-много жертви през време на Втората световна война.

3. Че той е извършил престъпление и голям грях пред Църквата и лично пред агент „Бойко”, който има над него известни му задължения. Необходимо е да размисли още веднъж за всичко, което е сторил, а може би и все още неразкаял се докрай и на следващата среща след няколко дни да направи пред него сакраментална (тайнствена) изповед за всичко.

На това предложение от страна на агент „Бойко” Василковски се е съгласил и обещал да направи тази изповед. Такава изповед обаче Василковски не е направил, тъй като на 12 януари е починал от разрив на сърцето.

От извършената проверка на притежаваните от него вещи и материали не се оказали такива, които представляват интерес за нас”.

По-нататък на същата среща и продължавайки темата, „Бойко” споделя, „че е целесъобразно той да постави пред патр. Максим и Синода на БПЦ въпроса за взимане на официално становище на нашата църква по Ал. Солженицин и неговите клеветнически издания против Съветския съюз”.

В отговор водещият офицер одобрява идеята, поради което разяснява на „Бойко” „кой е Ал. Солженицин и какво представлява неговото творчество, което се издава от западни централи и организации, и че е най-подходящо на страниците на църковния вестник да излезе изобличителна статия по случая и последната книга на Солженицин архипелаг Гулаг”. Агентът обещава това да бъде изпълнено, а в раздела „Задачи” е вписано агентът „да се опита тактично да прокара решение по Солженицин”.[24] От следващите срещи не става ясно дали тази инициатива на митрополита е била осъществена.

Това са всички документи, които към този момент могат да бъдат открити за свещ. Петър Василковски, роден през 1899 г. и починал през 1974 г. на 74-годишна възраст. Младостта си той прекарва в бягство от болшевишките гонения в собствената си страна, което в началото на 40-те години го довежда в България. За живота и дейността му в България през 50-те и 60-те години други данни няма, освен запазените снимки от посещението на Московския патр. Алексий в Казанлъшкия манастир през 1957 г., на които присъства и о. Василковски.

Съдбата му на „странична жертва” по делото на Александър Солженицин е показателна за режима, а и за състоянието на църковния живот в България в този период. На повърхността това изглежда като дело за спиране на разпространяването на литература с „клеветническо съдържание”, което е показателно за нивото на граждански свободи в страната. Няма съмнение, че комунистическият режим е имал основание да се страхува от опасността, която Солженицин представлява за него. Известно е, че излизането на Архипелаг ГУЛаг се приема за повратен момент, след който дори левицата на Запад отказва да се идентифицира със съветския комунизъм.

Косвено този случай поставя редица въпроси и за църковната история в периода на т. нар. „развит комунизъм” през 70-те и 80-те години. Свещ. Петър Василковски е един от свободомислещите хора в Българската църква, човек със същинска духовна нагласа, което неизбежно го отвежда до сблъсък с режима, макар и той да не е бил подготвен за този сблъсък. Основателно уплашен, след като е арестуван, той се опитва да нанесе възможно най-малко вреда на хората, въвлечени в цялата история. Случаят е показателен за ресурсите, които държавата може да мобилизира, за да смаже един такъв човек, включително като се възползва от влиянието си върху един от митрополитите на Църквата. Рапортите, съхранени в досието на агент „Бойко”, не могат да бъдат приети напълно безкритично, тъй като те препредават разговори, водени от други хора и на друго място. Дори детайлите в тези разговори да бъдат поставени под съмнение обаче, предадената в тях атмосфера е автентична, доколкото досието на митр. Панкратий често оставя впечатление за старателно изпълнение на поставените от службите задачи.

Освен като епоха на дисидентите, времето до средата на 80-те години в Източна Европа е известно и като период на „застоя”. Застой, в който публичността е доминирана от пропагандните клишета на режима, паралелно с които се развиват и редица подмолни култури, поставящи под съмнение тези клишета. О. Петър Василковски е представител тъкмо на тази подмолна култура, която, макар и не много забележима, съществува и в средите на Българската православна църква. Това е причината, поради която църковната памет за този период следва да обръща внимание не само на външната и институционална история на Църквата, но и на съдбата на свещениците или архимандритите, които се оказват конфронтирани с атеистичния комунистически режим само заради вярата си. И заради желанието си да четат и разпространяват книги, които носят „вътрешна свобода”.[25]

На снимката: свещ. Петър Василковски с монахини от Казанлъшкия манастир (вдясно от свещеника е неговата майка) – Архив на манастира „Въведение Богородично” в Казанлък; снимката е предоставена от Любов Хлебарова.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (136), 2018 (бел. ред.).

[1] Дължа благодарност на Катрин Лвов-Макаров, Любов Хлебарова и Таня Бонева, без които изследователските ми усилия за възстановяване на съдбата на о. Василковски щяха да бъдат напразни, както и на Борис Цацов за предоставените снимки от неговия личен архив.
[2] Всички географски названия са предадени както са записани в делото, макар днес да не могат да бъдат идентифицирани (с изключение на гр. Подолск в Московска област в Русия и разположения във Виницка област на Украйна Шарград или Шаргород).
[3] АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. СД, а. е. 5809, л. 1-5.
[4] Пак там, л. 6-7.
[5] Пак там, л. 10.
[6] Пак там, л. 11.
[7] Пак там, л. 17-18.
[8] Пак там, л. 20-22.
[9] Повече за кампанията срещу Александър Солженицин в България виж в: Христова, Н. Власт и интелигенция. Българският скандал „Солженицин”, 1970-1974 г., С. 2000.
[10] АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. III раз, а. е. 4523 (Ст. З), л. 3-5.
[11] Името на Карлово от 1953 до 1962 г.
[12] АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. III раз, а. е. 4523 (Ст. З), л. 8-9.
[13] АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 6, оп. 4, а. е. 1783, преписка 206 (открита на 6.9.1973 г., закрита на 14.9.1973 г.), л. 1-5.
[14] „… След няколко години хората ще имат възможност да научат” – разговор на Таня Галчева и Галина Петкова с г-жа Катрин Макаров, 15 юли 2012 г., публикуван на адрес: https://www.comdos.bg/dokumentite-progovaryat/p/page/2/openPost/2111. Виж още филма за Катрин Макаров от поредицата на БНТ „Отворени досиета”, 2014 г. (сценарист Христо Христов, по идея на Катя Атанасова, режисьор Любомир Младенов). Достъпен на адрес: https://www.youtube.com/watch?v=vBrUuQEurSI.
[15] Писмото на Александър Солженицин до Московския патр. Пимен е от 1972 г. Български превод на това писмо от Димитър Спасов виж в: Християнство и култура, 9 (32), 2008, с. 10-13.
[16] В оригиналните свидетелски показания всички книги са цитирани с техните руски заглавия. За удобство тук заглавията са предадени, както са известни в България според техните преводи след 1989 г. В показанията книгата Толстой и Достоевски е спомената сред трудовете на Бердяев, но вероятно се има предвид книгата Л. Толстой и Достоевский на Дмитрий Мережковски.
[17] Владимир Макаров е син на Юрий Владимирович Макаров (1886-1949) – офицер от руската императорска армия и участник в Първата световна война. След революцията живее в емиграция, отначало в България, след това във Франция, преди да се установи в Буенос Айрес. Неговите мемоари Моята служба в старата гвардия излизат за пръв път през 1951 г. в Буенос Айрес.
[18] Разговорът с проф. Климентина Иванова може да бъде видян в споменатия филм за Катрин Макаров от поредицата на БНТ „Отворени досиета”, 2014 г.
[19] Всички свидетелски показания са от АКРДОПБГДСРСБНА-М, IV – K 7578, ГДОР „Комари”. Следствено дело № 285/1973, вх. № 324/1974 г. по описа на Софийска градска прокуратура (те са цитирани по личния архив на г-жа Катрин Лвов-Макаров, която, съгласно Закона за досиетата, има пълен достъп до делото. В предоставените от нея копия не са посочени номерата на томовете от следственото дело).
[20] В биографични справки за свещ. Петър Василковски като година на смъртта може да се срещне и 1972 г., но смъртният акт категорично посочва за дата на смъртта 12 януари 1974 г. Същото се доказва и от предоставената от г-жа Любов Хлебарова лична кореспонденция до нея, сред която са и картички с коледни поздравления за 1972 и 1973 г.
[21] Биографията на Иван Димитров е класическа за първото поколение офицери на Държавна сигурност. Роден през 1925 г. в с. Костичовци, Белоградчишко, през 1941 г. той става член на РМС, преди 1944 г. е задържан и съден за политическа дейност. След като участва в „установяването на народната власт” в родното си село, през 1947 г. постъпва на работа в Държавна сигурност, като във всичките си биографични справки посочва, че има завършено средно образование и не владее чужди езици. След това бързо изкачва служебната йерархия, през 1963 г. получава звание полковник, през 1967 г. е назначен за заместник-началник на новосъздаденото Шесто управление, а от 1973 г. е негов първи заместник-началник. През 1981 г. е повишен в директор на Народната милиция и заместник-министър на вътрешните работи, какъвто остава до 1990 г. Като служител на Шесто управление е един от познавачите на проблемите на Българската църква, тъй като от 1962 до 1966 г. е водещ офицер на Неврокопския митр. Пимен, а още от момента на неговото вербуване през 1971 г. е водещ офицер на Старозагорския митр. Панкратий. Виж: АКРДОПБГДСРСБНА-М. ЛКД 51187, Иван Димитров.
[22] АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. Iр, а. е. 1324, РД № 28789, СС „Бойко”, л. 25-30.
[23] Пак там, л. 32.
[24] Пак там, л. 63.
[25] Определението е на проф. Климентина Иванова в цитирания филм за Катрин Макаров от поредицата на БНТ „Отворени досиета”.