На 11 юли през тази година (2020) за първи път Църквата почита като светец новопрославения преподобен старец Софроний (Сахаров), основател на манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, наричан също „Св. Софроний Богослов и Исихаст“. Получил харизмите на богословието и умната молитва, св. Софроний е един от най-ярките свидетели на православната вяра през 20 век. За читателите на Двери публикуваме откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, издание на митрополията на Верия и Ватопедската св. обител, която предстои да излезе на български език от Русенска св. митрополия.

Живял на света един човек, мъж с неугасима духовна жажда. Молил се дълго време с непрестанен плач: „Помилвай ме, Господи“. А Бог не го чувал!

Минали месеци и месеци в такава молитва и душевните му сили се изтощили. Стигнал до отчаяние и извикал: „Ти си неумолим!“. И когато с тези думи нещо във вкаменената му от отчаяние душа се пропукало, той внезапно видял живия Христос. Огън изпълнил сърцето му и цялото му тяло с такава сила, че ако видението продължало още миг, той щял да умре. Никога не забравил неизречимо благия, безкрайно обичащ, светъл и изпълнен с неописуем мир поглед на Христос. През следващите години на своя дълъг живот той свидетелствал неуморно, че „Бог е любов“ (Иоан 1:4-16), безкрайна любов, която надвишава всеки ум.

За този свидетел на Божията любов искам да поговорим сега.

Откъс от книгата „Съвременни преподобни отци“, предстоящо издание на Русенска св. митрополия. Докладът е прочетен на 25 юни 2010 г. на Павловите четения в гр. Верия (Бер), Гърция.

Ако някой поиска да се запознае с биографията на о. Ефрем, тя няма да му предложи някакви забележителни събития. Евангел Папаникитас е светското му име. Родил се на 6 декември 1912 г., в деня на св. Николай, в с. Амбелохори край гр. Тива. Завършил училище в Тива и после гимназия, а през 1933 г. отишъл на Света гора в Катунакя. През 1934 г. получава благословение да носи расо, а през 1935 г. приема великата ангелска схима с името Ефрем монах. На следващата година е ръкоположен за дякон и свещеник. В същата колиба той оставя последния си дъх на 14 (27) февруари 1998 г.[1]

Но това, което всъщност беше старецът Ефрем, не може да се опише и побере в нито една биография. Великите събития, които свързват светците, остават невидими и неописуеми. Синаксарите, които не просто разказват за събитията от живота им, но ги обясняват и тълкуват, също не отделят място за историческите описания, но подчертават истината, която се крие зад тях. А именно, че светците са „одушевени образи на живота според Христос“.[2]

На 2 декември Църквата чества паметта на новопрославения светец преп. Порфирий Светогорец или както е известен според мястото на своето подвизаване на Света гора – Кавсокаливит († 1991 г.). Той бе канонизиран през 2013 г. от Константинополската Вселенска патриаршия, но негови икони и стенописи в църкви и манастири имаше далеч преди официалната му канонизация. Старецът Порфирий, редом със св. Паисий Светогорец, са най-известните съвременни гръцки светци, чиято молитвена помощ търсят хора от целия свят. В България старецът Порфирий също е много почитан, макар че все още няма храм на негово име. През последните две години все повече българи отиват в този ден в неговия манастир, северно от Атина, за да почетат светеца на неговия празник.

Преп. Порфирий прекарва по-голямата част от живота си в центъра на гръцката столица, служейки в болничния параклис на Атинската болница – в квартал, известен с множеството си публични домове, наркомански средища и бездомници. В тази коренно различна от светогорската исихия среда Бог прославя Своя угодник с дар на чудотворство, прозорливост и редица други харизми, които рядко се събират в един човек. Преп. Порфирий обича безрезервно и безусловно хората, независимо от моралния им облик. Общува непринудено с проститутки и наркомани, без да ги презира от висотата на своята харизматичност и духовна чистота, както е с всички истински светци. Запазен е споменът за водосвета, който извършва на Богоявление в един публичен дом, скандализирайки по този начин благочестивите вярващи. Той обаче им отвръща: Аз не дойдох да осветя мястото, а хората! В резултат, не по-малко шокираните момичета започват да търсят общуване с благия духовник и изоставят порочния си път.

Анри Бремон нарича първия период на монашеството в Долен Египет „университет на пустинята“. Няма как да не признаем това определение за много удачно. От една страна, то предполага място, където завършилите „началното училище“ могат да търсят Бога, и в същото време е пресечна точка на най-различни насоки на мисълта. За да видим колко своеобразна е била неговата роля, е важно да определим какво разбираме под този не съвсем точен термин отци-пустинници.

Очевидно това словосъчетание се използва за обозначаване на всички ранни автори-монаси, които е невъзможно да обединим под някакво по-точно название. Всъщност този термин се прилага поначало за всеки вид древна литература.

Така например, в сборника, наречен Животът на отците-пустинници (Париж, 1961 г.) виждаме последователно жизнеописанията на Антоний, Пахомий Велики, Яков Низибийски, Юлиан Пустинник и други отшелници от Сирия и Месопотамия, а в друг сборник под същото заглавие Отци-пустинници (Лондон, 1936 г. и 1962 г.) срещаме откъси от Йероним Стридонски, от Historia Monachorum, от Apophtegmata Patrum, от Йоан Касиан, от Йоан Мосх.

По-нататък ще използвам словосъчетанието „отци-пустинници“ в тесния смисъл за отшелническия начин на живот през 4 и 5 в. в пустинята на Долен Египет. За тази форма на монашески живот ни е известно от редица източници: „Житие на св. Антоний“, Лавсаик, Historia Monachorum, историците на църквата Сократ Схоластик и Созомен, Йоан Касиан и др.

За избора на житейски път на архиепископ Серафим (Соболев)

Различни са пътищата за спасение на хората; различни са и пътищата, по които някои стигат до избора на монашеството. Като студент имах двама приятели, и двамата от долния курс: Виктор Р. и Колечка С. След това всички се замонашихме, но всеки по различен начин подходи към това решение за високо духовно, но и опасно житие. Виктор – така го наричаха всички, с пълното му име, заради сериозността на неговите възгледи и поведение: не помня някога да се е смял открито, най-много да пусне някоя по детски мила усмивка. Нисичък, с едни замислени тъмни очи, с високо и широко чело, с бавни движения; но в душата му кипеше силен живот – не можеше да бъде наречен «топлохладен». Вътрешните му преживявания обаче бяха съкровени; към решенията той пристъпваше задълбочено, «принципно» (Виктор беше изключително способен ‒ най-задълбочен от трима ни), рационално. И когато постигаше нещо в ума си, предприемаше и съответните действия ‒ тихо, без много шум, но твърдо. И тогава не му трябваха никакви откровения, видения и дори прозорливи старци – и без това му беше ясно какво да прави.

По този път той стигна не само до убеждението за превъзходството на безбрачието и иночеството, но и до практическия извод за себе си, че трябва да приеме монашеството.

‒ Аз, ‒ ми каза той веднъж, ‒ не бих могъл сега да се отдам на манастирското иночество ‒не ми е по силите още, и нямам такова желание; но към ученото монашество, с Божията помощ, ще се присъединя: този път ми е ясен.