Продължение от Манастирът „Есфигмен”

7. Руският скит „Св. пророк Илия”

Една особена група зилоти, наред с матеевците и флоринците, доскоро бяха монасите от руския „Св. пророк Илия”. Този скит, обновен и въздигнат през 1756 г. от големия руски исихаст и повижник преп. Паисий Величковски († 1794 г.), се намира на територията на монастира „Пантократор”. Преди Октомврийската революция там се подвизават близо 300 монаси и послушници. След това, постепенно броят на монасите рязко спада, а сами поддържат връзки с руското емигрантско духовенство, формирало т. нар. Руска православна задгранична църква[1] (РПЗЦ). В тези години скитът всъщност се намира под нейна юрисдикция, в разрез със светогорския устав. На богослуженията, вместо Вселенския патриарх поменават предстоятеля на РПЗЦ – по същите причини, както и останалите зилоти. Следва да се отбележи, че официалната позиция на РПЗЦ, както и на монасите от скита „Св. пророк Илия” винаги е била умерена. Въпросът с признаването на тайнствата на „официалните” православни църкви никога не е стоял на дневен ред. Напротив, известни са случаи на съслужения между отделни нейни клирици и епископи (Берлински еп. Марк[2]) с представители на други православни църкви (диоцез на Сръбската православна църква в Америка, Хилендарски монастир и др.). Дълго време дори се говореше за канонично общение на РПЗЦ с Йерусалимската патриаршия. По свидетелствата на очевидци, клирици на РПЗЦ са посещавали Света Гора с препоръка на Вселенския патриарх[3] и са вземали участие в празничното богослужение на 20 юли (2 август).[4] Самите скитски отци разказват, че години наред са нямали проблеми с монастира, към който е принадлежал скитът – „Пантократор”. На зилотизма им не гледали с добро око, но никога не го поставяли като условие за тяхното оставане в обителта. На монастирските празници братята от скита помагали в кухнята, а от „Пантократор” им давали одежди, когато на Илинден идвал владика (от Задграничната църква) да служи. Ще цитирам откъс от „Отвореното писмо” на архим. Серафим и братята, за да хвърля светлина върху причините за техния зилотизъм.

Продължение от Зилотите на Света Гора (исторически обзор)

3. Монастирът „Есфигмен”

„Есфигмен” е една от двадесетте „първенствуващи, царски, патриаршески и ставропигиални” атонски обители с дълга и славна история. Преди да изложа историята за неговото попадане в ръцете на зилотите, ще дам някои пояснения относно статута на Света Гора като монашеска общност.

3.1. „Основен принцип в съществуването на Света Гора е този за църковното и административно единство на всички първенствуващи[1] свещени обители, благодарение на което говорим за Света Гора, а не за сбор от монастири. Нарушаването на този принцип води до накърняване съществуването на Света Гора и на хилядагодишното ѝ устройство. Целият въпрос има и сериозни национални измерения”.[2]

3.2. Църковното единство и общение се проявяват чрез общата принадлежност към непосредствената юрисдикция на Вселенска патриаршия, под височайшия надзор на която се извършва точното съблюдаване на светогорските уставни положения от духовната им страна, като на богослуженията не се позволява поменаването на друго име, освен това на Вселенския патриарх. Първенствуващите монастири са задължени да имат пълно църковно общение помежду си и да участват в общите тържества и богослужебни събрания.[3]

1. История и съдържание на термина

Терминът „зилот” (гр. ζηλωτής – ревнител) е познат още от Стария Завет (напр. Изх. 20:5; 1 Ездр. 8:72; 2 Мак. 4:2). В Новия Завет също се среща няколко пъти (Лука 6:15; Деян. 21:20; 1 Кор. 14:12; Гал. 1:14; Тит 2:14). В различните исторически периоди той се използва за обозначаване на различни религиозно-политически движения (партии).

В древноеврейската история е познато движението на зилотите (наричани още сикарии), което се заражда през 1 век и се обявява срещу езическата култура и против самата юдейска върхушка. Те участват активно в Първата Юдейска война, антиримско въстание от 66-70 г. По социален състав принадлежат към низши и маргинализирани обществени слоеве. С падането на Йерусалим (70 г.) и Масада (73 г.) зилотите повече или по-малко изчезват от изворите, за да се появят отново сред месианските следовници на Бар Кохба по време на Втората Юдейска война (132-135 г.).[1]

Във византийския гръцки терминът се среща с религиозното си значение, като още в Новия Завет (Рим. 10:2 – „ревност имат, ала не по разум”) възприема и своята отрицателна окраска, валидна и днес. В историята на Византия още от 9 век е позната т. нар. партия на зилотите. Те са поборници за независима от държавната власт Църква, подценяват образованието, фанатично са привързани към църковните традиции. Като имат на своя страна по-голямата част от монашеството, оказват чувствително влияние над народа. По отношение на Запада са противници на унията. Изказано е мнение (А. Василиев), че в 14 век тази религиозна партия е реорганизирана и започва да се меси и в политическия живот, показвайки реформаторски уклони и ползвайки се с народната подкрепа, поради тогавашните обществени безредици.[2]