Днес ще говорим за стареца Порфирий – един голям съвременен светец, и ще направим това не просто за да разкажем някаква история, а за да видим как онова, което се преподава в Църквата, е не просто някакво учение, а реалност и опит.
Нека първо ви разкажа как се запознах с него. Бяхме съседи. Той живееше в Кавсокаливия, а аз в Неа Скити. Всички бяхме слушали за него. Затова решихме да отидем да го видим. Отидохме сутринта. Старецът беше под едно дърво и ядеше нещо. Отидохме да го поздравим. Той ни каза, че не може да ни приеме, защото е болен. Попита ни откъде сме, а после отиде в стаята си, а ние си тръгнахме. Един монах дойде при нас и ни каза:
- Вижте, старецът не се чувства добре, следобед ще бъде по-добре, почакайте и ще ви приеме.
Ние бяхме с нашата лодка, т. е. разговорът ни беше на отдалечено място. В същото време чухме звън на камбанка – това беше камбанката, която старецът използваше, когато искаше нещо. Монахът, който беше с нас, отиде при него и старецът му каза:
- Защо каза на отците, че следобед ще бъда по-добре? (Беше невъзможно да ни е чул!). Кажи им веднага да тръгват, защото следобед времето ще бъде много лошо и няма да могат да се приберат с лодката.
Монахът дойде и ни каза, че трябва да тръгваме, защото времето щяло да се развали. Ние погледнахме небето, нямаше изгледи за това. Е, след като е казал, тръгнахме. Едва успяхме. Следобед небето сякаш се отвори… Това беше първата среща.
"При мен идвайте, моля, с прости въпроси. За умни беседи търсете академици"...
Продължение от 
Винаги съм изпитвал вътрешна съпротива срещу опитите да ни бъде наложена традиционната за мнозина представа, че хуморът не е присъщ на светостта, че е чужд на православието и Църквата, че една от най-характерните черти на православната святост е строгостта. Може би затова винаги дълбоко съм се впечатлявал от неподправените, сияещи в усмивка лица на съвременните светци и старци, запечатани за поколенията с помощта на това прекрасно техническо достижение – фотографията. От скромния си опит мога с увереност да кажа, че усмивката и здравият хумор винаги са били неразделна част от православната духовност и верен критерий за зрелостта на един или друг духовник. Топлотата и усмивката разрушават моментално стените на предразсъдъците и създават чувство на увереност, сигурност и комфорт още при първата среща между духовника и търсещия помощта му, докато студеният, сериозен и лишен от всякакви емоции и благост израз издигат непреодолими прегради дори и пред най-добрите намерения. Както казва преп. Серафим Саровски: „Този, който е презрял света, е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страстите”. За отец Иларион - старецът, с който искаме да запознаем нашите читатели днес, „хуморът е особено необходим на монасите, дори заради това, че той е свойствен за безгрижните и бедните, които нямат какво да губят и от какво да се страхуват. И наистина, от какво да се страхува дълбоко вярващият човек, ако той във всичко се осланя на Бога: ‘Господ е моето спасение, от кого ще се плаша?’ (Пс. 26:1), и какво може да загуби, ако дори смъртта за него е придобивка, по думите на ап. Павел?”
