Свещеникът надникна от олтара, за да види дали диригентът на хора е готов да започне часовете преди св. Литургия. Тъкмо преди да каже „Благословен Бог наш”, неговото новопокръстено чадо Бил направи "велик вход" в храма. Той тъкмо се беше върнал от последното си поклонническо пътуване в един манастир. Бил или Василий, както той настояваше да му казват, беше един най-обикновен приел православието евангелист, добре подстриган, неженен и току-що започнал първата си работа след колежа. Той бе открил Православието в една книжарница и с голяма ревност прегърна вярата. Бе миропомазан след 6-месечна катехизация, по време на която той изчете всички книги за православието, които успя да намери. След една година Бил реши, че е добре и благочестиво да обикали манастирите. Тогава започна и неговата промяна.
Той стана по-набожен и по-сериозен към вярата си, но в същото време започна да се държи, да кажем... странно. Като например тази неделна сутрин. Бил-Василий не искаше да влезе както останалите в храма. Държейки молитвената броеница в ръце, той направи велик поклон на входа на храма и след това коленичи и удари глава в земята пред всяка икона в църквата. Това беше такова представление, че никой не следеше службата.
След това, тъкмо преди началото на литургията, Бил се приближи до страничната врата на олтара и обяви, че желае да се изповяда и че има големи затруднения със св. отци. Свещеникът, който беше търпелив със зилотстващи младежи, излезе да чуе изповедта му.
„Аз съм най-големият от всички грешници”, започна както обикновено Бил-Василий. След това той прочете своя списък грехове, само четири страници тази сутрин. „И направих само 200 земни поклона, а не моите обичайни триста, и прочетох само четири акатиста, така че не съм съвсем готов за причастие. Освен това преди малко изпих една чаша кафе, но след като всички го правят, мога ли да приема причастие?”
Свещеникът беше слушал всичко това и преди. Какво трябваше да каже? „Ти изчете всички тези молитви и имаше време за чаша кафе?”
„Светите отци казват, че трябва да се прочетат тези молитви, но аз не можах да стоя буден, за да направя всички поклони и затова пих малко кафе. Но нали всички в тази юрисдикция закусват преди литургия? Чух, че еди-кой си епископ пиел кафе с безбожните католици преди св. Литургия. Освен това беше три часа, когато изпих кафето си, а сега е вече десет”.
Свещеникът попита: „А не можеше ли по-рано да си кажеш тези молитви?”
„В книгата, която чета сега, пишеше, че молитвите трябва да се казват след полунощ, защото тогава е най-силна борбата с демоните. Освен това Мадона имаше „Събота вечер на живо” и нейните клипове ме въведоха в голямо изкушение, затова трябваше да направя всички тези земни поклони”.
Отецът наистина не знаеше с какво да започне. „Отче - каза внезапно Бил, - не мислите ли, че е време да станем по-традиционни, например да изхвърлим тези парафинови свещи и да започнем да употребяваме восъчни. По-православно е. Освен това, много ме смути фактът, че вчера хорът чете половината от молитвите на бдението, вместо да ги пее. И за сгрешения календар също! Три часа ми отне, за да сравня текста на вчерашното бдение с истинския календар. Страхувам се, че ще трябва да си намеря друга юрисдикция, която е по-православна. Нима аз съм единственият в тази енория, който знае как трябва да бъдат нещата? Освен това поканих моя старец да се срещне с вас и той ще изправи грешките ви по тези въпроси. Той ми каза, че трябва да вършим всичко правилно, така както го вършат и те, иначе ще отидем в ада”.
Отецът вече изгуби търпение, поглеждаше часовника си – беше 10,20 ч. „Добре, виж сега, Василий, има доста въпроси, които трябва да обсъждаме, но не когато цялата църква те чака да свършиш. Кога за последен път се причастява?”
„Вчера, в манастира, където бях. Мисля, че там най-накрая намерих духовния отец, който заслужава моето послушание”.
„И кой е той?”
„Отец еди-кой си, от манастира в планините. Той ще дойде да служи с теб в неделя”.
„Бил..”
„Василий.”
„Василий, този човек е отлъчен от много години. Не мога да служа с него! Кой те благослови да ходиш там? А още повече да му оказваш послушание? Че и да го каниш да служи тук!?”
„О-о-о, значи и вие ще преследвате праведника? Знаех си аз, чувствах в сърцето си, че той е истинен православен! Освен това той вчера ме кръсти, като направи това, което вие не направихте при миропомазването ми. Да.. защо всъщност идвам тук? Мястото ми е при него, където мога да науча критериите на истинското православие. А не да стоя в тази модернистка, икуменическа юрисдикция. Моят духовен отец може и да е отлъчен, но е верен на Бога, а не на тези безбожни епископи. Знам това, защото го чувствам в сърцето си..”
„Добре, де - каза отецът, вече изнервен, – защо идваш да се причастяваш тук тогава?”
„Какво-о-о?! Вие ми отказвате правото на причастие?!?” – той се обърна и изхвърча навън.
„Какво-о-о?! Вие ми отказвате правото на причастие?!?” – той се обърна и изхвърча навън.
Манастирският живот срещу енорийския живот
Историята може да звучи екстремно, но тя не е необичайна. Тя е пример за това, как хора, особено неопитни в духовния живот, могат да тръгнат да обикалят по манастирите с погрешни намерения и очаквания, водени от погрешен дух.
Увеличаването на манастирите в Америка през последните 30 години и особено през последните пет даде възможност на вярващите православни християни да посещават като поклонници манастирите и да се докосват до техния дух. Манастирът е място, където литургичният и духовен живот се практикува в неговата максимална форма. Този максимализъм се изразява по различен начин – включително дългите служби, строгата аскетична дисциплина, консервативното отношение към неща като език, стил, облекло... Дотам, че някои бъркат монашеския консреватизъм с ретроградност и специфична културна и национална идентеничност. Но това е грешка.
Увеличаването на манастирите в Америка през последните 30 години и особено през последните пет даде възможност на вярващите православни християни да посещават като поклонници манастирите и да се докосват до техния дух. Манастирът е място, където литургичният и духовен живот се практикува в неговата максимална форма. Този максимализъм се изразява по различен начин – включително дългите служби, строгата аскетична дисциплина, консервативното отношение към неща като език, стил, облекло... Дотам, че някои бъркат монашеския консреватизъм с ретроградност и специфична културна и национална идентеничност. Но това е грешка.
Манастирите въплъщават православната култура, независимо от етническата окраска, която тя може да притежава. Това е универсална култура, създадена от светите отци и майки на Православната църква чрез тяхното лично посвещение и послушание. Монашеската култура не е нищо друго, освен покорност на Евангелието чрез следване на нашите духовни отци, които са начертали пътя как да живеем Евангелието в неговата пълнота. Да посетиш манастир означава не просто да посетиш определена общност в определено място и време. Това значи да влезеш в тази жива християнска култура, която е предавана от поколение на поколение чрез св. отци.
Монашеството като покаен път е коренно различен начин на живот от този, който водим в света със семейство и работа в рамките на енорията си. Хората живеят забързан живот в света и не са в състояние да следват литургичния живот на манастирите. От своя страна манастирите са много важни за живота на енориите: те са като резервоари на живата традиция в нейната чистота, носена от хора, които са преживели Евангелието по един радикален начин. Монашеството може да вдъхнови живота на хората в света, да подтикне вярващите към по-голяма самоотверженост за Христос и Евангелието, да осигури място за лечение и духовно съсредоточаване.
Но историята на Бил-Василий е илюстрация, че съществуват и големи съблазни, в които хората могат да изпаднат, посещавайки манастирите. Тези изкушения са свързани с духовната гордост и прелестта, която може да я последва.
(следва)
Публикувано в AGAIN magazine
Превод от англ.: Златина Иванова
Публикувано в AGAIN magazine
Превод от англ.: Златина Иванова
