Абортът като избор

И все пак никой не е доволен от статуквото – цялата ни култура е пропита от подсъзнателна неловкост по отношение на абортите. Презумпцията, че ще са достъпни, преобърна из основи очакванията ни към поведението на жените – сексуално и изобщо. Как бихме могли да живеем без аборти?

Струва ми се, че ключът се крие в разбирането на причините за това една жена да направи аборт. Преди няколко години в една своя статия за списание писах как “на никоя жена не й се приисква да направи аборт - не и по начина, по който й се прищява сладолед или Порше. Тя иска аборта така, както животното, попаднало в капан, иска да прегризе собствения си крак.”

За моя изненада тези редове разкриха елемент на единомислие насред задънената улица. Те не само бяха подети от противниците на аборта, но станаха и “Цитат на седмицата” в бюлетина на Асоциацията по семейно планиране, както и “Цитат на месеца” в бюлетина на Привържениците на свободния аборт. Очевидно симпатизиращите на свободния аборт бяха съгласни с противниците на абортите, че независимо от идеологическите им различия, абортът е ужасен избор.

Целта на изследователския проект в основата на тази книга беше да затвърди този консенсус, като намери отговори на следните въпроси: Защо жените прибягват до аборт? Можем ли да идентифицираме проблемите и да преценим способността си да ги разрешим? По отношение на какво можем да свършим по-добра работа? Как можем да живеем без аборти?

Анкета сред управителите на центрове за бременни

Един очебиен източник на отговори бяха хилядите центрове за бременни из страната – ресурсни програми, които предлагат съветничество с оглед запазване на бебето, както и подслон, дрехи и всякаква друга помощ безплатно за бременните жени. Вероятно никой друг няма повече опит в анализирането и разрешаването на проблемите на бременността. Направих анкета с помощта на професионални статистици, анкетьори и специалисти по грижи за бременната жена и разпратих близо две хиляди екземпляра. Отговорите се получаваха в кабинета на Джеймс Роджър, професор по психология в Уийтън Колидж с богат опит в статистиката и методологията на проучванията. Асистентката му, Ейми Милър, въведе данните и изготви крайния доклад.

Получиха се любопитни резултати. Аз бях изготвила въпросника около ядрото на проучване от 1988 година на института Алън Гутмахер (организация, свързана със “Семейно планиране”). В това проучване, на абортирали пациентки се задаваха въпроси за причините за аборта, като се предлагаха тринадесет категории – “направен бе опит да се включат всички възможни причини, водещи до аборт”, твърдяха авторите. Въпреки това ние успяхме да разширим списъка до двадесет и седем, като добавихме категории за пречките за осиновяване, за домашното насилие, за нуждата от подслон или грижи за детето, и така нататък.

Помолихме управителите на центровете да посочат кои от тези ситуации се срещат най-често при работата им с бременни жени и също така ги помолихме да посочат кои проблеми са най-трудни за разрешаване. За наша изненада едно и също нещо излезе начело и на двата списъка: “Осиновяването изглежда прекалено трудно (практически или емоционално).” Една бременна жена едва ли ще изтъкне това като причина да направи аборт, но в центровете за бременни явно намират затрудненията в представянето на осиновяването като приемлива възможност за главна пречка при убеждаването на жената да избере живота на бебето.

Този резултат също предполага, че проблемите, които възникват след раждането, са по-обезкуражаващи отколкото проблемите по време на самата бременност. Ако бременността бе единственият проблем, осиновяването нямаше да е от никаква помощ.

Втората най-често цитирана причина беше, че съпругът или партньорът отсъстват, че са неблагонадеждни или не оказват достатъчна подкрепа. На трето и четвърто място стояха твърденията на жената, че не може да си позволи бебето точно сега и че отглеждането на дете ще се отрази неблагоприятно на работата или образованието й. Отново и двата проблема се отнасяха към ситуацията след раждането, а не по време на бременността. Петата причина беше, че самата бременност ще се отрази неблагоприятно на образованието или на работа.

Един допълнителен въпрос в края на анкетата получи учудващ, но и доста насърчителен отговор. “Склонни ли сте да работите съвместно със защитници на абортите за облекчаването на тези проблеми, ако личните убеждения относно аборта не се повдигат като проблем?” Огромна част – 79% - отговориха с “да”. Някои бяха записали, че вече го правят – например търсят помощ от активисти на движения против домашно насилие или в помощ на жертви на изнасилване.

Доколкото знам, в единствените две други подобни проучвания при жени събирането на информация за причините за техните аборти не е била основна цел; те са се концентрирали основно върху стреса след аборта.

Обсъждания в групи жени, претърпели аборт

Исках също така да чуя непосредствено какво имат да кажат жени, претърпели аборт, на обсъждания в малки групи. Оказа се, че е невъзможно да се измисли метод, който да събере представителна извадка произволни жени и в същото време да гарантира поверителност. Накрая помолих по една консултантка на жени, преживели психическа травма след аборта, от различни градове да подбере по пет до десет от клиентките си. Повечето от тези жени сега са защитнички на износването, но настоящата им позиция не е особено свързана с темата; в даден момент всяка е била достатъчно склонна на аборт, за да го извърши. Именно за този период от време, когато се е взимало решението за аборт, исках да науча повече.

Посетих общо седем града в Америка: Лос Анджелис, Кливланд, Чикаго, Вашингтон, Финикс, Тампа и Бостън.

Докато четири от петте най-често цитирани от центровете по бременност проблеми включваха практически нужди, жените в групите без изключение говореха за натиск във взаимоотношенията; всяка казваше, че е направила аборт или за да угоди на някого, или за да предпази някого. До абортите се е прибягвало за да се угоди на бащата на детето, който настоявал за това по различни начини – от откровена принуда до пасивна липса на подкрепа; за да се угоди на един или двамата родители (най-често на майката на жената); или за да се презпазят родителите, смятани от жената за неспособни да понесат стреса от бременността. Никоя не каза, че е абортирала, защото се е страхувала, че родителите й може да я наранят физически.

Несъответствието между причините, цитирани от центровете, и тези, посочени от извършилите аборт жени, е много любопитно. Може би жени с много интензивни проблеми във взаимоотношенията не отиват в такива центрове. Може би се притесняват да изложат личните си проблеми на учтивия непознат в центъра. Или може би това е един от триковете на паметта: спомените за практическите проблеми се изличават ведага след разрешаването на проблемите, докато спомените за емоционалната болка имат дълготрайно въздействие. Когато помоля: “Разкажете ми как се случи така, че стигнахте до аборт”, може би онова, което тя си спомня най-добре, е изражението на бащата на нейната рожба.

Друг начин, по който проекта отчете какво казват жените след аборт, бе чрез преглеждане на данни от над петстотин случая, когато жени са описвали собствените си преживявания. Тези резултати се различават от резултатите при групите и центровете.

Принос от защитниците на свободния аборт

Докато се изготвяше анкетата за центровете за бременни, ми стана любопитно как ще отговорят на същата анкета съветниците от клиниките за аборти. Какво споделят клиентките с тези съветници относно причините, поради които прибягват до процедурата? Дали съветниците ще изброят същите проблеми като центровете? В общи линии, какво можем да научим за проблемите на бременността от тези, които се намират от другата страна на барикадата?

За тази цел направих редица опити да се свържа със защитници на свободния аборт. Но въпреки усилията ми, не успях да установя връзка с никой, който да ми е от полза – попадах или на преднамерена нелюбезност, или на малодушие. Обикновено изобщо не пристигаше отговор, но понякога имаше първоначален положителен такъв, последван от размисляне и разколебаване.

Може поканата за принос в анкетата да е била възприемана като предизвикателство („Щом си такъв защитник на свободния аборт, докажи го!”), или като опипване на почвата за съвместен проект. И двете не отговаряха на истината. Аз просто исках да ги чуя какво имат да кажат по въпроса защо жените правят аборти. Това бе рядка възможност за защитниците на абортите да се изкажат пред защитници на живота, готови да ги изслушат.

Разбира се, не е лесно да спечелиш доверие, когато войната се води от десетилетия. Но след като този проект първи разчупи леда, някоя следваща подобна покана може да има по-голям успех.

Думи на автора

Аз не съм типична защитничка на живота. В колежа бях феминистка, която бе силно на страната на аборта. Броят от февруари/март 1973 на водещия ъндърграунд феминистки вестник, “off our backs” съдържа както редакционна статия, критикуваща новото решение Роу срещу Уейд (прекалено консервативно), така и една от моите рецензии за филми. Преминаването ми няколко години по-късно към каузата на движението в защита на живота бе провокирано от прочетен в списание “Ескуайър” очерк.

Едва в последните години започнах активно да пиша и говоря по настоящата тема и някои от колегите ми в тази кауза смятат, че други подобни мои схващания – за войната и смъртното наказание – все още клонят прекалено в ляво. Противопоставянето ми на абортите са базира не на прехласване по чара на бебетата и по сладостите на семейния живот, а на убеждението, че е погрешно да се разрешават проблемите с насилие. Вярвам, че този принцип на ненасилие се простира дори до злото, каквото представлява агресивната или ненавистна нагласа към противниците ни. По тази причина подкрепям и редовно участвам в диалозите между защитниците и противниците на абортите (организирани от новото движение “Допирни точки”).

Противопоставянето ми на абортите се поражда и от убеждението, че те са нещо грозно и унизително за жените. След годините, прекарани като учител по естествено раждане, в разработване на свой собствен метод за облекчаване на болката и след като самата аз родих у дома, в мен се затвърди дълбокото убеждение, че бременността и раждането са здравословни процеси, които, доколкото е възможно, трябва да се оставят на собствен ход. Бременността и раждането свързват помежду им жените от всички краища на света и от всички епохи; този земен, жизнен процес е най-естественият символ на женската сила. Нарушаването му чрез навиране на инструменти дълбоко в женското тяло, е също толкова отвратително, колкото изливането на използвано моторно масло в чисто планинско езеро. Противопоставям се на аборта, защото той насилва женските тела дори повече и от едно истинско изнасилване – и насилието тук е много по-противно, защото води зловещата смърт в самото лоно на живота.

Ако звуча като застаряващо бивше хипи, то е, защото съм точно такава. От друга страна настойчивостта ми да търся здравословното в естествения ред на нещата, както вече споменах, ме кара да заемам позиция относно сексуалната отговорност и здравето/социалните грижи, която някои биха нарекли прекалено дясна. Вярвам, че някои от нещата, които защитниците на живота правят – например да се отнасят към абортиралите жени като към безпомощни жертви или да насърчават разчитането на социални помощи, или пропускът им да се изказват против самотното родителство – причиняват единствено повече проблеми, тъй като не се стремят към здравословното в естествения ред на нещата.

Целта ми в тази книга е да открия как ние, като нация, можем да живеем без аборти. Ако предубежденията ми са затъмнили трезвата ми преценка, надявам се по-мъдрите от мен да не се хващат за тях, а да потърсят все някакви останали истини. Ако изобщо успеем да сложим край на войната за абортите в Америка, това няма да стане чрез ораторска победа, а с усилена работа за разрешаване на проблемите, възникващи при непланираната бременност. А ако искаме да разрешим тези проблеми, трябва да започнем с изслушване на самите жени, които се изправят пред тях всеки ден.

Предговор към книгата "Истински избор"

За друг откъс от книгата, вижте "Случаят Джийн"

Тема: Абортът - улица без изход