Какви са така наречените „духовни туристи”, защо съвременните миряни търсят манастирската духовност, могат ли манастирите да оцелеят без поклонници и какво представлява трезвият възглед върху живота в манастира – над тези въпроси разсъждава игумен Пьотр (Мешчеринов).

– Защо хората се стремят към многобройни поклоннически пътувания, какво представлява „духовният туризъм”?

– При външните, нецърковни хора, има някакъв елемент на мода, демонстрация на благосъстояние. Заможните хора обичат да пътуват до Атон, Гърция, Светите земи. А що се отнася до руските манастири, то само до някои от тях – ето например сега Валаам започва да предизвиква такъв интерес. Тази група поклонници не обича много да пътува из провинциална Русия.

Има и „определен” стил на проповед, насочен към по-богатите хора: поклоннически пътувания, пожертвувания, възстановяване на храмове и манастири – това е богоугодно дело, достъпно за тях. Изпълнението на Христовите заповеди може да е недостъпно, затова пък даряването на пари е по-достъпно.

Младият мъж беше останал сам вкъщи – съпругата и детето бяха някъде в провинцията на гости. Не му се стоеше сам вкъщи и реши да отиде на кино – много обичаше хубавите филми, следеше какво пускат и не пропускаше да види нов филм. В късния вечерен час слезе от апартамента и отиде до колата, за да стигне по-бързо до модерния киносалон. Тъкмо отключваше колата си и на земята пред шофьорската врата съзря паднал портфейл. Взе го, прегледа го набързо: лични документи и карти всякакви, имаше и пари – не много, но все пак значителна сума. Да звъни на полицията? Ама и те докато дойдат, сетне протоколи и пр. – ще изпусне киното. Е, може пък след филма.

След филма обаче вече му се беше приспало и набързо се прибра – на сутринта ще направи, каквото трябва. А на сутринта преди да звънне в полицията, погледна личните документи. Те бяха явно на жена, видя и адреса й – на две преки от неговата улица. Беше около 8 ч., но не можеше да се бави повече – отиде и звънна на съответния адрес от личната карта. Излезе млада жена, сънена, загърната набързо с шал. Той я попита дали не си е загубила портфейла. Тя го изгледа изненадано: не беше забелязала да е губила нещо. Тогава младият мъж й подаде видимо нейния портфейл и тя с радостна почуда успя само да каже: „Ах, много Ви благодаря!“

Мъжът се усмихна и й пожела хубав ден. Както шофираше към работното си място, той отново се усмихна в себе си на мисълта: „Господ днес беше много добър към нас. На тази жена Той върна загубеното, избави я от загуба на средства, а и от ядове по вадене на нови документи, карти и пр. А на мене пък ми даде възможност да направя едно добро дело... Колко е хубаво!“

И радостен продължи пътя си (Деян. 8:39).

„Щом котката я няма, мишките пируват“

Нова мода се появи в родната ни Църква през последната година: архимандрити завеждат наказателни дела за... възпрепятстване на развитието в кариерата им. Или пък обжалват пред светски съд решения на синода за професионалното им поприще. Неудовлетворени амбиции карат такива неразумни клирици да търсят навсякъде врагове, които тайно или явно им кроят капани, само и само да ги отдалечат от заветната цел. А каква е тя? Изкачване в църковната йерархия! И като се оплетат като котета в кълчища в собствените си дела, които никой не ги е карал да вършат насила, решават да прехвърлят товара за личния си крах на някой друг. А за арбитър избират светски съд – засега Софийски районен, занапред очаквайте и в цялата страна. В качеството на обвиняем може да застане всеки – патриарх, митрополит, конкурентен духовник, обикновен мирянин. Фантазията им е неограничена, а услужливи адвокати около тях наливат масло в огъня на „оскърбеното им достойнство“ и „спрян кариерен ръст“. Исковете си приличат, при по-голяма липса на срам може да поискат и парично обезщетение от „обвиняемите“ – в петцифрена сума, примерно...

Игуменът на Бигорския манастир архим. Партений е завършил богословие в университета в Скопие. След това заминава за Света гора, а през 1995 година отива в Бигорския манастир, където заживява монашески живот.

Същата година е ръкоположен за йеродякон, а на следващата година става игумен на манастира. През 1998 г. става архимандрит. Негово дело е възстановяването на манастира.

- Ваше Високопреподобие игумен Партений, позицията на монасите от Бигорския манастир след подписването на Договора за приятелство и добросъседство между България и Македония предизвика голям интерес у нас, какво Ви накара първи от духовенството на двата народа да застанете зад тези исторически истини, извън политическите интереси?

- Като монашеско братство, което служи на истината и познава историята, ние винаги сме говорили за потребността от приятелство и добросъседство, без разлика коя политическа партия беше на власт. По същия начин изразихме своята позиция по договора. Македонският и българският народи имат отлични предпоставки да живеят в братолюбие и взаимно уважение. Тук, преди всичко, имам предвид всички неща от историята, които силно ни свързват, започвайки от дейността на светите равноапостолни Кирил и Методий и техните ученици, та до днес.

Ако сте любители на котките, сигурно сте забелязали тези животни във всеки манастир, където те са се разположили като у дома си. Необезпокоявани те се излежават из доксите и двора на св. обител и за много от поклонниците е непонятно защо строгите монаси и монахини търпят котките навсякъде. Всъщност котката е единственото животно, което се допуска доброволно в православния храм и дори в олтара му. Според 88 правило на 6 Вселенски събор в храма може да влезе, което и да е животно само в случай, че животът му е заплашен. Но котките в продължение на векове се ползват с привилегията да се разхождат из целия храм, защото те са единственото средство за справяне с мишките, които могат да осквернят светините в църквата.