Редакцията на „Двери“ продължава да публикува приписките на отец Ипомоний към някои от новините и събитията от църковния ни живот. Дали тези приписки могат да донесат някаква полза на читателите, е твърде съмнително. Затова настойчиво ви съветваме да не им отделяте повече внимание, отколкото им подобава...

За библиотекарските награди и духовното лидерство

От най-древни времена, още с изнамирането на писмеността, за всички култури и цивилизации библиотеките са били съкровища от най-голямо значение. Храмове са били унищожавани, но знанията в библиотеките са били пощадявани. Е, имало е и съперничество, разбира се. Александрийци не са позволявали износа на папирус, за да не застраши библиотеката на Пергамон тяхното лидерство. Посегателството върху библиотека се е смятало за най-грозно престъпление. И до днес учените проучват и спорят какви са причините за унищожението на Александрийската библиотека. А са минали вече близо две хилядолетия. В по-късни времена сцените с изгарянето на книги се свързват със задушаването на свободата на словото като израз на човешката свобода. Дори в класическата анти-утопия „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри книгите в тоталитарното общество са повсеместно изгаряни и единственият начин да се спасят библиотеките е самите хора да се превърнат в библиотеки, носейки книгите в умовете си. Бредбъри може и да не се е досетил, но пък ние ставаме свидетели на един доста по-фин начин за унищожение на библиотеките - не чрез горенето на книгите, а чрез подмяната и обезсмислянето на библиотеката – като символ - на просветление и духовна съкровищница. И ако библиотеката като символ е присвоена от варварите, каква е стойността на нейната награда? И ако духовното лидерство се нуждае от удостояването си с такава награда, за да бъде утвърдено, а не произтича от своята същност и делата си, дали самото то не е подменено? Лидерството има различни измерения: то може да вдъхновява и приобщава съмишленици, но може и просто да налага волята си и да подчинява. Когато говорим за истинско духовно лидерство, едната възможност трябва да отпадне. Размисли на един от мейнстрийма.

Защо явности ли? Защото в днешно време хората не оставят нищо тайно – и „голяма работа“ да свършат насаме, веднага го обявяват в мрежата. Така че няма вече потайности. Съжалявам!

От видинските явности читателите на Двери се интересуват преди всичко от нещата около митрополитския избор. Проведе се първата му част в града, избирателите гласуваха за двама предпочитани епископи, сега предстои след 3 дена да гласуват и митрополитите в синода за своя един предпочитан епископ.

Във Видин обаче нещата са малко напрегнати. До степен избирателите да се съберат отново (не става ясно по чия покана – дали на управляващия епархията Врачански митрополит или на някой по-деен от самите тях, дето обича да дава изявления) и да дадат пресконференция. Лошо няма, само дето много им уйдисват на акъла на онези викачи с мегафона. В същото време в мрежата се пусна и подписка с подкана към онеправдания според викачите епископ да се разграничи от своите не особено разумни поддръжници и да признае безспорния резултат като Божия воля. Епископът не се обади, съответно не се и разграничи, но той си има началство, нека то да се оправя с него.

Междувременно, както обикновено става в таз страна и тоз народ, се пуснаха леки компроматчета или по-точно информационни кьор-фишеци за магистратурата на единия епископ или за служебното участие на другия епископ преди години в разследване на провинение на някакъв клирик... в Аляска. Общо взето – скука! Никаква компроматна война не успяха „здравите сили“ в БПЦ да спретнат този път!

Но пък в епархията и извън нея продължава да се прави агитация за единия от двамата избрани. Определени „заинтересовани кръгове“ в Църквата и извън нея явно се страхуват митрополитите в неделя да не се загледат прекалено в предпочитанията на избирателите и да гласуват по определен начин. Защото определени хора си искат точно определен епископ, а другият, независимо колко гласа е получил, да си стои, където е. Защо ли? Защото определените хора не винаги искат митрополитът да е човек с характер, неподкупен, непорочен, трезвен, целомъдър, скромен, почтен, страннолюбив, поучлив; не пияница, не побойник, не свадлив, не алчен за гнусна печалба, а кротък, миролюбив и не сребролюбив.

Защо не искат ли? Явно защото смятат св. апостол Павел за твърде старомоден с тези препоръки към Тимотей (1 Тим. 3:2-3).

Тъй де! В кои времена живеем?!

Спокойно, няма и не се очаква някой епископ да излезе на борсата (тоест, като безработен, както обикновено се употребява този израз в съвременния български език). Защото дори един епископ да е на покой, та дори да е под запрещение да прави каквото и да било като принос в дейността на Църквата, той си получава заплатата от Св. Синод (сигурно се сещате за един настоящ пример в БПЦ). Но става дума за това, че видинските епархийски избори отново поставят един сериозен въпрос. Един от двамата избрани епископи (Драговитийски Даниил или Мелнишки Герасим) след седмица ще се отправи за Видин и ще освободи един важен пост – на викарий на възрастния митрополит на САЩ, Канада и Австралия или на главен секретар на Св. Синод. Предполага се, че както синодната канцелария не може без началник, така и митр. Йосиф няма да може без викарен епископ. Тогава?

Тогава съвсем естествено е Св. Синод или задокеанският митрополит да отидат на борсата, за да си потърсят епископ. Ама де ги тез епископи? За добро или за лошо нови не се ръкополагат, 2-3 са „замразени“, незамразените (с едно изключение) си имат места и достатъчно работа. Изключението е с тримата (случаят е направо за книгата на Гинес, но нямам право да правя такова предложение) викарни епископи на един амбициозен митрополит. Не че му трябват трима (при това платени от синода, не от митрополията!), защото той си върши добре работата и сам, но пък елементарният пазарен и борсов принцип е: когато цените са ниски, купувай; когато цените се покачат, продавай!

Представяне на книгата „Мисията на Църквата – по стъпките на Христос“ от Албанския архиепископ Анастасий (Янулатос) в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, 22 януари 2018 г.

Неслучайно книгата на Албанския архиепископ Анастасий (Янулатос) е озаглавена „Мисията на Църквата – по стъпките на Христос“. Пътят, по който авторът призовава всеки един християнин да тръгне, е прокаран от Христос: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светия Дух“. Според архиепископ Анастасий мисионерството не е просто един от многото пътища, по които може да тръгне вярващият в Христос. Да, Бог призовава едни за учители, други за апостоли, т. е. мисионери, всеки според уникалния Божи промисъл за човека. В тази книга обаче архиепископ Анастасий много убедително показва, че мисионерството е начин на мислене на християнина – независимо на кое поприще го е призовал Христос. Нещо повече – не само на християнина. Мисионерството, мисията е сърцевината на църковното съзнание. Мисията е свидетелството за живеца на Светия Дух, който Църквата получава на Петдесетница...

Християнин, който не желае или не може да свидетелства за живота си в Христос е подозрително доколко е познал Христос в живота си. Християнин, който се страхува да наруши личния си комфорт, е подозрително доколко е вкусил свободата в Светия Дух.

Редакцията на „Двери“ продължава да публикува приписките на отец Ипомоний към някои от новините и събитията от църковния ни живот. Дали тези приписки могат да донесат някаква полза на читателите, е твърде съмнително. Затова настойчиво ви съветваме да не им отделяте повече внимание, отколкото им подобава...

За стеснените пътища и просторните писти

Свещенослужителите, разумява се, не могат да останат равнодушни към болките и потребностите на своите миряни. Най-паче, когато последните дойдат и ги потърсят в храма. Или когато самите свещенослужители трябва да отидат при онези, които, поради болест, немощ, притеснение или плен, не могат да дойдат. Това е тяхната пастирска мисия. Но е доста притеснително, ако допуснат някой да им върже ските и да ги засили да се пързалят от Пирина, та чак до центъра на старопрестолната ни столица. Коварно нещо е спускането по стръмни писти – не усещаш кога си набрал скорост и в един момент разбираш, че вече не можеш да спреш, без да предприемеш риск за целостта си. Вярваме, че помислите им са били чисти и намеренията добри, но трябва внимателно да обмислят включването си в подобни шествия. „Понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве“ (Лука 8:17). А някои планински тайни вече малко по малко стават съвсем явни. И ще се получи неловко, ако се окаже, че представители на православния ни клир са позволили да бъдат употребени за недотам чисти дела. Времето ще покаже...