Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Влез в дълбокото сърце и ще намериш покой

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouДълбокото сърце, новите енергии и истинското смирение

В деня на Петдесетница, когато всички апостоли са заедно, Светият Дух е даден на цялата Църква, като едно Тяло. В гръцкия език думата συγχώρησις означава място, на което всички са събрани заедно, т. е. подразбира се, че Духът Божи обхваща всички нас. Както и че в сърцето на всеки има място за останалите хора и ако някой е изключен от сърцето ни, това означава, че ние все още не сме влезли в това χώρος, което е Царството Божие. Исторически, Светият Дух слиза над учениците, когато те били събрани заедно в деня на Петдесетница. Завършекът на това велико божествено тържество ще стане на небето, където в един прекрасен ден ние всички ще станем единни един с другиго.

В книга Откровение (6:10) се казва, че душите на светците, убити заради словото Божие, очакват въздаяние с надежда и нетърпение, стоейки пред Божия жертвеник: „И викаха с висок глас, думайки: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?”. Но Бог, както пише св. ап. Павел в Посланието до евреите (11:39-40), устройва всичко по най-добър начин заради нас и всички те, вече спасени, „макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство”. Апостолът дава да се разбере, че независимо че светците са били праведни победители, а мъчениците са пролели дори кръвта си, те все още не са достигнали съвършенство. Те вече предвкусват сладостта на Царството, но то все още не е настъпило. Бог действително е подготвил нещо голямо за всички народи, като желае всички да се наситят от пиршеството на божествената любов, което ще настъпи подир всеобщото възкресение. Затова и Светият Дух е бил даден на цялото Тяло като на едно цяло. „Заради това Христос, влизайки в света, казва: жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви” (Евр. 10:5). През цялата човешка история Христос действително твори Тялото на Църквата и в Своето Царство Той ще прослави напълно цялото Тяло. Дори да сме маловажни членове на това Тяло, Той и нас ще включи в този грандиозен празник на божествената любов. Нямаме повод да завиждаме на останалите членове на Тялото, защото Главата отдава Себе си на всекиго изцяло – от най-великия до най-малкия. Отец Софроний често говореше за небесното богоугодно съперничество: състоянието на светците е толкова удивително смирено, че те, ако видят ближния по-високо от себе си, то от това се радват още повече.

Вярата на разума

Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartНеотдавна от тези страници[1] научих, че в днешния свят изразяването на съмнения в убеждаващата сила на теорията на най-естественото право е нещо опасно. Не че мечтая за повторно репетиране на спора. Ще отбележа обаче, че междувременно аз промених гледната си точка – в смисъл не че теорията на естественото право е вродено безсилна, а по-скоро че нейните защитници често просто не успяват да доловят колко нихилистичен е станал възгледът на късната модерност за реалността, или колко далеч нашата култура е отишла в това да изгуби всякакво ясно усещане за „природа” въобще – да не говорим за която и да било област на моралните значения, до която природата е в състояние да позволи достъп. Днес всеки аргумент – от иманентните блага до трансцендентните цели – трябва да бъде подготвен посредством опит за, така да се каже, „оправяне на света” – посредством едно по-дълбоко и по-широко обучаване в чувствителност, въображение и природно уважение.

Е, независимо дали бях прав или не, нито един от отговорите, които провокирах, не ме изненада повече от обвинението във „фидеизъм”.[2] Не можеше и да ми хрумне, че който и да било би си представил, че единствената алтернатива на безграничната убеденост в компетентността на разума да извлича морални истини от видимите природни форми – без оглед на господстващия културен режим – е вярата, че моралното знание е запазено изключително за „откровението”, тесногръдо възприемано като корпус от неразгадаеми законодателства, нахълтващи в историята свише. Ако не на друго, прекомерната тревога по сцилата и харибдата на „рационализма” и „фидеизма” прилича на позагубила блясък отживелица от седемнадесетото столетие (или там някъде). И двете категории биха били неразбираеми в античния или в средновековния свят, към които, мислех си, съм хвърлял по едно замислено око – светове, в които вярата и разумът все още не са стигнали дотам да бъдат смятани за изцяло различни, в основата си противоположни движения на ума.

Евхаристията в живота и богословието на прот. Сергий Булгаков

Написана от Архим. Сава (Мажуко)

Fr Sergij BulgakovВ историята на християнството втората половина на 20 век е озарена от светлината на евхаристийното възраждане. Трябва да се отбележи, че това радостно явление докосва не просто една отделна конфесия, но благодарение на формирания научно-богословски интернационал се разпространява и в трите големи разклонения на християнството – в православието, в римокатолицизма и частично в протестантството. Защо обаче волята за евхаристийно обновление на църковния живот се е проявила именно в тази сложна и противоречива епоха? На историците и богословите – както на съвременните, така и, в по-голяма степен, на бъдещите – тепърва предстои да помислят над това. За себе си ще си позволя такава версия: до голяма степен това е било свързано с освобождаването на Църквата от несвойствените за нея функции по обслужването на каквито и да било там идеологии и политически системи. Империите са умрели, а църквите са обеднели и са престанали вече да се възприемат като сериозни конкуренти и силни играчи на арената на политиката. Настанало е времето те да се заемат със своя собствен живот – без да се съобразяват с крале, императори и внимателно пазения свой феодален статут. Разбира се, тук аз силно опростявам, още повече че подобни глобални изменения са добре видни само от достатъчно добро разстояние, а затова и ориентирането сред тях не е задача на моето поколение. Трябва обаче да се помни, че в основата на това обновление са стояли нашите православни мислители и богослови, чийто трудове са оказали своето огромно влияние върху римокатолическото и протестантското богословие. Тук ще назова по име най-ярките представители на православното евхаристийно възраждане, а именно: прот. Сергий Булгаков, прот. Николай Афанасиев, прот. Георги Флоровски, прот. Александър Шмеман, митрополит Йоан (Зизиулас). Разбира се, на изследователите им предстои да решат, а до голяма степен и да поспорят върху това, чий възгледи и върху кого са оказали влияние, макар че при желание генеалогията на богословските идеи може да бъде лесно проследена от Рудолф Зом към о. Сергий Булгаков, чрез него към о. Николай Афанасиев и о. Александър Шмеман, по-нататък – от о. Сергий Булгаков към Ханс Урс фон Балтазар и от о. Николай Афанасиев към Ив Конгар, а от тези ярки римокатолически мислители – към Втория Ватикански събор и тревожното ни време. Благородната възприемчивост, чувствителността към мисълта, към идеята – макар и изказана не от тебе, и не в твоята традиция, – са по-скоро достойнство, отколкото недостатък, и това, дето богословите от различните конфесии са се научили да се слушат и да се разбират един-друг, е реално достижение на нашето време. И не само да се разбират и възприемат, но и високо да се ценят. Богословското наследство на о. Сергий Булгаков се цени и благодарно се усвоява в римокатолическия свят.[1] За родните си по кръв и вяра читатели обаче великият руски богослов прот. Сергий Булгаков все още остава неоткрит и непрочетен.

Дискриминацията на клириците в РПЦ-МП

Написана от Прот. Павел Аделгейм

Fr Pavel AdelgeimДългогодишната изолация на Църквата беше преустановена през 90-те години на отминалия век при изблик на активност на унизените и оскърбените, почувствали духа на свободата. Църковният народ се зае с конкретни проекти: създаваха се църковни школи, сиропиталища и материална база за тези проекти.

Първият устав за управлението на Руската православна църква от 1988 г. постави всички инициативи в контрола на църковната власт. Година след година уставът гасеше енергията на свещеници и миряни, като ограничаваше областта на тяхната активност. Творческите усилия неизменно се сблъскваха с противодействието на църковната власт и повечето свещеници отпуснаха ръце. Така през първите десет години на новия век ентусиазмът секна и дейността беше заменена с имитация.

На фона на успехите в храмовото строителство ще докосна една от болните теми, водещи РПЦ към системна криза – към културен, нравствен и социален упадък, чиито последствия са предсказуеми за Църквата и за държавата.

Изкушението на Юда: Църквата и националните идентичности

Написана от Пантелеймон Калайдзидис

Pandelis KalaidzidisБих искал първо да изразя дълбоката си благодарност към гръцката богословска православна школа „Светият Кръст” за организирането на тази международна конференция за библейски изследвания и за поканата да участвам в това събиране в чест на проф. Сава Агуридис. Нека заявя предварително, че не съм библейски изследовател. Моята работа и публикациите ми принадлежат към областта на систематическото богословие. Затова смятам, че е голяма привилегия да участвам в този симпозиум в чест на професора, чието богословие значително повлия върху мен и върху моето мислене. Всъщност, както проф. Агуридис е свързал библейските изследвания с други области на богословието, по същия начин и аз се опитвам да усвоя библейските прозрения в моята богословска работа. Вероятно поради тази причина съм тук днес, сред бележити учени библеисти, да говоря върху темата: „Изкушението на Юда”, която обаче е свързана със съвременния живот и мисията на Еладската църква.

В християнското богословие и богослужение, както и в народното благочестие и в литературата, личността и дейността на Юда се смятат за архетип на вина и на предателство.[1] Юда – „погибелният син”,[2] е архетип на отричане и отстъпление. Всичко, което е свързано с този архетип, трябва да се избягва като противоположно на верния християнин, който е решил според кръщелната формулировка „да се съедини с Христос”. В много случаи колективната воля или илюзията, че можем да избягаме и да се оразличим от архетипа на Юда, е била изразявана чрез нормативни актове и яростни прояви, като например изгарянето на образа на Юда.[3] Такива действия освен факта, че несъмнено съдържат характеристиките на популярния антисемитизъм, ни интересуват от една друга гледна точка. Въпреки крясъците и фантазията, че се различаваме от прототипа на Юда, всъщност това, което в крайна сметка се показва в нашия духовен живот или в липсата на такъв, е, че всички сме потенциални Юди до степента, в която приемаме неговите критерии и приоритети. Трагично е да осъзнаваме това, докато страстно осъждаме и се отвращаваме от Юда при положение, че начинът, по който възприемаме християнството, както и ролята и призванието на Църквата днес, разкрива, че mutatis mutandis неволно сме възприели неговите месиански религио-националистически възгледи. Това, което предполагаме, е че внасяме през задната врата осъдената ерес на етнофилетизма в живота на Еладската църква.

Избирането на епископи във Византия 9-15 век. Историко-правов очерк

Написана от Иван И. Соколов

Ivan I SokolovСинтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме