Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Доростоло-Червенски митрополит Василий – кратък биографичен очерк и опит за архипастирски портрет

Написана от Борис Маринов

Dorostolo Chervensky mitr VasiliyВторият по ред Доростоло-Червенски митрополит на възстановилата през 1870 г. самостоятелния си живот Българска православна църква се ражда със светското име Васил Михайлов, през лятото на 1847 г., в древния Константинопол – столица и сърце на някогашната Османска империя. Принадлежи към семейство на занаятчия-кожухар – преселник от търновското село Малък Чифлик. Основното си образование получава в българското училище при храма „Св. Стефан” на Златния рог, след което от 1861 до 1865 г. се обучава в Белградската гимназия. Преждевременно завърнал се от Сърбия, вследствие от приетия през 1865 г. закон, че в гимназията не могат да се обучават чужденци, от октомври 1865 г. той изучава гръцки – отново в българското училище в османската столица, а през есента на 1866 г. постъпва във висшата Богословска школа на Вселенска патриаршия на о-в Халки. Завършва я блестящо през лятото на 1872 г., като на 27 юни с. г. е постриган в монашество и е ръкоположен в йеродяконския чин. И двете събития стават в „Св. Стефан” – люлката и живата памет на възраждащата се Българска църква.

Дългото, паметно и всеотдайно църковно служение на новия монах и клирик на Екзархията започва като архидякон на един от нейните строители – Макариополския епископ Иларион, който през същата година е определен за пръв български Търновски митрополит и с когото той е духовно свързан още от 1861 г., когато е канонарх на храма „Св. Стефан” и помощник на неговия председател, който е не друг, а именно Иларион Макариополски. От същото време датира и познанството му с неговия духовен старец и пръв екзархийски Доростоло-Червенски митрополит Григорий (Немцов).[1]

Събуждането на сърцето чрез помненето на смъртта

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЧовекът и неговото предназначение са били в мислите на триединия Бог още до началото на времето (2 Тим. 1:9). Ограниченият човешки ум не е в състояние да обхване онзи миг, когато Бог е решил да създаде човека по Своя образ и подобие. Той го е сътворил лично и непосредствено, като му е дарувал удивителен ум и прекрасно сърце, способно да обгърне не само цялото Божие творение, видимия и невидим свят, както се казва в божествената Литургия на св. Василий Велики, но и самата божествена вечност. Наистина човекът е венец на творението и цар на света.

Бог изначално е надарил човешката природа с божествени качества, с много добродетели и близко родство със Светия Дух. Докато се е намирал близо до Твореца, човекът е блаженствал. Възнасяйки се към Него с ума си и съзерцавайки Лика Му, той се е преизпълвал с живот, с неописуема безкрайна благодарност и божествена любов. Погълнат обаче от това високо състояние, човекът се самозабравя и изгубва чувството, че е само едно творение, извикано от небитието. И пожелава да стане бог далеч от Бога, избира пътя на непослушанието и гордата независимост вместо пътя на изпълнението на Божиите заповеди и на пребиваването в Неговата любов. В този момент се случва и приелото космическо измерение ужасно падение на хората.

Умът на човека се помрачава и той насочва вниманието си към тварния свят, става роб на плътта. Сърцето става като камък, лишава се от блаженното присъствие на Господа. От паметта му се заличават дори спомените за посещенията на нетварната благодат. Човекът се привързва към земното, към видимия свят. Забравя за Твореца и се предава на греха, обричайки себе си на тление и смърт.

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 8

Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Ислямът

Написана от Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosДумата islam[1] в предислямския период е била употребявана от хората в Мека като търговско понятие и е означавала „съгласие”, „договор”, честна дума за „сключване” на сделка. Мохамед със своята проповед дава ново съдържание и смисъл на тази древна дума, употребявайки я още от началото на своята дейност, за да означи екзистенциалното покорство (послушание) към призива на Аллах и да определи целта и ориентацията на своите последователи.

Приемащите тази форма на отношение с Бога се наричат muslim (от което произлиза думата мюсюлманин, мюсюлмани). Арабският израз „аз съм мюсюлманин” в своята дълбочина означава „аз съм отдаден на Господа”. Мохамед и първите му последователи наричат себе си muslim, декларирайки по този начин, че смятат за своя основна характеристика цялостното си посвещение на Бога и че посланието им е един нов, правилен начин на живот на народа, т. е. islām, „послушание-покорство” към Бога. С времето определението islām се лишава от началния си религиозен плам и ентусиазъм и става, особено извън арабския свят, име на религиозна система от идеи, закони, практики, име на една „религия”.[2] Днес за означаване на тази религия се употребяват също думите ислямизъм, мюсюлманство, мохамеданство. Последната дразни мюсюлманите, защото те не почитат Мохамед както християните Христос, нито го смятат за център на своето почитание, както например будистите – Буда. Те просто следват неговото учение. Въпреки това, както отбелязва един известен ислямолог, специфичната отлика на тази религия от останалите не е толкова вярата, че „няма друг Бог освен Бога”, колкото възвестяването, че „и неговият пророк е Мохамед”.[3] В настоящото изследване предпочитаме да прилагаме приетото определение ислям, което смислово покрива базовия религиозен опит, който се представя като „послушание”, абсолютно пригаждане към Божията воля.

Неолиберализмът и християнството в епохата на Империята

Написана от Димитриос Стаматопулос

D StamatopoulosТова сравнение предполага кой в тази двойка ще бъде лошият и кой – добрият. Това, разбира се, не са две равнопоставени понятия: от едната страна имаме цивилизационен факт, надхвърлящ епохата, в която се ражда, а от другата – крайна форма на либералната идеология, която познаваме от последните три столетия в западния свят. Съществува обаче и нещо общо между тях, което според мен трябва да търсим във връзката им с имперския модел. Християнството разрешава един остър вътрешен сблъсък в Римската империя. Диалогът между историците от онзи период за монотеизма и политеизма показва, че християнството не е било единственото решение: Митра, Изира или Серапион биха могли много добре да изиграят ролята за вътрешното легитимиране на имперската власт, точно в степента, която иска Империята, за да пренесе своя център от Запад на Изток.

Според мен стратегическото преимущество на християнството спрямо другите монотеистични религии е едно противоречие, което се среща в текстовете на апостол Павел – този, който би трябвало да се смята отговорен за бързото му разпространение извън Палестина: докато, от една страна, той настоява върху вътрешната демокрация в общностите на новите вярващи, най-вече поради тенденцията сред християните с еврейски произход да се смятат за привилегировани спрямо езичниците, от друга обаче той формулира по много категоричен начин заповедта си „отдайте кесаревото на кесаря”. Глава 13 на Посланието до римляни е един от най-покорните текстове, писани върху феномена на властта: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане” (Рим. 13:1-2).

Накратко към измеренията на проблема „Богословско мислене и съвременна култура”

Написана от Марио Коев

M KoevТретото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса пост- подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране.[1]

Ако се съгласим с това заключение, това в нашия случай ще означава, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на културните процеси в света днес. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за света, в който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност на историята. Така времето се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като фундаментална проява на битието. От своя страна и развитието на науката и на технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство само по себе си изисква църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така, ако поставим едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме