Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната църква в Източна Европа през 20 век. Въведителни текстове

Написана от Кристин Шайо

cover Christine ChaillotПредисловие

За нас – православните – православието е Църквата на Св. Предание, подвизаваща се във „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3), „без да отнема и да добавя към нея нещо”, както утвърждават отците от Седмия вселенски събор 787 г. Но същевременно ние признаваме, че това неизменно Предание трябва да се съединява с личния опит на хората и всяко поколение трябва да го преосмисли и преживее отново. Големият руски богослов на 20 век Владимир Лоски (1903-1958) пише: „Преданието е живо и творческо само в единството на човешката свобода с благодатта на Светия Дух”. И добавя, че Преданието е „критичният дух на Църквата”.

В настоящата книга, издадена от г-жа Кристин Шайо след дълъг труд, виждаме как православните християни от Източна Европа през 20 в. са приложили в живота си опита на това Предание: „винаги неизменно и заедно с това винаги живо и творческо”. Предишната книга, издадена от нея – Кратка история на Православната църква в Западна Европа през 20 век[1] – описва историята на възникването и израстването на общините на православните в страните от Западна Европа, които исторически не са свързани с православието. Настоящата книга разказва какво е преживяло православието в същия 20 в. в своите традиционни земи – православните страни. Тези две книги свидетелстват за живота на православните общини в Европа и дават много трудно достъпна извън тях информация. Задават и трудни въпроси относно бъдещето на православните общини в Европа. Например, какво е тяхното призвание през 21 в. – в дадения ни от Бога καιρός? Какви врати се отварят пред нас, какви са предстоящите възможности, перспективи и предизвикателства, какви опасности и какви изкушения ни очакват?

От езичество и арианство към златния век на испанското православие. Из историята на разпространението на православното християнство на Пиренейския полуостров

Написана от Кирил А. Писенко

K A PisenkoВ своето културно-историческо, социално и религиозно развитие Испания преживява няколко етапа, всеки от които със своите отличителни особености.

Най-древната основа на населението на Пиренейския полуостров е съставена от ибери и келти. От смесването на тези две племена се образува нова народност – тази на келтиберите. По време на Пуническите войни, когато сцената на военните действия се пренася на Пиренейския полуостров, част от коренните жители поддържат Картаген, а друга – римляните. С това е подготвено установяването на чуждата власт в тази страна. Когато Рим побеждава Картаген и измества африканците от Испания, там започват да разглеждат тази страна в съответствие със собствените си интереси. През 204 г. пр. Хр. Испания е обявена за римска провинция, макар че фактическото римско господство на полуострова е установено едва две столетия по-късно.

Окончателно римското управление в страната е установено от имп. Август, след усмиряването на кантабрите и астурите. Римското господство продължава около шест столетия. В това време местното население възприема римската религия, език, закони и обичаи, и възприема цивилизационното влияние на Рим повече, отколкото другите келтски народи. Така, формираната от келтибери и римляни нова нация започва да се нарича испаноримляни.

Основи на пастирската социология

Написана от Сан-Франциски и Западно Американски архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop Joan ShahovskojБедност и богатство

Бедните могат да обогатяват богатите… Богатите – да обедняват бедните… Колко различно светът произнася тези думи! Зад тях невярващите разбират експлоатация на бедните от богатите. Вярващите в Христос обаче, живеещите в Христос виждат в това твърдение съвсем друг, много по-широк и богат план: с висотата и чистотата на духа си материално бедният може да възвисява, духовно да обогатява материално по-богатия и обратно – неблагополучният нравствено богаташ, разбира се, ще направи „по-беден”, духовно ще опустоши влизащия в досег с него бедняк. Защото не само всеки е „виновен за всички”, но и всеки влияе върху всички, независимо от социалното си положение. А в света постоянно, невидимо за очите на повърхностното съзнание, се движат и една след друга се преплитат вълните на нравствената и на духовната енергия на отделните хора, които са не само за себе си, но и за целия свят фабрики за добро и зло, проводници на Христовата светлина или на тъмнината.

Само по себе си материалното богатство не е вредно (то е нравствено неутрално), нито бедността сама по себе е полезна за душевното израстване (тя също е нравствено неутрална). Но ламтежът, обожествяването на богатството е лична и социална отрова – когато на богатството се принасят човешки жертви (а неразумният богаташ принася и самия себе си, и всичко околни); когато се забравя безсмъртното и велико достойнство на човека и целта на неговия живот на земята. Похотта пък на богатството се проявява не само при богатите или при забогатяващите, а също толкова често и при бедняците, завиждащи на по-доброто материално положение. Същността на християнския дух е в свободата от всяко пристрастие към тленното богатство и всеки човек, независимо от социалното си положение може да бъде свободен в Христос, духовно свободен както от егоистичното скъперничество, така и от егоистичната завист.

Тълкуванието на Ориген върху 1 Кор. 15:26

Написана от Иля Каплан

Origen of AlexandriaГлава 15 от Първо послание до коринтяни, в която в подробности ни е представено виждането на св. ап. Павел за онова, което сам той нарича „край”, играе важна, ако не и ключова роля в есхатологията на Ориген. 1 Кор. 15:26 е един от неговите „любими” стихове, в който апостол Павел, след като потвърждава, че всички Христови врагове ще бъдат унищожени, казва, че като последен Негов враг ще бъде унищожена смъртта, след което добавя, че тя ще бъде „погълната с победа” при възкресението на мъртвите. Често Ориген се обръща към този стих, цитирайки го или пък перифразирайки го в различни контексти. И ако за читателя този стих се асоциира само с физическата смърт, то той ще бъде удивен да разбере, че в последния враг Ориген съвсем не вижда това. Така изниква въпросът: каква смърт има предвид Ориген, когато се позовава на 1 Кор. 15:26 и какъв – следователно – живот, според него, е противопоставен на тази смърт? Сам Ориген казва, че смърт св. ап. Павел нарича различни неща,[1] и често в тълкуванието на изказванията на апостола за смъртта (както и в други случаи) се опитва точно да установи какво именно подразбира апостолът под този многозначен термин. Затова, ако читателят внимателно се вгледа в онези места от корпуса съчинения, където авторът се обръща към 1 Кор. 15:26, ще му стане ясно, че за Ориген съществуват две неща, в които той вижда последния враг – смъртта на душата и дяволът.

За да се види оригиналността на идеята на Ориген, трябва да се разбере, че авторите от предшестващата го християнска традиция рядко са се обръщали към този стих. За св. Ириней Лионски, например, този стих ни насочва към вече извършилото се в Христос оживотворяване или спасение на Адам. Първият човек е бил победен от смъртта, а тя – от Христос. Спасителят е освободил пребиваващия във властта на смъртта Адам, а с него – и целия човешки род.[2] Тертулиан, на свой ред, вижда тук доказателство за бъдещото възкресение на плътта, когато ще настъпи „смъртта на самата смърт”.[3] В същото време ранните автори не са развивали тълкувание върху тези думи на апостол Павел и затова при Ориген ние откриваме първата относително цялостна и разгърната интерпретация на 1 Кор. 15:26. В тази статия ще се постараем да изложим разбирането на Ориген на именно този стих, като се опираме на неговите трудове, включително и достигнали до нас в своя латински превод, или пък като фрагменти, съхранили се в катените.

Човеци или личности. Коментар към дебата между митрополитите Йеротей (Влахос) и Йоан (Зизиулас)

Написана от Георги Каприев

G Th KaprievНараства множеството на текстовете, посветени на дебата между митрополит Йеротей (Влахос) и митрополит Йоан (Зизиулас) относно една употреба на понятия в документите на събора в Крит. Статията на Пол Ладусьор е един от тях.[1] Дебатът в никакъв случай не може да бъде тълкуван като вътрешногръцки филологически спор, нито пък да се ограничи до ситуативно уточнение на термини, ползвани между другото в съборните документи. Дискусията очертава фигури от най-високите нива на спекулативната теология, упражнявана от висшия клир на православните църкви, които дават поводи за притеснение.

1. Тезите на митрополит Йеротей (Влахос)

Митрополит Йеротей възразява срещу употребата на понятието πρόσωπο (лице) по отношение на човека и предлага (възприетото от събора) ἄνθρωπος (човек). Знаменателно и само по себе си тревожно е, че това се прави строго с оглед на английския превод и затова понятията се редуцират безостатъчно до person (което по принуда снема в себе си лице и ипостас) и human being. Пол Ладусьор справедливо е показал, че аргументите на митрополит Йеротей се свеждат до две линии:

1) Светите отци не ползват термина лице по отношение на човеците, а само относно Лицата на Светата Троица – употребата на лице за човешките същества непозволено ги издига до нивото на Божествените Лица;

2) Въвеждането на лице като водещо антропологично понятие е дело на философстващите богослови от 20 в. (атаката е изключително срещу т. нар. Парижка теология и нейните последователи, като Янарас и най-вече Зизиулас), силно повлияни от западния персонализъм – то влиза в противоречие с традицията.

Нуждаем се да говорим за Бога

Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartНа езика на християнската богословска традиция „учението за Бога” включва в себе си главно онова, което може да бъде казано относно божествените качества – в границите на природния човешки разум и, отделно – от особеното Божие Откровение в Христос. И едва на второ място отива към отделните начини, по които разбирането на тези качества бива модулирано и модифицирано от християнската вяра.

Съществува едно старо схоластично различаване, което тук може да бъде от полза – това е различаването между богословието de deo uno (имащо отношение към Бога като Един) и богословието de deo trino (отнасящо се до Бога като Троица). Първото се отнася до Бога, Който може да бъде познат от всички народи и във всяко време, а второто – до троичния живот на Бога, познат в рамките на разгръщащата се история на спасението.

Работата на богослова принадлежи към „учението за Бога”, стига тя да се извършва стриктно в този ред: започвайки от естественото познание за Бога – към обхващане на Божието свръхестествено саморазкриване.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме