Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословие в багри – Тайната вечеря

Написана от Никола Владиков

N VladikovСедмият вселенски събор дефинира иконата като богословие в багри. И единствено този възглед, разбирането, че иконата е „богословие в багри“, може да бъде адекватен на същността ѝ. Декоративността, евангелизацията за неграмотните, разбира се, също са свойства на православната икона, но те се явяват второстепенни и така да се каже странични аспекти, извиращи от същността ѝ на богословие в багри.

От друга страна, която обаче съвсем не е второстепенна, Евхаристията е главното тайнство, основната конституента на Църквата. И тъкмо поради този факт мястото на Благодарението не трябва да се търси другаде, освен в сърцевината на православното богословие, както и на православното богословие в багри. За нагледно потвърждение на това ще разгледаме два стенописа, изобразяващи Тайната вечеря – Евхаристията.

Общината като природа на Църквата

Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъведение: еволюцията на църковното самосъзнание и самотъждественост

Тази статия е посветена на Църквата. Нейната цел е да покаже, че много от това, което в Църквата ние смятаме за неизменно, в действителност се променя, а това, което понякога пренебрегваме, съставлява нейната същност или природа. Сред всичко друго в Църквата се променят и представите за нея самата – променя се това, което може да се смята за църковно самосъзнание. А какво е самосъзнанието на Църквата, ако не сбор от представите на нейните членове за самите тях като членове на Църквата? Отговаряйки си на въпроса „какво ни води в Църквата, какво получаваме тук и какво не получаваме, какво даваме от себе си и с какво не сме готови да се разделим?“, със самото това всички ние заедно формираме църковното самосъзнание. То се намира не вън от нас – то е вътре в нас. И се променя заедно с нас. Обективен израз на това самосъзнание е богословската дисциплина, наричана Еклезиология. Тя разглежда различните теории за Църквата, отразяващи това как църковната община мисли себе си във всяка отделна епоха.

Тези теории постоянно са се променяли заедно с акцентите върху този или онзи аспект от живота на Църквата във всяка отделна епоха. Тази изменчивост на църковното самосъзнание, отразена в свидетелствата от различните епохи, е и предметът на нашия екскурс. Като изучаваме динамиката на еклезиологията, ние предлагаме тук това, което може да се нарече „мета-еклезиология“ – теорията за изменчивостта на теорията. Тази теория предполага, че всеки образ на Църквата, всяка метафора или концепция относно Църквата не са в състояние да я изчерпят в пълнота. Църквата винаги ще бъде повече от която и да е еклезиологична система, ще се изплъзва от всеки опит да бъде ограничена в рамки. Което в никакъв случай не предполага някакъв еклезиологичен агностицизъм. Напротив, ние се опитваме да определим това, което може да се смята за неизменно ядро на Църквата – за нейна природа. Като в резултат от епистемологичния анализ на църковното самосъзнание достигаме до извода, че тази природа съставлява на първо място църковната община.

Монашески и светски типик

Написана от Йоанис Фундулис

I FoundulisКогато св. Симеон Солунски († 1429 г.) е написал в своя Диалог против ересите, че „типиците са два“,[1] той с удивителна точност е успял да обобщи пространната литургична традиция и богослужебен ред на Православната църква. Систематичното научно изследване на изворите в по-ново време, маркирането и издаването на доскоро непознати ръкописни литургични книги и типици, сравнителното изследване на множеството стари и нови паметници, потвърждават всичко описано и коментирано от него. Днес, като имаме св. Симеон за „водач“ и в светлината на изворите, можем да възстановим основните контури, а и доста от детайлите, от устройството на тези два устава на Църквата. Можем да проследим развитието им, взаимните влияния и едновременното им самостоятелно съществуване, да разпознаем и оценим предимствата, недостатъците и особеностите на всеки един, и да преценим с точност причините, обусловили по-нататъшното развитие и състоянието на съвременния богослужебен ред.

Днес, когато говорим за монашески и светски типик, вероятно не говорим за нещо конкретно. И това е защото всъщност не става дума за два отделни типика, а за един. Литургическите книги, които определят съдържанието на църковните богослужения, са едни и същи за манастирите и за енорийските храмове. Действащият типик всъщност е един и същ, „Типик на Великата Христова църква“ в двете му популярни издания от двамата протопсалти на Патриаршията от старата генерация Константин и (Георгиос) Виолакис.[2] Единствената привидна разлика между типика в манастирите и типика в енорийските храмове в съвремието ни се състои в спазването „по акривѝя“ или „по икономѝя“ (за да използваме аналогично тези два канонически термина) на установеното в типика, общо както за монасите, така и за хората в света.

Състоянието на Сръбската църква през първата половина на 19 в. според „Пътешествие“ на Йоаким Вуич

Написана от Прот. Радомир Попович

Joachim VuichЙоаким Вуич – „сръбски писател“, както често той се подписва в писмата си, е много интересна наша личност от края на 18 и началото на 19 в. Потомък е на онези сърби, които по силата на обстоятелствата бягат в Южна Унгария и там основават нови огнища. Макар там да им е по-добре, отколкото на братята им, останали под османска власт, те не забравят старите си домове, откъдето са произлезли и с които ги свързва всичко, което имат и което някога са имали. От там те бдително следят за всичко, което се случва със сърбите, останали под османска власт. Тази бдителност се засилва особено в началото на 19 в. поради Първото и Второто сръбско въстание, които слагат край на петвековното османско робство. Техните очи са вперени в Караджорджевич и Милош Обренович и във всички онези, които, където и да са, безсъзнателно или по план, работят за общото сръбско дело – освобождението от османците. Между другото, за Йоаким Вуйч може да се каже, че и той е един от тези, които със своята преди всичко просветителска работа са допринесли за сръбското освобождение и за събуждането на националната свяст, както и за формирането на държавата.

Йоаким Вуйч е роден в гр. Бая през 1772 г. Тук завършва и основно образование. Гимназия учи в Калоч и Сегедин, а право слуша в Братислава. Знае добре латински, а от живите езици: френски, немски и унгарски. Еврейски знае доколкото „с помощта на речник може да превежда светите еврейски книги и да пише писма на еврейски език“. Пътува много, но не е само наблюдател, а записва всичко, което вижда, чува и научава. Жив и немирен дух, че освен това и образован, той пропътува Италия, а на търговския кораб на някой си сърбин-търговец Квикич обикаля почти цялото Средиземно море: Яфа, Палестина, Смирна, Константинопол, Одеса, Александрия и Триест. За пръв път идва в Сърбия в 1806 г. по времето на Караджорджевич. По-късното свое пребиваване в Сърбия от 1826 г., когато пропътува цялата тогавашна Сърбия, описва в „Пътешествие по Сърбия“. Този свой труд той отпечатва за пръв път през 1828 г. в Будим.

„История славянобългарска“ като повод за един християнски прочит на историята

Написана от Йерод. Атанасий Зографски

St Paisios of HilandarПървоначално бих искал да отбележа, че целта на долните редове не е анализ на текст, а предлагането на гледна точка за продуктивен диалог по важни проблеми.

В края на 2012 г. светата ни Обител заедно с учени от Софийския университет отпечата критично издание на История славянобългарска на о. Паисий Хилендарски въз основа на ръкописния протограф, който се съхранява в манастира. Повод за изданието бе 250-годишнината от написването на Историята.[1]

Това произведение на о. Паисий обикновено се разглежда като начало на т. нар. Българско възраждане. О. Паисий се смята за „патриарх“ на това многостранно движение – политическо, идеологическо, образователно, икономическо, църковно и социално, което е част от общобалканското движение за образуване на национални държави на мястото на Османската империя.[2] По този въпрос съществува единодушие между българските и гръцките изследователи-историци, които работят в рамките на традиционната етноцентрична историография. Разликите в мненията им не засягат същността, а оценката – или изцяло положителна, или отрицателна. И двете страни се съсредоточават в оценяваната като антигръцка позиция на автора и в стремежа му към пробуждане на българското национално съзнание.[3] Затова приехме с интерес предложението за представяне на нашето критично издание в Солун през ноември 2017 г., където беше предложен съкратен вариант на настоящата статия, поставяща си за цел възможното отстраняване на недоразуменията около труда на о. Паисий и представянето на гледна точка, която изглежда по-плодотворна и би могла да породи по-голяма дълбочина в третирането на проблематиката около История славянобългарска и въобще около историята. Тази гледна точка е от позицията ни на православни християни, живеещи в многонационалната светогорска общност, където всички монаси съставляват едно братство, съединено от любовта в Христа и молещо се всеки ден „о мире всего мира“.

„Не само с възвестявани слова“

Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо“

До времето на Ной тайнството на Кръста на Господ Иисус е работело мистично, във фигури и типоси,[1] сред праотците от Стария Завет. „Кръстът Христов е бил предсказан и предобразен тайнствено още от древните времена и никой никога не е бил помиряван с Бога без силата на Кръста… Кръстът е бил посред праотците дори и преди да се появи на бял свят, защото тайнството е работело в тях, дори в онези преди Ной… Сам Исаак е бил типос на Този, Който е бил разпнат, когато, подобно на Христос, е бил послушен на своя баща дори до смърт“.[2]

Макар св. Григорий Паламà да изтъква и да именува „тайнството на Кръста“, това не е с намерението да го отдели от тайнството на Въплъщението. Защото пак той казва: „Всички неща, още от самото начало и до края, са водели към теандричната икономѝя“.[3] Теандричното тайнство на Господа на славата обхваща всяко събитие, всяка божествена енергия на любовта, на предведението и на творческата сила, всяко действие и връзка на Бога с творението още от самото начало. Тайнството „обгръща всички векове и открива пребезпределния и безкрайно пъти безкрайно предсъществуващ вековете велик Божи съвет“.[4]

Теандричната икономѝя на Господа чрез Пресветата Дева е била предричана много пъти в Стария Завет. Повечето християни обаче са запознати главно с по-експлицитните или по-буквални слова на пророците относно идването на Спасителя. Божията благодат обаче има и други пътища, мистични и засенчени пътища, които Новият Завет и отците на Църквата наричат „предобрази“ и „типоси“.[5] Докато теандричното тайнство е било скрито в Бога и запазвано в тайна от света, Бог е въвеждал Своите праведни приятели в Своята нетварна божествена светлина, представяйки им предварително Своята човешка форма и откривайки за тях Своята воля и Въплъщение.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме