Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Създаването на Македонската православна църква в периода на окупацията на републиката и първите следвоенни години (1941 – началото на 1950-те)

Написана от Михаил В. Шкаровски

M V ShkarovskyПериодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

Апокалипсисът и проблемите на Църквата

Написана от Прот. Генадий Фаст

Fr G FastВ края на 20 век отново сме изправени пред въпроса „къде сме ние”? Свършва ли историята, или тя едва сега започва? Мнозина, впрочем, както и преди са убедени, че в Библията се говори за край на света през 2000-та година. И отново нашият Господ Иисус ни отговаря: „… не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7). Нашата работа е обаче да питаме – и ние питаме.

Каква е възрастта на Църквата? „Стара” ли е тя? В края си ли е нейната история? Това разбиране е особено силно днес в Руската задгранична църква. През 20 век в нейните недра е развито цяло богословско учение за вече случилата се и случваща се апостасия, т. е. отстъпление дори и на верните от Истината. Апостасията се приближава към своя последен стадий. Към подобно мнение се е придържал, например, особено почитаният архиеп. Аверкий. Или Църквата е все още само един млад организъм?… Ние не знаем възрастта на Църквата. Пък и нима, освен това, знаем в каква „възраст” Господ ще вземе Своята Църква при Себе си? Нима Господ призовава при Себе си само старите хора? Не умират ли и млади, намиращи се в разцвета на силите си и преизпълнени с планове за бъдещето?…

За Светия Дух в природата и културата

Написана от Георги Федотов

G FedotovИзвънредно трудно е да разделим действията на лицата на Пресветата Троица в света, да наречем неизразимата и тайнствена Божествена Сила поотделно с имената на Отец, Син и Свети Дух. Светите имена отчасти се проясняват за нас в Църквата, в историята на изкуплението на човешкия род. Именно в това проясняване се състои делото на християнското богословие. Но и в богословието, и в църковното домостроителство Светият Дух си остава най-тайнствената ипостас. Богословите са единодушни, че природата и действието на Светия Дух стават за нас съкровени едва когато са именувани. Какво да кажем за природата и културата, които въобще са извън зрението на богословите? Тук са възможни само догадки и предчувствия. Но нека в реда на предположенията и непретенциозните мисли бъде позволено и на един не-богослов да вземе думата.

Преди всичко можем и сме длъжни да установим, че Светият Дух действа и отвъд пределите на Църквата; че ако най-ясното Му и могъщо действие се проявява в тайнствения живот на Църквата и в духовния живот на светците, то няма и не може да съществува място, което е чуждо на Неговото дихание. „Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи” (Пс. 138:7-10). Неслучайно този химн за Божието вездесъщие започва с името на Духа. Всички ние знаем и повтаряме: „Вятърът духа, дето иска” (Иоан 3:8), „дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17), отричайки – като следваме Църквата – каквото и да е нормативно, закономерно, каноническо ограничаване на Неговата сила, макар в църковното домостроителство Неговите дарове да действат като норма, закон и канон. В някаква степен ние мислим действието на Светия Дух в света като по-обемащо, отколкото действието на Сина Божи като Изкупител, не като Божествен Логос. По законите на еклисиологията спасението извън Църквата е невъзможно, но то става възможно за нас в свободата на пневматологията. Светият Дух говори от устата на езическия пророк Валаам и дори на неговата ослица.

Преданието, паметта и скритото „аз”

Написана от Свещ. Владимир Зелински

Fr V ZelinskyПомните ли как в Минало и размисли[1] Херцен описва Иван Киреевски? Какво може – пита Херцен – да се възрази на човек, който е говорил такива неща: „Веднъж аз стоях в параклиса, гледах чудотворната икона на Божията майка и мислих за детската вяра на народа, който ѝ се моли… С горещо упование гледах след това светите черти и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми се изяснява. Да, това не е просто дъска с изображение, … векове наред тя е поглъщала тези потоци от страстни възношения, и от молитвите на скърбящите, на нещастните не е могла да не се изпълни с тази сила, която струи от нея и се отразява от нея към вярващите, превръщайки се в жив орган и в място на среща между Твореца и хората. Разсъждавайки за това, аз още веднъж погледнах към старците, жените с децата, повалени в праха, и към светата икона – и тогава сам аз видях чертите на Богородица одушевени, видях как с милосърдие и любов тя гледа тези прости хора, … и паднах на колене и смирено ѝ се молих”.

Нужни ли са на Православната църква „свещени крави” (към проблема за богослужебния език)

Написана от Архим. Теогност (Пушков)

Church LanguageУводни думи

В Индия кравата е свещено животно, неприкосновен фетиш на индуизма. В съзнанието на езичниците тя е придобила статут, отделил я от равните ѝ по природа животни.

В съзнанието на повечето православни християни от „славянския свят” езикът на древните славяни се е превърнал в аналогичен фетиш – в неприкосновено и неизменно културно наследство. Без да се отличава от другите езици по генезис, нито по изначалното си значение, в съвременната църковна среда езикът на нашите предци се е превърнал в някакъв свещен йероглиф. Статутът му се поддържа от квазинаучната митология за уж изначалната „изкуственост” на славянския език, създаден „изключително за сакрални цели”.

Руската църква вече не от едно десетилетие стои пред въпроса за богослужебния език. За съжаление той така и си остава нерешен, а хората през това време излизат от Църквата и отиват в секти или, поради непонятността и недостъпността на богослужението, запълват религиозния вакуум със сурогати.

Приснодевството

Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodМайката на Иисус е била прославена и въздигната от Бога над познатите ни нужди и над богодадените закони на природата, включително и над заповедта към мъжа и към жената да станат „една плът” (Бит. 2:24). „В Тебе, о чиста Дево, са победени законите на естеството, защото при раждането се запазва девството”.[1]

Несравнимо по-велико от девството на всички останали девици, нейното девство е единственото абсолютно девство, защото тя е съвършено и всецяло Дева и Приснодева – по един троен начин: „единствената и по разум, и по душа, и по тяло девстваща”.[2] Така че нейното приснодевство е живо потвърждение за „живота в бъдещия век”. При нея не става дума за кървавата битка за девство, водена от онези, които водят борбата вътре във все още непреодолените предели на естеството. Нейното приснодевство представлява съвършен образ – още в този живот – на бъдещия век и изпълнение на казаното ни от Господа, че „при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30). Защото пределите на естеството – такива, каквито ние ги познаваме сега – ще бъдат преодолени завинаги при всеобщото възкресение.

Бидейки свободна от лични прегрешения, тя се освобождава още и от страстите – освен от смъртта и от онези страсти, които отците наричат „естествени е неукорими”.[3] „За това, дето Всесветата Дева почина, причината за успението ѝ не бяха грехове, а само други природни причини, присъщи на подвластния на тлението човек още преди греха… Като човек тя бе подвластна на смъртта”.[4]

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме