Появата на енорията и презвитерът като предстоятел на Евхаристията през четвъртото столетие

Въпросите за появата на енорията, нейното развитие и предстоятелството на презвитера в нея остават все още твърде неясни, като същевременно те са изключително важни – както за църковната история, така и за църковното устройство. Прот. Николай Афанасиев категорично заявява, че трансформирането на енорията в място, в което предстоятел става презвитерът, е „едно от най-радикалните изменения, извършили се в историята на Църквата, … изменение, засягащо не само административния принцип на деление на Църквата, но изменение и на самото учение на Църквата“.[1] От своя страна, прот. Александър Шмеман в изследването си „Към богословието на съборите“[2] също набляга върху изключителната важност на проблема за възникването на енорията. Той смята, че съвременното богословие все още не е решило проблема за трансформацията на църковната общност от едно епископално устройство на локалната църква в това, което днес познаваме като енория. О. Александър още твърди, че този въпрос: „… остава основно предизвикателство както към еклисиолозите, така и към канонистите“[3] в съвременното богословие. Затова е важно да бъдат анализирани социалните фактори, влияещи върху автономизирането на презвитерското служение.

Ето защо в долните редове с помощта на каноническия анализ и патристичните свидетелства от 4 в. ще се направи опит да се обясни процесът на възникване на енорията и служението на презвитера като неин предстоятел.

Божият образ в грехопадението

За човека е свойствено съзнателно или несъзнателно да стои в известно отношение към Абсолютното – на нещо в своя живот той придава абсолютно значение. Затова и не съществува последователен атеизъм, но съществува идолопоклонството – сътворяване за себе си на лъжлив кумир, лъжливо абсолютизиране. По силата на това не съществува и последователна атеистична антропология, защото проблемът за човека е богочовешки. В отношението си към Абсолютното можем да изведем две насочености, два аспекта на Абсолютното: Абсолютното, като първо начало, и Абсолютното – като последна цел на битието. По този начин то има онтологическо и аксиологическо значение. Ако религията си поставя за задача разкриването на последния смисъл на живота, тя по необходимост се покои на предположението, че битието има смисъл и ценност, че последният смисъл (Логос), вкоренен в битието, е истинно съществуващ и затова побеждава в живота.

Абсолютното, като изначално, обосновава последната цел, като съвършено. В това се и състои аксиомата на религията – в това, че истинно съществуващото и онова, което трябва да съществува, в края на краищата съвпадат. Християнският символ на Бога Отца нагледно изразява това съвпадение, защото за Сина Отец е източник на съществуването Му и заедно с това първообраз на съвършенството (бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец). Така, отношението между Сина и Отца може да бъде разбрано, от една страна, онтологично, а, от друга – етически и аксиологически. Подобието, което е налице между Сина и Отца, може да бъде възприето онтологично – като съществено и постоянно налично сходство, по силата на това, че и двете принадлежат към един и същи род (вие се божествен род, вие сте богове), но това подобие може да бъде възприето, от друга страна, и етически, аксиологически, нормативно – като задача по уподобяването на Отца, защото Отец е първообраз за Сина.

Неизменното и временното в църковните канони

Църквата е основана на камък. „Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Тези думи не само Рим, но и всички останали изповедания – разбира се, без римското им тълкувание – биха могли да напишат на фронтоните на своите главни църкви. Вярата в това, че Църквата Христова е непоколебима и непобедима, представлява едно от най-важните, основните убеждения на християнството. В епохата на дълбоки световни кризи и в мрачината на историческите пътища на човечеството тази непоколебимост на Църквата е убежище за вярващата душа. Лицето на земята се променя, човечеството тръгва по неизвестни и незнайни пътища и не само нашите деца, но и ние самите не знаем в какви нови условия ще живеем. Когато почвата, на която сме свикнали да стоим, се разклаща и се движи, под краката ни остава камъкът на Църквата. „И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък“ (Мат. 7:24-25). В човешките бури тя ще устои и не само ще устои, но „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Марк 13:31). Сред всичко променящо се и постоянно отминаващо тя само остава неизменна, сред временното тя е вечна.

Как обаче да разбираме и към какво да отнасяме неизменността на Църквата? Всичко ли в Църквата е неизменно и в какъв смисъл самата Църква е неизменна?

Християнският хуманизъм и кризата на европейската идентичност

1. Въведение

Непосредствено след края на Втората световна война Карл Ясперс публикува свои размисли за духа на европейската култура.[1] Според Ясперс в периода на своя разцвет Европа е взаимодействала с неевропейците, снемайки тяхната манталитетна и културна другост в полето на собствената си рационалност. В Модерността обаче европейският разум изпада във вавилонско разноречие. Разколебаване на устоите на европейската идентичност е пророкувано от мислители като Ницше и Киркегор, но те остават неразбрани. Така се стига до кризата на европейската култура след Втората световна война, когато Индия и Китай се утвърждават като конкурентни центрове, притискащи Европа така, както Египет и Месопотамия са притискали Палестина. Многоцентровият свят разколебава историческата диалектика на Европа, понеже конкурентните културни метрополии вече не могат да бъдат безостатъчно снети от европейската рационалност. Ясперс настоява, че Европа е в ступор и пред своите бивши колонии Русия и САЩ, превърнали се в световни империи, засенчващи историческото си лоно. Глобалната Европа, за която Хегел е могъл да каже, че онези части на света, които все още не са завладени от европейците, или не си струват, или вече са определени за завладяване, в средата на 20 в. се е самоопровергала.

Видовден

Видовден 1999 г., Белград – църква Ружица

Който претърпи до край, ще бъде спасен.

С търпение спасявайте своите души.

Ето, тези вечни истини на Христовото Евангелие ние си припомняме днес, на Видовден. За Видовден, макар че ние, сърбите, сме изправени пред много въпросителни, е трудно да се говори без вълнение. За сърбите този празник е подобен на Велики петък, тъй като Косово е подобно на Голгота, където е разпънат Спасителят на света Господ Иисус Христос. Св. вмчк княз Лазар и Княжевската вечеря подсещат за Христовата тайна вечеря. Княжевската, както и Тайната вечеря, има своя Юда, Бранкович, но има и Обилич. Всички тези паралели свидетелстват, че Видовден и Косово – Косовският завет, установяват Нов завет, който сърбите са създали и написали като православни християни.

Днес си спомняме за първия Видовден от 1389 г. И този спомен споява в себе си и духовна радост заради добрия избор, и решимост за действие, и тъга поради големите жертви, които са паднали, а продължават да падат и до днес, до този шестстотин и десети по ред Видовден. Видовден едновременно е и нашата молитва, и нашето минало, и нашето настояще и нашето бъдеще.

Църковната юрисдикция, националната държава и призракът на Византия

Макар да е обичайно за православните християни да се обръщат към каноничното право, когато се опитват да оценят предизвикателствата на съвременния свят – рядко се случва търсещите да си дадат сметка за целия контекст или Sitz im Leben на каноните. И макар да приемаме като аргумент извънвремевия характер на каноническите предписания, когато става въпрос за догматическото учение или за моралните възбрани, това съвсем не е така безпроблемно, когато се опитваме да приложим каноните към въпроси на църковната юрисдикция, като например въпроса за автокефалията. Причината за това е, че църковните граници в Православната църква винаги са отразявали по-широките геополитически реалности, макар и някак със закъснение. И именно това е контекстът, в който няколкото канона, засягащи споменатите въпроси, възникват. С други думи, каноните по въпросите за юрисдикцията не предлагат богословски решения, а просто потвърждават, че църковната карта на византийската църква трябва да оглежда юрисдикционната рамка на имперската провинциална мрежа. Вероятно още по-проблематичен за съвременното възприятие е фактът, че те предполагат една имперска свръхструктура, която вече не съществува.