Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вярата на разума

Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartНеотдавна от тези страници[1] научих, че в днешния свят изразяването на съмнения в убеждаващата сила на теорията на най-естественото право е нещо опасно. Не че мечтая за повторно репетиране на спора. Ще отбележа обаче, че междувременно аз промених гледната си точка – в смисъл не че теорията на естественото право е вродено безсилна, а по-скоро че нейните защитници често просто не успяват да доловят колко нихилистичен е станал възгледът на късната модерност за реалността, или колко далеч нашата култура е отишла в това да изгуби всякакво ясно усещане за „природа” въобще – да не говорим за която и да било област на моралните значения, до която природата е в състояние да позволи достъп. Днес всеки аргумент – от иманентните блага до трансцендентните цели – трябва да бъде подготвен посредством опит за, така да се каже, „оправяне на света” – посредством едно по-дълбоко и по-широко обучаване в чувствителност, въображение и природно уважение.

Е, независимо дали бях прав или не, нито един от отговорите, които провокирах, не ме изненада повече от обвинението във „фидеизъм”.[2] Не можеше и да ми хрумне, че който и да било би си представил, че единствената алтернатива на безграничната убеденост в компетентността на разума да извлича морални истини от видимите природни форми – без оглед на господстващия културен режим – е вярата, че моралното знание е запазено изключително за „откровението”, тесногръдо възприемано като корпус от неразгадаеми законодателства, нахълтващи в историята свише. Ако не на друго, прекомерната тревога по сцилата и харибдата на „рационализма” и „фидеизма” прилича на позагубила блясък отживелица от седемнадесетото столетие (или там някъде). И двете категории биха били неразбираеми в античния или в средновековния свят, към които, мислех си, съм хвърлял по едно замислено око – светове, в които вярата и разумът все още не са стигнали дотам да бъдат смятани за изцяло различни, в основата си противоположни движения на ума.

Евхаристията в живота и богословието на прот. Сергий Булгаков

Написана от Архим. Сава (Мажуко)

Fr Sergij BulgakovВ историята на християнството втората половина на 20 век е озарена от светлината на евхаристийното възраждане. Трябва да се отбележи, че това радостно явление докосва не просто една отделна конфесия, но благодарение на формирания научно-богословски интернационал се разпространява и в трите големи разклонения на християнството – в православието, в римокатолицизма и частично в протестантството. Защо обаче волята за евхаристийно обновление на църковния живот се е проявила именно в тази сложна и противоречива епоха? На историците и богословите – както на съвременните, така и, в по-голяма степен, на бъдещите – тепърва предстои да помислят над това. За себе си ще си позволя такава версия: до голяма степен това е било свързано с освобождаването на Църквата от несвойствените за нея функции по обслужването на каквито и да било там идеологии и политически системи. Империите са умрели, а църквите са обеднели и са престанали вече да се възприемат като сериозни конкуренти и силни играчи на арената на политиката. Настанало е времето те да се заемат със своя собствен живот – без да се съобразяват с крале, императори и внимателно пазения свой феодален статут. Разбира се, тук аз силно опростявам, още повече че подобни глобални изменения са добре видни само от достатъчно добро разстояние, а затова и ориентирането сред тях не е задача на моето поколение. Трябва обаче да се помни, че в основата на това обновление са стояли нашите православни мислители и богослови, чийто трудове са оказали своето огромно влияние върху римокатолическото и протестантското богословие. Тук ще назова по име най-ярките представители на православното евхаристийно възраждане, а именно: прот. Сергий Булгаков, прот. Николай Афанасиев, прот. Георги Флоровски, прот. Александър Шмеман, митрополит Йоан (Зизиулас). Разбира се, на изследователите им предстои да решат, а до голяма степен и да поспорят върху това, чий възгледи и върху кого са оказали влияние, макар че при желание генеалогията на богословските идеи може да бъде лесно проследена от Рудолф Зом към о. Сергий Булгаков, чрез него към о. Николай Афанасиев и о. Александър Шмеман, по-нататък – от о. Сергий Булгаков към Ханс Урс фон Балтазар и от о. Николай Афанасиев към Ив Конгар, а от тези ярки римокатолически мислители – към Втория Ватикански събор и тревожното ни време. Благородната възприемчивост, чувствителността към мисълта, към идеята – макар и изказана не от тебе, и не в твоята традиция, – са по-скоро достойнство, отколкото недостатък, и това, дето богословите от различните конфесии са се научили да се слушат и да се разбират един-друг, е реално достижение на нашето време. И не само да се разбират и възприемат, но и високо да се ценят. Богословското наследство на о. Сергий Булгаков се цени и благодарно се усвоява в римокатолическия свят.[1] За родните си по кръв и вяра читатели обаче великият руски богослов прот. Сергий Булгаков все още остава неоткрит и непрочетен.

Дискриминацията на клириците в РПЦ-МП

Написана от Прот. Павел Аделгейм

Fr Pavel AdelgeimДългогодишната изолация на Църквата беше преустановена през 90-те години на отминалия век при изблик на активност на унизените и оскърбените, почувствали духа на свободата. Църковният народ се зае с конкретни проекти: създаваха се църковни школи, сиропиталища и материална база за тези проекти.

Първият устав за управлението на Руската православна църква от 1988 г. постави всички инициативи в контрола на църковната власт. Година след година уставът гасеше енергията на свещеници и миряни, като ограничаваше областта на тяхната активност. Творческите усилия неизменно се сблъскваха с противодействието на църковната власт и повечето свещеници отпуснаха ръце. Така през първите десет години на новия век ентусиазмът секна и дейността беше заменена с имитация.

На фона на успехите в храмовото строителство ще докосна една от болните теми, водещи РПЦ към системна криза – към културен, нравствен и социален упадък, чиито последствия са предсказуеми за Църквата и за държавата.

Изкушението на Юда: Църквата и националните идентичности

Написана от Пантелеймон Калайдзидис

Pandelis KalaidzidisБих искал първо да изразя дълбоката си благодарност към гръцката богословска православна школа „Светият Кръст” за организирането на тази международна конференция за библейски изследвания и за поканата да участвам в това събиране в чест на проф. Сава Агуридис. Нека заявя предварително, че не съм библейски изследовател. Моята работа и публикациите ми принадлежат към областта на систематическото богословие. Затова смятам, че е голяма привилегия да участвам в този симпозиум в чест на професора, чието богословие значително повлия върху мен и върху моето мислене. Всъщност, както проф. Агуридис е свързал библейските изследвания с други области на богословието, по същия начин и аз се опитвам да усвоя библейските прозрения в моята богословска работа. Вероятно поради тази причина съм тук днес, сред бележити учени библеисти, да говоря върху темата: „Изкушението на Юда”, която обаче е свързана със съвременния живот и мисията на Еладската църква.

В християнското богословие и богослужение, както и в народното благочестие и в литературата, личността и дейността на Юда се смятат за архетип на вина и на предателство.[1] Юда – „погибелният син”,[2] е архетип на отричане и отстъпление. Всичко, което е свързано с този архетип, трябва да се избягва като противоположно на верния християнин, който е решил според кръщелната формулировка „да се съедини с Христос”. В много случаи колективната воля или илюзията, че можем да избягаме и да се оразличим от архетипа на Юда, е била изразявана чрез нормативни актове и яростни прояви, като например изгарянето на образа на Юда.[3] Такива действия освен факта, че несъмнено съдържат характеристиките на популярния антисемитизъм, ни интересуват от една друга гледна точка. Въпреки крясъците и фантазията, че се различаваме от прототипа на Юда, всъщност това, което в крайна сметка се показва в нашия духовен живот или в липсата на такъв, е, че всички сме потенциални Юди до степента, в която приемаме неговите критерии и приоритети. Трагично е да осъзнаваме това, докато страстно осъждаме и се отвращаваме от Юда при положение, че начинът, по който възприемаме християнството, както и ролята и призванието на Църквата днес, разкрива, че mutatis mutandis неволно сме възприели неговите месиански религио-националистически възгледи. Това, което предполагаме, е че внасяме през задната врата осъдената ерес на етнофилетизма в живота на Еладската църква.

Избирането на епископи във Византия 9-15 век. Историко-правов очерк

Написана от Иван И. Соколов

Ivan I SokolovСинтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.

Речник срещу „лъжата в азбучен ред”

Написана от Сергей Аверинцев

S Averintsev- Навремето един умен англичанин нарече съветските енциклопедии енциклопедии на лъжата в азбучен ред. Все пак някъде около края на 50-те – началото на 60-те години и в тази страна някои неща започнаха да се променят. Първият том на Краткая литературная энциклопедия, излязъл в края на 1961 г., срещна мислещия читател с все още слабо познатото по това време име на Сергей Аверинцев – име, превърнало се скоро за съветските свободомислещи интелектуалци в също толкова емблематично като имената на Бахтин, Лосев, Лотман, Мамардашвили. В случая със Сергей Сергеевич Аверинцев понятието „учен енциклопедист наистина носи особена пълнота и точност. Десетки негови енциклопедични статии украсяват споменатия вече седемтомник на Литературная энциклопедия, знаменития двутомник „Мифы народов мира и трите тома на Християнство и са добре познати на специалистите. Най-странно обаче беше Вашето участие в петтомника Философская энциклопедия – така или иначе това издание се намираше под специален идеологически контрол, а в същото време се оказа (поне неговият последен, пети, том) едва ли не най-„ревизионистичното. Какво се случи?

- Тук съвпаднаха някои обстоятелства. Преди всичко имаше хора с добра воля и решимост да направят нещо. Освен това тогава, през 60-те години, началството ужасно се страхуваше от „марксизма с човешко лице”, увлеченията на младия Маркс и т. н., но спрямо „религиозното мракобесие” никой не очакваше каквито и да било увлечения. От самото начало на Философската енциклопедия статиите на религиозни теми там бяха предварително поръчани, разбира се, на войнстващи атеисти. И ето, идва статията на някакъв важен атеистичен началник. А по това време в редакцията на енциклопедията беше започнал работа Юра Попов – един удивителен човек: едновременно порядъчен, смел и дълбоко, невъзмутимо спокоен. Изпрати ми текста за отзив и написах рецензия. Боже опази, тук нямаше никакъв спор de principiis – само с прискърбие отбелязах, че не са споменати еди-какви си факти, нищо не е казано за дадени неща. При това, както се казва днес, се стараех да имам предвид кои имена авторът със сигурност не знае и просто въобще не е чувал. Онзи, ясно е, изпаднал в ярост. Късал рецензията, хвърлял я по Юра Попов (даже с викове като „Долу поповщината!”), удрял с юмрук по масата и накрая заявил нещо от типа: „Развалям всички договори с вас, повече нищо няма да ви пиша, а вие тепърва ще съжалявате…!”. И след това започна един направо плутовски роман.[1] Юра ме помоли да напиша статията. Казвам му: „Юра, щом си толкова луд да ми поръчаш такова нещо, ще ме е срам, ако не съм толкова луд, че да не го напиша!”. Като начало обаче, защото разбираше, че моят подпис под текста е крайно нежелателен, той поръчал на Юрий Левада – съвсем секуларен, но порядъчен човек и далеч не войнстващ атеист – нещо социологическо, с няколко думи, за християнството по света. И Левада – изцяло посветен в нашия замисъл, написа своя фрагмент, който бе добавен след голямата ми статия. Тъй че моето име също го имаше, но в края на текста стоеше неговото и ако някой мързелив шеф или цензор бегло погледнеше написаното, щеше да види това. По това време Левада вече бе шокирал социолозите с либерализма си, но не беше известен като професионален атеист. Освен това Юра измисли и други хитрини. Всичко изглеждаше много забавно, само че когато томът излезе, се разрази огромен скандал.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме