Богословско осмисляне на парадигмата на историческия прогрес

Тъй като богословието се занимава с общите основания на явленията и обектите на другите науки, на нас ни се налага да говорим за самата възможност на парадигмата на историческия прогрес. В този смисъл справедливо би било названието на настоящото съобщение да звучи като „Богословско оправдание на прогреса”.

Традиционно, православното богословие се отнася с бдителност към понятието за прогрес.

Причините за това отношение лежат както в областта на историческата традиция, така и в особеностите на взаимоотношенията на социалната и богословската науки през епохата на европейското Ново време. Тази взаимоотношения се преминали дълъг път от активно взаимно неприемане – до опити за сключването на своеобразно съглашение относно намеренията им, каквито се наблюдават днес.

Православната църква в Молдова през 20 век

Православната църква в Бесарабия през 20 век

В резултат от войната между Русия и Османската империя през 1806-1812 г., по силата на Букурещкия мирен договор от 1812 г. източната част на княжество Молдова, дотогава васална на Османската империя, е анексирана. Русия се отказва от анексията на Влахия, а сетне и от анексията на цяла Молдова, включваща и областта между реките Сирет и Днестър (повече от две трети от територията на страната), и анексира само областта между реките Днестър и Прут (около половината от територията на страната).

Новата провинция на Руската империя получава името Бесарабия. Преди това така се е наричала една неголяма област на левия бряг на р. Дунав, между реките Прут и Днестър, с център гр. Килия, който до края на 15 в. е владение на влашките господари от рода Басараб.

Много бързо тази източна част на княжеството Молдова е преобразувана в административна единица на Руската империя. През 1873 г. е приключено с последните прояви на автономия и Бесарабия става губерния. В действителност автономията е била ликвидирана доста по-рано, в 1828 г., когато с административна реформа руският език е въведен като официален, а румънският е можел да се употребява само в редки случаи.

Сръбската църква и Второто въстание от 1815 г.

Обичайте Бога и Отечеството
прота Матей Ненадович

След девет години на борба под предводителството на Караджорджевич, от 1804 до 1813 г., османците отново установяват властта си в т. нар. Белградски пашалък. През есента на 1813 г. отново настъпва трагичен „Кръстовден” за сръбския народ, ново негово разпятие и голгота, а това допринася оголялата „рая” само две години след това отново да се вдигне на въстание.

В това кратко обръщане към онези времена и възпоменание за много страшното за сърбите време ще се спрем, отново в най-общи линии, на ролята на Сръбската църква и свещенството във Второто сръбско въстание. Веднага може да се каже, а по-точно да се напомни, че без приноса и жертвата на свещенството сръбският народ в миналия век не би бил роден нито духовно, нито политически. За илюстрация на онези времена и за реална, макар и приблизителна картина на тогавашното положение на народа, ще си послужим със съвременните свидетелства, оставени ни от участниците и очевидците на събитията в самото начало на 19 в. каквито са, например, прота[1] Матей Ненадович от Бранково, Сима Милутинович Сараилия, Лазар Арсениевич Баталака, малко по-късно Йоаким Вуйч, Милан Миличевич и мн. др.

Богословските школи и християнското единство

Ваши Високопреосвещенства, скъпи отци и братя в Христа! Днешният ден е празничен за Санкт-Петербургската духовна академия, която представлявам на този конгрес. Съгласно „стария” църковен календар това е денят на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, на чиято памет е посветен и нашият академичен храм. Апостол и първи истински богослов на Християнската църква, възлюбеният ученик на Христа Спасителя, св. Йоан за всички нас присъстващи тук е велик пример за православно богословстване.

В 17-та глава на Евангелие според св. Йоан четем следните думи на Господа: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе” (Иоан 17:21). Ако се замислим внимателно върху това голямо предизвикателство, което Христос отправя към всички нас, наистина ще бъдем удивени от недостижимата на пръв поглед висота на тази заповед. Единството на християните трябва да бъде така тясно, истинно и съкровено както единството между Лицата на Светата Троица. Външен израз на това дълбоко, същностно единство можем да видим в живота на първата християнска апостолска община, но в историята на Църквата подобни примери, за съжаление, са твърде редки. Можем да ги проследим в живота на отделни манастири, епархии и християнски общини в разни епохи и разни места в християнския свят. При все това, вследствие на нашата греховна човешка природа, отсъствието на силна вяра и воля и, разбира се, благодарение на усърдието на врага на човешкия род, дявола, ние срещаме неизброими примери на разединение и дори на открито противопоставяне вътре в самата Църква. И най-малките различия и особености на хората, на техните възгледи, подходи и желания, винаги са се превръщали в източници на сериозни неразбирателства и конфронтация. Това, разбира се, е резултат от егоистичния ни подход към нашия живот, от отсъствието на желание не само да пожертваме себе си, а просто да бъдем търпеливи и снизходителни към характера и слабостите на ближния. Именно поради тези причини разделението толкова често е преобладавало сред християните – дори сред онези от тях, които са обединени от истинната православна вяра. За съжаление, често ние не искаме да отстъпим от пътя на нарушаване на закона на Христовата любов: дори когато имаме Неговата заповед в умовете си, нашите сърца отказват да следват повелята на Христос.

Съвременни поуки от проповедническото дело на светите Кирил и Методий

„Като имаме по милост Божия това служение, не падаме духом”
(2 Кор. 4:1)

Какво определение можем да дадем за мисията? Нима това е просто романтичен разказ за героичните опити да се разпространи Евангелието в труднодостъпни географски райони, сред неизвестни народи, в непознати културни среди? Изключва ли се от апостолското дело развитият свят? Ако отговорът на тези въпроси е положителен, може би стигаме до една антиисторическа мисия – мисия, която не ни засяга? Мисията е необходимост да бъде остойностено времето на въплъщението и въчовечаването на Бог Слово, т. е. времето, което Бог дава на човека, така че, следвайки по светите стъпки на Въплътения Христос, да стигне до всички краища на света и на човешкото битие. Така мисията достига до всеки човек, за да го преобрази и включи в божествения живот, който е живот на връзката, общението и любовта – с други думи приканва го да се приобщи към начина на съществуване на Троицата. Една мисия, която приема плът, трябва да признае незавършеността на евангелското дело, а именно, че все още има хора и общества, които живеят в състояние „преди Христос”, които още не са Го познали или живеят в състояние на безпаметност за Христос. Следователно, автентичното и действено в църковно отношение съзнание не смята мисионерското дело за нещо статично, то е чуждо на мисленето за спасяващата се самодостатъчност, която смята за нещо излишно кеносиса или снизхождането към другия, която вярва, че мисионерското дело на благовестието вече е завършено. Вместо това е нужно постоянно обновяващо се свидетелство за характера на Църквата, което непрестанно да преобразява света. По повод скорошното отбелязване на 1150-та годишнина (863-2013) от мисията на светите братя Кирил и Методий бихме искали да се спрем на някои поучителни днес и дори образцови аспекти на благовестническото дело на двамата солунски братя.

За предназначението на човека и за пътищата на философа

„И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи” (2 Кор. 12:3-5).

„Дълбоко в същността си Прометей беше смирен човек. Той искаше само да похити огъня от небето – той разбираше, че сам не може да го сътвори” (Из един парадоксален разговор).

Ако в тази книга[1] имаше по-малко парадокси, тя можеше и да не бъде наречена „опит за парадоксална етика”. Наистина, тази „парадоксална” етика звучи по-солено в нашия културно-безсолен, обичащ пикантното век, но върху този път лежи печатът на една временност, една почти публицистичност. Може би затова, защото парадоксът сам по себе си не е духовен (не е есхатологически етичен). Той е само философска акциденция на блъскащия се в своя кръг рационализъм. Тази книга, включваща в себе си – формално – есхатологически раздел и вътрешно движена от този раздел, създава като цяло по-скоро философско-публицистично впечатление, отколкото философско-мистично… И, колкото и това да е странно, като най-публицистични места понякога в нея изглеждат най-„мистичните”, а най-мистични – страниците, приближаващи се до парадоксалната етика… В това, може би, се разкрива и не само формалната парадоксалност на книгата.