Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната църква в Чешките земи и Словакия

Написана от На Чешките земи и Словакия митр. Христофор (Пулец), архиеп. Георгий (Странски)

Orthodox Church in Czech Lands and SlovakiaПоявата на православието

Историята на православното християнство на териториите на днешните Чешка република и Словакия може да бъде проследена от средата на 9 в. до 863 г., когато св. равноапостолни братя Кирил и Методий идват от Константинопол в Моравия. Тяхната мисия идва в труден момент. Княжеството на Велика Моравия вече е приело християнството, но не е имало организирана църковна структура. Страната е раздирана от вътрешни и външни светски и църковни спорове и от конфликти с немските баварски епископи. В същото време тя се бори за независимостта си от немския крал Лудвиг. Св. Кирил и Методий ръководят Моравската мисия повече от три години. Те превеждат Св. Писание и някои богослужебни книги на славянски език. Моравия е едно от местата, от които православието ще се разпространи сред други славянски племена и народи. Така националната идентичност, науката и културата процъфтяват.

Тази успешна мисия е унищожена след смъртта на св. Методий през 885 г., тъй като по настояване на Римския папа Стефан V, който е погрешно информиран за нея, всички ученици на двамата св. братя, включително изтъкнатият наследник на св. Методий, еп. Горазд, са принудени да напуснат страната. Православното присъствие оцелява в днешна Словакия поради близостта си до и влиянието на Киевска Рус, до налагането в края на 17 в. от Виенския двор на църковната уния с Рим.

Изповед и психотерапия

Написана от Фьодор Е. Василюк

F VasilyukКогато подготвях този доклад, позвъня телефонът. Бе моя пациентка, да я наречем Людмила. „Може ли да дойда при вас заедно с адвокат?”. Бях крайно изненадан. (Тези от вас, които познават съвременния руски живот, ще ме разберат: адвокатите при нас са голяма рядкост, даже в съда, а да отидеш на психотерапевтична консултация с адвокат, срещах за първи път.) „Нещо случило ли се е?”. „Да! Аз реших окончателно да се разведа с мъжа ми, защото днес стана ясно, че той фактически ме е ограбил”. „Вие сте възмутени и ви е болно задето сте му вярвали…”. „Пожертвах за него всичко, а той ми се отплати с предателство. Това боли, а освен това, след два дни, на Велики четвъртък ще имаме изповед за целия си живот (Людмила през тази година минаваше курса по катехизация). Ако не простя, не мога да отида на изповед, а да простя – не мога”. „Невъзможно ви е, защото раната е много дълбока?”. „Да, много съм наранена. Много неща прощавам, но това не мога”. „Знаете ли, Людмила, а вие ще можете ли да кажете на Бога същото, което говорите сега на мен?”. „Как така?”. „Вие се подготвяте за изповед и ще разгледате отношенията си със съпруга. И е възможно да намерите нещо, което и сега е по силите ви да му простите. Тогава ще можете да кажете: „Господи, ето това му прощавам, а това, предателството, не мога да простя. Бих искала, но не мога. Твърде много боли”. Идете на изповедта с всичко, което е в душата ви – и възмущението, и обидата, и болката, и самотата. И когато говорите, помнете, че Този, Комуто говорите и от Когото чакате изцеление, в същия четвъртък също е страдал от предателство, болка и самота. И е молил учениците да останат с Него, да останат будни, а те заспали. Може би при вас ще се получи по-добре, защото имате такава болка, такава рана… Знаете ли как се ашладисва дърво? Правят разрез на дървото и поставят там отрязаното клонче – „рана” в „раната”, за да могат да сраснат. Трудно ми е да си представя какво чувства клончето, но от това място, където двата разреза се съединяват, започват да текат живителни сокове, общи за дървото и новото клонче. А без разрезите те не биха могли да се съединят…”. След това помълчахме и Людмила повече не говореше за адвоката.

Това е случай, когато психотерапията и изповедта влизат в отношение на съработничество. Психотерапията помогна да паднат вътрешните бариери по пътя към изповедта, а изповедта – иска ми се да вярвам – ѝ е помогнала да направи стъпка в решаването на този житейски проблем, на който беше посветена и психотерапията: ако не да спаси брака, то поне да възстанови достойните човешки отношения след развода.

Какво още има в „православната цивилизация” на Русия?

Написана от Калин Янакиев

K Janakiev1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Прогрес и преображение

Написана от Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

St Hilarion TroitskyПреди сто години догаряше кладата на европейския пожар, когато Московската духовна академия започна своето съществуване.[1] Заревото на нов и още по-ужасен европейски пожар освещава сега нейната стогодишнина. Против кого воюваше нашата Русия тогава, сто години по-рано? Против Франция, против „просветената” прогресивна Франция. Тогава наш враг беше страната току-що преживяла века на просвещението, на Волтер, на революцията. Страната, провъзгласила великите принципи на свободата, на равенството и братството и изобретила гилотината – за прокарването в живота на тези високи принципи. Сега ние воюваме с Германия. Нима обаче не е Германия, която през последните години върви начело на европейската култура и прогрес? Несъмнено, тя е. По пътя на прогреса тя, безспорно, с много е изпреварила всичко. В Германия руснакът неволно се изумява от това колко много може да бъде направено за удобството на земния живот. В съзнанието неволно се прокарва мисълта: „Колко много сме изостанали!”. Сам аз съм изпитвал това, кръстосвайки Германия от Торун до Кьолн и Аахен. „Във всичко, което засяга земното устройване, Германия заема първото място, играе ролята на школа по цивилизация, на нея понастоящем принадлежи културната хегемония, защото всяка съвременна фабрично-капиталистическа и научно-идеалистическа култура, до известна степен е „made in Germany”,[2] носи върху себе си печата на германския дух”.[3]

Що за съдба е съдбата на Русия – да води войни против прогресивните, против най-културните от човешките общества? Що за хора сме ние, руснаците – разрушители или спасители на европейската култура? Мисля, че нашето разногласие, противоречието ни с Европа лежи по-дълбоко от наблюдаемата повърхност на текущите събития; мисля, че противоречието засяга идейните основи на самото разбиране за живота.

Молитвеният живот

Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumМного често, едва ли не всеки проповедник започва своята проповед (или доклад, ако е посветен на християнски теми) с думите: „В името на Отца и Сина и Светия Дух”. Осъзнаваме ли обаче достатъчно с каква отговорност трябва да произнасяме тези думи и каква е отговорността на тези, които ги слушат? Да говориш в името на Светата Троица, да говориш в Христа означава да говориш от вътрешността на Истината, която е Христос (Иоан 14:6) – не на теоретичната истина, не „от някаква гледна точка”, макар и вероучетелна, а от самата вътрешност на отношението ни с Господа, с Христос, Който е Истината, за да могат словата да пренесат до слушащите ги не само семантичното им значение, но и живота. Да говориш в името на Светия Дух означава да произнасяш думи, които превъзхождат самия теб, вдъхновени, пълни със смисъл слова, слова на Самия Бог, които Той ни е поверил. Тези слова трябва да горят и да възпламеняват сърцето и ума. Да говориш в името на Отца означава да говориш от дълбочината на този неизследим покой и тишина, от които само може да се роди Словото, съответстващо на тайната на Бога и на несмутимото от нищо божествено мълчание.

Но това означава и че трябва и да слушаме по същия начин. Трябва да се научим, слушайки, да бъдем толкова дълбоко мълчаливи, толкова открити, трябва да се научим да слушаме с цялото си същество, за да чуем не слова, а да общуваме през словата с Бога, а понякога и да чуваме отвъд очевидността на произнесените слова – думи на истина, превъзхождащи всяко слово, пламенни думи, които са отвъд пределите на всяка емоция. Днес се срещнахме, затова нека се постараем да се вслушаме един в друг, да се открием един за друг и отвъд предела на несъвършените слова и образи да се срещнем във вярата, в благоговейното поклонение на Господа на истината в Духа на истината.

Исихастки елементи в биографията на св. Стефан Дечански от Григорий Цамблак

Написана от Прот. Радомир Попович

St Stefan DechanskyОтносно биографията на св. Стефан Дечански има написани две жития. Първото, старото житие, е написано от един от Данаиловите продължители, неизвестен за нас по име, и се намира в познатия Данаилов сборник или произведението Животът на сръбските крале и архиепископи. Старият автор на житието на св. Стефан вероятно е монах и съвременник на цар Душан, поради което е предпазлив когато говори за св. Стефан Дечански и отношението му към неговият син Душан.

За разлика от първото, второто, по-ново житие на св. Стефан, появило се около 70 години по-късно, променя историческият му образ. Автор на второто житие е добре познатият ни Григорий Цамблак – човек, чиято национална принадлежност трудно можем да определим със сигурност. Описвайки в житието конфликта между бащата и сина, Стефан Дечански и Душан, Цамблак, за разлика от своя предходник е неутрален и дори е благосклонен към св. Стефан. Тази авторска благосклонност е очевидна в цялата структура на житието и се е отразила върху произведението, като напълно е изменила ситуацията и околностите, в които е протекъл животът на Стефан Дечански. Игумен на манастира Дечани, за Сърбия чужденец, със своето дело Григорий Цамблак по същество, оформя култа към св. Стефан Дечански и допринася щото възникналият и формирал се в манастира Дечани култ още повече да проникне сред народа по цяла Сърбия. Според Цамблаковото описание св. Стефан Дечански е търпелив страдалец, крал-мъченик, когото баща му Милутин най-напред ослепява и изпраща в изгнание, а по-късно, по заповед на сина му Душан, е удушен в гр. Звечан.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме