По-стара от цялото творение

Отношението между Бога Творец и творението, сътворено ex nihilo, поставя поне толкова въпроси, на колкото и отговаря. Приема се, че идеята за сътворението ex nihilo опазва свободата на Бога от каквато и да било необходима връзка с творението и, следователно, и на свободата на Божия акт по сътворението, а в същото време утвърждава и пълната зависимост на творението от Твореца, че то не съществува по необходимост, а само в зависимост от Бога, макар да запазва сътворената си свобода. Формулирана по този начин, тази идея представлява донякъде просто изградена основа, рамка, установена чрез утвърждаването на няколко основни философски истини, които, макар и да не са изрично споменати в кн. Битие, могат да бъдат формулирани въз основа на стихове, които се срещат на други места (като например 2 Мак. 7:28). Все пак тази идея създава и проблеми. Как изобщо творението продължава да съществува или какво прави Бог и чрез какво, за да направи така, че то да продължава да съществува? Дали това е предзададена или вече съществуваща рамка, в която по-късно се опитваме да намерим място за Христос? И преди всичко дали това е най-добрият начин, по който изобщо можем да говорим за Божието сътворение на света?

В отговор на подобни въпроси богослови като Георги Флоровски и Сергей Булгаков изследват по много различен начин онова, което о. Андрю Лаут нарича „богословие помежду”. Наред с това Лаут настоява, че тази сфера „помежду” е „установена от Христос при Неговото Въплъщение и Пасхалната Тайна”. Това е важно интуитивно разбиране, което бих искал да развия, но по начин, различен от този както на Флоровски, така и на Булгаков. Флоровски, както отбелязва Лаут, се връща към св. Атанасий Велики, за да развие своето богословие на сътворението ex nihilo, като изгражда визия за творението, извикано за живот от нищото, но чието съществуване е поддържано от творческото и динамично присъствие на Словото – от енергиите или делата на Бога, утвърдени векове по-късно от св. Григорий Паламà. Въпреки това, както и Лаут подчертава, често се пренебрегва фактът, че в интерпретацията на св. Атанасий от Флоровски тези сили са тъкмо тези на „Словото, което Се въплътило” (Лаут).

Какво е богословието?

Въпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.

Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.

За прераждането (диалог)

Теософ: Неотдавна ми се наложи да разговарям с един християнин, който през цялото време ме убеждаваше, че християнската вяра не е съвместима с прераждането, а защо не е съвместима, така и не успях да разбера. Показа ми една глава от Послание до евреите и настояваше, че човек умира само веднъж. Аз обаче не се убедих – разумът ми говори друго, а не мога да приема искрено това, което не разбирам. А не разбирам как точно знанието за кармичния закон за прераждането противоречи на християнското учение. Той обяснява всестранно световната божествена еволюция на човечеството към Доброто, като премахва всички противоречия, всички съмнения в справедливостта на вечната участ на човека. Не можем да не признаем, че Законът за всеобщото спасение е всеобщо издигане към Доброто и към Истината. Ако човекът не е успял в един живот да подобри себе си, то в другия получава нова възможност за самоусъвършенстване.

Християнин: Да, за всички, които вярват в самоусъвършенстването, това учение е много ободряващо. То е удобно за мнозина, които се надяват на самоусъвършенстването, а не на Твореца. Мога да Ви отговаря, че християнинът, знаейки Кой е сътворил човека и Кой претворява водата във вино, а виното в Кръвта на вечния живот, няма съмнения в „справедливостта на вечната участ на човека”. Няма нужда да измисля сложни системи, за да изведе от безизходицата своя ограничен разум, изпълнен с всякакви недомислици дори по отношение на земния живот. А какво остава този разум – ratio да се издигне до строителството на небесните планове! Небето изисква особено зрение.

Предизвикателството на знанието

Вече е трудно да си припомним кога именно различните описания на кризата на човешката личност или, както казват, на „идентичността” влязоха в нашата всекидневна речева употреба. Изглежда сякаш всичко около нас на своя тоналност говори за това, че човекът се оказва пред опасност, произхождаща от самия него. Отдавна той е най-лоялен поданик на империята на комуникациите – като на някаква деспотично хаотична свръх-държава, на вид сякаш дори и управлявана от някого, но в действителност живееща по свои собствени, неписани, от никого не зависещи закони. Димящото вариво от различни „политики”, утопии, викторини и митове, стоки, желаещи да бъдат купени, продукти, умоляващи ни да бъдат изядени, заедно с планини от пъстри, гърдести или мускулести телеса, произвеждани от фабриките на спорта или на съблазънта, в буквален смисъл се материализират пред очите ни в новата порода човеци, която тази смес произвежда.

Информацията, която се изхвърля в света от неизброимите пукнатини, се отлага в компактен и тесен мъничък свят, който обаче никога не е такъв, какъвто са го замисляли неговите строители. Лицето на земята се променя в нас самите, разкриват се тайните на енергии, можещи да убиват и да животворят; генетичният код – едва-що разшифрован, още малко и ще се превърне в обект на манипулиране; тази сутрин на дневен ред вече е клонирането на човека… До вечерта, изведнъж, вероятно ще е възможно да се поръчва и полът на бъдещото дете, а утре-вдругиден, след договаряне с взетите назаем епруветка или утроба – по поръчка да се включва и нужният талант на нашия ембрион, а също и бъдещите делови качества, с подхождащите им „убеждения” – според джоба на всекиго. Но всяка нова победа на човешкия интелект носи със себе си и едно предизвикателство, с което на този интелект му става все по-трудно да се справя. Буквално сякаш целият свят – видимият и невидимият – се превръща в отпечатък на човешката мисъл, в неин образ, структура, система, създавани, за да превърнат съществуващото в част от един анонимен, планетарен, мислещ манекен. От деня на раждането си този субект е зает с изработването на мислещи механизми, способни все по-добре да служат на поставени без знанието му цели. Веднага обаче щом тези механизми биват създадени, те се изплъзват от властта му. Утвърждавайки своето господство над творението, нашата цивилизация се отделя или, както обичаха да казват три-четири десетилетия по-рано, „отчуждава” се от собствените си изделия, след което – в лицето на своите елити – намира особен вкус в песимистично скръбните и умни речи за своето отчуждение.

Всичко това е известно вече от десетилетия.

Православната църква в Полша през 20 век

Исторически бележки, свързани с Православната църква в Полша

Православната църква има повече от хиляда години история в земите на полската общност. Началото ѝ датира от периода на формирането на полската държава през 9 в. Още в края на този век подчиняването на териториите на племето висляни на Велика Моравия довежда до християнизирането на Малка Полша. Така делото на св. Методий (който въвежда славянския език в св. Литургия и другите богослужения) намира широко разпространение в земите на Полша, много преди приемането на християнството от княз Миешко I през 966 г. Предполага се, че още 10 в. се създават първите славяноезични епископии в градовете Краков и Вислица. Православната църква става продължител на Методиевата традиция в Полша. Тя въвежда църковнославянски език (разбираем тогава за всички) в богослужението, заедно с другите обреди и с ценностите на източното християнство, разпространени сред славяните от св. братя Кирил и Методий.

През следващите векове православните вярващи, които са в юрисдикцията на Константинопол, са голяма част от жителите на полската общност, като формират по-голямата част от населението в източния ѝ регион. При управлението на Мешко I укрепените Червенски градове стават част от неговата държава. Завладяването на тези укрепени градове от Болеслав Храбри през 1018 г. прави присъствието на Православната църква в границите на Полската държава постоянно. Православните институции продължават развитието си и при разпада на полската държава на отделни княжества в 12 и 13 в. Този процес засилва мисионерската дейност на новосъздадените православни епископии, включително и на Галицката (в периода 1147-1155 г.).

Отрицателните течения, които отдалечават младежта от религията и Църквата

Настоящият текст на големия български богослов прот. Стефан Цанков, изнесен в 1933 г. като доклад пред конференция на Младежката християнска асоциация (YMCA), предлага интересен поглед към социално-етичния и идеологическия контекст, в който Църквата живее тогава. По един подчертано научен и правдив, и едновременно с това християнски начин тук авторът разглежда мястото и ролята на Църквата в епохата на модерността. За него идеологическото мислене няма общо с истината на Църквата – положение, което точно кореспондира и с казаното от видния православен богослов и социолог на 20 век о. Радован Бигович, според когото един от основните проблеми на православното богословие в това столетие е „безплътното богословие” – вгледано в себе си и обърнало гръб на предизвикателствата на съвременния свят. Категорично може да се каже, че този текст, както и цялото творчество на о. Цанков е ярко изключение от тази тенденция. Той дефинира и задълбочено анализира главните предизвикателства, които модерната епоха отправя към Църквата: материалистичните философии, които преливат в идеологии и, които – макар и да не дават отговори на въпросите, на които отговаря Църквата, намират голямо разпространение – особено сред интелигенцията. За о. Цанков от половината до три четвърти от нея са „поразени” от тези „квази-научни” философии, а най-парадоксално е, че техните идеи проникват през училището, което за автора се е превърнало в институция, която информира и която, вместо да възпитава и да изгражда личности, просто съобщава факти. Поради вътрешната кохерентност на текста може да се предположи, че той е основа за началните страници на Българската православна църква от освобождението до настояще време (ГБФ, 16, 1938-1939) и въобще за цялата студия, чиято цел напълно съвпада с настоящия текст. Разликата е само в жанра, обема и детайлността. Този доклад на о. Цанков, както и цялото му творчество, са ярко свидетелство за състоянието на Църквата и за отправяните ѝ от обществото, държавата, идеологиите и политиката предизвикателства. Макар днес отдавна да сме в епохата на постмодерността, някои от тях все още са актуални.

Никола Владиков

*   *   *

Втората половина от нашето национално пробуждане и периодът от освобождението на България съвпадат с господството в Западна Европа на няколко философски течения, които сами по себе си или изедно отричат или игнорират религията и Църквата, и които бързо нахлуват най-широко в България. Най-главните от тия течения са: първо, материализмът и свързаният с него атеизъм, разпространени първично, като квази-научни постижения в научните, предимно естествено-изпитателските и интелигентните, по-късно и в широките градски и най-сетне особено в работническите среди, било във вид на теоретически положения, било изедно и като указателни правила в практическия живот на хората.