Градът на Константин – новият Йерусалим

Монашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.

Архиепископ Данило ІІ и управлението на Сръбската църква

Архиепископ Данило ІІ (1324-1337) е единадесетият по ред глава на автокефалната Сръбска църква след св. Сава. В това звание той наследява архиеп. Никодим (1317-1324). Ръководи Църквата в Сърбия по време на двама сръбски владетели: крал Стефан Урош ІІІ Дечански и крал Душан. Между това, говорейки за Данило ІІ като за архиепископ и църковен глава, трябва да се има предвид фактът, че преди да оглави Сръбската църква той е заемал много изтъкнати постове в административно-управленската ѝ структура. Тук преди всичко се има предвид времето на неговото игуменство в „Хилендар“ на Света гора, сетне времето, когато е епископ Бански, след това Хумски и, накрая, архиепископ. Своята, така да кажем, духовна кариера Данило започва като обикновен монах в манастира „Св. Никола“ в Кончул на р. Ибър. През живота си преминава през всички йерархически степени, които може да премине един изряден църковен йерарх.

Заради прегледното изобразяване на Данило като църковен ръководител, ще го разгледаме тук, доколкото изворите ни позволяват, именно във функциите на онези длъжности, които като йерарх е заемал: игумен, епископ и архиепископ.

*   *   *

Даниловият активен живот в Църквата започва в онзи момент, когато, подобно на сина на Неман, Растко,[1] той избягва в манастир. Напуска светската кариера при двора на крал Милутин, а игуменът на Кончулския манастир „Св. Никола“ го замонашва и му дава името „Данииль мнихь“. Не е известно колко дълго остава Данило в манастира на своя постриг, но неговият биограф казва, че самият архиеп. Евстатий ІІ (1292-1309) го извиква в двора и го ръкополага в свещенически сан, т. е. за презвитер.[2] Не остава дълго като презвитер в Архиепископията в Печ при Евстатий – всичко година и половина.[3] Следва изборът му за игумен на манастира „Хилендар“.

Що е (православна) диаспора?

На Всеправославния събор в Крит през 2016 г. бяха приети документи, опитващи се да урегулират проблемите на „православната диаспора“, и да я приведат в съответствие с православната еклисиология. Документите бяха съставени на четвъртото подготвително предсъборно заседание в Шамбези още в 2009 г. Но „решението“, което прие Съборът всъщност беше потвърждение на вече съществуващата повсеместно неканонична практика: православните, живеещи извън своите канонични територии, да се управляват от местни епископски „синоди“ с многонационален състав. Така Съборът временно прие каноническия компромис, понеже не се намери никакъв друг изход.

Две години по-късно Московската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, и с това замрази за неопределено време всички шансове съборността да продължи да бъде главен ръководен принцип сред православните. Тази частична схизма нанесе още по-тежък удар на т. нар. православна диаспора, която се превърна в бойно поле на конфликта между двете „велики сили“. Защото именно в условията на емиграция става срещата (или сблъсъкът) на мултинационалното православие.

Томосът за Украйна: типично и специфично

Да започнем оттам, че подписаният във Фенер на 5 януари 2019 г. томос[1] се вписва в съществуващата традиция за издаване на подобни документи. Тя се е формирала в Константинополската патриаршия в продължение на последните почти две столетия. Началото е положено с издадения през 1850 г. томос за автокефалия на Еладската православна църква. След това се появяват томосите за автокефалия на Сръбската (1879 г.), Румънската (1885 г.), Полската (1924 г.), Албанската (1937 г.), Българската (1945 г.) и Чешко-Словашката (1998 г.) църкви. През 1990 г. беше издаден томос и за признаване и потвърждаване на автокефалния статус на Грузинската православна църква. Така че томосът за Украйна не се появява на празно място. И съдържанието, и формата му следват определен канон. В църковните документи от подобен ранг винаги присъстват както традиционните ритуални фрази, така и ясните, на практика неизменни формулировки. В същото време почти всеки един от тези томоси съдържа особености, отразяващи специфичната ситуация във всяка от поместните църкви. Да се опитаме да разгледаме кое в Украинския томос е типичното и кое е специфичното.

За украинския проблем

1

Реформата на Петър Велики прокарва рязка граница между две епохи в историята на руската култура. На пръв поглед изглежда, че при Петър се случва пълен разрив в традицията, и културата на следпетрова Русия няма нищо общо с допетровата, не е по никакъв начин свързана с нея. Такива впечатления обаче обикновено са погрешни: там, където на пръв поглед има толкова резки прекъсвания в историята в някой народ, по-близкото разглеждане най-често води до установяване на привидността на този разрив и на незабележими на пръв поглед връзки между двете епохи. Така стоят нещата и по отношение на следпетровата култура спрямо допетровата. Както е известно, историците на руската култура постоянно посочват редица явления, които свързват следпетровския период на руската култура с допетровия и които позволяват да се твърди, че реформата на Петър Велики е била подготвена от определени течения в допетровата култура. Ако насочим поглед към споменаваните от тях свързващи брънки между културата преди и след Петър Велики, пред нас възниква картина, която можем да опишем така: за рязко и цялостно прекъсване на традицията можем да говорим само в случай, че под „руска култура“ разбираме само нейната великоруска разновидност, а в западноруската (в частност украинската) по времето на Петър няма рязко прекъсване, и тъй като тази украинска култура е започнала да прониква в Москва и преди Петър, пораждайки там определени близки ѝ течения, можем да смятаме, че културната реформа на Петър вече е била подготвена във Великорусия.

Кръстът и сърпът с чук

Темата на тази статия като цяло се отнася до това, възможно ли е – при определени уговорки – между думата „кръст“ и думите „сърп с чук“ да бъде изписан съюзът „и“ или при всички обстоятелства там трябва да се постави „или“.

В нашето време сякаш окончателно се изяснява, че в света се борят две сили – силата на християнството и силата на безбожния, войнстващ комунизъм, а промеждутъчното пространство между тях все повече изчезва, пропада, при пълно отсъствие на воля и на творчество. От тази пък изключителност на казаните две сили все по-ясна става тяхната непримиримост, тяхната несъгласуемост. По такъв начин, като че ли съвършено ясно е и това че между символите на тези сили, между Кръста и „сърпа с чук“, трябва да съществува същата тази несъчетаемост, същата непримиримост, която съществува и между тези две сили. И това действително е така, в случай че придадем на символа на сърпа и чука онова условно значение, което са му придали комунистите, а именно „сърп и чук“ като символ на диктатурата на пролетариата, символ на въвежданата с желязо и с проливане на кръв система на принудителното щастие, на поглъщането на човешката личност от безличния колектив, на класовата война и на уравниловката. Към това можем да добавим и още много, което самите комунисти не биха добавили, ала което по същество днес трябва да бъде свързано с този символ – той говори за робство, насилие и мъртвило, за ГПУ[1] и Соловки,[2] той говори и дори крещи за гоненията срещу Църквата, за безбожната „петилетка“ и за всичко онова, което е пряко противоположно на християнското отношение към живота, човека и труда, към творчеството и към историческия процес, към отношенията между класите и пр. И така, изглежда като че ли в заглавието на тази статия трябва да се постави думичката „или“ и да се смята, че и самата тази тема – във вида, в който първоначално е озаглавена – не съществува? Междувременно обаче… междувременно на света в момента е необходима и е насъщна автентичната идея на сърпа и чука, само че очистена от своето комунистическо извращаване. Нещо повече – не само на света: на Кръста е необходимо тази автентична идея на сърпа и чука да бъде въплътена. С други думи, днес все по-ясно и по-ясно става, че известните думи от Интернационала, че „избавление не ще ни никой донесе, … с освобождението си със своите си ръце ще се сдобием“, се нуждаят от съществена корекция; че със своите собствени ръце никой с нищо не може да се сдобие!