Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Когато тялото боледува: болести и лекарства в живота на първите монаси

Написана от Златина Иванова

Zl IvanovaВизантийските монаси развиват античната представа за болестта и здравето, възприемайки здравословните телесни (а и психически) проблеми като възможност за лекуване на душата чрез проявеното търпение и смирение в подражание на Христос. Безспорно съзнанието за дълбок смисъл в заболяването, независимо от неговата тежест, е облекчавало болните и макар монасите да са ползвали достиженията на съвременната за епохата медицина като лекарства, операции и др., немалко от тях са отказвали лечение, възприемайки търпението в болестта като форма на аскеза. Тъкмо такъв положителен поглед към болестта представя известната ранновизантийска монахиня Синклитики. За нея болестта и постът изпълняват еднакви функции, тъй като имат една обща цел – „съкрушаване на желанията”. Затова, който монах е болен, той не бива да страда, че няма вече сили да се моли и води предишния си начин на аскетичен живот, но да погледне на болестното страдание като на последно оръжие на дявола срещу онези монаси, които той не е успял да победи с удоволствия и наслади. Според Синклитики, въздържанието и аскезата са оръжията на монаха срещу изкушенията на плътта, но същата роля играят и търпението и постоянството при боледуване,[1] а който монах или монахиня възприема болестта така, той предпочита за лечение молитвата и кръста пред лекарите, лекарствата, храната и почивката.

Това може би е и причината в такъв богат изворов материал за историята на всекидневието като апофтегмите и другите патерици да има сравнително малко данни за болестите на монасите, за лекарствата, които са използвали, за връзките им с лекари и др. Преобладават случаите, които е трябвало да внушат на слушателя или читателя на „душеполезните разкази” (διηγήσεις ψυχωφελείς), че трябва да възприема болестта като Божие посещение, знак за специално внимание от Бога, Който устройва всичко за спасението на човека. Показателен за това световъзприемане и непонятен за нас е разказът за монаха, който срещнал вдовица да плаче сърцераздирателно върху един мартириум, „понеже Бог я е изоставил”. А за това съдела по следното: „Днес се навършват три години, откакто не съм била болна – ни аз, нито детето ми, нито някой от слугите и хората в къщата ми са били болни. И затова предполагам, че Бог се е отвърнал от мен поради моите грехове. Затова и моля Бог да ме посети по голямата си милост”.[2] „Бях удивен от нейната любомъдра (φιλόσοφος) душа” – завършва разказа си монахът.

Кратък летопис на живота на майка Мария

Написана от Ксения Кривошеина

Maila Makinen M Maria1891

8 (21) декември. В Рига на заместник прокурора Юрий Дмитриевич Пиленко (1857-1906) и неговата съпруга София Борисовна (по баща Делоне; 1863-1962) се ражда дъщеря Елисавета.

27 декември.[1] В един от страничните олтари, посветен на Рождество Богородично, на Рижския православен катедрален храм „Рождество Христово” е кръстена Елисавета Ю. Пиленко. Нейни възприемници са дядо ѝ – Дмитрий Василиевич Пиленко, и вуйната на майка ѝ – Елисавета Александровна Яфимович.

1893

27 октомври. В семейството на Юрий Дмитриевич и София Борисовна Пиленко се ражда син – Дмитрий, брат на Елисавета, кръстен отново в храма „Рождество Христово”, на 14 ноември с. г.

1895

20 февруари. В Анапа умира бабата на Елисавета и майка на нейния баща, Надежда Иваницкая Пиленко.

7 март. В Анапа умира дядото на Елисавета и неин кръстник, генералът-лейтенант в оставка Д. В. Пиленко.

Юни. Наследили дворянските владения, семейство Пиленко, заедно с децата си, се преместват от Рига в Анапа.

Онтологията на правдата като външен подтик на мисълта на Владимир Соловьов

Написана от Сергей Аверинцев

Vl SolovevАко като сенки желанията бягат,
ако обетите са празна игра,
струва ли си живот в подобни заблуди?
Ако е мъртва правдата – струва ли си това?
Трябва ли вечност за безсмислените стремежи,
необходима ли е тя за лъжливи слова?
За да живееш достойно и без съмнения,
висшата сила разтваря крила.
Висшата сила съзнавайки в себе си,
защо да тъгуваш по детински мечти?
Животът е подвиг – и правда безкрайна,
в изтлели гробове безсмъртна блести.

Владимир Соловьов

Трикратното видение на женствен лик и образ, възприето от Владимир Соловьов като саморазкриване на Софѝя, Премъдрост Божия, и възпято от него със срамежлив хумор в поемата Три срещи, както е известно, става централен символ за епохата, сама себе си определила се като символистична. Той дълго е използван от поетите, според своите възгледи превърнали го в пародия и подменили мекия при цялата му острота хумор на Соловьов със злата ирония на Хайне. По-късно за него започват да говорят богословите – рязко апологетично и често изобличително. А накрая с този символ безстрастно се заемат специалистите по история на руската култура за съответното време: тайнственото преживяване на Соловьов, уподобило го на Бедния рицар от баладата на Пушкин, става елемент от собствената ерудиция, превръща се в бележка под текста, в аксесоар на епохата… Изобщо то е обсъждано повече от необходимо: на този свят има неща, за които или от благоговение, или от недоверие, но е по-добре да се мълчи.

Принасянето на Жертвата – въвеждането в Царството

Написана от Калин Янакиев

Kalin JanakievНа Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.

Базиликата – царският дом на новия Божи народ

Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Веднага след Петдесетница, когато Светият Дух създава Църквата, започва бурно развитие на християнските общини – разпространява се Благовестието, развива се богослужението, изяснява се богословието, аскетизмът се разкрива като основен способ на християнското битие, разгръща се административната структура на Църквата и т. н. Цялото това развитие намира въплъщение и израз в християнската архитектура. През първите три века – до едиктите на Галерий в Сердика (София, 311 г.) и на Константин Велики в Медиоланум (Милано, 313 г.) – християните са преследвани от имперската власт и от този период не са запазени следи от храмово строителство. Общоприето е мнението, че през тези близо триста години богослужението се е извършвало в частни домове,[1] където са били организирани домашни църкви (domus ecclesiae), а от 2 век за такива били използвани и катакомбите. Не трябва обаче да остават без внимание и сведенията на различни автори от тази епоха, свидетелстващи за строителството и на християнски храмове, които по време на гонения са или разрушавани, или предавани на местните власти, които да ги използват според нуждите си.

Едно от най-ранните свидетелства за построяване или по-скоро преустройство на частен дом в християнски храм ни дава св. Климент Римски († 101 г.), вероятно първият епископ на днешна София.[2] Той ни разказва за знатен християнин от Антиохия, на име Теофил, който „осветил като църква огромната базилика на своя дом” (ut domus suae ingentem basilicam ecclesiae nomine consecraret) и я предал в разпореждане на местната църковна община. За строителството на християнски храм се споменава и във времето на имп. Комод († 192 г.). Имп. Септимий Север († 211 г.), който е известен в историята с веротърпимостта си, лично защитава в съда правото на християните да построят свой храм върху закупена, вероятно обществена земя. За християнски храмове свидетелстват още Тертулиан († 230 г.) и св. Григорий Неокесарийски († 270 г.), а археологическите разкопки от миналия век и продължаващи и до днес, разкриха в Дура – Европа (древен град на брега на р. Ефрат, разположен на пътя, свързващ Дамаск с Месопотамия, дн. в Сирия) синагога и домашна църква с баптистериум, датирана от втората четвъртина на 3 век. Домашната църква е с интересни стенописи със сцени от Стария и Новия Завет, създадени в периода 232-256 г.

Към въпроса за богословския метод

Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъв връзка с дискусията за дисертабилността на богословието и в по-общ план – за неговата научност, неизбежно възниква въпросът за богословския метод. На този въпрос обаче съвременното православно богословие не дава еднозначен отговор.

В академичното гръцко богословие например за осъдителна се смята самата възможност за съществуване на православен богословски метод. Студентите в гръцките богословски факултети и до сега учат, че такъв метод не може да има, а когато възниква, той открива пътя за всички ереси. Този теологумен за православния богословски метод се образува в средите на онези гръцки професори, които през 19 и 20 век учат в немски университети, където богословският метод често заема мястото на самото богословие. И наистина, в класическото немско богословие на методологията се отделя непропорционално голямо значение – методът се издига в ранг на гаранция за истината. В резултат от това мнозина гръцки студенти в немските университети са развили своего рода алергия към методологията. И, ставайки професори в гръцките университети, те я предават на анатема.

Наистина ли обаче тази анатема е така еднозначна? Резултатът от изгонването на богословския метод от гръцкото академично богословие е образуването на епистимологичен вакуум, който веднага се запълни от случайни субстанции – отломки от различни методологични подходи, свързани помежду си хаотично и често противоречиво. Това е нанесло и продължава да нанася вреда на гръцкото академично богословие, като снижава неговата академичност и авторитет. Сред студентите пък в по-добрия случай възниква чувство за незавършеност на образованието, а в по-лошия – за богословска каша в главите. Трябва да признаем, че гръцките професори по богословие осъзнават този проблем и затова по правило си търсят наследници от средите на онези, които са учили на Запад – в университетите, където методологията не е предадена на анатема. Много рядко професор по богословие в Гърция може да стане някой, който е израсъл само в родните аудитории – в условията на методологична анархия.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме