Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За мисионерството

Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ какво в наше време се състои мисионерството?

Думата „мисионерство” е чуждо слово. Руската дума е „посланичество”. А нашето посланичество е от особен род – не като политическите посланици, които се стараят да „уредят” някакви дела, а посланици на Бога – посланици, които Той изпраща затова, за да Му бъдат свидетели. Мисионерството не се заключава в това, хората да се обръщат от една в друга вяра, в едно или в друго вероизповедание, а в това, щото пред хората да бъде открит пътят към Бога. В това се състои най-главното. Мисията на първите християни се е заключавала в това, щото те да ходят по целия свят и да говорят: „Ние срещнахме Бога – въплътен, срещнахме Иисус Христос, Който е едновременно и Човек, и Бог. И Той ни откри какво е Бог, т. е. как Той обича Своето творение. И пак Той ни откри какво е и човек: че човекът е толкова велик в Неговите очи, че Той е готов да живее като човек и да умре с нашата смърт – затова, щото ние да можем да се спасим”. И затова мисионерството не се заключава в обръщането на иноверците в своята вяра, а в откриването пред човека на пътя към Самия Бог. И това е изключително важно.

Има една много кратка молитва в края на вечерното правило, на която ние винаги обръщаме много малко внимание: „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Синът, а покровът ми е Светият Дух. Троице Света, слава Тебè!”. Тази молитва е толкова кратка и толкова като че ли проста и ясна, а, ако се замислим, тя е същинско вероизповедание. Упованието ми е Отец: това упование не означава, че на Него се надявам, за да ми е добре – Той е Този, към Когото с цялата си душа, с целия си живот аз се стремя. И този Отец е Бог – Бог тайнствен, Бог непостижим. Той е този Бог, на Когото дори не трябва да се дава име, защото всяко име ще ограничава. Него ние наричаме Отец, защото Той нас така ни обича, както може да обича само Отец. И още Той е източникът на нашия живот. Когато говорим за Бога-Отец, ние говорим за Този, Който е пределната тайна, дълбочината на безмълвието, толкова ярка светлина, че св. Григорий Нисийски е могъл да каже, че Той заслепява, ако погледнеш към Него, и затова може да се говори за божествена тъмнина. И ето че непостижимият Бог, Който е животът, пълнотата на божеството, към която сме устремени, но към която не можем да се завърнем сами след грехопадението, а и преди грехопадението Той отново е оставал за нас непостижим, – ето че Той се е открил за нас в Христос.

Евхаристията и Умната молитва

Написана от Прот. Борис Бобрински

Fr Boris BobrinskyВ християнския живот, и особено в молитвения живот, откриваме една съществена двойственост. От една страна, целият наш духовен живот се гради върху нашето лично отношение към Бога, но заедно с това по природа християнството е съборно и човешката личност е немислима без отношенията и общението си с други личности.

Може да се говори за съборна природа на човешкия дух, на човешкото творчество, език, изкуство и т. н. Темата е била значително задълбочена в руската религиозна мисъл и особено сред късните славянофили, в частност при Сергей Н. Трубецкой.

Бих искал по-специално да се спра върху привидно противоречивото, но реално сродство между личната и църковната молитва: „… кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Истинската молитва се нуждае от момент на усамотение, от състояние на вътрешно уединение. Това състояние не е само привилегия на монашеското или отшелническото призвание, а представлява потребност на всяка истинска молитва, като условие за брачното общение на човешката душа с Небесния Жених.

Литургическата и просветителска традиция в Древна Рус

Написана от Прот. Георги Митрофанов

Fr G Mitrofanov„Голяма е ползата от книжното учение; от книгите сме наставлявани и поучавани в пътя на покаянието, защото от книжните слова придобиваме мъдрост и въздържание. Те са реки, напояващи вселената; те са източник на мъдрост; в книгите има неизследима дълбочина…”.[1] Тези изразителни думи от Повесть временных лет отдавна се разглеждат като една от най-ярките илюстрации за това колко високо са оценявали значението на просвещението в Руската православна църква от най-дълбоки времена. В действителност обаче църковно-историческият контекст на тези думи споменава – а в някакъв смисъл и предопределя – решението на още по-важен проблем: за съотношението в църковния живот между литургическата и просветната традиции. И наистина, както създаването на самата Повесть временных лет е плод от дейността на няколко поколения монаси в Киево-Печорския манастир, станал една от първите твърдини не само на православен литургичен живот, но и на руското духовно просвещение, точно по същия начин можем да кажем, че руската духовна култура и особено руското просвещение с неговата дълбока и разнообразна светогледна проблематика, с цялата изисканост и изразителност на художествените форми възниква и се развива благодарение на богословското творчество и литургичния живот на Руската православна църква.

„Просвещението не е случаен резултат от влиянието на църквата – пише един от водещите руски църковни историци Антон В. Карташов – то е неизбежен неин спътник, макар това все още да не определя висотата на неговото равнище. Когато св. Владимир въвежда християнството в Рус, заедно с промяната на вярата той най-много се грижи за превръщането на своя народ в просветена културна нация, по подобие на Византия”.[2] И напълно закономерно е, че с блестящия си пример именно Византия подтиква Древна Рус към приемането на християнството и, бидейки по онова време най-просветената страна в християнския свят, е длъжна да поеме сложната и отговорна мисия за духовната просвета на огромния нов християнски народ.

Църквата във Вранския край през средните векове

Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicДнешният град Враня и неговите околности в антично, пред-славянско време не се споменават в подробности в изворите за административната организация на ранната Християнска църква в широките простори на Балканския полуостров. Вероятно бъдещи археологически проучвания и в тази област ще обогатят скромните ни засега знания. Изследователите на ранното християнство на Балканите само констатират, че християнството, като нова вяра на тези територии, е пуснало дълбоки корени още в апостолския период от християнската ера, т. е. още през първото столетие. Трябва да имаме предвид, че в първата половина на първото столетие от християнската ера проповедникът сред многобожниците, св. ап. Павел, пребивава като християнски мисионер в градове като Солун, Филипи, Верия и може би в още някои други градски средища, които св. ап. и ев. Лука в кн. Деяния не е споменал изрично (Деян. 16:9-17 сл.). Новата вяра прониква във вътрешността на Балканите от юг, по долините на реките Вардар и Морава, по познатия римски път Сингидунум-Византион от изток или по пътя Виа Игнатия (Драч-Византион).

Малко повече сведения за организиран църковен живот на Християнската църква в тези територии имаме едва от 4 в., веднага след Медиоланския едикт (313 г.).[1] За нашата административна област и нейната църковна организация в първата половина на 4 в. почти подробни сведения намерихме в документите на църковния събор, проведен в Сердика (днес София, България). Именно на територията на Илирик по време на познатите църковни спорове, свързани с ариевата ерес, се провеждат няколко църковни събора, в които масово участват основно епископи от тази административна област. Съборът в Сердика е проведен през 343 г.[2] В съборните документи епископите са споменати поименно, като се следва йерархията на техните катедри: еп. Гауденций от Наисус (Ниш), еп. Евтерий от Сирмиум (Сремска Митровица), еп. Валент от Мурса (Осиек), еп. Амантий от Виминациум (Костолац), еп. Урсакий от Сингидунум (Белград), еп. Македоний от Улпиана (Липлян) и мн. др. Освен седемте споменати имена на епископи и на градовете, от които те идват, други сведения за тях почти няма. Нас обаче най-вече ни интересува кои места и области са заемали отделните епископии, къде са съществували храмове и т. н.

In memoriam. Архим. Робърт Франсис Тафт

Написана от Венцислав Каравълчев

Fr Robert TaftРобърт Франсис Тафт се ражда на 9 януари 1932 г. в гр. Провидънс, щата Род Айлънд, в дълбоко религиозно и заможно семейство. Предците му идват в Америка още с втората преселническа протестантска вълна през 17 в. Родът Тафт дава на САЩ редица видни обществено-политически и религиозни дейци. От него произхождат множество известни юристи, сенаторът Робърт Алфонсо Тафт (1889-1953), както и 27-ият президент на страната Уилям Хауърд Тафт (1857-1930). Дядото на Робърт Тафт по бащина линия при женитбата си приема римокатолицизма, така че бъдещият виден изследовател се възпитава в римокатолическо семейство. Майката на Робърт Тафт, Катрин Макграт, е учителка, дъщеря на преселници от Ирландия. Баща му Джеймс Тафт е завършил римокатолически колеж и, независимо че не скрива своите антиклерикални възгледи, остава за цял живот практикуващ вярата си римокатолик. Джеймс Тафт е бил възхитен от дейността и поведението на йезуитите и често е повтарял, че ще се радва един ден някой от синовете му да постъпи в Обществото на Иисус (Йезуитския орден). В неделните и празнични дни цялото семейство Тафт задължително присъства на римокатолическата меса.

Произходът на патриаршеския богослужебен Диатаксис на Димитриос Гемистос от 14 век

Написана от Прот. Александър Рентел

Fr A Rentel1. Въведение

Гръцките средновековни документи, които литургистите наричат диатаксиси, представляват сборници от рубрики с указания към клириците за правилното извършване на Литургията. Патриаршеският диатаксис обяснява богослужебния ред когато патриархът оглавява св. Литургия, „как и кога” се извършват различните ръкоположения, а също може и изцяло да описва последованието на проскомидията, извършвано преди началото на Литургията от свещеник и дякон, без участието на патриарха. Един от най-важните запазени ръкописни патриаршески диатаксиси е съставен от високопоставен служител на Патриаршията от края на 14 в., „протонотария (по-късно велик сакеларий) на Великата и пресвята Божия църква, кир дякон Димитриос Гемистос[1] (? – ок. 1397 г.)”.[2] Нашата статия цели да опише литургическия контекст, в който се появява Диатаксисът от 14 в. за патриаршеската св. Литургия и да проучи историческите условия, при които той се появява. Това е изключително важно за разбирането на неговия произход и на мотивите за написването му. Все пак този Диатаксис е не само литургически по същност – той създава и впечатлението, че е официален документ на патриаршеската канцелария.

Ако наистина Димитриос Гемистос е съставил този Диатаксис – което е почти сигурно – това не означава, че той е създал нов текст от нищото. Сравнение между неговия Диатаксис и други извори показва, че този текст е компилация от местни и външни традиции: патриаршеските традиции в Константинопол и – изненадващо – атонския Диатаксис на божествената литургия дело на Филотей Кокин (ок. 1300-1377/78),[3] който на два пъти е бил патриарх на Константинопол (1353-1354, 1364-1376 г.).[4] Също така, навсякъде в Диатаксиса си Гемистос внимателно посочва богослужебните роли на отделните членове на патриаршеската канцелария, от което можем да заключим, че той има по-специален интерес към тях.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме