Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Държава и Църква от Ранното средновековие до днес: българският модел за изграждане на християнска държава

Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Metrpolitan Naum of RusseВ настоящето изложение ще се опитаме да представим в най-общи щрихи, въз основа на опита на Българската православна църква – Българска патриаршия, основите и историческото развитие на църковно-държавните отношения в България. Една държава с богата и превратна история, която вече дванадесето столетие е белязана от принадлежността на българския народ към християнския свят и култура. Преднамерено наблягаме върху елемента на културата, тъй като големият български избор от втората половина на 9 в. е избор не просто на политическа или вероизповедна, но и на културна принадлежност. Нещо, което е блестящо и немногословно изразено в често цитираното определение на видния руски учен акад. Дмитрий Лихачов за България като „Държава на Духа“.

Ако обаче на Църквата в България от самото начало и в историческа перспектива е била подсигурявана възможността да бъде носителка на новата християнска духовност и култура, то това е така благодарение на инициативата и на щедрата подкрепа, идваща от страна на българската държавност – в лицето на светите и благоверни средновековни български владетели, които, без преувеличение, могат да бъдат наречени „архитекти“ на българския християнски модел. На първо място тук говорим, разбира се, за светия княз-покръстител български Борис I Михаил (852-889; † 907 г.), за българските царе Симеон Велики (893-927) и св. Петър I (927-969) от Първата българска държава, Йоан Асен II (1218-1241) и Йоан Александър (1331-1371) – от Търновска България, и др. Те именно са хората, които могат и е справедливо да бъдат определени като „строителите“ на средновековна България като Държава на Духа – разбира се, в тясно единомислие и съработничество със свещеноначалието, духовенството и книжовниците на Българската православна църква през вековете. За тях и други български владетели борбата за Българска църква е точно толкова тежка и сложна, колкото и политическата борба, а съдбата на двете институции остава тясно преплетена от самото начало и през целия средновековен период.

Граждани на небето със земна регистрация

Написана от Андрей Десницки

A Desnitsky- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Св. Геновева и св. Симеон Стълпник

Написана от Георги Федотов

G FedotovКой в Париж не знае хълма на св. Женевиев. Сега, както и през 12 в., откакто Абелар е отворил тук своята школа на територията на гостоприемното абатство, възвишението не престава да е център на „латинския“ квартал. Тук в Средните векове шумят буйните компании студенти, силно утихнали в наши дни, гърмят битките на схоластиците; тук е биел и все още бие пулсът на научния живот на Франция. Великият Паскал е умрял на склона на латинския хълм и неговият прах сега почива близо до раката на св. Женевиев.

На самия връх на хълма се издигат два храма, добре известни на всеки турист. Единият от тях е посветен на култа към гениите, официалната религия на атеистичната република. Другият е останал християнски. Но и пищният класически Пантеон и скромната, разнообразна в стиловете си църква „Св. Стефан на планината“ (St. Etienne du Mont), са храмове на св. Женевиев: единият, настоящ, а другият – бивш. През 1754 г., когато е болен, Людовик XV дава обет отново да издигне древния парижки храм на светицата, чийто първи камъни са поставени по времето на Хлодвиг, погребан тук заедно с Клотилда. Революцията сварва великолепното здание близо до завършека му и, съблазнена от класическите му форми, го превзема за целите на новата религия на човекобожеството. Св. Женевиев е трябвало да отстъпи място на Мирабо, Марат, Волтер и другите благодетели на човечеството. Нейните останки са били изгорени на Гревския площад, на мястото за публични екзекуции. Сега само фреските на Пювис дьо Шаван напомнят за първоначалното предназначение на храма.

Три профила на православното богословие в Германия през 20 век

Написана от Мартин Илерт

Fr Stefan TsankovНезависимо от това, че идеите на действали в Германия православни богослови имат забележителна традиция, тя обаче е все още слабо осветлена. Поради това реших да посветя на трима такива богослови моя принос за сборника, издаван в чест на юбилея на митр. Августин. Правя това като евангелски богослов, защото идеите на прот. Стефан Цанков (1881-1965), Николай Арсениев (1888-1977) и Анастасиос Калис (р. 1934 г.) се разпространяват и извън границите на православната диаспора, навеждайки протестанти и римокатолици към задълбочено осмисляне на източните християнски традиции и подканвайки ги към диалог с тях. Към това следва да се прибави, че и тримата биха одобрили безрезервно лайтмотива на този сборник: „Икуменизмът не е ерес“.

Прот. Стефан Цанков

Едно от най-ранните самоописания на православното богословие за немската аудитория принадлежи на българския богослов прот. Стефан Станчев Цанков (1881-1965). В летния семестър на 1927 г. по покана на декана на Богословския факултет на Берлинския университет Адолф Дайсман (1866-1937)[1] той чете лекции на тема „Същността на православното християнство“. Изричната цел на о. Цанков е да премахне конфесионалните и културните предразсъдъци относно православието и да насърчи диалога между църквите. Обстоятелството, че о. Цанков е следвал богословие в православния факултет на Черновиц, град в Австро-Унгария, че неговата дисертация от областта на църковното право, засягаща българското църковно право, е защитена в Цюрих, както и неговият икуменически ангажимент правят по особен начин българския богослов подходящ за неговата задача – да представи православното богословие пред западна публика.

Парадоксалността на езика

Написана от Марио Коев

M KoevПродължение от „А Иисус им думаше: Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Иоан 5:17) – тук

Философската по произхода на основанията си теза, че науката е противник на религията, отдавна вече няма онази своя първоначална примамливост и все повече са учените и изследователите, които си задават въпроси, опериращи и взаимодействащи си в една или друга степен с фундаментални богословски и (или) философски истини и проблеми. Просвещенската емоционалност, настояваща за освобождение на разума от „оковите на Църквата“, все повече преминава в далеч по-разумно и балансирано отношение. Все по-ясно става, че същността на процеса не е в някаква принципна и „каузално необходима“ борба между науката и вярата, а между материалистическия (в по-общ смисъл – натуралистичния) и религиозния светоглед. Какво например казва Левонтин: „Материализмът е абсолютен, защото ние не можем да допуснем божествен крак да подпре вратата“.[1] Ето това не е научно твърдение, а лозунг – волево действие, базирано върху сляпо убеждение (суеверие). Вече споменах как светогледът се изгражда в голяма степен върху субективни илюзии, породени от една или друга социална и научна специализираност.[2] Изобщо не е сигурно, че известният антитеист, биологът Р. Докинс би изкоренявал този вид сляпа вяра по същия начин, по който се бори с вярата в Бога.[3] В крайна сметка неговият светоглед е същият, което не би му позволило да опонира, защото ще трябва да се самоопровергае. Такава сляпа вяра често се среща и в религията, и в науката – тя няма нищо общо с тях самите, а с човека и неговия светоглед. А светогледът изобщо не може да бъде редуциран до или изведен само от една или друга система от правила и закономерности. Той е субективна ориентация в рамките на културата, нещо повече – не съществува извън нея. Това, от една страна. От друга, когато става дума за сляпа вяра, не бива да забравяме, че „зад“ или „под“ нея обикновено има едни или други личностни дефицити и дълбинни страхове.

Фундаментализмът: богословие в служба на психозата

Написана от Прот. Василиос Термос

Fr V TermosАкадемичната литература, свързана с религиозния фундаментализъм и психозата е обширна. От собствения си опит като клиничен психиатър и свещеник, аз вярвам, че в Православната църква ние забелязваме тази болест едновременно и на индивидуално, и на колективно равнище. За щастие, разрешението на тази духовна болест лежи в самото провъзгласяване на Въплъщението.

Парадоксално, но независимо от това, че религиозният фундаментализъм се явява фанатичен опонент на дисциплината на психологията, в действителност той е форма на психологизъм. Той оценява чрез обичая, а не чрез истината. Защото фундаментализмът, това е „фамилна идентичност“ в риск. Уплашен поради сложността на съвременния свят (разгърнал се вече до постмодерния хаос), той прибягва до опростенчески решения, тъй като не е в състояние да търпи съмнението, недоумението, съвместното съществуване. С други думи казано, фундаментализмът „замразява“ определени, собствени или външни, елементи на традицията, за които вярва, че съдържат истината за Бога. Правейки това, фундаментализмът спира историята, без да съзнава, че постъпвайки така, той извършва тъкмо този грях, с който претендира, че се бори.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме