Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Какво е богословието?

Написана от Монах Диодор (Ларионов)

Monk Diodor Larionov

Какво е богословието? Необходимо ли е да изучаваме сложните системи на отците на Църквата, които съвременната наука понякога съвсем справедливо разглежда като философски концепции, и да се опитваме на всяка цена да постигнем тънкостите на учението им, което на пръв поглед изглежда като набор от сложни правила и определения? Няма ли да стане така, че след като посвети години на изучаването им, човек ще стигне до разбирането, че и тези правила са недостатъчни, че самите определения са неопределени, абстрактни и често пъти двусмислени? Тогава защо трябва да се трудим и да посвещаваме години от живота си на тяхното изучаване? А какво да правим с онези, които не са способни да разбират тънките логически понятия и различия? Не се ли превръща в такъв случай „високото” догматическо богословие в някакъв театър на абсурда, в който определена група от хора, склонна към абстрактни категории – и неотличаваща се при това с особено благочестие и духовност – нарича себе си „богослови”, узурпира истината и присвоява самочинно на съсловието си правото да определя какво е вярата на Църквата? От друга страна, учението на Църквата съществува и съществуват догматическите определения, основаващи се на богословските положения, тясно свързани с абстрактните категории на гръцката мисъл. Този факт е невъзможно да бъде игнориран. Така обаче възниква въпросът: по какъв начин да се отнасяме към догматическото учение на Църквата? И как да съвместяваме богословското занимание с духовния живот? Не станаха ли в наши дни тези понятия в известен смисъл противоположни едно на друго?

Двата капана на фарисейството

Написана от Свещ. Филип Парфьонов

Fr Filip ParfenovАко преди две хиляди години Христос не бе дошъл, то на всички благочестиви хора, жадуващи за светостта и стремящи се към нея в онази епоха, щеше да остане само да се присъединят към фарисейското религиозно течение в Израил. Като фарисеи (ивр. ‏פְּרוּשִׁים‏‎, перушим) обозначавали буквално „отделените” или „отделилите се”. А те се отделяли с най-благи намерения, тъй като преди всичко друго се стремели към святост.

„Бъдете свети, защото Аз съм свет”: за тях тези думи от Тората[1] е могло да означават твърде много – нищо по-малко от онова, което по-късно за християнските монаси ще е означавал светоотеческият възглед за обòжението. Светецът или святото в библейското разбиране наистина е нещо отделено от всичко останало. То е посветено на Бога, друго е, не е от този свят. Израил е бил разглеждан като такъв отделèн и избран народ Божи, т. е. „народ от светци”. Всичките 613 постановления от Тората, включително тези, които са се отнасяли до ритуалната чистота, умиването, жертвоприношенията, съблюдаването на Съботата и всичко друго, са били насочени именно към достигането до тази святост! Всичко в човека е трябвало да бъде свято – и душата, и тялото, и неговият бит.

Сектантство в православието и православие в сектантството

Написана от Сан-Франциски и Западно Американски архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПогрешно е да се мисли, че всички православни, не са в действителност сектанти, както и че всички сектанти, не са в действителност православни. Не всеки, който е православен по име, е такъв и по дух, и не всеки, който е сектант по име, е такъв и по дух, и особено в нашето време може да бъде срещнат тъкмо онзи „православен”, който е истински сектант по дух: който е фанатичен, не умее да обича и е по рационалистически тесногръд, който се хваща за буквата, който не гладува, нито жадува за Божията правда, но, преситен от собствената си горделива правда, строго съди другите от висотата на тази своя мнима правда – външно, догматически вярна, но лишена от раждането в Светия Дух. И обратно – може да бъде срещнат и онзи сектант, който явно не разбира смисъла на православното служение на Бога в Дух и в Истина, не признава едно или друго изражение на църковната истина, но на практика таи в себе си много от онова, което е истинно Божие, истинно в Христа любвеобилно, истинно братско към хората.

Наличието на подобни смесвания в християнското общество не ни позволява да подхождаме лекомислено към въпроса за отношенията между вероизповеданията. Да, сектантите грешат в неразбирането си на православието, но и ние – православните, не следваме своето православие, като не разбираме тях – сектантите, които понякога удивително пламенно и чисто са устремени към следването на Господа, към живота в Него Единия.

Тесногръдият, горд и болен човешки разум, който не е преобразен в Божия Дух, се стреми еднакво към разделението и търси повод за разделение – независимо на кого ще принадлежи този разум: на православен или на сектант.

Тайнствата в инославието: благодат извън Църквата или форма без благодат?

Написана от Андрей А. Горбачов

A A GorbachovВ наши дни е достатъчно разпространено богословското мнение за благодатността на някои тайнства, извършвани в еретически или в разколнически общности. Основен аргумент на привържениците на тази теория е наличието в нашето църковно право на различни чинове за присъединяване към Църквата на хора, обръщащи се от ереси и от разкол. От тези чинове обикновено биват откроявани приемането чрез Кръщение, чрез Миропомазване и чрез Покаяние.

В руското богословие на 20 в. се формира богословско направление, в рамките на което е направен опит съществуването на тези чинове да бъде догматично обосновано. Това направление започва с Московския патриарх Сергий (Страгородски), а сред продължилите разработването на тази теория най-известни са имената на протойереите Георги Флоровски, Ливерий Воронов и Владислав Ципин.

Въпросната теория възниква като алтернативна на възгледите на архиепископ Иларион (Троицки) и на митрополит Антоний (Храповицки) по същия въпрос, които могат да бъдат изложени накратко така. Всяка общност, отстъпила поради някаква причина от Църквата, губи благодатта, включително и благодатта в тайнствата. Ако една или друга извънцърковна общност запази елементи на църковно предание, и в частност формата на някои тайнства, то в случай на присъединяване към Църквата, над идващия в нея не се повтаря обредната страна на тайнството, а само извършеният вече обред се изпълва с благодатно съдържание. Тази позиция е получила названието икономийна теория.[1]

„Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32): размисли на философа

Написана от Виктор П. Лега

V P LegaВ съвременното общество трайно се е наложила мисълта, че християнството, както впрочем и всяка друга религия, ограничават свободния избор на човека и затова го правят по-малко свободен. Наистина, твърдят атеистите, как може да си представим свободния човек при условие, че съществува всемогъщ Бог, Който предопределя всички човешки действия. А и православните християни сами наричат себе си „раби Божии”, издигат послушанието до най-висша добродетел и т. н.

Може би най-ярко тази мисъл е изразил Жан Пол Сартр, според когото даже Бог и да съществува, то това никак не би повлияло на човека в плана на неговата свобода и отговорност. Накратко, ако човекът е свободен Бог няма. Затова, пише Сартр, „екзистенциализмът не е нищо друго, освен опит да се направят всички изводи от последователния атеизъм”.[1] И така, атеистът смята, че православието потиска свободата, твърдейки, че човекът е раб Божи и забранявайки му да прави много от достъпните за атеиста неща. Там пък, където свободата отсъства – там отсъства и етиката. А оттук произтичат вече съвсем песимистични изводи за християнството.

Богословието на тринадесетото столетие: методологически контрасти

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Fr MeyendorffПревземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. и монголското нашествие в Източна Европа в периода 1237-1240 г. са катастрофални събития, които поставят под въпрос самото съществуване на Източното християнство като обществен и културен феномен. Въпреки всичко то оцелява, при едно забележително ангажиране с приемствеността в областта на богословието. Същият този 13 век става свидетел и на появата в Латинския запад, в университети и религиозни ордени, на нови и динамични рамки на интелектуална активност, които радикално изменят пътя на формирането на християнското богословие.

В контекста на разглеждания период самият термин богословие изисква някакво определение. Във византийското общество, също както и в западния средновековен свят, богословските идеи, убеждения и вярвания на практика са представени във всички аспекти на обществения и на личния живот. Присъствието им може да бъде забелязано не само на епископските събори или по време на споровете между представители на разделените църкви. Срещаме ги не само в достигналите до нас богословски трактати, проповеди, антологии и светоотечески сборници. Тези идеи могат да бъдат чути или изпети всеки ден дори от неуките в химнографията на Църквата. Те не могат да бъдат заобиколени и при разрешаването на политическите въпроси, които имат в основата си религиозния възглед за царуването. За да се ограничим само до 13 век, достатъчно е да припомним спора върху употребата на светото миро (μύρον) в акта на императорското помазване, а оттук и върху природата и значението на самото свето миро, дискутирани от Димитри Хоматиан във връзка с коронясването на Теодор I Ласкарис в Никея, 1208 г.[1] Богословски подплатени са и тогавашните икономически и обществени реалности, примери за което са отношението към лихварството във Византия, изискванията към брака, религиозните основания в контрола над църковното имущество, богословската обосновка, определяща формите на изкуството и иконографията и др.

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме