Размишления за Деня на второто хилядолетие от Рождество Христово

… Второто хилядолетие от Рождество Христово. Коя е първата реакция на сърцето на това словосъчетание? Като човек, чиято младост премина в „епохата на юбилеите” и на „историческите дати” от времената на Л. И. Брежнев, в мене остана някаква алергия към това и отказ от приемане на юбилеите. Разбираемо е, когато се случва историческо събитие, но помпозните възпоменания за него не винаги са приятни. Пустота, облечена в червени одежди. Важни са хората, важен е външният вид, а средствата, които ще отидат за юбилея – те не са важни, нито са важни времето и силите, които са отишли на вятъра. Това е същото както и днес при всяко епархийско управление има мисионерски отдел и годишни отчети, а истинското мисионерство почти никакво го няма. Председателите на тези управления съставят едни изнурителни отчети, провеждат се конференции, но къде са мисионерите, които сериозно просвещават нехристиянските народи?

Веднъж обаче аз сбърках и неочакваното се случи. Намръщих се, когато разбрах – струва ми се, че беше още в 1980 г. – за създаването на синодна комисия за подготовка на юбилейното честване на 1000-годишнината от кръщението на Русия. Разбираемо беше, че кръщението на Русия – това е велико събитие. Какво велико обаче има в празничния юбилей? А в началото на 1988 г. дори и сам аз се увлякох по подготовката на юбилея. И се случи удивителното – юбилеят от събитието сам стана събитие! Важното беше не това, че беше хилядолетието, а че по времето на това хилядолетие рухна седем-десетилетния и, както изглеждаше, окончателно утвърдил се в бъдещите времена атеистичен Вавилон. Че църквата се изправи от руините. Отстъпилият и вече вкоренил се в безбожието народ на СССР изведнъж се обърна с лице към вярата, към Бога; стана някакво второ кръщение на Русия. В историята на нашето отечество беше отгърната още една страница, още една епоха отиде в миналото, още една епоха започна съществуването си… Днес ние все още се намираме в нейния предутринен сумрак и засега не е ясно какъв ще бъде денят.

Победата на исихастите във Византия: идеологически и политически последствия

Днес е общоприето, че религиозните спорове през 14 в., които дълго време бяха смятани за дребнави боричкания в рамките на тесен кръг богослови, всъщност отразяват една действителна цивилизационна криза, а резултатите от тях се отразяват дълбоко върху бъдещето на византийското общество и върху следвизантийската епоха.[1] Техните отражения са значителни в балканските страни и в Русия. Разбира се, славяните не са в състояние да допринесат каквото и да било към същността на богословските дебати, но в този период те получават от Византия едно обновено духовно водителство и приемат като свои интелектуалните, културни и идеологически цели на византийския исихазъм.

В специфичния контекст на византийската история терминът исихазъм не може да бъде използван без уговорки.[2] Неговото първоначално значение ни връща назад към 4 в., в първите години на източното християнско монашество, когато еремитите, които живеят в изолация или тишина (ἡσυχία), вече биват наричани исихасти (ἡσυχασταί), за да бъдат отличавани от монасите, които живеят в общежитие (киновитите). С термина исихазъм бива определяно в още по-специфичен смисъл и практикуването на особени техники на дишане, които целят постигането на концентрация в процеса на умната или още известна като Иисусова молитва. Във византийски контекст тези практики стават особено широко разпространени през 13 и 14 в.

О. Юстин (Попович) – духовник и подвижник от нашите дни

Архим. д-р Юстин (Попович), преподавател в Белградския университет, спада към реда на онези наши наистина редки съвременници, които по своя целокупен живот, творчество, работа и личен монашески подвиг могат да се сравнят с древните отци на Църквата от първите столетия. Казано накратко, о. Юстин е автентичен християнин от нашето двадесето столетие и наш съвременник, който по чудесен начин споява в себе си високообразования европеец и монаха-подвижник – молитвеник, който през целия си дълъг земен живот отрича всичко, което е заквасено от греха и е подчинено на греха – нещо рядко за нашите дни. Преди всичко, сам той живее и преживява в самия себе си всички заповеди и целия евангелски Христов закон, а сетне тихо и ненатрапчиво пише – така, както са учили и апостолите, духовниците и изповедниците, чиито имена откриваме в календара на Православната църква. Което обаче е важното за нас, това е, че о. Юстин е жив пример и доказателство, че Христос и Св. Писание не са мит, нито легенда, а живо свидетелство за реалност, засвидетелствана и осветена от вековете; че във всяко време, на всяко място, сред всеки народ и във всяка житейска ситуация е възможно да бъдеш християнин без остатък и резерва. От друга страна, о. Юстин е наш съвременник, който постоянно е готов да бъде християнин и верен Христов последовател не само на думи и в написаните от него книги, но и на дело, вследствие от което – подобно и на древните мъченици за вярата в Господа Иисуса – страда и понася със своето тяло и голготските Христови рани.

В последно време много се пише и говори за владика Николай (Велимирович), по повод пренасянето на неговите мощи в отечеството, в родния му Лелич при Валево, и по повод издаването на неговите събрани съчинения. За по-младия негов ученик пък, о. Юстин, у нас се пише и говори само мимоходом. Тези месеци манастирът Челие при Валево, където о. Юстин прекарва повече от три десетилетия, подготвя второ издание на неговия най-обемен труд – Жития на светците, в дванадесет тома. Към това, както и към всички произведения на о. Юстин, се наблюдава все по-голям интерес както у нас, така и в православния свят, поради което е необходимо да направим кратък преглед на живота и делото на о. Юстин. Кой в действителност е Юстин (Попович)? Защо неговото име се изговаря с особено уважение в много краища на света? За мнозина той е светец. Неговите трудове се търсят и се издават. Неговото писано слово не оставя равнодушен никого, напротив – задвижва много хора в тези наши немирни и тесногръди времена, в които падат всички лъжливи авторитети и разни квази-науки, в които т. нар. напредък и прогрес смила и унищожава много свой последователи.

Въплъщението

„Има такива, които не придават никакво значение на слизането на Божия Син и на домостроителството на Неговото въплъщение – него, което апостолите са възвестили и пророците са предсказали, че чрез него трябва да се осъществи усъвършенстването на нашата човешка природа. Такива трябва да бъдат причислени към маловерците”. Това четем в съчинението на св. Ириней Лионски Доказателство за апостолската проповед. Не съдържат ли в себе си тези думи на великия църковен богослов от 2 в., отново прозвучали вече в нашия 20 в., укор и изобличение за съвременното религиозно съзнание? Та какво само множество хора трябва да бъдат причислени днес към маловерците задето твърде много принизяват значението на „домостроителството на въплъщението” и задето даже са готови да не придават на това въплъщение никакво значение! Та нали за съвременното религиозно съзнание е особено характерно това, че то желае да бъде християнско, но без Христос, Сина Божи. Нали на него му е нужно християнското учение, но то знае малко за въплътилия се Син Божи. Цялата същност на Христовото дело се изчерпва с Неговото учение и Сам Той е само един „велик учител” наред с Буда, Сократ, Конфуций, Толстой. „Аз – пише Толстой в предисловието към женевското издание на „Кратко изложение на Евангелието” – гледам на християнството като на учение, даващо смисъл на живота, … а затова и за мене е все едно Бог ли е бил или не е бил Бог Иисус Христос”. Независимо от това пренебрежение на Толстой към личността на Христос Спасителя, мнозина обаче са готови да го смятат за „истински християнин”. Какво ли друго може да означава това, освен че за такива хора божествената личност на Спасителя не е път и в сърцата им не се появява болка от кощунственото принизяване на техния Спасител в разреда на простите хора, пък били те и велики?

Човешкостта на Иисус

Въпросът за човешката същност на Иисус изглежда съвсем несъществен на някои, тъй като, приемайки в себе си Христа Спасителя, виждайки Го в душата си, те предполагат, че вече няма никакво значение какъв е бил Той в очите на окръжаващите Го хора. Но догматически, богословски, дълбинно това всъщност е много важно. Защото другият подход някак си се хлъзга към монофизитството – онази древна ерес, която е виждала в Христос само божественото, но не е виждала в Него човешкото. Именно вселенските събори са настояли на това, че Христос е бил съвършен човек. Не в този смисъл, че той е бил някакъв съвършен, прекрасен човек – това и тъй е очевидно, а в това, че той е бил човек напълно. Във всичко, освен в греха, Той е бил човек. Ако ние възприемаме това в цялостната тайна на богочовечеството на Христос, която за нас е тъй важна, то нима може да съществува човек без някакви ярки индивидуални черти, без някакви особености, които да обрисуват Неговата личност?

Разбира се, няма да намерим такива неща в Евангелието в прекия смисъл на думата. Защото Евангелието не е написано като белетристична книга, не е и историко-описателна, там го няма Неговият портрет, няма някакви Негови черти, каквито сме свикнали да намираме в романите или при античните автори: направил е това, изглеждал е така. Затова е трудно Неговият образ да бъде обрисуван така, както са ни учили някога в училище – да речем, като образа на Кутузов в романа Война и мир.

Как се спасяваме?

„… като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото… чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:16-20).[1]

Голяма част от протестантите в Съединените щати са известни като евангелисти. А евангелистите се отнасят сериозно към Библията. Своя живот те съсредоточават върху Евангелието: Благата вест за спасението. Често те говорят за лично спасение, за това „как се спасяваме”, а обичайният отговор е: приеми Христос да свой личен Спасител, помоли Го, в искрена молитва, да влезе в сърцето ти и да ти прости греховете и ще бъдеш спасен. Тогава заставаш непосредствено пред Бога и се радваш на лична връзка с Христос. Това събитие се нарича „оправдание чрез вяра” или, по-общо, „спасение чрез вяра”, отделно от добрите дела. По-специално, това учение се основава върху текстове от посланията на св. ап. Павел, като вече цитирания (Гал. 2:16-20). Мнозина от евангелистите си спомнят дори точната дата и час, когато са били „родени отново”, и отбелязват това събитие като най-важно в своя живот.