Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Писмо до добронамерените хора

Написана от Арголидски митр. Нектарий (Андонопулос)

Metropolitan Nektarios of ArgolidaСлед моята публична кореспонденция с уважаемия Пирейски митрополит мнозина ме обвиниха, че не следвам стъпките на св. Лука Лекаря. Вместо да им отговоря с мои разсъждения, ще направя това чрез постъпките и действията на самия св. Лука, отнасящи се до отношенията с инославни, както и до сродни теми като расизма, фанатизма, зилотизма, антисемитизма, фундаментализма и др.

Един руски митрополит пишел статии срещу римокатолиците, говорейки само лоши неща за тях. Светителят му отговорил остро, но и с душевна болка: „По този повод бих искал да изразя пред Вас, като редактор на списанието, голямото си огорчение от вашите речи и статии, които прозвучаха на летния семинар на архиепископ Хермоген. Коя бе причината, която наложи да се говори за най-мръсните и отрицателни страни на Римската църква? Нима е възможно там да няма нищо светло и положително? Да няма светци и чудеса? Нима е възможно Римокатолическата църква да е само папата и кардиналите, и Ватиканът, чиято политика отричаме? Нима Римокатолическата църква не се състои от милиони „прости хора” с чисти души? Защо е нужно да ги тровим със статиите на Хермоген, които имат за цел да прокарат лоши и греховни разделения между християните? Каква е причината да се върши толкова тежък грях за радост на враговете на Църквата?”.

Иконоборците – консерваторите в православието

Написана от Христос Янарас

1935 yannarasЩе се опитам да покажа, че иконоборците винаги са били консерваторите в православието. Препъват се в скандала на лицето. Иконата е потвърждение на лицето, потвърждение на свободата. Не е случаен фактът, че историческият произход на иконоборчеството е монотелитството и неговият поборник имп. Филипик-Варда (711-713).[1] Монотелитите отказвали да различат лицето от природата. Човешката природа е една и обща, човешките лица са „безбройни” и неподобни. Волята е акт на природата, свободата е акт на лицето, тя е утвърждаване на лицето. Волята е свързана с природния индивид, свободата – с човешкото лице. Това разграничение е много важно. Човекът осъществява своята лична ипостас, когато отхвърли природното самосъзнание, което противопоставя индивидуалната природа като аз на природите на другите. Индивидуалността е смесване на природата и на лицето, фрагментиране на природата, което се дължи на цялостното разложение на греха. Определяме човешкото лице с индивидуалните черти на природата, докато то остава незасегнато от всяко природно определяне. Уникално, несравнимо и различно, то съдържа цялата природа и е различна и неповторима възможност за изобразяване на Бога.[2]

Иконоборците са питали привържениците на иконите, коя от двете природи на Христос изобразяват – божествената или човешката? И св. Теодор Студит отговаря, че винаги изобразяваме не природата, а ипостаста.[3] Това означава, че православната иконография няма за цел да представи отделните природи, но да изобрази факта на лицето. Не си поставя за цел да изобрази символично лицето на Богородица с образа на едно днешно момиче, а да потвърди присъствието сред нас на една Девица и майка на Бога. Следователно иконописта не носи символичен и относителен характер, а е изповед и потвърждение на нещата. Именно това разграничаване на иконата, образа на нещата, от сянката на нещата се описва в Посланието до евреите. „Законът… има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1). Само с това онтологично съдържание можем да разберем човека като образ на Бога (Бит. 1:26). Човекът изобразява Бога не като природа, т. е. аналогично и символично, а като разграничаване между природа и лица, т. е. изобразява Го реално и онтологично.

Организация на духовническия чин в древна Русия

Написана от Сергей И. Смирнов

S I SmirnovЧинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Границите на „средния път”: Вселенската патриаршия и езиковият въпрос в началото на 20 век

Написана от Димитриос Стаматопулос

D StamatopoulosКакто е известно, в голямата криза за езиковия спор в началото на 20 век – т. нар. „Спор за Евангелията”[1] – се включва и Вселенската патриаршия. Почти паралелният опит на царица Олга да възложи превода на Евангелието на говорим гръцки език на своята секретарка Юлия Сомаки, с мълчаливото съгласие на Атинския митрополит Прокопий (начинанието започва още през 1898 г.), съвпада с публикуването във в-к Акрополис на превод на Св. Писание, дело на Александрос Палис, от септември 1901 г., и тези две събития предизвикват реакцията на Великата църква.[2]

Няма съмнение, че решението на царица Олга трябва да се разглежда в контекста на опитите да се възстанови авторитетът на династията след неуспешната война от 1897 г.[3] Освен това руският ѝ произход (дъщеря е на великия княз Константин Николаевич – един от най-изтъкнатите дейци на панславянското движение в Русия в 19 век) придава още едно измерение на конфликта за езиковото издание на Евангелието – свързването на въпроса за превеждането на свещените текстове на говорим език с подобни искания най-вече на българския национализъм, който от средата на 19 век настоява за замяна на древния гръцки в богослужебните текстове със стария църковно-славянски.[4] Трябва да помним при разглеждането на този проблем, че за Вселенска патриаршия преводът на Св. Писание на говорим език се свързва не само с исканията на славяноговорещите на Балканите, но и със случая на туркоезичното православно население в Мала Азия[5] (Понт и Кападокия).

Брак и семейство

Написана от Сергей Аверинцев

S S AverintsevНесвоевременен опит за християнски поглед

Нека читателят не очаква нещо като малка богословска дисертация, построена според предварително готов план, с цитати от отците на Църквата и от авторитетни духовни писатели на нужните места.

По-скоро това ще бъдат признания, нахвърляни почти безсистемно и съвсем лични. Дотолкова лични, че писането им съвсем не е леко.

Работата е там, че за мен – такъв, какъвто съм – въпросът за преживения и за преживявания опит в отношението към покойните ми родители, към жена ми, към децата ми е неотделим от един друг въпрос: Защо, собствено, вярвам в Бога?

В крайна сметка за мен този опит е най-сигурното доказателство за Божието битие.

Питайте истинския монах за неговото монашество, истинския отшелник – за отшелничеството му, и ще чуете възможно най-достоверните разкази за Бога, каквито въобще е възможно да съществуват. Бог не ме сподоби да бъда монах или отшелник. Но Той ме дари да бъда син, съпруг и баща и оттук аз знам това, което знам; това, което, веднъж научил, вече не мога да не зная.

Ето защо за мен всеки светоглед освен вярата е неубедителен.

Еклисиологията

Написана от Прот. Йоан Романидис

3 Fr John Romanides1. Общо за Църквата

Църквата е тяло Христово, което се състои от всички вярващи в Христос, които участват в първото възкресение, имайки залога на Духа или с други думи предвкусването на обòжението. Църквата съществува дори и преди сътворението, като нетварно, скрито в Бога Царство и слава, в които Бог живее със Своето Слово и със Своя Дух. Чрез волеизявлението на Бога са сътворени вековете, а също и небесните сили, които са в тях, и безплътните духовни същества ангелите. Това е последвано от сътворяване на времето и на света, който се намира във времето. Сътворението на човека идва след това и е замислено като съчетаване на умната (духовна) енергия на ангелите с разума (логос) и човешкото тяло.

Църквата е невидима и видима, т. е. тя се състои от онези, които участват в борбата на земята, и онези, които триумфират на небесата в Божията слава. Протестантите обаче твърдят, че Църквата е само невидима, че тайнствата Кръщение и божествена Евхаристия са само символични практики и че единствено Бог знае кои са истинските членове на Църквата. Противно на подобни мнения, Православната църква подчертава видимия аспект на Църквата и учи, че вън от Църквата няма спасение.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме