Есхатологията: краят на времето или освобождение от времето

Когато Църквата говори за „последните“ събития, тя показва своята вяра-доверие и надежда в Христос. Тя говори не за това, което знае като следствие от историческия опит, а за това, в което уповава.

Църковният факт – това още не е религия в историята на човека, нито пък е най-добрата от всички религии. Религиите дават кодифицирани „убеждения“ за задгробния живот и за края на света. Религиите – това са естествено пораждащи се процеси, инстинктивни необходимости, от които човек се нуждае, за да има метафизическа увереност; това са необходимости най-вече за една психологическа увереност, че човешкото „аз“ „ще се спаси“, т. е. ще продължи съществуванието си вечно; че „аз“-ът ще бъде без-крайно щастлив.

Църквата обаче е установление от друг порядък. Тя благовести свободата на човека от необходимостите, които му налага неговата тварна и смъртна природа, т. е. възвестява свободата от времето, мястото, тлението и смъртта, свободата от инстинктивната необходимост на човека от религия. В Църквата „биват побеждавани ограниченията на природата“.[1] Побеждават се и „мислените идоли“, интелектуалните и психологически лъжеучения и религии по отношение на „последните събития“.

Вселенският патриарх и Православната църква

1

В Неделята на Православието, 1950 г., Вселенският патриарх се обърна „към целия свещен клир и христоименния народ на Църквата“ с послание, посветено на мястото на Вселенския престол в Православната църква. Посочвайки, че празникът на възстановяването на иконопочитанието е празник на цялата Църква, патриархът пише: „по преимущество той е празник на нашата света, Христова, Велика църква – Вселенската патриаршия, която от своето възникване и в продължение на цялото си историческо битие е поставена и пребъдва като светоносен облак, стоманена твърдина на Православието, богоспасаема висока скала, о която са се разбили и са били унищожени всички, извращавали и изменяли вярата, предадена ни от апостолите“. Като отбелязва по-нататък заслугите на предстоятелите на тази църква, благодарение на които „историята на този почитаем престол… е неразривно свързана с историята на истинското православно християнство и светите вселенски събори“, патриархът продължава: „поради това сромната отначало и малочадна църква на св. ап. Андрей, възвеличавайки се изведнъж, е въздигната за вселенски център и престол, към който е отправил взор определеният и очертан от Богакръг на Църквата; център, в който се съединяват и о който се държат всички, които пребивават в своите места и страни и които – в онова, което се отнася до каноническата икономѝя на църковните дела – са самодействщит (αὐτοενεργη) и автокефални православни църкви, и съгласувани с нея, съставляват едно и неделимо тяло. Тя също така поема върху себе си грижата и попечението за другите сестри-църкви всеки път, когато извънредни обстоятелства са изисквали доброто и правилно окормление на християнския народ в тях. Казано обобщено, никога не по друг начин освен само чрез нея, т. е. чрез общението (κοινωνία) и връзката с нея, отделните православни църкви са свързани като в едно тяло на едната, света, вселенска и апостолска Църква, Глава на която е не друг някой, но единият 'Началник и Завършител на вярата Иисус' Христос“ (Евр. 12:2). И в заключение патриархът призовава всички да въздават на църквата-майка „подобаващата ѝ чест… и да бъдат ревностни и точни в изпълняването на онова, което се полага да правят по отношение на нея“.

За съборната природа на Църквата

Съборността е краеъгълно понятие на нашето време, което живее под знака на две полярно противоположни системи – на абсолютния индивидуализъм и на абсолютния колективизъм. Общественият синтез между тези две крайни течения така и не е намерен, а едва ли и ще бъде намерен, тъй като той предполага благодатното начало. Той обаче е даден в Църквата и светът може да го получи чрез нея, но само, разбира се, при условие, че Църквата изпълни поръчаната ѝ задача.

Догмата за съборността на Църквата ние изповядваме в нашия Символ на вярата, на всяка литургия: „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква“. Известният като „Апостолски“ символ, който е по-късен от Константинополския и значително съкратен в сравнение с него, е запазил само два атрибута на Църквата – светостта и съборността, а това показва колко неотнимаемо от Църквата е понятието съборност.

Когато обаче западният човек произнася този член от Символа на вярата, мисли ли той за съборността? Западният човек, изповядвайки своята вяра в „Eglise catholique“, „catholic Church“ или „katholische Kirche“, просто мисли, че става дума за Католическата църква, която има своя център в Рим, а в най-добрия случай зад тази дума си представя една Вселенска църква – Църквата, разпростряна по целия свят. Обстоятелство, което е дало повод на руския йезуит от 19 век о. Гагарин[1] да отправи своя упрек към славянските църкви в промяна на догматическото учение в Символа на вярата. Не Латинската църква е изменила значи Символа на вярата, добавяйки към него filioque, а славянските църкви, които са измислили мъгливия и неверен превод „съборна Църква“. За Хомяков не е било трудно да възрази на този крайно ревностен йезуит, че „съборен“ е една много по-малко мъглива дума в сравнение с „catholique“, която на нито един друг език, освен на гръцкия, не означава абсолютно нищо.

Сръбското православно монашество във въстаническа Сърбия

Най-вече на манастирите трябва да се благодари за това, че сърбите не са се помохамеданчили

митр. Стефан (Стратимирович)

Общо погледнато монашеството e същинската структура на Църквата и без него Църквата не може да се мисли. Когато става дума за статута на монашеството и на манастирите при сърбите в края на 18 и началото на 19 в., във връзка с Първото въстание на сърбите в Османската империя, трябва да се имат предвид няколко главни житейски факта: 1) в тези времена при сърбите Църквата не съществува самостоятелно – тя е в състава на Константинополската патриаршия (от 1766 г.), която и сама живее в много тежки условия, за което най-добре, освен всичко останало, свидетелства фактът, че за много кратък период от време на трона на Вселенския патриарх се сменят много личности – Прокопий (1785-1789), Неофит VІІ (1789-1794; 1798-1801), Герасим ІІІ (1794-1797), Григорий V (1797-1798; 1806-1808; 1818-1821), Калиник ІV (1801-1808; 1808-1809), Йеремия ІV (1809-1813) и Кирил VІ (1813-1818), а монашеството е тясно свързано с този факт и не може да се разглежда изолирано от него; 2) висшето свещенство, епископите, са рекрутирани от Константинопол по сръбските етнически простори, а монашеството е предано и от край време свързано с епископите, и 3) животът и съществуването на Църквата и при сърбите е обусловено от факта на вековната подчиненост на иноверни политически завоеватели като турците или ислямизираните народи в Османската империя. Следователно и монашеския живот във въстаническа Сърбия преди повече от двеста години ние трябва да разглеждаме, имайки предвид главно тези три факта и обективните обстоятелства, в които живеят сръбският народ и неговата църква.

За какво мълчат апокрифите?

Апокрифите са оставени зад борда на спасителния църковен ковчег. Самата дума „апокриф“ обаче звучи примамващо и вълшебно. Зад нея се привижда някакво „тайно знание“, скрито от мнозина и достъпно само за избрани. Като правило обаче това е само до момента на запознаването ни с текста. Читателят, който обича Писанието, творенията на св. отци, само ще се разочарова от прочетеното – и древните книги, и съвременният апокрифен „фолклор“ изглеждат оскъдни и жалки на фона на лъчите на евангелската истина и този контраст е твърде очевиден. Апокрифите обаче живеят столетия наред и фантазията на съчинителите не секва. Кой обаче се храни с убогата чорбица на суеверията, извън дверите на разкошния пир на вярата? Накъде водят апокрифите? Разкриват ли те тайните на църковната история или отвеждат към дебрите на религиозните фантазии?

Тайнствените книги

Животът на Църквата е живот многообразен, и от това многообразие единствено се подчертава нейното единство в Христос. „Църквата – е казвал Клайв Стейпълс Луис – това е единство на различията“. Всеки в Църквата проявява себе си различно – различно се проявява и благодатта във всекиго. Все пак обаче за всички християни има нещо общо. От една страна, това е новата, умиротворяваща душата радост, а от друга – неочакваното дори за самия човек противене на благодатта. Във всекиго от нас живее по един израилтянин, което от еврейски се превежда като „богоборец“. Престъпвайки прага на храма, той не може да се съгласи веднага с всичко, кардинално да се промени и да се покае. Както казваше един мой приятел, бивш баптистки активист, „в християнството духовността се гради върху покаянието, ала покаянието не поставя точката, както ни е внушил Западът – покаянието е само началото“. Бързо може да се променя само формата на одеждите и културното пространство около човека, докато мислите, чувствата, желанията диктуват „свои“ догмати.

Банализирането на човека

Продължение от „Добро, зло и виртуални облаци“

Когато говоря за баналното, естествено е в началото да се опитам да намеря и да задам съответните въпроси за него, така че да го включа като понятие в цялостния контекст на книгата, т. е. да пробвам да определя по възможност непротиворечиво и логически коректно неговите измерения. Това е наложително и поради още едно съображение – фактът, че ще се опитам да разгледам баналното като битиен проблем или конфликт със съответните му богословски смисли. Това означава, че то ще бъде положено така или иначе в сферата на крайни питания, чийто обхват може да се открие, например, в думите на Чоран:

На всяка възраст можем да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.[1]

„Банализирането на живота“, а не едно или друго литературно, философско, езиково и т. н. клише, ще е темата тук. Веднага трябва да кажа обаче, че „банализирането на живота“, така, както го схващам, е по своята най-дълбока същност позитивно, а не негативно явление. То не е нито осъществяване, нито разсъществяване от онзи вид, който имаме при отношението „добро-зло“. Върху него е невъзможно да се морализира. Баналното е негентропиен модус, то е удържаността на осъщественото в ентропийния свят, но вече в контекста (слоя на реалност) на културата.