Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Кратка история на Сръбската православна църква през 20 век в бивша Югославия

Написана от Свещ. Предраг Пузович

Fr Predrag PuzovichСръбската патриаршия е автокефална църква с около девет милиона вярващи по света. Според официалното преброяване през 2003 г. от 7 498 001 жители на Република Сръбска 6 371 584 (84.98%) са православни; 410 976 (5.48%) – римокатолици; 239 658 (3.196%) – мюсюлмани; 80 837 (1.078%) – протестанти и 785 (0.01046%) са евреи.

Историята на Сръбската православна църква до 20 в.

Християнството започва да се разпространява в Сърбия през 9 в. благодарение на Константинополската патриаршия.

Сръбската църква започва съществуването си от 1219 г., когато св. Сава (1176-1235) става пръв неин архиепископ. Той е ръкоположен в Никея. От 1219 г. до 1246 г. първата резиденция на Сръбската архиепископия е манастирът „Жича”, близо до Кралево. Трите съществуващи по-рано епархии, основани в 11 в., до времето на св. Сава са юрисдикция на Охридската архиепископия. След това те преминават, заедно с осем новоосновани епархии, в юрисдикцията на Сръбската църква. През 1253 г. архиепископската резиденция се премества на юг, в Печ (днес Косово).

Мъдрост, разумно познание и диалог според Максим Изповедник

Написана от Георги Каприев

Maximus ConfessorЗа Максим Изповедник, както и за цялата византийска традиция, най-висшето познание е богопознанието. То не само е най-високата тема на първата философия, но е и хоризонтът, от който се мисли за познанието изобщо. Познавателното измерение и познавателното осъществяване на богословския опит е мъдростта. С думата „мъдрост” (σοφία) Максим обозначава най-напред божествената мъдрост, която се интериоризира от блажено съзерцаващите според мярата на всеки от тях да я възприема. Мъдрецът има мъдростта като устойчива вътрешна нагласа (ἕξις). Красотата на мъдростта е въ-практикувано знание (γνῶσις ἔμπρακτος) и въ-мъдростена практика (πρᾶξις ἔνσοφος), при което сетивата и умът са в съвършено единение под действието на Духа. Затова този тип знание бива определян и като сетивност (αἴσθησις): свръх-сетивна сетивност, познаване чрез проста интуиция (κατὰ ἁπλῆν προσβολήν), непосредствено.[1]

Спецификата на мъдростта се очертава в сравнението ѝ с рационалното познание. Максим подразделя менталната сила на душата (различавайки я от жизнената сила) на теоретично (τὸ θεωρητικόν) и практическо (τὸ πρακτηκόν), при което теоретичното се припознава като ум (νοῦς), а практическото като разум (λόγοι). Умът е и се нарича мъдрост (σοφία), продължава Максим, когато съхранява непроменливи всичките си движения към Бога.[2] Умът е този, който се разгръща в неизразимо мълчание и познание. Той бива воден към истината чрез истинното и непрестанно познание (δι᾽ ἀλήστου τε καὶ ἀκατελήκτου γνώσεως).[3] Истината дефинитивно се свързва не с разума, а с ума. Разумът, от своя страна, се асоциира с мисленето, при което бива отнасян не към истината (ἀλήθεια), а към благото (ἀγαθόν). Разумът се разгръща въз основа на практическата хексис.

Богословие на диалога. Отношенията в имперсоналния свят

Написана от Прот. Георги Завершински

Fr G ZavershinskyЧовек живее в материален свят, т. е. във времето и пространството, които за това са и били сътворени. Пространството и времето възникват заедно с материята, която, по определението на съвременната физика, е всеобщност от динамични неопределени активни отношения. Както пише Ричард Фейнман, нобелов лауреат от 1965 г. в областта на физиката, „природата ни позволява да изчисляваме само вероятностите… и начинът на нейното описание като цяло остава непостижим за нас”.[1]

Научните постижения от 19 и 20 век провокират философите да разработват нови подходи в метафизиката, която не може вече да бъде разглеждана извън физиката и да бъде във висше положение спрямо нея. Сега метафизиката и физиката трябва да бъдат описвани заедно, като части на едно цяло. Неортодоксалната методология и апофатичният език на пост-нютоновата наука тук ни дава нов подход – началото на метафизичното разширяване на физиката. Човекът не може да остава вече неутрален наблюдател на природата и това, което преди изглеждаше непоклатимо като обективно знание, на практика става непостижимо. Невъзможно е да се наблюдават и описват физическите явления, без да се оказва въздействие върху тях.

Русия и Гръцката църква: към историята на техните отношения през 17-19 век

Написана от Евгения В. Жукова

Agia Sophia Old PhotographyРусия и Гръцката църква са свързани от столетия на най-тесни взаимоотношения. Историята на тези отношения минава през различни етапи. Първоначално Русия е облагодетелствана от Византия и от нейната църква, на която е дължала влизането си в семейството на християнските народи, образуването на държавата си. След това, когато Православният изток попада под османска власт, Русия оказва всяческа помощ: военна, материална и духовна. Именно на втората фаза от отношенията между Русия и Гръцката църква, и по-точно на периода 17-19 в., е посветена настоящата статия.

Като извори ни послужиха грамоти от два Московски архива – РГАДА (Российский Государственный архив древних актов) и АВПРИ (Архив внешней политики Российской империи), където са съхранява богата колекция от документи, отразяващи връзките между гръцкото духовенство и Русия. В РГАДА е събрана голяма колекция документи, отразяващи връзките с Константинополския патр. Кирил Лукарис (1570-1638). Във Фонд 52 (опис 2) се наброяват 56 патриаршески грамоти, което превишава броя на грамотите на всеки друг йерарх или църковен център от Християнския изток и е свидетелство за особения интерес на Лукарис към Русия. В политическите му планове тя заема централно място, а цар Михаил Фьодорович и патр. Филарет (Никитич) разглеждат Константинополския патриарх като опора на взаимоотношенията на Русия с Османската империя и приемат съвети и сведения за състоянието на нещата на Изток. В архива има 6 собственоръчно написани писма на патр. Кирил[1] – секретни донесения до цар Михаил Фьодорович и до патр. Филарет, съдържащи информация за положението на Империята, политическата ситуация в редица европейски страни, където тогава бушува 30-годишната война, плановете на османското правителство и дворцовите интриги. Секретната кореспонденция е носена в Русия от много доверени хора. Сред тях и някой си Йоан Тефрали – гръцки политически агент, свързан с Русия в продължение на десетилетия – до 50-те години на 17 в.

Последният Охридски архиепископ

Написана от Антониос-Емилиос Тахиаос

A E TachiaosАрхиепископията на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България е създадена, както е известно, със сигилий на имп. Василий II през 1018 г.[1] След продължителен живот от седем и половина века тя минава в духовен и икономически упадък до такава степен, че през 1767 г. да бъде закрита, а подчинените ѝ митрополии и епископии да минат под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Последният архиепископ на Охрид е някой си Арсений, известен ни само от двата документа за своята оставка – първият, от Охридската архиепископска катедра, а вторият – от Пелагонийската катедра. Тези два документа са многократно публикувани, но с грешки и пропуски, без каквито и да е палеографски и други бележки.

Биографичните сведения за Арсений са изключително оскъдни. Той е избран за Охридски архиепископ в 1763 г.,[2] като дотогава е митрополит на Пелагония, без обаче да се оттегли от управлението на тази митрополия. Печатът на Арсений като Охридски архиепископ е направен през февруари 1764 г. Може би трябва да предположим, че е поел задълженията на архиепископ в началото на 1764 г. През април 1765 г. той пристига в Константинопол и присъства на заседанието на Патриаршеския синод, на който е низвергнат Корчанският митр. Дионисий. На 24.11.1765 г. посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” в Мосхополис и дава сумата от 1200 аспри, за да се поменава името му на 40 литургии.[3] Арсений със сигурност е бил със славянски произход. Палеографският анализ на подписа му създава впечатлението, че произлиза от монашеско братство, в което е имал възможността да чете славянски ръкописи и е свикнал с ортографията на това писмо. Изглежда, че не е бил родом от Охрид,[4] нито от Мосхополис е поддържал някакви връзки с този и други градове в Македония, развивали в онзи период гръцката култура.[5] По отношение на гръцкия език последният архиепископ на Охрид е напълно невеж. Арсений наследява епископския трон на Охрид от гръцкия архиеп. Ананий – един от великите протосингели на Вселенската патриаршия. Изглежда странно, че след толкова дълга традиция на гръцки Охридски архиепископи на тази катедра е избран българин или сърбин, не знаещ дори частично официалния език на архиепископията. Няма никакво съмнение, че Арсений е бил незначителен Охридски архиепископ.[6] Най-вероятно изборът му е продиктуван от тежкото положение на архиепископията – вече изпаднала в многобройни и непосилни дългове, както и сам той признава, така че след Ананий митрополитите са решили да изберат (в 1761 г.) Пелагонийския[7] Арсений, тъй като са нямали личен интерес към затъналата икономически катедра. Така е избран за архиепископ Арсений, при когото задълженията на тази църква не само не намаляват, но напротив – с много се увеличават.

Създаването на Македонската православна църква в периода на окупацията на републиката и първите следвоенни години (1941 – началото на 1950-те)

Написана от Михаил В. Шкаровски

M V ShkarovskyПериодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме