Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Халкидонци и монофизити след Халкидон

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffОбстоятелствата около великата схизма, която разделя Източната църква след събора в Халкидон, обикновено са по-добре познати в сравнение с разностранните опити, извършени от по-късните византийски императори и от Византийската църква, за преодоляване на това разделение. В действителност през целия период 6-7 век, точно в навечерието на арабските нашествия в Близкия Изток, проблемът за схизмата доминира в източната византийска религиозна мисъл и много от нашите съвременни становища имат корените си в положителните или в отрицателните стъпки, направени в онези времена. Днес е сравнително лесно да преценим действителните измерения на извършените тогава монументални грешки и престъпления – всеки път, когато императорите правят опити да разрешават споровете със сила. Днес не може да съществува съмнение, че действия като военното потушаване на монофизитството в Египет и другаде, политическото налагане на прохалкидонска йерархия и честите заточения на действителни и популярни водачи на Църквата в Египет, имат решаваща роля за това, на схизмата да се придаде характер на национална съпротива срещу византийския църковен и политически контрол в Египет, Сирия и Армения. В продължение на столетия християните не-гърци от Близкия Изток смятат православните халкидонци за мелхити (хора на царя), като самото прохалкидонско православие клони все по-силно към идентифициране с културната, литургичната и богословската традиция на Църквата в Константинопол, загубвайки контакт и общение с почитаните древни традиции на Египет и Сирия.

Историческите обстоятелства, които правят възможни всички тези грешки в миналото, в наши дни не съществуват. Никаква империя не е в позицията да налага единение на монофизити и диофизити. Никой не си представя това единение другояче, освен чрез единство във вярата. Дадена ни е всяка възможност да преодолеем трудностите без да се отнасяме към нищо друго, освен към любовта и верността към откритата истина. Ето защо за всички нас е време да обърнем поглед назад към нашите съответни традиции с цел да видим ясно истинските проблеми, да отделим това, което смятаме за Св. Предание от всички човешки придатъци и предразсъдъци – колкото и те да са почитани – и да признаем, че божествената истина често може да бъде изразявана по различни начини без с това да бъде разрушавано единството в Христа Иисуса.

Признаци на националсоциализъм в Еладската църква

Написана от Атанасиос Папатанасиу

A PapathanasiouГръцкото общество се изправи пред специфична ситуация от момента, когато бе приет първият меморандум между правителството на страната, Европейската централна банка, Европейския съюз и Международния валутен фонд през пролетта на 2010 г. Тази обстановка придобива свои характеристики, които се оформят с шокиращо бърза скорост. Това е така особено от началото на 2011 г., когато станаха по-забележими последиците от икономическата криза. Паралелно започнаха да се разкриват измеренията на политическото разложение и се появиха групировки като например „Аганактисмени”.[1] По същото време се засилиха и опитите за църковна намеса в политиката, носещи парадоксални комбинации. Определени хора, свързани с йерархията, се впуснаха в остра критика против политическата система, комбинирана с прояви на непоносимост към различния. Започнаха например оплаквания за упадъка на демокрацията, а в същото време изневиделица се появиха възхвали за „героите” от бившата гръцка военна хунта. Наблюдението на такива неща създаде чувството, че дълговременната религиозна склонност към авторитаризъм и тоталитаризъм започна да придобива черти, които се доближават до идеологията на националсоциализма.[2]

От лятото на 2012 г. нещата започнаха да загрубяват. Влизането на партията „Златна зора”, организация с неонацистко минало,[3] в парламента след общите избори от 6 май и 17 юни 2012 г. отвори бързо нова глава. Наистина ли беше изненадващо, че някои църковни представители изразиха своето задоволство от присъствието на тази партия и нейните действия? Или просто някои църковни кръгове са имали латентна склонност към националсоциализма, която започна да излиза на повърхността през 2011 г.? Лично аз мисля, че става дума за второто.

Източноправославните и западните латински църкви при комунизма: разлики и паралели

Написана от Василиос Н. Макридис

V N MakridesВъведение

Специфичните връзки между различните християнски църкви и комунистическите режими (включително комунистическото наследство) в Източна, Източна Централна и Югоизточна Европа привличат сериозен интерес след краха на Източния блок.[1] Този интерес се концентрира върху един изключително заплетен въпрос, който не се поддава нито на един единствен ясен отговор, нито на съпътстваща го класификация. Тези взаимоотношения между църква и държава наистина са били многолики и многопластови, дори да се намират в един и същ контекст. Например, съветската политика спрямо религията от 1917 до 1991 г. не е еднаква, а е преминавала през различни фази, в зависимост от това кой е бил лидер, и от цялостната социално-политическа обстановка. Дори и така, случаят на Съветския съюз коренно се различава от историята на комунистическа Албания – особено в периода след 1967 г. – тогава албанската анти-религиозна политика достига своя апогей.

Νόμοι καὶ κανόνες във византийското църковно право

Написана от Алберт Г. Бондач

A G BondachВ тази статия ще покажем как е бил осъществен синтезът между църковното и държавното законодателство в един от най-важните византийски правни сборници – Номоканона с 14 титули[1]. Текстологичните проблеми – датировка, атрибуция и състав на основните редакции, с които са се занимавали чуждестранни и наши изследователи на Номоканона (преди всичко Ж. Мортрейл, К. Цахарие фон Лингентал, Н. Заозерски, В. Нарбеков) през 19 в.,[2] в основната си част са решени в магистърската дисертация на В. Н. Бенешевич.[3] Подробното палеографско изследване на няколко десетки гръцки ръкописи позволява на Бенешевич да отдели и анализира редакциите на Номоканона в най-стария период на неговото съществуване (преди 883 г.). През 20 век интересът към Номоканона намалява, макар отделни извороведчески въпроси все още да се обсъждат,[4] а натрупаната информация бе систематизирана в специални справочници и речници.[5] През последните две десетилетия Номоканонът привлече вниманието на Б. Х. Щолте – представител на Грьонингенската историко-правна школа, който отново се обърна към историята на текста на сборника и изказа намерение да подготви критично издание.[6] Същинско историко-правно изследване на Номоканона (без да броим коментарите на Теодор Валсамон) все още не е направено, макар че този паметник представлява, редом с Азбучна синтагма на Матей Властар, един от най-важните източници на знанията ни за византийското църковно право.[7]

В литературата въпросът за съотношението на номоса и канона във Византия вече е повдиган, но обсъждането му се води преди всичко в рамките на изучаването на статута на императорите и тяхното влияние в църковната сфера. Това нещо може да се открие в трудовете на Х.-Г. Бек[8] и при споделящия в много отношения неговите възгледи И. П. Медведев.[9] Срещат се и твърдения, че говорейки за Византия трябва да се разграничава между каноничното право (създавано от църковната власт) и църковното (императорско законодателство за църковните въпроси).[10]

За покаянието и борбата със страстите

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouКакто вече казахме, покаянието е заповед, която съдържа всички други евангелски заповеди. То включва и отхвърлянето на нечистотата и злобата, и кроткото приемане на възраждащото и спасяващо ни слово Божие (Виж Иаков 1:21). Покаянието е покана, отправена ни от Господа отново да започнем прекъснатия в рая разговор между Адам и Бога. Тогава на въпроса на Господа „къде си”, „какво си направил?”, Адам не можа да отговори правилно – и ето че сега ние сме призовани да се опомним и да отговорим: „Съгреших, Господи, и се разкайвам. Прости ми”. Именно затова се и въплъти Господ. Вече споменахме, че ние не можем да стигнем сами до покаяние, но това става само по Божията благодат, дарувана ни с кръстната смърт на Христос и Възкресението. Господ е заповядал на Своите апостоли да проповядват именно за тази благодат – благодатта на покаянието.

Всяко общуване с небесния свят допринася за нарастването на покаянието. Когато до сърцето се докосва Божията ръка, започваме да познаваме Неговия живот, благодат и сила. На душата се дава да види просвещаващата истина и покаянието се превръща в нещо естествено и присъщо. Нещо подобно виждаме в евангелската притча за жената, загубила една драхма (Лука 15:7-9). По обяснението, дадено от преп. Макарий Велики,[1] душата има нужда от светлината на Светия Дух, Който идва и поставя всичко на място. Подобно на слънцето, озарението от светлината на праведния живот освещава сърцето и прави възможна победата над злото. За да намери загубената драхма, жената първо е запалила свещ, почистила е и подредила всички вещи в стаята и тогава, при светлината на горящия светилник, е намерила монетата, която дотогава не се е забелязвала поради боклука и праха. Така и душата не може да се справи сама в помислите си, но ако има светлина, която да я просветли, тогава е способна да види своята нечистота.

Богословският принос на о. Йоан Романидис в разбирането на грехопадението

Написана от Светослав Риболов

3 Fr John RomanidesКой е о. Йоан Романидис?

Йоан Сава Романидис е роден на 2 март 1927 г. в Пирея, скоро след гръко-турската война, геноцида над гърците в Турция и подписания в лятото на 1923 г. Лозански мирен договор. Според него Източна Тракия и значителна част от Западна Мала Азия (районът около Смирна, днес Измир) се присъединяват към Турската република. Това довежда до огромно преселение на християни от Турция към Гърция и към Новия Свят. В нощта на 13 септември 1922 г. клането в Смирна предвещава края на десетгодишния процес на етническо „прочистване” на Турция от християните. За десетилетие на териториите на бившата Османска империя са убити около 3 милиона християни. САЩ е единствената велика сила, която не подписва Лозанския договор, не признава новите турски граници и протестира активно против гоненията на гърците, което отваря вратите на страната за огромната емиграция на православни гърци от Турция към САЩ. На обратния полюс е новата руска власт на болшевиките, които не само подпомагат финансово Ататюрк за военното организиране на „новата турска армия”, но и изпращат оръжие и войници на негова страна – да смаже християните и специално гръцката армия в Мала Азия.[1]

Роденият в семейство на гърци от Понт (североизточната част на Турция на Черно Море) Йоан още невръстен напуска новоприелата ги Гърция, където само за около две години прииждат повече от милион бежанци. За нова родина родителите му избират САЩ. Тук десетилетия наред той работи като свещеник, учител и богословски съветник в различни комисии на Константинополската вселенска патриаршия по диалога с други християнски деноминации. Семейството се установява в Манхатън: там Йоан израства и успешно се учи. Впоследствие постъпва в Православната академия на „Светия Кръст” в Бруклайн, Масачусетс, продължава в Йейлския университет, Кънектикът – един от най-реномираните в САЩ, и специализира в богословската академия „Св. Сергий”, Париж. Макар и син на имигранти, той успява да получи отлично образование, но решава да докторира в първата си родина – в Атинския Каподистриев университет, вярвайки, че тъкмо там ще научи най-доброто за православната традиция. Както предстои да видим, до голяма степен очакванията му не се оправдават.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме