Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Духовността

Написана от Свещ. Томас Фицджералд

Fr Th FitzgeraldПравославната църква разгласява Благовестието на Иисус Христос. В гръцкия език думата за благовестие е εὐαγγέλιον, което буквално означава „блага вест”. Благата вест на православното християнство се състои в оповестяването на Божията безкрайна, жертвена любов към човечеството, както и в откриването на истинното предназначение на човешката личност. Размишлявайки върху радостното послание на Благовестието, в 4 век св. Григорий Нисийски пише: „Благата вест е, че човекът вече не е изгнаник, нито е прогонен от Царството Божие, а че отново е Божи син и поданик [на Царството]”.

Православието вярва в това, че най-скъпоценното съкровище, което Бог желае да сподели с нас, е Своя собствен живот. Нашата вяра започва с утвърждаването, че Бог е действал в историята с целта да ни позволи да участваме в Неговата любов и в Неговата благост, да бъдем граждани на Неговото Царство. Това убеждение е изразено особено красиво в молитвата от Литургията, която казва: „и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство”.[1]

Посвещаването в любовта на Бога Отца е било съвършено изразено и въплътено в Личността и служението на Иисус Христос. Цялото намерение при Въплъщението на Божия Син е било да възстанови приятелството на човечеството с Бога. Големите отци и учители на Православната църква постоянно препотвърждават това убеждение, като възвестяват, че Бог е станал това, което сме ние с цел ние да станем това, което е Той.

Св. апостол Андрей Първозвани и проповедта му в земите на България

Написана от Венцислав Каравълчев

St AndrewВъпреки определените успехи на българските учени, изследващи историческото ни минало, и независимо от немалкото публикации, които се стремят да запълнят големите бели полета в мозайката на българската история, неизследваните теми продължават да заемат огромен дял в тази мозайка. Дори проблематика, върху която има десетки статии и монографии, продължава да крие много неизвестни – такава е спецификата на историческото познание, което не може да направи пълна възстановка на миналото, но изследва единствено следите за събитията, останали в общата памет. В полето на църковната ни история празнотите в историческото изследване са още по-големи. Миналото на България в църковно отношение крие неподозирани дълбини и богатства, които трябва да бъдат разкривани и правени достояние на сънародниците ни, особено в тези трудни и оскъдни на духовност времена, за да вдъхновяват още повече вярващите и да приобщават към Църквата онези, които се намират вън от нея.

Без преувеличение можем да кажем, че земите на днешна България не само са били осветени от проповедта на апостолите и техните ученици, но и че християнството пуска дълбоки корени тук още от първия век, а кръвта на ранните мъченици, които слабо или въобще не познаваме, е напоила тези корени толкова обилно, че дървото на Църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. Неслучайно Божият промисъл е отредил Българската църква да бъде начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия – Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. И понеже в Църквата случайности няма, а всичко е по промисъл и воля Божия, Сам Господ е призовал трима от своите апостоли да проповядват благата вест по нашите земи. Това са св. ап. Андрей Първозвани, св. ап. Филип и св. ап. Павел. В настоящата статия ще се опитаме по-задълбочено и внимателно да разгледаме дейността и свидетелствата за тази дейност на св. ап. Андрей по нашите земи.

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 10

Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПобедата на св. Марк Ефески. Неговата кончина. Думите на умиращия св. Марк Ефески към събралите се негови приятели. Неговото специално обръщение към Георги Схолар и отговорът на последния

Освободен от заточение по разпореждане на императора, с големи усилия, в края на 1442 г. св. Марк Ефески се завръща в Константинопол. С борбата си за православието той вече е известен в целия православен свят; със силата на своето изповедничество вече е прославен като герой на вярата. В своя синаксар за него Йоан Егеник говори: „Понеже нямаше никаква възможност да се доближи до Атон, страстотерпецът с усилия се върна от изгнанието в отечеството си – вече като съвършен нов изповедник, почитан от всички и справедливо именуван така, пред когото всички се покланяха”. В същото време обаче, той вече е сериозно болен и измъчен човек и смъртният недъг бързо го приближава към края на живота и борбата му, за да получи вечното блаженство и венеца за доблестната си борба и за своето изповедничество. И макар вече едва жив телом, той до самия край продължава пламенната си борба за „неповредеността на православието”. Източниците не ни разказват нищо за това, как са протекли тези последни година и половина – две от живота му. Ако неговото послание до йером. Теофан на о-в Имврос е било написано в този период, то животът му тогава е протичал в непрестанно страдание и в преследване от страна на привържениците на унията и в същото време в постоянна борба за истината и за душите на тези, които поради едни или други съображения са били отстъпили от православието. Впрочем, това става явно и от други източници. Великият ритор Мануил например казва, че в Константинопол той предприел големи усилия и мнозина върнал обратно в лоното на Православната църква.

Учението на св. Кирил Йерусалимски за материалния свят и неговото освещаване

Написана от Йером. Кирил (Зинковски)

St Cyril of JerusalemНачалото на Евангелието е Йордан[1]

Съществуващите към момента изследвания върху живота и богословието на св. Кирил Йерусалимски[2] не съдържат подробен анализ на неговото учение за материята. Авторите съсредоточават вниманието си върху литургичното наследство на светеца и неговото учение за Светата Троица или пък изследват частни въпроси в учението му за тайнствата.[3] В тези трудове се отбелязва особената роля на Светия Дух в тайнствата на Църквата и Неговото служение като Осветител на човешката природа, но никъде обект на изследване не е учението на св. Кирил за материята и за тварния свят като такъв. И в източното, и в западното богословие на учението на св. отци за материята по традиция се отделя съвсем незначително внимание. Тъй като богословието е преди всичко и най-вече слово за Бога дори самото понятие богословие на материята може да изглежда неправомерно. Мнозина са склонни да отнесат учението за нея към областта на чистата философия, забравяйки, че повечето твърдения на догматическото богословие пряко или косвено са свързани тъкмо с проблема за материята. Тя, която в най-широк смисъл може да означава тварната субстанция въобще, а в по-тесния – веществото на видимия свят, не бива да стои извън вниманието на богословието, независимо колко възвишено е то. Единственото систематично научно изследване на руски език върху учението на св. отци за материята е непубликуваната дисертация на о. Константин Ружицки Учението на св. отци и църковни писатели за материята.[4] В нея се разглеждат терминологията и учението за материята и материалния свят на църковните писатели и светите отци от първите четири столетия (с изключение на св. Кирил Йерусалимски и на св. Амвросий Медиолански).

И днес състоянието на разработеност на тази област от рускоезичното богословие практически не е променено.[5] В западното богословие нещата несъмнено са по-добре. Започвайки от средата на 20 век, тук се появяват редица изследвания върху трудовете на отделни отци на Църквата и църковни писатели именно по отношение учението им за материята. Но богословието на материята във вида, в който то е разработено от св. Кирил Йерусалимски, не е анализирано и от западните богослови. В класическото издание на Патрологията на Квастен, в списъка с изследвания, осъществени до 1960 г. върху богословското наследство на св. Кирил Йерусалимски няма нито един труд, посветен на избраната от нас тема.[6] Такова изследване няма и до днес.

Светата Троица

Написана от Прот. Йоан Романидис

Fr John Romanides1. Гностиците

Както вече споменахме, според учението на Църквата Творец на света е Бог и то Бог в Троица. Нетварното действие (енергия), което твори света, се съобщава чрез Сина в Светия Дух; казано с други думи, Отец твори света от нищо чрез Сина в Светия Дух. Това учение е отречено от гностиците, които разделят Бога Оформител (Димиург) и Всевишния Бог. За тях Димиургът Бог е зъл, лош Бог, а Логосът и Премъдростта от Новия Завет са по-долни същества, които са свързани с Всевишния Бог и не са тъждествени със старозаветния Бог. За да докажат другостта на Словото и Премъдростта от Всевишния Бог, те прокарват разлика между техните действия. В тези положения от учението на гностиците виждаме първоначални форми на по-сетнешните ариански аргументи против православното учение. Разликата, разделянето на действията на Всевишния Бог, от една страна, и Словото и Премъдростта, от друга, показват различието между ипостасите или същностите. Ето защо, за да докажат божеството на Бога, открит в Стария Завет, православните е трябвало да докажат на първо място, че този Бог, и по-точно Ангелът-Творец, не е лишен от нито едно от действията (енергиите) на Бога от Новия Завет, т. е., че всичко онова, което Отец от Новия Завет притежава, притежава и Синът (= Ангелът Господен от Стария Завет) и че Словото не е лишено от нищо, което Отец притежава. Прекаленото наблягане обаче върху това, което е „общо” за трите Лица на Светата Троица създава монархианството.

2. Монархианството

Като се основават на горното, монархианите обясняват, че не съществува никаква разлика между Отец и Син и че това се отнася не само до Техните действия, но още и до Тяхната същност и ипостас. Иначе казано, от тъждеството на действията монархианите заключават, че има тъждество между същност и ипостас. И че единствената разлика между тях двете е разлика между лицата, но тя – според монархианите – е повече повърхностна, тъй като за тях Отец и Син са взаимно заменяеми, Те са една и съща действителност. Ето защо една и съща ипостас понякога бива наричана Отец, а понякога – Син, в зависимост от събитията, с които Бог се явява в света. Монархианите не се колебаят да твърдят, че Отец е разпнат или че страда на Кръста (оттук и името патропасхити или патрипасиани), тъй като Той бива наричан Син в контекста на Въплъщението и на Неговите явявания в света. Следователно за тях Отец и Син не са две действителности, а едно и също, което се определя от изразите една същност и една ипостас. От тъждествеността на действията (енергиите) на Отца и Сина те стигат до извода, че техните същности и ипостаси са също тъждествени.

Преводаческата „работилница” на Константин Философ в храма „Св. Апостоли” в Константинопол

Написана от Василиос К. Кацарос

St Cyril the PhilosopherВ основните текстове на житията на св. Кирил и Методий[1] все още има определени места, които, според проф. Емилиос Тахиаос, „може да предоставят възможности за допълнително изследване и задълбочаване в тази огромна тема”[2] и затова „можем да очакваме значими изследователски хипотези”.[3] Наистина, въпросите, които повдигат основните извори – които са текстовете на житията – са многобройни, а предложените решения зависят от възгледите на учените, които, откривайки противоречия в тях, се опитват да запълнят празнотите с измислени конструкции. Примерите са много, а времето и мястото не ни позволяват да се спрем върху тях. Всеки път, когато възникне въпрос и неговите отговори са различни, се създава широка дискусия.

Например: Бил ли е Константин монах, както твърдят някои учени,[4] използвайки сведенията в житието, които говорят за отшелничество, молитва и занимание само с книгите[5] (за много изследователи той е бил монах в манастира Стенос[6] или в манастира Полихрониу[7] или, неопределено – някъде другаде) въпреки изричното свидетелство на текста, че е приел „ангелската схима” на монаха 50 дни преди да почине?[8]

Открил ли е Константин славянската азбука или е намерил някаква рудиментарна азбука, т. нар. „руски писмена”,[9] в Крим? Ако е вярно второто, то трябва да се търси друго тълкувание на феномена на прословутото „просвещение на славяните” и т. н.

В миналото учените се стремяха да възхвалят определени събития, стъпвайки на една основа, за която няма голямо историческо основание,[10] макар че отправната точка на мисълта им следва историческите следи. Друг голям въпрос, който според нас не е изяснен задоволително, поставяме за разглеждане и в това наше изложение.

Става дума за общия въпрос за превода на текстовете от гръцки на славянски език – времето, мястото и условията, когато това важно дело е било решено и осъществено. Този въпрос не може да бъде разрешен с удобни решения от типа на манастирски „скриптории”, отдалечени от центъра на Византия, тъй като „преводът”, бидейки голям план, не може да се смята за обикновена дейност, осъществяваща се в изолирано място, а за организирана система за образование, която действа при правила, различни от тези, които до наши дни се смятаха за възможни.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме