Благодарението като аскетически метод

Първо искам да благодаря на Бога, Който със Своя благ Промисъл ме доведе в тази страна, в която в миналото са живели много светци. Благодаря също и на вашия Високопреосвещен митрополит Йоан, който и трите пъти, в които съм идвал в България, показа голямо благоразположение към мен, недостойния. За нас, вярващите, е много полезно да се събираме в името Христово и да говорим за нашата надежда за живота, който Той е спечелил със Своите Кръст и Възкресение. За нас, християните, има само едно училище и само един Учител – Христос. Той ни призовава към Себе си, като ни казва: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). С други думи, евангелското училище на Христос е училище по смирение. Ние сме отпаднали от Божието лице чрез гордостта, затова има само един начин да се завърнем при Бога – смирението. В живота си ние постоянно се опитваме да грабнем онези смирени мисли, които ще ни дадат съкрушено сърце и смирен дух, за да бъдем приети в Божието присъствие. Поначало смирението би трябвало да бъде естествена черта на човека, тъй като той няма нищо свое, а всичко е получил от Бога. Цялото свое битие човек има „назаем” от Бога и само когато Му благодари за това, което вече е получил, той оправдава своето съществуване. Ето защо благодаренето на Бога става начин на съществуване. Св. апостол Павел казва: „За всичко благодарете” (1 Сол. 5:18), също и да излагаме своите прошения към Бога с благодарение. Това означава да благодарим докрай за вече получените дарове и едва след това да отправяме молба за нещо ново. Колкото повече благодарим на Бога, толкова повече неща Той ни дава. Всички духовни харизми на светците не са нищо друго освен Божии дарове от Бога, които Той им е давал според степента на признателност, с която те са ги приемали. И само онези дарове са ставали техни, за които те са благодарили докрай. И така всичко онова, за което благодарим на Бога, става наше.

Историята на Вселенската Константинополска патриаршия през двадесетото столетие

Въведение

За Вселенската Константинополска патриаршия 20 в. всъщност започва на 25 май 1901 г., когато, все още под османско управление, на патриаршеския престол се връща патриарх Йоаким III. През 19 в. възниква и доминира, особено в Централна, Източна и Югоизточна Европа, феноменът на национализма, достигнал своя апогей с разпада на Османската империя и утвърждаването на националните държави и националните православни църкви. Колкото и да е странно, инициатор на отделянето и независимостта (автокефалността) на националните църкви от църквата-майка става Гръцката църква, образувана в 1833 г. по неканоничен начин, а впоследствие утвърдена от Константинополската патриаршия със синоден Томос от 1850 г. Следва подем на националното движение в България и искане на българските националисти за създаване на независима Българска църква, независимо че българската държава още не се е сдобила с независимост. В случая с България църковният въпрос е тясно преплетен с националния. През септември 1872 г. Вселенският патриарх свиква събор в Константинопол, който, разгледал въпроса с църковния разкол в Българската екзархия, осъжда породилите етнофилетизма национални предразсъдъци. Тогава вече започва вътрешното разделение в православната община (Rum millet), като учреждение на Османската империя. На вселенския характер на православието, представлявано от Константинополския патриарх в течение на цялата история на Византийската, а след това и на Османската империя, е нанесен смъртоносен удар.

От друга страна, сепаратистките движения и обнародването на синодни томоси, които ратифицират независимостта на Сръбската (1879 г.) и на Румънската (1885 г.) църкви допълват процеса на раздробяване на балканския православен свят, който в имперски контекст повече от хиляда години е пазел своето единство. Този процес продължава и през 20 в., когато независимите Сръбска и Румънска църкви, съответно в 1920 и 1925 г., стават патриаршии, а българският въпрос е урегулиран в 1945 г. по пътя на каноничното признаване на Българската църква от Вселенската патриаршия. Междувременно, в 1937 г. е провъзгласена независимостта на Албанската православна църква, след като през 1912 г. самата Албания е станала независима държава.

Значима крачка във вселенската православна съборна практика: литургично, пастирско и мисионерско значение на събора в Крит

По време на работно заседание от 28-29 октомври 2016 г. Св. Синод на Румънската православна църква разгледа за първи път резултатите от участието на делегацията на Румънската православна църква в работата на Светия и Велик събор на Православната църква, който се състоя в Православната академия в Крит в периода 16-26 юни 2016 г.

Необходимо е от самото начало да подчертаем литургичното измерение на православното евхаристийно общение в св. Литургия по време на Събора, започвайки от 19 юни 2016 г., празника Слизане на Светия Дух, който отбеляза откриването на Светия и Велик събор на Православната църква чрез съслужението на предстоятелите на десетте присъстващи църкви в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио и тяхното съслужение на 26 юни 2016г., Неделя на всички светии, в църквата „Св. ап. Петър и Павел” в Ханя при завършването дейността на Събора. И при двете тържествени събития по най-зримия и висш начин се изрази единството в правата вяра чрез евхаристийното общение, защото не може да се осъществи евхаристийно общение без съвместно изповядване на правата вяра.

Мои бележки по единството на Църквата

Настоящият текст е избран откъс от издадените неотдавна Дневници на Българския патриарх академик Кирил (повече за тях – тук) и се публикува със знанието и позволението на издателите.

Папа Йоан XXIII, а заедно с него и католическите прелати, заявиха, че към единството на Църквата, в смисъл – към присъединяване на т. н. „разделени братя” (некатолическите църкви), ще се върви чрез вътрешно обновяване на самата Католическа църква, чрез реформа на християнския живот, на каноническото право (по-особено на източното канонично право), на литургическата практика, на целия църковен апостолат (мисията на Църквата) с оглед да се осъвременят (aggiornamento) неговите проблеми (мир, социален строй, недъзи на капиталистическата обществена система и пр.). След като това бъде извършено, Католическата църква щяла била да се обърне към християните некатолици („разделените братя”) със зова: „Дойдете – вижте истинската Християнска църква и пр.”.

Тоя път е добре избран. Той основно превъзхожда досега следвания път на апостолат, който се изразява в прозелитизъм, при нормални условия – индивидуален, а при безродни политически и обществени условия – и масов. Но ще означава ли това изоставяне на няколковековната мисионерско-прозелитична дейност на пропагандата на Католическата църква? Ако паралелно остане и тая дейност, не може да се говори (като се изхожда от православно гледище, обосновано както теоретически, тъй и практически – историческа практика и постоянен опит) за действително обновление, за реформа на пропагандните похвати, а оттук и на пропагандния апарат, който обуславя мисионерството (прозелитизма), наречено „апостолат”. Всъщност тук ще се извърши словесно обновление (книжно в ръководните норми и в пропагандния език), но не основно обновление на духа, каквото е достойно за християнската проповед – за апостолата на Христовата църква.

Император Юстиниан, Империята и Църквата

Епохата на имп. Юстиниан І (527-565) дълго време е привличала и продължава да привлича вниманието на историците. Разбирането на Юстиниановата личност, на неговите достижения и провали, е толкова непреодолимо важно за историята на късната Античност и на Византия, че майсторите и на анализа, и на синтеза, създадоха изобилна литература върху този предмет.

Особено значение имат въпросите, които произтичат от отношенията на Юстиниан с различните групи християни от Изтока – въпроси, включващи едновременно държавна, социална и религиозна политика. Какво е било Юстиниановото отношение към религията, към отделните религиозни групи, към Църквата и богословския проблем за христологията, който през 5 и 6 век предизвиква първата важна и продължителна схизма в християнския свят? Два спорни въпроса от Юстиниановото царуване трябва да бъдат изследвани:

1. Въпросът за ролята на императора в религиозните дела на една империя, отново разпростираща се между Месопотамия и Испания.

2. Богословските противоречия през 6 век между официалната Халкидонска позиция и позицията на монофизитите.

Тайнството на Божията майка

Проповядвайки спасението пред външния свят и в Евангелията, Църквата не излага всички свои вярвания, макар мистично те винаги да са били представени в Св. Писание[1] – подобно на „имане, скрито в нива” (Мат. 13:44). Новият Завет е завършен дълги години след смъртта на Иисусовата майка, и все пак остава безмълвен по отношение на нейното приснодевство, на последните години от нейния живот и на самото нейно Успение и на погребването ѝ. „Много от нещата, които не са написани в тези слова, но имат равна сила с написаните, са съобщени от светите отци. Не в боговдъхновените Писания, но в отците по-късно бива изяснено, че Синът е единосъщен (ὁμοούσιος) с Отца, както и това, че Светият Дух е Бог, че майката на Господа е Богородица и други неща, които е много дълго да се изброяват. Когато няма съгласие по тези въпроси, истината на нашето служение е отречена”.[2]

Вярата в Христос и Неговото възкресение с тяло е била необходима, на първо място, като крайъгълен камък, върху който почива и цялото здание на християнската вяра. Без нея би било невъзможно да подходим към „още многото други неща, станали след това – свещени и неразбираеми, извършени и възпети от апостолите, за възхвала на нейната [на св. Богородица] слава – неизказани тайнства [ἀπόῤῥητα μυστήρια], които на тях били открити”.[3] Опитът на апостолите и техният разказ на очевидци на последното тайнство на Пресветата Дева, например, идва към нас в апостолското и светоотеческото Предание на Църквата. Тя е починала едва около десетина години след възкресението на своя Син, Който е слязъл в земята и е приел душата на Своята майка, възкресявайки на третия ден нетленното ѝ тяло и превеждайки я на небесата – с тяло и душа. Повече от подобаващо е било именно тя да пожъне от първите плодове от Възкресението на възприелото плът Слово, защото Неговата обòжената плът, която е била разпната, погребана, възкръснала от мъртвите и прославена, Му е била дадена от нейната именно плът.