Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Епилог

Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПред нас премина велика епоха от борбата за православие. Възкръсна образът на великия борец за вярата и светилник на православието – св. Марк Евгеник, митрополит Ефески, пред когото ние – чедата на православието, се прекланяме като пред избран съсъд, който с пламенната си борба е отстоял Истината на православието.

Флорентийската уния е била най-голямата опасност, пред която когато и да било се е изправяла Православната църква в своята история. През 1438-1439 г. е съществувал риск православието да изчезне, като бъде сведено до търпим до време Източен обряд на Римската църква. Светоотеческото наследство, богатството на православието, дълбината на неговата духовност – всичко това е трябвало да бъде унищожено. Както вече видяхме, Флорентийската уния се е свеждала до пълно подчинение на Православната църква от Ватикана – не само в административно, но и в духовно отношение, до пълно потъпкване на нейните свещени традиции и нейната еклисиология. С други думи, Флорентийската уния е трябвало да доведе до това, щото Православната църква, като такава, да престане да съществува.

В търсене на покровител. Фактори и тенденции в българо-руските църковни отношения през 20 век

Написана от Момчил Методиев

M MetodievКогато през 1914 г. избухва Първата световна война, българинът Стоян Петков се записва доброволец в руската армия. Роден през 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, през 1914 г., Петков е 27-годишен студент в Московската духовна академия, където му преподават някои от най-известните руски богослови. При уволнението си от армията е удостоен с два руски военни ордена и е добре приет в средите на руската аристокрация. Завръща се в България през 1918 г., след като става свидетел на болшевишката революция и на началото на гоненията срещу Руската православна църква. Голяма част от живота му преминава в Америка, но до смъртта си той остава убеден антикомунист, без това да пречи на русофилските му чувства. През 1947 г., когато българската емиграция избира Велички еп. Андрей за Нюйоркски митрополит, той е обявен за „враг №1 на Съветския съюз” според запазени от Държавна сигурност донесения, а под натиска на държавата изборът му не е одобрен от Св. Синод.

Византийската църква

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Agia Sofia Constantin JustinianПреместването на столицата на Римската империя в Константинопол през 324 г. и имперската закрила, гарантирана на Църквата от св. Константин Велики († 337 г.) и неговите наследници, създават напълно нова ситуация за християнския свят. На Запад влиянието на империята е до голяма степен намалено вследствие от варварските нашествия, но на Изток то остава непоклатимо. Константинопол, Новият Рим, наричан още Византион – по името на древното градче на Босфора, избрано от св. Константин да замести стария Рим, – оцелява като имперска столица чак до 1453 г. За повече от едно хилядолетие това е всепризнатият център на православното християнство за по-голямата част от Източна Европа и Близкия Изток. Днес с термина Византия означават едновременно град Константинопол и Източната Римска империя, разграничавайки ги така от Стария Рим и езическата империя. Ролята на Константинополската църква в християнизирането на Изтока е сходна почти във всичко с достиженията на Римската църква в Латинския запад. Всъщност в Средните векове името Византия се употребява рядко. Византийците говорят гръцки език и нар

Ипостас

Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВ православната богословска традиция категорията ипостас е, от една страна, сред най-често употребяваните, а от друга – сред най-загадъчните. Тя се оказва изключително привлекателна за богословите, които твърде активно я употребяват, за да изразят една или друга богословска концепция или постулат. Понякога самият термин става център на популярни концепции и цели богословско-философски системи. В наши дни тази категория се превърва в своеобразен мит, живеещ свой собствен живот, имащ сложна семантика и дълбоко проникнал в интелектуалната култура, която не винаги е свързана с християнската традиция.

Категорията ипостас възниква в Античността, още в досократовия период. В богословския речник е заимствана от класическия лексикон, в самото начало на християнската ера. От тогава тази категория претърпява няколко значими промени – става ключова за описанието на троичността на Бога, а също и на начина на единството и целостта на въплътилия се Бог. Еволюцията на понятието продължава и в наши дни и по-конкретно, в своето съвременно разбиране то заема водещо място в системата на персонализма. В резултат от дългото историческо развитие категорията ипостас се оказва натоварена с множество смисли, между които често няма пряка връзка, които понякога си противоречат, екстраполират се един върху друг, съществуват паралелно. Изясняването на тези смисли е твърде сложна задача.

Проблемът за литургическото време между αἰών, καιρός и χρόνος

Написана от Свещ. Сава Кокудев

Liturgy eternalКак и в какви категории да мислим литургическото време? Можем ли да използваме тези три категории за време – αἰών, καιρός и χρόνος, – имайки пред очи проблема за претворяването на евхаристийните дарове, който в перспективата на православното богословие[1] предполага синтез и взаимно проникване на две непричастими и несходими реалности, на два еона?[2]

Тук ще твърдим, че съществува такова време, такава категория, в която тези несходими еони могат да бъдат причастни един на друг и това е καιρός-ът на божествената Литургия, като място или време на лична среща с възкръсналия Христос.

Първо следва да определим обемите на трите понятия, с които ще работим.

Нека да мислим χρόνος-а преди всичко във връзка с време-пространствения континуум – като физическо време, като поток, който притежава протяжност, т. е. като време, което се отнася към природата – време, в което всички твари са потопени и причастни, за да бъдат отмити, и чийто предел е нищото.

Култивирането на сърцето чрез бдителност и молитва

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЗа култивирането на сърцето и упражняването в молитва най-много помага бдителността, която насочва вниманието на ума към сърцето, а след това и към Бога. По думите на Евагрий Понтийски, този, който търси молитвата с помощта на бдителността, ще я намери. Човекът, който се стреми да пребивава в Бога и да живее по Неговите заповеди, чрез бдителността се събира в едно цяло.

Според аскетичната традиция бдителността или другояче казано трезвението на ума е най-същественият момент в изпълнението на първата и най-голяма заповед – възлюби Господа Твоя Бог. Целта на това е всяко движение на ума и сърцето да се приведе в съгласие с Духа Божи, да направи обръщането на човека към Бога съвършено, защото нашият Бог е ревнив: Той не се задоволява с нищо друго, освен с изцяло устременото към Него сърце. Ето защо още със започването на деня християнинът застава пред Бога в молитва: свеждайки своя ум в сърцето, той променя цялостното си настроение и така продължава да пази мислите и чувствата си в непрестанно присъствие на Господа.

Един от начините за поддържане на това настроение в целия ден е доброволното самоукоряване. Когато човек е строг към себе си и духът му е съкрушен пред Господа, и умът му е съсредоточен в сърцето. Навикът да се самоукоряваме води до трезвост на ума. И тогава за врага е трудно да проникне с измама в сърцето.

По време на молитва вярващият трябва търпеливо да удържа вниманието си: това се нарича молитвено бдение – то прекратява разсеяността на помислите и задържа ума концентриран в молитвата. Да, и самата молитва, според православната традиция, е вид бдителност, която се осъществява с повтарящо се призоваване на името Господне и молбата за милост: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме