Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

В периода 1902-1905 г. по инициатива на Вселенския патриарх Йоаким Трети[1] между поместните православни църкви се разменят поредица писма. Повод за това е Патриаршеското и синодно окръжно послание до поместните автокефални църкви от 12 юни 1902,[2] с което се поставя началото на инициатива за сближаване, активно общуване и единство на православните църкви. В своето окръжно, отправено „До блаженейшите и светейши патриарси на Александрия и Йерусалим и до светейшите в Христа сестри автокефални църкви на Кипър, Русия, Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора“, патр. Йоаким призовава своите събратя архиереи от поместните църкви да разменят мнения относно теми от общ интерес, които изискват съвместно решение. Поставя се – за пръв път от столетия – въпросът за отношението на Православната църква към инославните църкви: „…относно нашите настоящи и бъдещи отношения с двата големи клона на християнството, т. е. със Западната църква и с Църквата на протестантите“[3]. Посланието се смята за начало на два успоредни и в известна степен взаимозависими процеса на: а) укрепване на взаимоотношенията и сътрудничеството между поместните православни църкви, прераснало по-късно в идея за свикване на Вселенски или Всеправославен събор, и б) отваряне на Православната църква към по-активно общуване с отделните инославни християнски църкви и изповедания, ще рече – на включването ѝ в така нареченото по-късно икуменическо движение.[4]

Цялата статия: Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

За покорството към „наредените от Бога власти“

Екзегетически дискурс върху Рим. 13:1-7

Още в самото начало бих искал да определя границите на темата, по която пиша. Тези граници се простират дотам, докъдето са границите на новозаветния текст, който се каня да коментирам, т. е. моята тема е само в полето на новозаветната екзегетика. Наясно съм, че тъй като в текста, който ще разгледам, „покорството пред властите“ е концептуално предложено, това налага някакъв коментар от гледна точка на по-общи богословски, екзистенциални или философски, вероятно и политически дискурси върху властта. Не съм изкушен обаче да правя подобни упражнения върху библейския текст, тъй като интуицията ми винаги е подсказвала, че що се отнася до Свещеното Писание, онова, което ни държи трезви (а тази трезвост винаги е необходима, когато четем свещени текстове), е онова, което немците сполучливо са определили като Sitz im Leben, за да обозначат жизнената среда на библейските автори. Sitz im Leben е херменевтичен принцип, който отчита историческия контекст на библейските книги. Именно в този исторически контекст ще разгледам проблемния пасаж от Послание до римляни. И тъй, в Глава 13 св. апостол Павел казва следното:

Цялата статия: За покорството към „наредените от Бога власти“

За агресията в Църквата

Имам усещане, че равнището на агресия не намалява. Агресията е вълнообразна. За нея не са нужни поводи, за нея винаги се търсят и винаги се намират някакви обекти. Агресията в обществото винаги прелива, пренасочва се от едно русло в друго. Възниква обект за някаква ненавист, значи – трябва да насочим агресията в тази посока.

Когато равнището на агресията достига до толкова засилена степен, тогава тя вече се излива върху конкретни хора. Тогава хората започват просто да се унищожават един-другиго – по най-зверския, най-безчовечния начин. Сетне това отминава. Агресията е в нашето общество винаги, та нали тя е нелечима. Никой не е загрижен от това обществото да бъде излекувано от агресията.

Агресивното общество е много удобно, лесно управляемо отгоре. Трябва само да се намери обект за агресията. В държавен мащаб агресията може да бъде нещо много „полезно“. Тя заразява хората, прави ги тълпа, лишава ги от личностното им съзнание и ги превръща в безсъзнателно колективно.

Цялата статия: За агресията в Църквата

Св. Василий, Църквата и харизматичното водителство

Раннохристиянското монашество е било едно спонтанно и популярно движение. Голям брой мъже и жени, следвайки примера на неколцина водачи, приемат различни форми на монашески живот, без предварително планиране и без формална подготовка. Появата на това движение се наблюдава през четвъртото столетие в Египет, Палестина, Сирия и източната част на Мала Азия, а неговото въздействие върху живота на Църквата Христова като цяло скоро се превръща в същинско предизвикателство: едновременно и духовно, и църковно, и богословско.

Исторически моделите на християнското монашество не е трудно да се намерят в предхристиянския юдаизъм или в някои течения в стоицизма или в неоплатонизма, но християнството е, в което монасите възприемат една наистина централна духовна роля, особено на Изток. И, неизбежно, това повдига проблеми, отнасящи се до християнската институционална структура, християнската духовност и християнското богословие. Сам фактът, че нито един християнски водач не се противопоставя открито на монашеското движение, по принцип е свидетелство за това, че монашеството е било нещо единодушно възприето, като отразяващо определени базисни аспекти на самата християнска вяра. В същото време обаче в някои групи скоро стават явни и някои отклонения и пресилвания на монашеските идеали, които започват да предизвикват и спорове, а това с неизбежност повдига въпросите за монашеските норми и дисциплина. Самото съществуване на една определена категория християни, практикуващи особен начин на живот и формиращи свои собствени организации, паралелни на вече съществуващите църковни общности, неминуемо е свързано и със самото църковно единство.

Цялата статия: Св. Василий, Църквата и харизматичното водителство

Св. Стефан – „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“

На 27 декември Църквата празнува паметта на своя първомъченик, св. архидякон Стефан. Той е първият в плеядата на милионите мъченици, свидетелствали с цената на живота си за своята вяра в Христа.[1] Празникът на св. Стефан е неразделно свързан с Раждането на Спасителя не само хронологично, но и в посланието, което Църквата изпраща към вярващите днес. Неслучайно в този ден пеем: „Владиката вчера дохождаше с плът, а днес рабът излиза от плътта. Вчера Царстващият с плът се роди, днес рабът с камъни се убива: за Него и умира първомъченикът, божественият Стефан“.

Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:1-6) остава за нас напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“ (Деян. 6:5), дължим на перото на евангелист Лука и неговата книга Деяния на светите апостоли. В нея се описва първото сериозно напрежение в средите на Църквата, възникнало малко след Петдесетница между евреите, повярвали в Христа, и прозелитите, неговорещи арамейски (Деян. 6:1). Без да разполагаме с някакво изрично указание относно възрастта на св. Стефан, можем да предположим, че когато достига „Христовата възраст“, в Йерусалимската църква възниква това недоволство в средите на християните „елинисти“.

Цялата статия: Св. Стефан – „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий“

Заветът на радостта

„Християни или не, знаем ли какво е християнството?“. Всеки има някаква своя представа. При повечето хора тя е базирана на малко знания и много предубеждения. През вековете християнството е обрасло с исторически, идеологически, етнически, фолклорни плевели, които са скрили и задушили неговия жив ствол. Освен това, умишлено или от невежество, е опаковано в различни опаковки – отново исторически, идеологически, комерсиални.

Както по всяка друга тема – когато човек желае, може да придобие повече и по-автентични знания. Но когато желае. А тогава, когато негативните предубеждения доминират, те се възпроизвеждат. Стават и чудеса, които могат да обърнат представите ни, но чудесата не стават често. Всички ние четем неща, които са ни интересни, и не посягаме към книги, които не са по вкуса ни. Книги, които не са им интересни, четат само членовете на някое жури. Така волю-неволю попадаме в утъпканите коловози на масовите представи, клишетата, модните тенденции и пропагандата. Във всеки човек има нещо от дивата природа, където къртицата предпочита мрака, лешоядът – мършата, глиганът – тинята и пр. Човекът също невинаги се стреми към светлината. В Евангелието е казано защо е така: „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Иоан 3:19). Но не бива да забравяме, че никой човек не смята себе си за лош. А когато лошият бъде изобличен, той става още по-лош. И тогава става още по-лошо. Дали има изход от този омагьосан кръг?

Цялата статия: Заветът на радостта