Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Генезисът на злото: човекът и не само

Написана от Протод. Андрей Кураев

D Andrej KuraevПравославната мисъл познава четири източника на злото.

Първият от тях е Бог, Творецът. Онова, което човек може да оценява като зло, може да има своята причина във волята на Твореца. Църковнославянският текст на пророческите книги казва: „Нет зла во граде, еже Господь не сотвори“ (Амос 3:6; на бълг.: „Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?“). „Аз Бог, творяй мир и зиждяй злая“ (Ис. 45:7; на бълг.: „Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие“). Св. Йоан Златоуст казва, че той също „възклицава“ заедно с пророците, и уточнява, че зло св. прор. Исаия нарича бедствието.

Тази богословска неочакваност е следствие от това, че Бог, Чиято мяра е „по-дълга от земята“[1] (Иов 11:9), казва за себе си: „Моите мисли не са ваши мисли“ (Ис. 55:8).

В този случай онова, което човек смята за зло и несполука, може да идва към него от бъдещето му. За да избави този човек или тези, чиито съдби са свързани с него, от онова зло, към което те волно или неволно се движат, Бог може да спре това движение и подобно спиране понякога бива твърде болезнено. Но тази болка се причинява от хирурга.

Какво е наистина свободна воля?

Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartТрябва да обясня. Намирам се в процеса на подготвяне на нещо като „промеждутъчен доклад“ върху моята неотдавнашна книга Всичко това ще бъде спасено,[1] в подготовка за известен брой публични събития и, може би, в очакване на второ издание на текста. Редакторите на Public Orthodoxy любезно ми предложиха място, където да издавам части от този доклад, с надежда в този процес да го подобря. Една голяма част от този доклад ще се състои в своеобразен пътеводител из всеобхватния предмет на тази книга. Когато я пишех, аз не бях оценил правилно колко дълбока емоционална привързаност проявяват някои от нас към идеята за ада на вечното мъчение за изоставените и непросветлените. Така че не бях си и представял, че крайният продукт би бил в състояние да провокира критики, толкова смайващо несъотнесени към моята действителна тема, че да се чувствам длъжен многократно да преглеждам основната структура на книгата. Случаят обаче е точно такъв.

При едно нормално положение, разбира се, пътеводителят започва в началото и завършва в края. Аз обаче искам да прескоча напред. Книгата е организирана около приблизително половин дузина теми, последната от които засяга природата на човешката свобода и се опитва да защити реалността на един вечен ад като корелат на тази свобода. За някои читатели тази част от темата се оказа най-трудна за разбиране и затова искам да се разпростра върху нея по-подробно, с по-бавно темпо отколкото при останалите. Така че това е и частта, с която бих искал да започна.

Мъченици и изповедници на Българската православна църква в годините на комунистически диктат

Написана от Даниела Калканджиева

Memory eternalПадането на комунизма в Източна Европа има двоен ефект върху местните религиозни общности. Тази политическа промяна провокира не само възвръщане към модели на религиозен живот от времето на Третата българска държава, но и засилен интерес на българското общество към жертвите на бившия тоталитарен режим. През годините въпросът за преследването на православни свещенослужители – епископи, свещеници и монаси, както и на представители на други религиозни общности, претърпели мъченическа смърт от ръцете на войнстващи атеисти, ангажира не само съответното вероизповедание, но и цялото общество. Всъщност без спомена за тези мъченици религиозните общности не биха могли да възстановят връзката със собственото си минало, брутално прекъсната от комунистическия режим. Българското общество също се нуждае от този спомен, за да преодолее раните от идеологията на войнстващия атеизъм.

След 1989 г. Римокатолическата църква е първата религиозна организация в България, която предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви.[1] През 1998 г. папа Йоан Павел II обявява за светец Евгений Босилков, пасионисткия епископ на Никопол, убит жестоко в затвора по време на големия антикатолически процес от 1952 г. Четири години по-късно трима свещеници-успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви полагат не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.[2] Единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един от своите духовници, пострадали от репресиите на бившия атеистичен режим.

„Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време“

Написана от Св. Синод на БПЦ

Synodical Palase SofiaПисмо на Св. Синод от 26 юни 1944 г.

Господине министре председателю,

Българската Света Православна Църква е народна в пълния смисъл на тая дума. Тя е народна не само защото попрището на нейното служене е българският народ, но защото тя всякога и при всички исторически обстоятелства дели съдбата на народа; тя е негова крепителка и добра вдъхновителка във времена на изпитание, а в честити дни – съветница на мъдрост и възход. Тя е майка на тоя народ и с майчинска обич страда и се радва заедно със своите духовни чеда, стоейки всякога край тях като верен и предан страж.

Такива са разбиранията и чувствата, които вдъхновяват висшите служители на нашата Света Църква – българските епархийски архиереи. Водени от тия разбирания и чувства, те с голяма загриженост се отнасят към днешната участ на народа ни и полагат старания да му бъдат полезни с ясни ответствени увещания и с открито слово, което не се колебае да посочва действителните недъзи и опасности, както и средствата за тяхното отстранение. А положението, в което се намира днес българският народ, както вътрешно, така и външно, е твърде тежко. Събрани на редовна синодна сесия епархийските архиереи в редица заседания направиха изложения по общото положение в епархиите и обстойно обсъдиха действителното положение на страната, като взеха под внимание тежненията и настроенията на народа. В резултат на тия обсъждания Светият Синод в пълен състав реши да предложи на просветното ви внимание следното:

„Испанският грип“ в България през погледа на официоза „Църковен вестник“

Написана от Златина Иванова

gripПандемията от „испански грип“, избухнала в Европа в началото на 1918 г., достига България през май същата година. За две години тя отнема живота на минимум двадесет и пет милиона души по света и се превръща в една от най-смъртоносните заразни болести в историята на човечеството. Тридесет процента от населението на земята заболява, загиват между три и пет процента, според различните статистики. В България за този период жертвите от „испанската болест“, както я наричат, са осемдесет хиляди души, което е около два процента от тогавашното население. Сред тях е имало и духовници, един от които е Струмишкият митрополит Герасим, който умира скоропостижно на 58-годишна възраст.

Интересно е да проследим как развитието на пандемията в България се отразява в официоза „Църковен вестник“.

Християнството

Написана от Прот. Александър Мен

Fr Alexander Men(Последната лекция, 8 септември 1990 г.)

И тъй, ние с вас сме към края на нашето пътешествие по различните епохи, по кръговете на миросъзерцанието. И се приближаваме към върха, към този сияещ планински ледник, в който се отразява слънцето и който се нарича християнство.

Разбира се, християнството е било предизвикателство за много философски и религиозни системи. Но едновременно с това то е отговорило на очакванията на повечето от тях. И най-силното в християнската духовност е именно не отрицанието, а утвърждаването, всеобхватността и пълнотата.

Ако будизмът е пронизан от страстен стремеж към избавление от злото, стремеж към спасение (Буда казва, че както морските води са наситени със сол, така и неговото учение – дхарма – е проникнато от идеята за спасение), то тази жажда за спасение, обещанието за спасение са присъщи и на християнството, на Новия Завет.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме