Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Смисълът на живота. Въведителни текстове

Написана от Евгений Н. Трубецкой

Prince E Trubetskoy 1910Предисловие

Външният повод за настоящия труд са мъчителните преживявания на световната безсмислица, достигащи в наши дни до необичайно напрежение. Когато беше написана неговата първа глава, катастрофата, постигаща сега Русия, едва се надигаше и беше само мъчително предчувствие. Чуваха се далечни тътени от гърма на приближаващата буря, но оставаше надеждата, че тя ще отмине, и всичко все още изглеждаше цяло. След това настоящият труд бе прекъснат в самото му начало от революционната буря. Възобновен бе под гърма на оръдията на московския октомврийски разстрел от 1917 г. Сега, когато той е завършен, Русия лежи в развалини, превърна се в огнище на световен пожар, който заплашва с гибел всемирната култура.

В подобни епохи потребността да се отговори на въпроса за смисъла на живота се чувства по-силно от когато и да било. Пък и самият отговор при тези условия придобива тази отчетливост и релефност, която е възможна единствено в дни на несъмнена, рязка изява на световните противоположности. Където е най-дълбоката скръб, там е и висшата духовна радост. Колкото по-мъчително е чувството за царуващата наоколо безсмислица, толкова по-ярко, толкова по-прекрасно е и съзирането на този безусловен смисъл, който представлява разрешението на световната трагедия.

Вярата на Авраам

Написана от Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij SokolovНа 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

Белградските мъченици дякон Ермил († 314 г.) и дякон Авакум († 1814 г.)

Написана от Прот. Радомир Попович

St Ermil StratonikБелград е сред най-старите раннохристиянски градове в Европа. Към края на 3 в. той вече е известен като седалище на епископ. Поради недостиг на достатъчно писмени исторически сведения първи вести за християни в този пограничен римски град – тогава Сингидунум, имаме едва от началото на 4 в., от времето на гонението срещу християните при римския император Диоклетиан (284-305), който в 303 и 304 г. предприема гонение срещу Християнската църква. Тогава като мъченици за вярата в Белград са споменати дякон Фортунат и християнинът Донат. Още повече сведения са известни за времето на управление на Лициний (убит през 324 г.), който в тази област на Римската империя управлява като съвладетел на Константин († 337 г.). По това време трябва да търсим и самото начало на познатата ерес на Арий. Спорната по въпросите на вярата личност на имп. Лициний се свързва със страданията, именно в Белград, на двама християнски мъченици: дякон Ермил и воина Стратоник. Това мъченичество се датира според обстоятелствата в 314 г., т. е. година след издаването на познатия Медиолански едикт (313 г.) за свободата на християнската вяра в Римската империя. Как става така, че един от участниците в издаването и прокламирането на свобода за християните, Лициний, става техен гонител? В науката не е напълно изяснено дали причината за това е началото на конфликта му с Константин Велики или възникването на арианството, което изглежда той подържа и против което Константин се бори, както впрочем и против другите разколи вътре в Християнската църква в началото на 4 в.

Какво означава да тълкуваме Писанието „според отците“?

Написана от Андрей Десницки

Andrey DesnitskyНие постоянно повтаряме, че Писанието трябва да се тълкува така, както това са правили отците на Църквата, т. е. съгласно Св. Предание. Преданието – това е на първо място опитът от прочита на Писанието от великите християни от отминалите столетия, опитът от самия техен живот според Писанието. То е безценно и незаменимо и да минем без него на нас просто няма да ни се получи. Това, което можем да направим, е само да заменим един авторитет с друг – например, св. Йоан Златоуст с Жан Калвин, както са сторили реформаторите.

Понякога обаче православните разсъждават така, сякаш че в книгите на отците на Църквата се съдържат напълно еднообразни отговори на всеки що-годе значим въпрос. „Св. отци учат…“ – ако човек започне с такова обобщение, думите му дори само заради това ще изглеждат вече подозрителни. Необходимо е да се уточни: кои конкретно светци учат за това или онова, точно ли този човек е разбрал казаното от тях и не съществува ли по съответния въпрос и някакво друго мнение, сред други от светците. Обикновено това в действителност просто означава: „Ето тук неотдавна един свещеник ми каза…“ или „в една брошура прочетох…“.

Богословие в багри – Тайната вечеря

Написана от Никола Владиков

N VladikovСедмият вселенски събор дефинира иконата като богословие в багри. И единствено този възглед, разбирането, че иконата е „богословие в багри“, може да бъде адекватен на същността ѝ. Декоративността, евангелизацията за неграмотните, разбира се, също са свойства на православната икона, но те се явяват второстепенни и така да се каже странични аспекти, извиращи от същността ѝ на богословие в багри.

От друга страна, която обаче съвсем не е второстепенна, Евхаристията е главното тайнство, основната конституента на Църквата. И тъкмо поради този факт мястото на Благодарението не трябва да се търси другаде, освен в сърцевината на православното богословие, както и на православното богословие в багри. За нагледно потвърждение на това ще разгледаме два стенописа, изобразяващи Тайната вечеря – Евхаристията.

Общината като природа на Църквата

Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъведение: еволюцията на църковното самосъзнание и самотъждественост

Тази статия е посветена на Църквата. Нейната цел е да покаже, че много от това, което в Църквата ние смятаме за неизменно, в действителност се променя, а това, което понякога пренебрегваме, съставлява нейната същност или природа. Сред всичко друго в Църквата се променят и представите за нея самата – променя се това, което може да се смята за църковно самосъзнание. А какво е самосъзнанието на Църквата, ако не сбор от представите на нейните членове за самите тях като членове на Църквата? Отговаряйки си на въпроса „какво ни води в Църквата, какво получаваме тук и какво не получаваме, какво даваме от себе си и с какво не сме готови да се разделим?“, със самото това всички ние заедно формираме църковното самосъзнание. То се намира не вън от нас – то е вътре в нас. И се променя заедно с нас. Обективен израз на това самосъзнание е богословската дисциплина, наричана Еклезиология. Тя разглежда различните теории за Църквата, отразяващи това как църковната община мисли себе си във всяка отделна епоха.

Тези теории постоянно са се променяли заедно с акцентите върху този или онзи аспект от живота на Църквата във всяка отделна епоха. Тази изменчивост на църковното самосъзнание, отразена в свидетелствата от различните епохи, е и предметът на нашия екскурс. Като изучаваме динамиката на еклезиологията, ние предлагаме тук това, което може да се нарече „мета-еклезиология“ – теорията за изменчивостта на теорията. Тази теория предполага, че всеки образ на Църквата, всяка метафора или концепция относно Църквата не са в състояние да я изчерпят в пълнота. Църквата винаги ще бъде повече от която и да е еклезиологична система, ще се изплъзва от всеки опит да бъде ограничена в рамки. Което в никакъв случай не предполага някакъв еклезиологичен агностицизъм. Напротив, ние се опитваме да определим това, което може да се смята за неизменно ядро на Църквата – за нейна природа. Като в резултат от епистемологичния анализ на църковното самосъзнание достигаме до извода, че тази природа съставлява на първо място църковната община.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме