Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Изкушението на Юда: Църквата и националните идентичности

Написана от Пантелеймон Калайдзидис

Pandelis KalaidzidisБих искал първо да изразя дълбоката си благодарност към гръцката богословска православна школа „Светият Кръст” за организирането на тази международна конференция за библейски изследвания и за поканата да участвам в това събиране в чест на проф. Сава Агуридис. Нека заявя предварително, че не съм библейски изследовател. Моята работа и публикациите ми принадлежат към областта на систематическото богословие. Затова смятам, че е голяма привилегия да участвам в този симпозиум в чест на професора, чието богословие значително повлия върху мен и върху моето мислене. Всъщност, както проф. Агуридис е свързал библейските изследвания с други области на богословието, по същия начин и аз се опитвам да усвоя библейските прозрения в моята богословска работа. Вероятно поради тази причина съм тук днес, сред бележити учени библеисти, да говоря върху темата: „Изкушението на Юда”, която обаче е свързана със съвременния живот и мисията на Еладската църква.

В християнското богословие и богослужение, както и в народното благочестие и в литературата, личността и дейността на Юда се смятат за архетип на вина и на предателство.[1] Юда – „погибелният син”,[2] е архетип на отричане и отстъпление. Всичко, което е свързано с този архетип, трябва да се избягва като противоположно на верния християнин, който е решил според кръщелната формулировка „да се съедини с Христос”. В много случаи колективната воля или илюзията, че можем да избягаме и да се оразличим от архетипа на Юда, е била изразявана чрез нормативни актове и яростни прояви, като например изгарянето на образа на Юда.[3] Такива действия освен факта, че несъмнено съдържат характеристиките на популярния антисемитизъм, ни интересуват от една друга гледна точка. Въпреки крясъците и фантазията, че се различаваме от прототипа на Юда, всъщност това, което в крайна сметка се показва в нашия духовен живот или в липсата на такъв, е, че всички сме потенциални Юди до степента, в която приемаме неговите критерии и приоритети. Трагично е да осъзнаваме това, докато страстно осъждаме и се отвращаваме от Юда при положение, че начинът, по който възприемаме християнството, както и ролята и призванието на Църквата днес, разкрива, че mutatis mutandis неволно сме възприели неговите месиански религио-националистически възгледи. Това, което предполагаме, е че внасяме през задната врата осъдената ерес на етнофилетизма в живота на Еладската църква.

Избирането на епископи във Византия 9-15 век. Историко-правов очерк

Написана от Иван И. Соколов

Ivan I SokolovСинтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.

Речник срещу „лъжата в азбучен ред”

Написана от Сергей Аверинцев

S Averintsev- Навремето един умен англичанин нарече съветските енциклопедии енциклопедии на лъжата в азбучен ред. Все пак някъде около края на 50-те – началото на 60-те години и в тази страна някои неща започнаха да се променят. Първият том на Краткая литературная энциклопедия, излязъл в края на 1961 г., срещна мислещия читател с все още слабо познатото по това време име на Сергей Аверинцев – име, превърнало се скоро за съветските свободомислещи интелектуалци в също толкова емблематично като имената на Бахтин, Лосев, Лотман, Мамардашвили. В случая със Сергей Сергеевич Аверинцев понятието „учен енциклопедист наистина носи особена пълнота и точност. Десетки негови енциклопедични статии украсяват споменатия вече седемтомник на Литературная энциклопедия, знаменития двутомник „Мифы народов мира и трите тома на Християнство и са добре познати на специалистите. Най-странно обаче беше Вашето участие в петтомника Философская энциклопедия – така или иначе това издание се намираше под специален идеологически контрол, а в същото време се оказа (поне неговият последен, пети, том) едва ли не най-„ревизионистичното. Какво се случи?

- Тук съвпаднаха някои обстоятелства. Преди всичко имаше хора с добра воля и решимост да направят нещо. Освен това тогава, през 60-те години, началството ужасно се страхуваше от „марксизма с човешко лице”, увлеченията на младия Маркс и т. н., но спрямо „религиозното мракобесие” никой не очакваше каквито и да било увлечения. От самото начало на Философската енциклопедия статиите на религиозни теми там бяха предварително поръчани, разбира се, на войнстващи атеисти. И ето, идва статията на някакъв важен атеистичен началник. А по това време в редакцията на енциклопедията беше започнал работа Юра Попов – един удивителен човек: едновременно порядъчен, смел и дълбоко, невъзмутимо спокоен. Изпрати ми текста за отзив и написах рецензия. Боже опази, тук нямаше никакъв спор de principiis – само с прискърбие отбелязах, че не са споменати еди-какви си факти, нищо не е казано за дадени неща. При това, както се казва днес, се стараех да имам предвид кои имена авторът със сигурност не знае и просто въобще не е чувал. Онзи, ясно е, изпаднал в ярост. Късал рецензията, хвърлял я по Юра Попов (даже с викове като „Долу поповщината!”), удрял с юмрук по масата и накрая заявил нещо от типа: „Развалям всички договори с вас, повече нищо няма да ви пиша, а вие тепърва ще съжалявате…!”. И след това започна един направо плутовски роман.[1] Юра ме помоли да напиша статията. Казвам му: „Юра, щом си толкова луд да ми поръчаш такова нещо, ще ме е срам, ако не съм толкова луд, че да не го напиша!”. Като начало обаче, защото разбираше, че моят подпис под текста е крайно нежелателен, той поръчал на Юрий Левада – съвсем секуларен, но порядъчен човек и далеч не войнстващ атеист – нещо социологическо, с няколко думи, за християнството по света. И Левада – изцяло посветен в нашия замисъл, написа своя фрагмент, който бе добавен след голямата ми статия. Тъй че моето име също го имаше, но в края на текста стоеше неговото и ако някой мързелив шеф или цензор бегло погледнеше написаното, щеше да види това. По това време Левада вече бе шокирал социолозите с либерализма си, но не беше известен като професионален атеист. Освен това Юра измисли и други хитрини. Всичко изглеждаше много забавно, само че когато томът излезе, се разрази огромен скандал.

За постконфесионалното християнство

Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка написах година по-рано на страничката си във Фейсбук, единствено за приятели. Искаше ми се да обсъдим някои важни за мен мисли, които назряваха по това време. Днес, когато препрочитам написаното, разбирам, че то може да бъде споделено и с по-широка аудитория.

Идва времето на постконфесионалното християнство. Виждайки недостатъците на собствената църковна юрисдикция, нейните дълбоки и неизлечими болести (ако щете и във връзка с Украйна, ако щете във връзка с Всеправославния събор – нещо, което като под лупа релефно сочи нашите недостатъци), в същото време разбираш, че идеалната конфесия, идеалната юрисдикция не съществуват. Както не съществува също и идеалното човешко съобщество. Навсякъде проблеми, навсякъде недостатъци. Отвътре ги виждаш повече, а отвън понякога изглежда, че тях почти ги няма. Това обаче е илюзия.

Преобразяване на сърцето чрез разпятието на ума

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias Zacharou„Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия” (1 Кор. 1:18) – пише ап. Павел. Ще рече, че за света, който не разбира смисъла на кръста, премъдростта на Бога е безумие. Този обаче, който се е докоснал до спасението, извиращо от Христовия Кръст, знае, че премъдростта и силата на Бога са удивителни, всемогъщи.

Христос е бил послушен на Отца до кръстна смърт и ние вярващите също носим кръста си когато сме послушни на заповедите на Бога. Само чрез разпятието и смъртта ние постигаме спасението. Христос умря на кръста заради нашето спасение и ние, ако искаме да вървим по Неговия път, водещ към живота, трябва с радост да вземем кръста си, изпълнявайки божествените заповеди. Като изпълняваме заповедите, ние живеем по волята на Бога и тогава нашият човешки разум бива разпнат, което е началото на неговото преобразяване в ум Христов. За да станем мъдри, както ни учи апостолът, трябва да станем безумни (Срв. 1 Кор. 3:18). Умът трябва да бъде пленен в послушание на волята Божия, в послушание към Христос. Това става, когато се стремим да имаме смирение в мислите си, като изучаваме Св. Писание и всяко слово, родено от смирения Божи Дух. Ако вярващият пази думите на Писанието в сърцето си, тогава мислите ни ще съвпадат с мислите на Христос.

Диханието на Левиатана или още няколко думи за филмите-палиндроми на Андрей Звягинцев

Написана от Свещ. Павел Лизгунов

LeviathanОт времето на излизане на филма „Левиатан” на Андрей Звягинцев измина вече доста повече от година.[1] Въпреки надеждите на автора филмът да попадне в „десятката” на зрителските очаквания, след като първоначално предизвика голям резонанс в СМИ, в процеса на прожектирането си той не преуспя особено. Случаите, когато хора, които го виждат, купуваха билети и безплатно ги раздаваха на другите, се оказаха единични и по-скоро политически ангажирани – мнозинството не поискаха да си купят билет дори само за себе си. Така или иначе несъмнено този филм е изключително талантлив, както вероятно и всички филми на своя режисьор. И, разбира се, оказа силно влияние върху немалка част от обществото, а посеяните с него семена не може да не дадат кълнове.

След излизането на филма се появиха доволно много рецензии и в най-различен смисъл, включително и в църковната област – както положителни, така и отрицателни. Изглежда обаче, че все още не е казано всичко. Сега, след като измина време, след като емоциите донякъде утихнаха, на нас ни се иска да се опитаме да разгледаме този филм в контекста на цялостното творчество на режисьора. И да го разгледаме от християнска гледна точка, защото в много голяма степен това е филм за Църквата и, както и всички предишни филми на режисьора, той е свързан с въпросите на вярата, а още и затова, защото тази гледна точка е най-важна за автора на тази рецензия.

Най-простият и въобще основен въпрос, който се появява след гледането на този филм е за Църквата ли е той или против нея? За християнството ли е или против него?

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме