Постоянното причастяване и Свещеното Писание

Бог, след грехопадението на човека /Бит. 3 гл./, не се отделя от съгрешилото човечество и не го отхвърля. Нещо повече, Бог призовава Израил за Свой избран /bahar/ народ /с цел политеистичният свят да бъде доведен до познаването на единия и истинен Бог - Яхве/ и го „придобива” /по библейския израз/ за такъв като го изважда от Египет /Втор. 4:37/. По пътя към Обетованата земя Бог не само сочи пътя на Своя народ – денем в облачен стълб, а нощем в огнен /Изх. 13:22/, но дори се грижи за неговата прехрана. По Божия милост всеки ден /с изключение на съботите/ Израил е хранен с мана. Етимологията на думата „мана” се изяснява с въпроса, който евреите задали /Изх.16:15/ когато за пръв път те видели маната – mah /какво е това?/. Маната се събира от храстовидното растение тамариск, т. е. това растение съществува и до днес. Чудото е, че Израил е хранен с манна до влизането си в Галгал /Иис. Нав. 5:10-12/, както и че е хранен целогодишно тъй като маната може да се събира само в сухия сезон.

Евреите всекидневно ядат мана, като знак за Божията милост и грижа за тях. Господ Иисус Христос, цитирайки Пс. 77:25, нарича маната ангелски хляб и изяснява на Своите слушатели, че докато бащите им, които въпреки че яли този ангелски хляб, умрели, то тези, които ядат хлябът, който Той ще даде, няма умрат /Иоан 6:49/. От следващите думи на Спасителя става ясно, че този Хляб е Христовата плът /Иоан 6:49 б - 59/. Така Спасителят разкрива маната като предобраз на Неговата животворяща плът. Но за разлика от маната, който яде плътта и пие кръвта на Сина Божи в Светото Причастие ще има живот вечен „защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие” /Иоан 6:55/. В следващите стихове Христос изяснява как така, тези които ядат и пият плътта и кръвта му ще живеят. Те ще живеят защото ще са причастни на Христос, ще са подобни на пръчките на лозата, които пребъдват в истинската Лоза - Христос /Иоан 15:4-6/.

Следователно без редовно Причащение, дори и де не е ежедневно, поради нашето нерадение, ние няма да бъдем причастни на Христос, ще бъдем подобни на сухи клони и сами лишавайки се и отделяйки се от Него няма да дадем никакъв плод. А недавайки никакъв плод ще станем като безплодни лозови клони и ще ни грози опасността да бъдем отчесани от Господа и да идем във вечния огън /срв. Иоан. 15:6/.

Разбира се, причастявайки се ежедневно /или често/, ние трябва да видим как приемаме в себе си Христос. Затова и св. ап. Павел, пишейки до коринтските християни, засяга именно темата кой може да се причасти. Припомняйки тайноустановителните Христови думи на Тайната вечеря /1 Кор. 11:23-25/, св. ап. Павел пише: „колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.” /1 Кор. 11:26-30/.

Коринтяни имали следните прегрешения: 1. Едни ядели и се опивали на агапата /вечерята на любовта/, докато други гладували /ст. 20-22/. Като по този начин коринтяни традирали и в християнството, езическият обичай на жертвените трапези да се наяждат първо богатите и знатните, а после бедните. Именно против този езически обичай, несъвместим с християнското отношение към човека, се бори св. ап. Павел. 2. Мнозина от коринтските християни не различавали тялото и кръвта на Господ от останалите храни /с. 29/ като го приемали като обикновена храна. 3. Тежки грехове като кръвосмесничество /1 Кор. 5:1/. Св. ап. Павел съветва коринтяни „да не се сношавате с оногова, който, наричайки се брат, остава си блудник, или користолюбец, или идолослужител, или хулник, или пияница, или грабител; с такъв дори и да не ядете” /1 Кор. 5:11/. Явно, тук под „ядене” се разбира участието в агапата. Следователно преди да се причасти човек на съвестта му не трябва да тежат тежки, съзнателни грехове. А ако такива му тежат, то той трябва първо да се кае за тях и да ги изповяда на своя духовен отец.

Свещеното Писание не поставя някакви други условия за причащение освен различаването на тялото и кръвта Христови от останалите храни, вярата, че те са именно тяло и кръв христови, а не хляб и вино и пристъпването към св. Тайни без да са извършени съзнателни грехове. Някакъв едноседмичен /или тридневен/ задължителен пост за божия народ /освен установените от Църквата/ нито Свещеното Писание, нито каноните, нито отците не предписват. Свещеното Писание изобщо не поставя връзка между постът и светото Причастие. Библейският пост се е състоял в неяденето на нищо, което е видно както от етимологията на библейските глаголи sum /староеврейски/ и nеsteuo, които означават „гладувам”, така и от поста на Спасителя в пустинята /Лук. 4:2/. Друг е въпросът, че Църквата е установила четири поста през годината /Велик, Рождественски, Петров и Богородичен/, както и средите и петъците /когато не се полага да се блажи/ и някои други дни /указани в Синодалния календар/. Именно тях трябва да се опитваме да спазваме, но няма задължителен пост /извън установените от Църквата/ преди причастие /нито пък има канон, който да изисква народът божи да пости извънредно една седмица или три дни, а свещениците и епископите да не постят когато не са пости. Няма канон, който да отделя правилата за причастяване на народа Божи от тези за свещениците и епископите/.

Древните християни са се причастявали всеки ден, а днес тази практика е отречена с аргумента, че ние не сме толкова праведни колкото древните християни. Не трябва да идеализираме древната община в която е имало и кръвосмесници, и блудници, и пияници, /както видяхме от съветите на св. ап. Павел/ и лъжеапостоли, и лъжебратя /2 Кор. 11:13, Гал. 2:4/ защото идеализацията не отговаря на историческата истина. От друга страна наистина, ние не можем да се сравняваме по чистота на живота с християните от първите векове. Защо ли? Една от причините е именно тази, че ние не се причастяваме редовно /тук няма да даваме рецепта колко пъти в седмицата или в месеца/ защото ако ние не сме причастни на Лозата, на Христос, то не можем да даваме добри плодове. Затова и Спасителят ни зове:  „Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо.”/Иоан 15:4-5/. 

Наистина, ние сме недостойни за светото Причастие. Но дали някога изобщо ще станем достойни? А ако си помислим, че нямаме никакъв грях лъжем себе си и истината не е в нас /1 Иоан 1:8/. Въпросът е не дали нямаме никакви грехове, а дали пристъпвяме към Светите Тайни с вяра, с любов, с покаяние, с желание да не грешим, след изповед /когато сме сторили съзнателни грехове/ и с благословението на нашия духовен отец. Единствения начин да победим страстите и похотите си, които лесно ни омотават /срв. Евр. 12:1/, е да се причастяваме благоговейно и със страх Божи с кръвта и плътта Христови. Защото ние не можем да се уверим, че Господ е благ /Пс. 33:9/, преди да сме Го вкусили, а ако Го вкусваме по-често ще Го възжелаем и ще пожелаем винаги и във всичко да Го следваме, а всичко друго ще ни се струва /по думите на св. Симеон Нови Богослов/ прах, плюнка и пепел.

• Анна Маринова: Постоянното причастяване и Свещеното Писание
• O. Добромир Димитров: Светото Причастие като участие на народа Божи в Евхаристията
• О. Петър Цанков: За светата евхаристийна Христова Жертва