Мобилно меню

4.875 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (48 Votes)

княз ВладимирНеизвестни страници от българската история

Едни от най-почитаните светци на Руската православна църква са св. страстотерпци, братята Борис и Глеб. Те са и първите канонизирани светци на тази църква, първите увенчани избраници, първите чудотворци, небесни молитвеници и застъпници „за новия християнски народ“ – руския. Още след първите години на своята мъченическа смърт и много преди официална им канонизация те се радват на огромна народна почит. Самата канонизация на светците е плод на това всенародното почитане – факт, който принуждава висшата руска църковна йерархия (състояща се в онези години от гръцки митрополити), въпреки несъгласието и съмненията си в светостта на новите чудотворци, да пристъпят към канонизацията им.

Повод за написването на тази статия е един малко известен исторически факт: че майката на двамата светци е българка.

В българската историография този факт е останал без необходимото внимание и, като изключим няколко кратки споменавания, че майката на св. страстотерпци Борис и Глеб е незвестна българка, нищо повече не ни е известно. И все пак, коя е тази незвестна българка, майка на св. Борис и Глеб?

St Boris GlebОт първото столетие на тяхната мъченическа смърт до нас са достигнали три житийни паметника: „Летописная повестъ“ от 1015 г., „Чтение о житии и погублении бл. страстотерцев Бориса и Глеба“, написа от Нестор Летописец в края на 11 в. и „Сказание, страсть и похвала св. мучеников Бориса и Глеба“, написано от неизвестен автор и датирано също в 11 в. Летописната повест ляга в основата на почти всички по-късни техни жития. От тях научаваме, че самодържецът и покръстител на Русия св. княз Владимир е имал дванадесет синове от различни жени. В „Сказание, страсть и похвала св. мучеников Бориса и Глеба“, където се изреждат имената на синовете на св. княз Владимир и техните майки, за св. Борис и Глеб е изрично записано, че са синове на Владимир „от българката“. За съжаление нейното име не е споменато. Настоящата статия няма за цел да изясни причините, по които то не е споменато, въпреки че би се получила доста интересна тема. Тук само ще се опитаме да възстановим по други летописни източници историческите събития, за да узнаем името на неизвестната българка, майка на князете Борис и Глеб.

С цел да направим по-ясна историческата картина на онова време, ще направим една кратка ретроспекция.

Ако се доверим на „Именник на българските канове“, българите се появяват на европейската сцена през 165 г., като преди това създават няколко държавни образувания в Азия в периода от първото хилядолетие преди Христа. От периода 4-6 в. имаме доста сведения за присъствието на българите в района между Черно и Каспийско море, на Балканите и в Източна Европа като цяло. При своето управление кан Кубрат (632-655) успява да постигне обединение на много от българските племена, продължавайки усвояването на нови земи на запад. Това разширение при кан Кубрат влиза в аналите като „Велика България“ (умишлено употребявам думата разширение, а не образуване на държава, защото в случая „Велика“ (magna, μεγαλη) има значение не толкова на политическо величие, колкото на указване на посоката на усвояване на нови земи). Това идва да покаже, че Кубрат не основава, както се приема и утвърждава от повечето изследователи досега, а по-скоро разширява съществуваща вече държава.

След смъртта на Кубрат властта преминава в ръцете на старшия му син Бат Баян. Вероятно недоволство от политиката на Бат Баян предизвиква гражданска война в България скоро след идването му на власт. В резултат на тази война от Велика България се отделят южните българи и начело с династията Афшин образуват Хазарското царство. Третият син на Кубрат – Аспарух, продължава настъплението на запад и завладявайки Онгъла, населява района между реките Дунав, Днепър и Днестър, а впоследствие и земите между Дунав и Стара планина. Най-малкият син Кубер, след като напуска Панония (дн. Унгария) се настанява в Керамисийското поле (област северозападно от Солун), където създава паралелна на Аспаруховата държава – Куберова България, която работи в тясно сътрудничество с Дунавска България. Вторият син на Кубрат, кан Котраг, според Г. Литаврин и други историци, се отделя с друга част от българите и се заселва по средното течение на р. Волга. За тях свидетелства арабският учен Ал Фазари, посочвайки факта, че те са съхранявали своята независимост през 8 в. През този период те влизат в съюз с някои от по-рано дошлите тук родствени им племена като например суварите и, преминавайки, както ще видим впоследствие, на левия бряг на р. Волга, овладяват и територията на р. Кама.

В края на 7 в. Хазарското царство, в което, както споменахме, българите са основен етнос, влиза в конфликт с продължаващия своята експанзия Арабски халифат. През 692 г. арабският управител на Армения Мохамед Ибн Огбай превзема хазарската погранична крепост Дервент в Албания (Азербайджан). Българите скоро след това си я отвоюват, но през 708 г. арабите отново я превземат. Две години по-късно българите отново я отвоюват, но това е послужило като претекст за война и известният арабски пълководец Хабиб ибн Маслама в 713 г. предприема поход, като прогонва българите от Азербайджан. През 721 г. българите предприемат контранастъпление и унищожават арабските войски на територията на Армения. Това принуждава новия управител на Армения, Джеррах Ибн Абдуллах ал-Хакам с голяма войска да предприеме голямо настъпление при което са опожарени и ограбени голяма част от южните предели на Хазария, населени главно с българи. Войната продължава няколко десетилетия с променлив успех. Тук можем да отворим една скоба и да потърсим отговор на въпроса, който вълнува вече няколко поколения историци: защо кан Тервел през 717 г., без наглед сериозен повод, спасява обречения Константинопол и, разбивайки двадесетхилядна арабска армия, завинаги отстранява арабската заплаха от Балканите и от сърцето на Византия? През 735-736 г. арабският пълководец Мерван Ибн Мухаммед със сто и петдесетхилядна армия предприема широко настъпление срещу Хазария, при което са нанесени нови тежки поражения на българите (основно на племената савир (сувар) и т. н. сребърни българи), при което са взети в плен двадесет хиляди савир-българи.

Volga riverВъпреки този си успех арабите не успяват да удържат завзетите територии и са принудени да отстъпят. Тази многогодишна война, в която основният удар е бил поет от българите, принуждава мнозинството от тях да потърсят по-безопасно място на север. Те достигат средното течение на р. Волга, където по-рано както споменахме тук са се заселили българите на Котраг. В средата на 9 в. българите, под предводителството на кан Айдар, преминават на левия бряг на Волга, където разбиват по-рано заселилите се тук маджари и това дава началото на нова българска експанзия към р. Кама, която полага основите на поредната България, останалата днес в историографията като Волжско-Камска България (Волжска България).

През 922 г. Волжско-Камска България приема официално исляма. Тази България до 1552 г. ще играе огромна роля в утвърждаването, развитието и укрепването на Руската държава, когато Казан е превзет от цар Иван IV Грозни. (Всъщност, влиянието ѝ продължава и до днес, като се има предвид умишленото политическо и историческо заменяне на името „българи“ с „татари“ – „татари“ е технически термин; такъв етнос никога не е съществувал: кримските, казанските, сибирските и други татари са в мнозинството си остатъци от някогашното величие на многобройните български държавни образувания).

Prince Ivan IIIМалкоизвестен факт е впрочем, че след превземането на Казан през 1487 г. великият княз Иван ІІІ приема титула „княз Български“ – титул, употребяван дори и от първия руски цар от династията Романови – Михаил Романов. Веднага след превземането на Казан там е образувана Казанска и Българска архиепископия, впоследствие преобразувана в митрополия. Следователно княз Иван ІІІ и по-късно неговият славен внук Иван ІV Грозни отлично са знаели, че воюват не с монголи, не с татари, а с българи. Затова и в техните документи ясно и точно е споменат само един етноним: българи. Впоследствие обаче недобросъвестни историци ще създадат мита за покоряването на Казанското ханство – последния опорен пункт на татарските завоеватели. Мит, който и до днес безпринципно се употребява и утвърждава.

Да се върнем обаче към събитията, непосредствено следващи приемането на исляма във Волжска България. Варяжкият княз на Киевска Рус Светослав е известен у нас преди всичко с успешния си поход срещу България през 968 г., довел до унищожаването на Мизийската част от Дунавска България. Малко известно е обаче, че той успешно воюва и с Волжска България и с Хазария. На връщане от България през 972 г. Светослав е убит от печенезите, чийто хан, по подобие на кан Крум прави от черепа на Светослав чаша. Наследник на Светослав става първородният му син Ярополк, който е принуден да води дълги войни със своя брат Олег и със своя полубрат (син на Светослав от наложница) Владимир, бъдещия покръстител на Русия. В тези междуособни войни от армията на Ярополк загива Олег, а Владимир е принуден да бяга и за кратко Ярополк установява пълен контрол над Киевска Рус.

През 978 г. Владимир се завръща с многобройна варяжка армия, превзема Киев и през 980 г. с хитрост успява да убие Ярополк. Според А. М. Членов една от съпругите на Ярополк е била княгиня от славянското племе на вятичите (ветичи). Самите вятичи до разгрома на хазарите от княз Светослав дълго време са се намирали в тясно сътрудничество с българите, първоначално в пределите на Хазария, а впоследствие и като гранично племе на Волжска България. Тази вятическа княгиня след смъртта на Ярополк се завръща със своята малолетна дъщеря в пределите на вятичите, където дъщеря ѝ се венчава за български княз и това обстоятелство служи като повод за общи действия на българи и вятичи срущу узурпатора Владимир в интерес на истинското наследство на Ярополк.

Българите са се надявали, че, помагайки на дъщерята на Ярополк да си възвърне престола, чрез нейния съпруг българския княз дефакто ще станат пълноправни господари на Киевска Рус. Към този съюз се присъединява и племето на славяните-радимичи. Това е най-вероятното обяснение за заповедта на българския емир Мумин Ибн Талиб българските войски да навлязат в територията на вятичите и радимичите и да започнат съвместни действия срещу Владимир.

Така се слага началото на петгодишната война между България и княз Владимир за наследството на Ярополк. През 985 г. княз Владимир предприема контранастъпление, т. н. хилядоверстен поход към Биляр, тогавашната столицата на Волжска България. Интересно е, че този поход не е завоевателен, не е свързан с налагане плащането на данък. Княз Владимир просто демонстрира своята сила, принуждавайки Мумин Ибн Талиб да се откаже от своите династични претенции и да изтегли българските войски от Рус. Целта е постигната и е подписан „вечен мир“, подпечатан с женитбата на Владимир с българската принцеса Милолике (прабългарското Бизяк), която след кръщението на Рус през 980 г. получава името Анна. Тази именно принцеса Анна (Милолике, Бизяк) се явява неизвестната българка, съпруга на св. княз-покръстител Владимир и майка на първите руски светци, св. страстотерпци Борис и Глеб.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/w4kq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари