Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (59 Votes)
1_15.jpgДнес ще говорим за една специална група хора, които са между нас и тайно страдат. Ако се вгледаш в очите им, виждаш, че страдат, но когато се движат по улиците, проблемът не е видим, те са в трезвено състояние. Когато ги обземе онова терзание обаче, стоят затворени в една стая и започват да плачат, да крещят, да удрят главата си в стената, да не знаят какво да правят, за да се справят с това, да страдат, да си дупчат ръцете, нозете, цялото тяло. Когато ги обземе наркотичният глад, стигат дотам, че не знаят къде да застанат - просят пари, крадат, нападат хора, за да вземат някакви пари, не от злоба, а защото не издържат, не издържат да живеят без дозата, която ги държи за малко в едно отпуснато състояние на опиянение и упоение, което обаче толкова много замъглява ума и разболява душата им. За тези хора да се помолим днес, за които чувствам голяма вина в душата си. Чувствам огромна отговорност, защото християнинът и свещеникът се е научил да попива цялата вина на света, всички грешки на света и да казва в себе си и на другите, че той е виновен за всичко. Да, аз съм виновен до голяма степен. Черното расо, което нося, означава, че то привлича цялата светлина, означава, че понасям върху си и в мен болката на хората, скръбта на хората, която очерня душата им, мъчи ги и им причинява болка. Черното расо означава, че живея не за себе си, а един разпнат живот, означава, че предавам Христовото послание, благата, радостната и щастливата вест и че нося в себе си изцелителната сила, която може да преобрази света, означава, че държа в ръцете си Христос и го предавам на човеците, означава, че съм приел Светия Дух: „Приемете Духа Светаго!”, за да опрощавам грехове, да изцелявам душевни болести, да помагам на хората да се изправят от своето падение и да обръщат поглед към светлия хоризонт, да виждат Бога, да излизат от своята мъка и да придобият смелост в живота си. Това следва от расото, което нося, това ще рече някой да е свещеник и съответно това ще рече някой да е християнин.

Нашата отговорност, на християните, на нашата Църква е огромна. Веднъж ме потресоха думите на един духовен човек, че за много неща сме виновни ние, християните. За много неща сме убедили хората, че нещо съществува, че някъде нещо страхотно съществува, вече 20 века, убедили сме хората, че съществува раят, царството Божие, някаква радост, съществува някакво щастие, къде? В Църквата. Убедили сме хората, че в тоя свят могат да потърсят абсолютното щастие, великата радост, която ще ги накара да извикат с радостен глас от душата. Това носталгично спомняне на рая, този копнеж по рая се вижда в погледа на другите хора, които търсят да открият щастието. Дълбоко в нашата душа знаем, че това щастие съществува някъде. Църквата ни е убедила, че раят съществува. И тук идва голямото разочарование, големият сблъсък на копнежа с реалността, на съня с пробуждането, тук и сега, човекът бленува да намери някъде Бога, да намери някакво щастие, нещо, което ще го докосне и ще промени живота му. Той се приближава, вижда Църквата, влиза вътре. Доближава ме, доближава и теб, който казваш, че си християнин. Той идва с надежда, идва да види и казва в себе си: „Я да видя какво ще стане, какво ще взема от Църквата? Има ли нещо, което тя може да ми даде? Този човек, този мъж, тази жена, този младеж, който казва, че ходи на църква - имат ли какво да ми дадат? Виждам го, че влиза и излиза от храма, а онзи е свещеник, има нещо повече, има по-силна връзка с Христос, какво може да ми даде този човек, я да видя!”. И човекът се приближава с очакването да открие Църквата, да открие Христос, да види в лицето ми нещо различно, нещо друго, което не му дават другите хора. Нали така говорим ние, че телевизията нищо не ти дава, киното няма силата да ти промени живота, световната цивилизация без Христос не ти предлага нищо. И другият си казва:

-  Добре, ще дойда при тебе, християнина, свещеника, кръстения, който водиш беседи, слушаш християнски радиопредавания, който се молиш, да видя какво имаш да ми дадеш. Ти какво можеш да ми дадеш?

Той идва при мен и знаете ли какво намира? Повечето пъти намира разочарование. Намира нещо, което не е очаквал. Не намира нищо, тръгва си и казва  „Като другите са. Ходих и там и нищо не взех. Не се промени животът ми”. Той идва да говори с тебе и много пъти те чува да говориш със строг тон, да съдиш, да осъждаш, да коментираш, да се караш, да си строг, вироглав и особняк. Резултатът от това е, че душата на човека, на младия човек не може да се услади, да намери топлината, която е търсил, не може да се възстанови, да се събуди от летаргията, в която живее,и стига до ужасното заключение - напълно погрешно, но и много точно по отношение на нас:

– Ходих в Църквата и се разочаровах. Запознах се с християни и се смаях. Тези ли са християни? Такива ли са християните? Какво имат да ми дадат днешните християни? Кой съвременен християнин има утешително слово, думи, пълни с утеха, с любов, които стоплят?

Брате, не говоря за тебе, това не се отнася непременно за тебе, ти може да си свят човек, а говоря за себе си и за тези като мене - не сме такива, каквито трябва да бъдем и разочароваме хората, защото, знаете ли, хората намират Христос първо в тези, които са Христови. За хората ние сме икона на Христос в началото на запознаването им с Църквата. Малцина познават Господа директно, чрез Божествено откровение, чрез някакво видение, чрез някакво чувство, което ще придобият в молитвата си. Повечето са познали Христос и Неговото присъствие посредством другите хора.

Един мисионер работел в Африка и след години казал на всеки от местните да нарисуват Христос, както си Го представят. Знаете ли повечето какво направили? Едни нарисували Христос с цвета на своето племе, черен, други с техните местни характерни черти, други както Той е изобразен на византийските икони, пратени от Гърция, всеки както си Го представял. Един африканец обаче, вместо Христос нарисувал мисионера, който го направил християнин, кръстил го е, като сложил ореол и надпис „Иисус Христос, Сущий” - нашият Бог, Този, Който винаги съществува, показал го на мисионера, а той му казал:

- Ама тук си нарисувал мене? Казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мене?

Африканецът отговорил:

-  Да, тебе нарисувах, защото вярвам, че Христос е като тебе, защото се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти пръв ми предаде Христос в живота и вярвам, че Христос е като тебе. Ти ме научи на Христос и ми даде мир, утеха, запълни всяка празнота в живота ми и съм сигурен, че Христос не може да е по-различен от тебе.

Ти си като Христос и живееш това, което казва св. ап. Павел „вече не аз живея, а Христос живее в мене”. Разбирате ли, излъчвам Христос чрез делата си, в движенията си, в живота си, чрез словата, чрез благодатта, която излъчва животът ми, а всъщност Христос действа чрез мен. А аз му давам ръцете си, устата си, очите, тялото, цялото ми битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, той нарисувал своя мисионер, разбираш ли какво ще рече това? Ще рече, че ние сме икона на Христос в света, ако някой иска да ти говори за Христос и започне да коментира свещеници, християни, други от квартала и ти казва, „Разочаровах се, видях ги християните”, той не е прав, защото само Христос е безгрешен и непогрешим, за Когото не можеш да кажеш нищо лошо. Господ обаче ни е оставил ние да Го показваме в света, а ние не правим това, много пъти ние не можем да донесем Христово послание в света. А най-важното не е  да изречем слова, а да предадем утехата, любовта, топлината на Господа, Неговото докосване, тишината, покоя, който Той носи, мира, който Той разпръсква. Душите на хората не намират отмора до нас и затова те правят обобщено заключение за Църквата, накратко отхвърлят всичко – нас, и с нас Христос. Заедно сме, вървим „в пакет” в това дело. Ако някой се разочарова от мене, ще се разочарова и от Църквата, естествено погрешно, защото Църквата като Христово тяло е свята, Господнето тяло е свято, защото Господ е Главата. Но моята отговорност е огромна, огромна е и отговорността на нашата епоха, на нашата цивилизация, която стигна много далеч в развитието на технологиите, на кибернетиката, на интернета. Във всички тези постижения стигнахме много далеч, но вървим и много, много назад, живеейки не просто в медната и каменната епоха, а в първобитна злоба, в първобитни страсти, егоизъм, грехове, неправди, разврат, неща, които карат младите хора да се разочароват, да се нараняват и да чувстват горчивия вкус, че в Църквата няма да намерят това, което търсят, защото за съжаление аз не им давам това, което Църквата притежава. Аз като християнин, ти – не знам какво правиш. Аз чувствам нуждата от лично покаяние и признание за този неуспех и ми идва да кажа това, което казва св. Йоан Златоуст: "Ако ние, християните, действахме правилно, по християнски, обичахме Господа и имахме Христовата благодат в нас, нямаше да има до нас страдащ и измъчван душевно човек, в страшна безизходица, а той би гледал нашето лице и би изпитвал радост.
 
Не се сещам за кой светец четох в Синаксара, че притежавал дара с поглед да отнема скръбта ти, да отнеме унинието, депресията, само като те погледне, „Хоп!”, променяш се. На часа. Какъв хубав дар! Той - светецът имал Христос в себе си,и каквото има Христос, той го дава на другите; Христос е радост, той ти дава радост, и ако си изпълнен с Христос, ти си изпълнен с радост. Светецът взема скръбта, болката и горчивината от сърцето на другия. Кой от нас може да каже това? Кой? Защо децата ни, защо младите стигат до наркотиците? Защо? Защо младите хора не могат да покрият своята празнота близо до мене, до тебе, до майка си, до баща си, до братята си, в квартала, до роднините си. Защо? Защо не сме Христови.

Ако бяхме Христови, нямаше да съществуват наркомани около нас. Ние щяхме да сме ги излекували, щяхме да сме ги прегърнали и в нашата прегръдка всяка болка и горчивина би угаснала. Щеше да изчезне всяка зависимост, всяка нужда, всяко потиснато състояние, щяхме да правим чудеса, с ръка, със силата, която имат ръцете на св. апостоли, които докосвали болните и ги излекували, които докосвали мъртви и ги възкресявали, които казвали една дума на обсебените от зли духове и ги излекували, тогава и аз щях да мога да правя такива чудеса. Днес ние не можем да правим такива чудеса. Днес не можем да променим хората по този начин. Защото вместо да се доближим до тях с любов, ние осъждаме и хвърляме камъка на анатемата.

-  Отче Паисие, еди-коя си двойка са се развели. - казали веднъж на старец Паисий и знаете ли той какво отговорил?
- Аз съм виновен.
- Ти? Защо да си виновен? Ти не ги познаваш?
- Аз съм виновен!
- Ама, отче?
- Аз съм виновен! Защо ли? Ако обичах много Христос, ако имах силна връзка с Христос и Го имах като приятел, ако имах такова дръзновение в молитвата ми, щях да се помоля и Господ щеше да ме чуе и те нямаше да се разведат. Аз обаче нямам толкова силна молитва. Нямам такава благодат, че да хвана броеницата си и тези хора да се променят.

Свети Йоан Златоуст казва, че ако има един човек в квартала, един достоен християнин да има в града, свят човек, целият град би се променил, всички хора биха да се повлияли от него. Да не би да ви звучи крайно? Да не би да преувеличавам? Може и да преувеличавам. За себе си не преувеличавам. Зная, че разочаровам, разбирам и го виждам на дело, как много пъти хората идват в храма с очакване да видят нещо, да намерят нещо, някаква надежда, която не са намерили на друго място, но не я намират и се разочароват. И пак си тръгват огорчени и казват „Не е това, не очаквах нещо такова. И оттук се разочаровах”. В дълбочината на сърцето ни е раят, там е онази носталгия, онези отломки, онзи сладък спомен, че сме напуснали рая и въздишаме по него, но за да открие това, човек търси другаде, в земята на белия рай, в земята на бялата смърт, в земята на упоението, на наркотиците. Потресващо е да виждаш млади хора, които, без да намират истинския Христос, търсят някакъв Негов заместител, търсят да изживеят нещо приказно, нещо екстатично, нещо опияняващо, нещо, което да ги извади от тази прозаична, болна, изморителна, безсмислена реалност и да им даде нещичко, някакъв лъжовен смисъл, една лъжлива радост, едно опиянение. Всички тези думи, които използвах - опиянение, екстаз, изцеление, радост, въодушевление, знаете, че всички тези думи са всъщност чисто църковни, с тях изобилстват духовните книги на нашите отци, Добротолюбието, те са опитът на нашите светци,  запазили сме ги в Църквата, но за съжаление не можем да предадем на света тяхното съдържание.

Съществува ли днес такова екстатично събитие в Църквата, съществува ли тази радост в Църквата, избликът на радостта? Това изцеление, лечение, чудото, тайната, това събитие, което докосва сърцето на младия човек и го кара да бъде опиянен и да понесе проблемите и мъките в живота? Нали знаете, какво е казал Маркс - че религията е опиум за народа, наркотик за народа, защото тогава някои експлоатирали религията, за да управляват народите и да правят с тях каквото искат. Това може и да е вярно. Ние обаче какво казваме? Църквата е опиум, тя е опияняващо лекарство, което омайва душата, без обаче да губиш разсъдъка си, душата си, равновесието си, а ти помага да се омаеш сладко, да се напиеш трезвено, за да издържиш на болката в живота. За да се справиш в живота, трябва да си опиянен, да си омаян от Христовата любов, за да можеш да издържиш и да не се влияеш от болката, от притесненията, от болестите, от загубите, от терзанията, от нуждите на живота. Ако не си омаян, както е омаян влюбеният, този, който се готви да се жени и живее в омаята на любовта и обичта, каквото и да чуе, той се радва, живее в свой свят, не чува нещата, които другите чуват, защото казва: „Аз ще се женя след една седмица и след това заминавам на меден месец, нося това щастие и радост, а това, което вие казвате, не ме засяга!”. Това би трябвало да прави Църквата, това би трябвало да живеем ние, християните, това омайване, това опиянение, това трезвено упоение, което Христос носи и което не те кара да се сринеш, а те пробужда, пробужда всички твои клетки, цялата ти нервна система работи съвършено, умът ти е много бистър, мисълта, душата, погледът ти - всичко блести. В същото време обаче си като омаян - е, това възвестява Църквата, това има Църквата, но ние, християните, не го живеем, нямаме го, нямаме въодушевление, любов, изблик на радост и щастие. И какво прави младият човек? След като не намира това близо до мене, до тебе, след като не се е научил да се опиянява близо до Църквата, след като не се е научил да се справя с умората на този свят, влизайки в Църквата, в моето и в твоето сърце, той търси това някъде другаде и го намира. Намира го в наркотиците, в този псевдо-рай, който за малко го замъглява и мисли, че вижда небето със звездите и лети, чува цветове и вижда звуци, чува цветове и вижда звуци, невероятни неща. Живее в друго измерение и това опиянение го кара да избяга от реалността на живота. Това ще рече упоение, това ще рече мъчение, но после, когато изчезне въздействието на дозата и отново настъпи гладът, отново идва потребността, тази безумна потребност, която те кара да не можеш място да си намериш. Мисля, че тези, които пушат и за малко са се лишили от цигарите, могат частично да разберат какво означава наркотичният глад. Това е ужасът да търчиш да вземеш дозата си, да не знаеш къде да застанеш, да не намираш пари, да искаш в същото време да се бориш със себе си и да не можеш да се подчиниш на самия себе си, волята ти да е слаба и немощна, да удряш главата си в стената, да стискаш зъби и в един момент да не издържаш. Когато станеш зависим, когато опиташ  отново и отново и се усладиш, а отново дойде болката и не издържаш, пак стигаш до лесното решение. И ако си тръгнал по нанадолнището, не спираш. Ще спреш само на дъното. Само накрая. Може за малко и в затвора, но със сигурност ще спреш, когато стигнеш гроба. Там вече няма връщане, няма поправяне, там вече е много късно, за да се върнеш назад. Не трябва изобщо да започваш, да поставяш това начало, не трябва никога да опитваш.

(следва)
Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6dq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не търси съвършенството на закона в човешките добродетели, защото в тях няма да го намериш съвършен; неговото съвършенство е скрито в Христовия кръст.

Св. Марк Подвижник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.