Мобилно меню

4.7933884297521 1 1 1 1 1 Rating 4.79 (121 Votes)

Във връзка с отвореното писмо до Двери БГ (тук)

Уважаеми о. Кирил,

От няколко години въпросът за автентичната практика на причастяване в Църквата се дискутира у нас по много погрешен начин, като се свежда до въпроса: „Колко пъти?“. Свеждането на проблема до количествен показател показва преди всичко неосъзнаването на неговия еклисиологичен характер. Подобна дискусия може да бъде плодотворна, само ако има за цел да отговори на въпроса защо се причастяваме. Отговорът на този въпрос би обяснил веднага всички останали въпроси, свързани с темата.

Отговорът всъщност е много прост: като се причастява, вярващият приема Самия Христос и става реален член на Неговото тяло – Църквата, т. е. потвърждава своята принадлежност към Църквата. Следователно въпросът за ритъма на причастяването е въпрос за постоянното потвърждаване на истината, че човекът е реален член на Тялото Христово. И обратно, неучастието в тайнството на Евхаристията е отказ (освен когато няма забрана от страна на Църквата) на вярващия да потвърди своята принадлежност към тялото Христово, а това означава и отрицание на самата християнска вяра. Всяко поставяне на въпроса „колко пъти мога да се причастя?“, „кога съм достоен да се причастя?“ и т. н. пренебрегва това църковно измерение и затваря проблема изцяло в сферата на индивидуалния живот на отделния човек, в който не остава място за Църквата. Дискусията относно автентичната практика на причастяването в Православната църква не може да бъде сблъсък на идеологически позиции, нито пък е част от някакви проекти за обновленчество, реформиране или модернизация на Църквата. Ако липсва правилно разбиране за църковния живот, борбата „за Причастието“ би се превърнала в „страст“, в каквато за съжаление често се превръща борбата „против Причастието“ – тъкмо защото втората се ражда от подмяната на църковния живот с идеологическото разбиране на православната вяра. За да дискутира някой този въпрос, той трябва да има ясното съзнание за идентичността на Църквата, каквато тя е открита в нейния литургичен опит и формулирана в светоотеческото богословско предание.

Въпросът за подготовката преди приемане на св. Причастие е богословски и може да бъде разрешен единствено със средствата на богословието. Доколкото има и пастирска страна, тя има смисъл само като начин за по-цялостното включване на човека в живота и по-конкретно в евхаристийния живот на Църквата. Въобще не може да се говори за пастирска страна, преди да съществува ясна богословска позиция. В случая богословска означава позиция на Църквата, на светоотеческото предание, която има догматически характер и се потвърждава от автентичната практика на древната Църква. Богословският характер на въпроса изисква уточняване на авторитетите, които въобще е уместно да се цитират в една богословска дискусия. Преди някой да дръзне да води богословска дискусия, той трябва да е наясно с йерархията на авторитетите в Църквата.

*   *   *

Признак за ниска богословска култура и пълна липса на познаване на светоотеческата, литургическата и каноничната традиция на Църквата е начинът, по който о. Кирил Тошев подхожда към проблема, без да цитира нито библейски и светоотечески текстове, нито съборни правила или литургични молитви. Това не е нищо друго освен редукционизъм на Преданието – свеждането му до откъслечни учебникарски фрази или частни мнения на богослови от епоха, достатъчно далечна от опита и традицията на древната Църква. На практика това е подмяна на пълнотата на богословското предание на Църквата с подбрани фрагменти от различни местни традиции. В писмото на о. Кирил няма цитирани по темата за Евхаристията църковни отци като св. Игнатий Богоносец, св. Ириней Лионски, св. Йоан Златоуст, св. Максим Изповедник, св. Николай Кавàсила, св. Григорий Паламà, св. Никодим Светогорец… Този факт буди сериозно недоумение и ни изправя пред дилемата: или авторът на писмото не познава съчиненията на тези отци, или съзнателно премълчава техните свидетелства за автентичната църковна литургична практика през вековете. И двете възможности са еднакво смущаващи: първата означава, че неговото мнение няма нищо общо със светоотеческото предание, а втората – че авторът има за цел тенденциозната подмяна на светоотеческата истина и се стреми да внуши нещо друго. Авторът нито веднъж не се позовава на текстовете на литургичните молитви, а това означава, че той разглежда поставения въпрос извън съответния контекст – Литургията. Това обстоятелство свидетелства за недостоверността на цялата му позиция. Очевидно е, че в писмото не са приведени никакви авторитетни в богословския смисъл на думата аргументи относно поставения въпрос.

Преди да пристъпим към поетапното опровержение на възраженията на свещ. Кирил Тошев срещу автентичната евхаристийна практика на Църквата е необходимо да уточним веднъж и завинаги кои са достоверните източници на православната вяра, върху приемането на които не бива да има никакви колебания: става дума за Св. Писание, правилата на св. Православна църква и мненията на св. отци, които свидетелстват за истинността на литургическия опит през всички векове и навсякъде, т. е. отците, възприети от Църквата като нейни вселенски учители. С прискърбие отбелязваме, че в отвореното си писмо до редакцията на Двери свещ. Тошев не прилага нито един аргумент, който да извира от тези източници и се опира единствено на частни богословски мнения от един доста проблемен период на православното богословие.

В т. нар. Евтимиев служебник, цитиран от свещ. Кирил Тошев като извор, преписан от Евтимиев автограф от някой си поп Герасим (според приписките) по времето, когато Евтимий е още на патриаршеския престол (споменава се в диптиха при живите), има само дребен червенослов за действията на свещеника (вкл. вливането на теплотата); следва: „… и тако причащается по обычаю“ (л. 33б, л. 55б и в преждеосвещената – л. 73а след отместването на звездата). Ръкописът, наречен Софийски служебник, има много общи черти и текст с няколко други ръкописа – т. нар. Зографски служебник и Синодика на цар Борил. В т. нар. Зографски служебник и Зографски свитък, издаден в края на 19 в. от Полихроний Сырку, е по-запазена дяконската част. Дяконската служба по Зографския свитък и Зографския служебник съдържа името на св. патр. Евтимий.

Изследванията на т. нар. Зографски свитък (който в основните си текстове се покрива до голяма степен със Софийския служебник) са показали, че той е съобразен с манастирската практика (споменаване на игумена, неспоменаване на Вселенския патриарх и Портата и др.) и се свързва с лаврата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Тук бихме искали да попитаме о. Кирил къде намери указанията за говеене и изповед преди причастие във въпросния служебник? Още повече, че той не посочва за какви случаи се отнася указанието – ами ако е за през пости? Или за случаи, когато ще има венчание на цар или поставяне на патриарх? Изданието Евтимиев служебник. Софийски препис от 80-те години на ХІV век е достъпно за всички и е подготвено от Елена Коцева. Съдържа изследване за текста и факсимилно възпроизвеждане на ръкописа (С.: „Наука и изкуство“ 1985). Умоляваме о. Кирил да посочи точно страницата, на която се намират цитираните от него указания.

Тъй като се надяваме, че многоуважаемият свещ. Кирил Тошев познава добре Св. Писание, не намираме за необходимо да прилагаме подробно всички текстове, които говорят недвусмислено, че целта на християнския живот е пребъдването в Христос, което се осъществява единствено чрез тайнството Евхаристия, наречено от св. Николай Кавàсила (14 в.) крайна цел на всеки човешки подвиг.1 Причастието никога не се е разглеждало като награда по заслуги за нравствено извисени личности. То е необходимо условие, conditio sine qua non за живота на християнина. Евангелието напълно ясно и категорично учи, че който не яде Христовата плът и не пие Христовата кръв, няма живот в себе си!2 Да нямаш живот в себе си и да не живееш – това е едно и също. Казано другояче, не съществува друг начин, посредством който човек може да участва във вечния живот, освен чрез приемането на Самия Живот, което е за нас св. Евхаристия. Евхаристията е тайнството, за което св. Кирил Йерусалимски (4 в.) казва, че ни сраства с Христос и ни прави причастни на Божията природа:3

… във вид на хляб ти се дава тялото, а във вид на вино ти се дава кръвта, за да станеш, приемайки тялото и кръвта Христови, приобщен към тялото и кръвта Му. Така ставаме и христоносци, когато тялото Му и кръвта Му се разпространят из нашите членове. Така ставаме – според блажения Петър – участници в божествената природа [гр. φυσης].4

Искрено се надяваме, че по гореизложените библейски предпоставки противоречия със свещ. Тошев нямаме. Тяхното изброяване имаше за цел преди всичко да подчертае важността и екзистенциалния смисъл на проблемите, които засягат св. Евхаристия. Същинското противоречие, както личи, засяга подготовката преди приемане на св. Причастие, която в някои поместни православни църкви като Руската и – под нейно влияние – Българската се обвързва необходимо с поста и изповедта. Дали тази практика може да намери корените си в Св. Писание или всеобщото Предание на Църквата следва да кажем впоследствие.

Ако прегледаме старателно правилата на св. Православна църква, ще се убедим, че постът по никакъв начин не се обвързва с участието в св. Евхаристия. От една страна Църквата разпорежда, че ако някой се намира в града, т. е. има условия да отиде на църква и не го направи повече от три седмици, следва да бъде отстранен от църковно общение (Правило 11 на Сердикийския събор):

При това припомнете си, че в миналото нашите отци са определили, че ако някой мирянин се намира в града в три неделни дни и в продължение на три седмици не дойде на църковно събрание, трябва да бъде отстранен от църковно общение.5

Какво следва да прави човек, когато посещава църковното събрание, пък ни казва Апостолско правило 9, което задължава всички верни да остават до края на службата и да вземат св. Причастие. Нещо повече: онези, които не остават докрай и не се причастяват, правилото казва, че извършват безредие:

Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.6

И тъй, дотук е ясно, че имаме две задължения: 1) да ходим на Литургия най-малкото веднъж на три седмици (при наличието на условия за това) и 2) като отидем на Литургия, оставайки докрай, да приемаме св. Причастие. Прав е свещ. Тошев, като твърди, че е необходимо християните да проявяват послушание към Църквата. Как другояче можем да наречем изпълняването на тези правила освен послушание към Църквата и послушание към заповедта на свещенослужителя: Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете? И как е възможно тези задължения, от които изобщо зависи дали сме християни, да се обвързват с поста? Очевидно никак, тъй като Апостолско правило 64 изрично забранява да се пости в събота и неделя:

Ако някой клирик бъде забелязан, че пости в деня Господен или в събота, освен в едната (Велика) събота, да бъде низвергнат; а ако е мирянин, да бъде отлъчен.7

В подкрепа на този извод, че от християните не се изисква изрично пост преди причастие, ще приложим Правило 66 на Шестия вселенски събор за това какво е редно да се прави през Светлата седмица, когато – всички знаем – според типика, приет в Българската православна църква и издаден от Св. Синод, постът е забранен дори в сряда и петък:

През цялата седмица – от светия ден на Възкресението на Христа – нашия Бог, до новата света неделя – верните трябва без пропущане да прекарват свободното си време в светите църкви, веселейки се с псалми и химни, и духовни песни, радвайки се и тържествувайки в чест на Христа, слушайки четенето на Божествените писания и наслаждавайки се на светите тайни.8

Както виждаме черно на бяло, цитираните по-горе правила, приети от цялата Църква, предвиждат отлъчване на вярващия при неспазване и мотивът за това е, че той внася безредие в живота на църковната общност. В случая отказът на даден вярващ да приеме св. Причастие – разбира се, ако няма основателни причини за това, т. е. ако няма изрична забрана от Църквата – било поради немарливост, или поради прекомерно благочестие – означава внасяне на безредие и заслужава осъждане.

sv_ap_pavel.jpgОбикновено основен аргумент в ръцете на говорещите срещу постоянното и необвързано с поста и изповедта причастяване са думите на св. ап. Павел, че „… който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11:29). Нека видим защо в крайна сметка казва това апостолът, като проверим и близкия контекст на самото изречение, който е пределно ясен и сам говори за себе си: „Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря; защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате църквата Божия и засрамяте ония, които са немотни? Какво да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не похвалявам“ (1 Кор. 11:20-22). Според общоприетата у нас тълкувателна традиция в ст. 20 св. ап. Павел поучава коринтските християни да правят разлика между тялото и кръвта Господни, приемани във вид на хляб и вино, и обикновената храна, която християните са раздавали на непосредствено следващите Евхаристията вечèри на любовта.9 Поуката за нас е, че при пристъпване към Причастието ние трябва да имаме ясно съзнание какво правим и Кого приемаме. Задължение на свещениците е да просвещават хората в храма какво се случва и да им обясняват величието на тази тайна, както са го правили св. отци на Църквата, а не да забраняват на вярващите достъпа им до Христос под предлог, че са невежи и поради това ще се причастят недостойно.

Св. Йоан ЗлатоустВ тълкуванието на великия вселенски учител на Църквата св. Йоан Златоуст именно върху този Павлов текст изискванията за подготовката към приемане на св. Причастие се конкретизират и разширяват изобщо до очистване на душата от светските похоти. Тази подготовка св. отец свързва и с призива на св. ап. Павел: „… изследвайте сами себе си, дали сте във вярата; сами себе си опитвайте“ (2 Кор. 13:5). Св. Йоан Златоуст изрично съветва да не се пирува прекалено, изобщо християните да се въздържат от отдаване на всевъзможни страсти като гнева, парите и т. н., но никъде, никъде не изисква от християните задължително да са се изповядали и да са постили, за да получат правото да се причастят. Нещо повече – същият отец на Църквата казва, че Пасха можем да празнуваме когато поискаме, но Пасха се празнува, не като постим, а като се причастяваме:

Едно е Пасха, друго е Четиридесетницата. Четиридесетницата имаме само веднъж в годината. Пасха обаче имаме три пъти в седмицата, понякога и четири, а най-вече – колкото пъти искаме. Защото Пасхата не се извършва от поста, който я предхожда, а от предложението и жертвата на св. Литургия, която се отслужва на всяко божествено събрание. Пасха празнуваш не когато постиш, а когато участваш в жертвата, сиреч в св. Причастие.10

Св. Григорий ПаламаНапълно в съгласие със съветите на Златоуст говори и св. Григорий Паламà, който в тълкуванието си на четвъртата Божия заповед казва, че нейното спазване изисква всяка неделя да посещаваме богослужението и да приемаме св. Причастие:

През то­зи ден пос­то­ян­с­т­вай в Божия храм и пре­би­ва­вай на съб­ра­ни­ята в него. Причастявай се със светото тяло и кръвта Христови с чис­та вя­ра и с неосъдна съвест; уп­рав­ля­вай на­ча­ло­то на съ­вър­ше­ния жи­вот, об­но­вя­вай се­бе си и се под­гот­вяй за при­ема­не­то на веч­ни­те блага.11

Св. Григорий Паламà е всепризнат от Църквата вселенски учител, защитил безапелационно православната вяра на поредица от събори в Константинопол през 14 в. Църквата го нарича учител на благочестие, правило на свещените догмати, стълб на правата вяра и поборник на Църквата.12 Как е възможно да допуснем съмнение относно достоверността на тези негови думи за нашите задължения като християни?

sv_kiril_ierusalimski.jpgСв. Кирил Йерусалимски, тълкувайки последованието на св. Литургия, изобщо не оставя място за съмнение относно това какво следва да правят всички верни, когато певецът ги призове към св. Дарове, пеейки Вкусите и видите.13 Нещо повече: той изисква да не се самоотлъчваме от общение заради това, че имаме скверни грехове.14 Векове по-късно същото, но малко по-различно, ще каже и великият литургист св. Николай Кавàсила, чийто съчинения са наречени украса на Църквата и според когото това, че заслужаваме наказание, не ни лишава от правото да участваме в тайнството и не ни възпрепятства да приемаме онова, от което се нуждаем.15

Накрая, нека приложим и самите литургични текстове, които изискват от нас, задължават ни да пристъпим към св. Чаша. Нима призивът на свещенослужителя Със страх Божи… не е достатъчно задължаващ със своето заповедно наклонение? Нещо повече: свещеникът се моли Бог да ни удостои да се причастим с думите: „И ни удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш пречистото Твое тяло и честнà кръв, и чрез нас – на всички люде“. След като сме приели Христос, пеейки, ние пък благодарим за това, че ни е удостоил да се причастим с Неговите свети, небесни и животворящи тайни.

Автентичната практика за редовно причастяване не може да бъде разбрана, ако липсва ясно съзнание за същността на божествената Литургия, чието последование е изцяло подготовка – както на свещеника, така и на Божия народ, да участват, т. е. да се причастят на Господнята трапеза. В литургичните молитви вярващият – клирик или мирянин – изповядва своето „недостойнство“, което вече е залог за достойното приемане на св. Причастие. Затова и литургичната молитва внушава, че „никой не е достоен“ и че „Един е свят…“. Всяко друго твърдение на практика е отрицание на целия смисъл на св. Литургия.

*   *   *

И така, за древната Църква ритъмът на причастяването е просто ходенето на св. Литургия. За вярващия от епохата на апостолите и църковните отци „ходенето“ на Литургия е немислимо без приемането на св. Причастие. Изключение правят само каещетите се, които и отиват на Литургия и стоят в чина на каещите се, за да засвидетелстват пред всички своето покаяние. Това са хората, които са извършили тежки грехове (в древност това са били убийството, публичното отричане от Христос и прелюбодеянието – все грехове, които съблазняват ближните и които са не просто лични, а църковни). Установяването на периодите за пост е било съобразено с този евхаристиен ритъм на живота и предписаният от Църквата пост е абсолютно достатъчен за всеки християнин, за да участва в този ритъм. Всяко самоцелно допълнение към този ритъм е в противоречие с установената църковна практика. Нещо повече, никога никой не е отричал евхаристийния пост преди всяка св. Литургия.

Същото се отнася и за тайнството Покаяние (Изповед). То има за цел да върне отпадналия чрез греха в църковно общение. Изповедта обаче може да бъде задължителна само за вярващите, които са отлъчени и търпят някаква епитимия. Във всеки друг случай вярващият пристъпва към Изповед, когато има нужда, т. е. когато има съзнание, че е извършил грях и е отпаднал чрез греха си от нормалното църковно общение. Пастирската грижа на свещеника е не да задължава пристъпването към изповед, а да утвърждава съзнанието на вярващите за тяхната църковна принадлежност. Когато вярващият извърши грях и има съзнание за него, той ще пристъпи към тайнството на Изповедта с надежда да се върне в животворящото църковно общение. Доказателство за това е паралелът, който се забелязва в каноничното предание на Църквата: св. канони предвиждат отлъчване (и съответно задължителна изповед) за грехове, за които се предвижда низвержение на клирик. Неслучайно и до днес автентичната евхаристийна практика за причаствянане на всяка св. Литургия е запазена за клириците.

Никога апостолското и светоотеческото предание не е правило разлика по отношение на приемането на св. Причастие от клириците и от миряните (разликата е в това, че свещеникът се причастява пръв) и следователно поставя еднакви нравствени изисквания пред тях. Доказателство за това е идентичността на апостолски правила 8 и 9: първото се отнася за клириците, а второто – за миряните. Ако говорим за пастирската логика на нещата, тя може да се представи в едно обикновено уравнение без неизвестни: свещеникът да изисква от своите верни същата подготовка за св. Причастие, която той практикува. Всичко останало е нарушаване на единството на Църквата. Всички приказки за „специална“ благодат или причастяване „по право“ не са нищо друго, освен пропагандиране на западната ерес на клерикализма. Принципно, свещениците са също толкова достойни да се причастяват на всяка Литургия, колкото и обикновените християни. Всички увъртания за наличието на някаква друга благодат у свещениците, която някъде наричат „служебна“, са отново повторение на ереста на клерикализма. Както знаем от православната литургика, Божията благодат се получава чрез тайнството Миропомазание. Свещениците не се миропомазват повторно при ръкоположението си. Следователно, нямат някаква друга благодат, която обикновените християни да не получават.

За православното предание единственото условие за пристъпване към св. Причастие е изповядването на собственото недостойнство. Изповядването на греховете е всъщност изповядването на всички „индивидуални“ опити за спасение, т. е. преодоляването на всичко „индивидуално“ – включително и претенциите за индивидуално благочестие – което отхвърля Църквата като място и начин на спасението.

Постът, Изповедта не са причинно-следствено свързани със св. Причастие. Отношението между поста, изповедта и св. Причастие може да се формулира по следния начин: човекът пости, когато Църквата му предписва (т. е. препоръчва), изповядва се когато има нужда (т. е. когато осъзнава греха си) и се причастява, когато Църквата заповядва да се причастява.

Духовното наставничество и пастирската грижа имат за цел да стимулират верните към все по-често участие на Господнята трапеза, тъй като цел на всяка пастирска грижа е да доведе хората по-близо до Христос. Целта на тази пастирска грижа е не да регулира индивидуалните морални усилия на вярващите, а да ги направи зрели църковни личности, които да имат съзнание за своята принадлежност или съответно непринадлежност (посредством греха) към Тялото Христово. А това е възможно само ако духовното наставничество има за цел изграждането на Църквата като литургична общност.

*   *   *

Обичайният „аргумент“ в полемиката относно ритъма или аритмията на причастяването е митът за духовната възвисеност на древните християни: те приемали редовно св. Причастие, защото водели свет и благочестив живот. Тази митологизация на Древността отрича универсалността на Христовата истина и я ограничава само до историческите рамки на ранното християнство. Христос е завещал Своята Църква и начина за приобщаване към нея – чрез приемането на св. Причастие – на всички хора и за всички епохи (Мат. 28:20). Тази истина не може да се релативизира от нравственото състояние на хората в различните епохи. По времето на св. ап. Павел е имало същите убийци и блудници, каквито има и днес.

В писмото си о. Кирил Тошев извършва една цялостна подмяна на тезата на своя въображаем – обръщаме особено внимание на този факт – враг. Той внушава, че някои свещеници и „млади“ богослови (неизвестно защо „млади“ е поставено в кавички от автора) препоръчвали приемане на св. Причастие без предварителна подготовка чрез пост и изповед. Това внушение от страна на о. Кирил е пълна подмяна на критикуваната от него богословска позиция. Никой сериозен богослов или свещеник никога не е отричал поста и изповедта. Постът и покаянието са неизменни елементи на християнския живот. Но! О. Кирил явно се противопоставя на факта, че някои отричат всички нецърковни практики относно поста и изповедта, осъдени от съборните канони на Църквата. Като пример вече посочваме категоричната канонична забрана да се пости в събота, освен в периода на св. Четиридесетница (Апостолско правило 64). Всяко налагане на извънреден, т. е. нецърковно установен пост (седем или три дена преди приемане на св. Причастие извън периодите на пост) е грубо нарушаване на това правило. Никой никога не е отричал нуждата от изповед, но древната практика на изповядване на греховете никога не е била формално задължение и условие за приемане на св. Причастие. Въобще, всяко внушаване, че изповедта може да бъде задължение или условие, показва пълното неразбиране на нейния характер като тайнство и се явява пълно отрицание на човешката свобода за покаяние.

О. Кирил Тошев изтъква изглежда като някакъв вид аргумент презумпцията, че младите богослови днес не могат да имат по-меродавно мнение от старите. Не можем да проумеем защо о. Кирил проявява такова отношение към „младите“ богослови и защо от неговото писмо звучи един странен упрек. Кое дава основание да смятаме младостта за някакъв порок? Това не се потвърждава никак от живата история на Църквата, която о. Кирил би трябвало поне бегло да познава. Припомняме само, че на Първия вселенски събор св. Атанасий Велики е бил около тридесетгодишен, но съборът го е припознал като авторитет и автентичен свидетел на православното богословие. Признали са го мнозина доста по-възрастни от него. Може би тук о. Кирил внушава някакво противопоставяне между „младите“ богослови и авторитета на някои „старци“?! Само че „старците“ през 4 в. са признали и приели богословската позиция на св. Атанасий с цел да се изрази съборната вяра на Църквата. Нека о. Кирил ни посочи старците, които и днес са авторитет за Църквата! Ние можем да посочим такива: св. Софроний Нови от Есекс, преп. Юстин (Попович), великите атонски старци Порфирий, Паисий, Яков, Йосиф и още безброй други. Е, всички те с пастирска мъдрост и харизматично дръзновение са призовавали към автентичен християнски живот, който е невъзможен без вкорененост в Църквата, т. е. живот, основан върху автентичната евхаристийна практика на причастяване.

Ние „младите“ богослови (някои от които може би сме връстници или дори по-възрастни от о. Кирил) размисляме и за личните мотиви на неговата позиция. Аскетическият опит и предание ни учат, че много често зад богословските мнения всъщност стоят лични психологически мотиви. Какво е възмутило о. Кирил, за да напише такова остро писмо? Убедени сме, че истинският подтик е неговото искрено желание да бъде верен изразител на църковната истина! Не можем да проумеем обаче защо той отрича предварително същото желание и у нас? Това може да направи само някой, който смята, че притежава „в джоба си“ истината и припознава всеки друг като заплаха за нейната пълнота. Уверяваме, че ние нито за миг не можем да отнесем тази констатация към нашия уважаван автор. Затова видяхме в неговото писмо благословена възможност, която той ни дарува с любов, за да водим смирено тази богословска дискусия. Ние ще се радваме, ако някой читател на тези наши мисли пробуди своя глад за св. Причастие, т. е. за Христос, и осъзнае своята принадлежност към евхаристийната общност на Църквата. На такъв само можем да кажем да бъде благодарен на Бога, Който чрез ревността на о. Кирил, му е дал възможност да прозре истината за спасителното значение на Евхаристията.

*   *   *

Дискусията относно поставената тема ни кара да обърнем внимание на едно обезпокоително обстоятелство. Обикновено тези, които отстояват тезата на о. Кирил, периодично внушават, че се борят срещу различни влияния – от протестантски до „чужди“, по смисъла на влияния на практики на други поместни православни църкви. Първото оставяме без коментар, тъй като тук сме решили да дискутираме по темата сериозно. Мислим, че второто внушение е много опасно, като тази квалификация въобще не е пресилена. Въпросът за участието в божествената Евхаристия е въпрос за самата християнска идентичност на всеки вярващ и се отнася към сърцевината на Църквата като евхаристийна общност. Този въпрос не може да бъде „разделян“ на различни „поместни“ практики с национални или културни белези. Божествената Евхаристия открива и проявява „единството“ на Църквата, която ние изповядваме като една, света, съборна и апостолска на всяка божествена Литургия, което всъщност е потвърждение на общата съборна вяра на тези, които предстои да участват на Господнята трапеза. Всяко делене или парцелиране на Евхаристията, т. е. на Църквата по етнически, културен или географски признак е явно отричане на църковното единство, потвърждавано всеки път в евхаристийното общение. Това е именно хулата срещу Светия Дух, която не може да бъде простена (Мат. 12:31), защото според думите на св. Литургия Светият Дух е „Дух на общността“. Църковните канони предвиждат недвусмислено отлъчването именно на тези, които разрушават общението и единството на Църквата било поради своите грехове, било поради своето прекомерно благочестие (а то може би е най-големия грях, който православната аскетика нарича тщеславие и гордост).

Струва ни се, че тук трябва да припомним един епизод от Евангелието. Когато Христос е говорил в Капернаумската синагога пред юдеите и Своите последователи за това, че те трябва да ядат от Неговата плът и да пият от Неговата кръв (защото така ще имат живот вечен), мнозина са отстъпили. Тогава някои от учениците казват на Христос: тежки са тези думи (Иоан 6:60). Реакцията на Христос е показателна. Той не е започнал да убеждава, да увещава, да умолява. Не! Христос се е обърнал строго към дванадесетте и ги е попитал: да не искате и вие да си отидете (Иоан 6:67)? Можем да уверим о. Кирил в едно: ние не искаме никой да си отиде от Христос. Затова му благодарим, че спомага мнозина да не си отидат от Христос.

Ако искаме да бъдем наистина верни наследници на апостолско-светоотеческата традиция, трябва да следваме призива на св. Климент Римски, който той отправя към християните в Коринт, а чрез тях – и към нас: „Запазете вашия гостоприемен нрав“ (1, 3). В древната Църква гостоприемството е преди всичко евхаристийно, а това означава, че залогът за следването на православното предание е запазването на евхаристийното гостоприемство. Причастяването е радостно събитие, в което всеки споделя радостта от общението със своя брат в Христа. Автентичната практика означава редовното и постоянно споделяне на тази радост от целия Божи народ. Св. Йоан Кронщадски изразява голямата си скръб, когато по време на божествената Литургия нямало причастници. Ние не можем да приемем някой да отнема тази радост както на народа Божи, така и на неговия предстоятел.

С уважение,

Никола Антонов, д-р Свилен Тутеков

1 PG 150, 585B.
2 Виж: Иоан 6:47-56; Мат. 26:26-28 и др.
3 Срв.: 2 Петр. 1:4.
4 Ловягин, Е. Избранныя места из греческих писаний святых отцев Церкви, СПб. 1884, с. 205.
5 Стефанов, И. Правила на св. Православна Църква, С. 1936, с. 275-276.
6 Пак там, с. 65.
7 Пак там, с. 74.
8 Пак там, с. 198.
9 Виж: Попов, Х. Изяснителен преглед на апостолските послания и Апокалипсиса, С. 1990, с. 258.
10 PG 49, 369-370.
11 PG 150, 1093D.
12 Тропар на св. Григорий Паламà.
13 Ловягин, Е. Цит. съч., с. 213.
14 Пак там, с. 214.
15 PG 150, 584A.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/hyq 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж