Богословието и Преданието

Този църковен химн (композицията е най-вероятно на св. Роман Сладкопевец) е посветен на светите отци на Православната църква, които прославяме много пъти през годината, и е добро начало и основа за зададената тема: Богословието и Преданието.

Тази вдъхновена литургична песен ни насочва направо към централната тема на Православното предание и на Православното богословие – великата тайна на благочестието (срв. 1 Тим. 3:16), към която се отнася и около която се движи цялата проповед на светите апостоли и всички догмати на светите отци, т. е. цялото Предание и цялото Богословие на апостолско-светоотеческата Православна църква, на едната света съборно-католична Църква Божия. Това е така, защото именно тази „велика тайна на благочестието” създава едната и единствена вяра на Църквата, нейната всецялостна Истина, нейното съборно Предание и нейното боговдъхновено Богословие, с една дума – съборно-католичното Православие на Църквата.

Две са основните и централни истини, които създават великата тайна на християнското благочестие, т. е. тайната на вярата и живота на истинските ученици Христови през вековете. Това е истината за Светата Троица и истината за Въплъщението на Бога Логос или, с други думи, това са теологѝята и икономѝята (θεολογία – οἰκονομία). Тези две централни истини или основни догмати (защото „догматът” не е нищо друго освен изказана боговдъхновена истина), са основа и съдържание на Православното предание и на Православното богословие.

За да разберем това по опростен и неусложнен начин, припомням литургичната практика на нашата Църква, когато по време на Литургия епископът благославя народа с трикири и дикири, с което на дело изповядва и чрез тези литургични символи показва двете основни истини на нашата вяра: с трикирите истината за Светата Троица (Трите Лица, съединени в една божествена природа), а с дикирите – истината за двете природи на Въплътения Христос (божествена и човешка, съединени в едното лице на Богочовека).

Тези две основни истини на Св. Предание, тези два централни догмата на православното богословие са винаги заедно и неразделни, но са и винаги неслитни и без да се смесват. Откриваме ги навсякъде и винаги в Богословското предание и в богословието на Преданието на нашата Православна църква, защото тези две истини, тези два догмата обхващат цялата тайна на нашата вяра: и като богоживеене и богообщение, и като богомислие и богопознание.

Цитираният в началото Кондак на светите отци ни говори за великата тайна на благочестието, за която говори и св. апостол Павел в Първото послание до ученика си Тимотей, на когото той предава „добрия залог” (τὴν καλὴν παραθήκην) на истинското Предание и на истинското Богословие (1 Тим. 3:14-16; 4:14-16; 6:11-14, 20; 2 Тим. 1:14). Там апостолът говори на Тимотей първо за Църквата като „Дом на живия Бог, стълб и крепило на истината”, като под Бог разбира Светата Троица: Бог Отец и Неговия Син, и Неговия Дух, както това се вижда ясно от друго еклисиологично място у същия апостол (виж Еф. 2:19-22), където Църквата, съградена върху Христос, се нарича „храм на светия Бог” и „обиталище Божие в Духа”, т. е. че Църквата е храм и дом на Светата Троица, единосъщна и неразделна Троица. Следователно тук апостолът говори първо за теологѝята. В продължението на същото послание апостол Павел говори и за това спасително събитие на „явяването на Бога в плът”, т. е. за Въплъщението на Сина и Логоса Божи, Който ставайки човек, чрез Себе си осъществи и изпълни божествената икономѝя на спасението (= домостроителство на спасението). Естествено с помощта на Светата Троица, т. е. „в Духа” Свети, и „по благоволението на Бога Отца”, както казва същият Павел в Еф. 1:5 и на други места.

Според цитирания Кондак на светите отци обаче (който в действителност е разкриване и развитие на същия този „добър залог“, предаден от апостол Павел на ученика му Тимотей), „великата тайна” на християнското благочестие (на християнското православие, защото понятията православие и благочестие са тъждествени) съдържа в себе си цялата християнска църковна теологѝя (θεολογία) и цялата християнска църковна икономѝя (οἰκονομία). Тези два факта на Богословието и Преданието, тези две истини на божественото Откровение са предмет и съдържание на цялата „проповед на светите апостоли”: на проповедта за човеколюбивото откровение на Светата и животворяща Троица и на спасителното Христово домостроителство (= икономѝя) по плът. И отново, същите тези два божествени и богочовешки факта и истини на апостолската проповед създават двата основни и всеобхватни „догмата на светите отци”, на верните ученици и наследници на светите апостоли Христови. Все пак това събрание – и апостолската проповед, и светоотеческите догмати – създават едната и единствена права вяра на Църквата, т. е. живото Предание на Църквата. Въз основа на тази двуединна истина, на този двуединен факт, Църквата може и има възможност да богословства истински, да се облича и украсява с „ризата на Истината”, както се казва в Кондака, т. е. със светлоносни и богоподобаващи думи на „богословието свише”. С други думи, може правилно и спасително да свидетелства и да изразява, и да прославя, и да свещенослужи великата тайна на Единия Жив и Истинен Бог – Светата Троица – и спасителната Тайна на Въплъщението и Въчовечаването на Единия от Светата Троица – Богочовека Христос. И всичко това с цел „заради нас човеците и заради нашето спасение” в Църквата като вечен Дом Божи за човека и за целия свят.

Затова в цитираните места апостол Павел, както и в горецитирания Кондак на светите отци, свързва най-тясно тази велика тайна на благочестието с Църквата като Дом на Отца, като Тяло Христово и Обиталище на Светия Дух, което означава, че ще бъдем напълно прави, ако отъждествим великата тайна на благочестието с Богочовешката Църква на Светата Троица, с едната и единствена света Съборно-католична Църква Божия, с апостолско-светоотеческата и православна Църква.

Следователно всичко това е и създава основата и съдържанието на Православното предание и на Православното богословие.

*   *   *

Само ако изхождаме от тази съборно-католична пълнота на Православната църква – като Дом на Отца, в който се открива Светата Троица, и като богочовешко Тяло Христово, и като благодатна общност на Светия Дух (срв. 2 Кор. 13:13; Еф. 2:16-22) – можем да разберем колко тясно свързани и неразделни са Преданието и Богословието в православието. Тази най-тясна връзка на Преданието и Богословието трябва да бъде подчертана като пръв и изходен момент в разглежданата от нас тема. Нещо повече, в църковния и духовен опит на православието Преданието и Богословието се отъждествяват и то още от светите апостоли и отците от първите векове, а и по-късно от великите отци на Вселенските събори от по-късните векове.

На всички нас е известно класическото място у св. Василий Велики (в съчинението му За Светия Дух, гл. 27, 66), където той говори именно за това: „От догматите и проповедите, които се пазят в Църквата, едни имаме от писаното учение (т. е. от богословието), а другите, предадени ни в тайнство, сме приели от апостолското предание. И двете имат една и съща сила и значение за благочестието (срв. 1 Тим. 3:16). И това, естествено, няма да оспори никой, който има макар и малко опит от църковните установления (θεσμων ἐκκλησιαστικων)”.

Твърде е характерно, че в този относително кратък пасаж св. Василий посочва и проповедта и догмата, и богословското учение и апостолското предание, и благочестието и църковните установления, т. е. всичко онова, което показва неразделното единство и тъждествеността на Преданието и Богословието. Характерно е също и това, че тук св. отец говори, че в Църквата всичко това е предадено и прието „в тайнство – ἐν μυστηρίῳ”, т. е. че всичко това създава тайната на Църквата като осъществяване на „великата тайна на благочестието”.

Тази тясна връзка и това отъждествяване на Богословието и Преданието са засвидетелствани още по-кратко и обобщени в Символа (= догматическия орос) на Седмия вселенски събор в следните кратки и ясни думи: „Като следваме богоизреченото учение (= богословие) на нашите свети отци и преданието на католичната Църква… Защото така силно се засвидетелства учението на нашите свети отци, т. е. преданието на католичната Църква” (Mansi CC 13, 377-380)[1].

Освен тези цитирани текстове обаче отците на Православната църква като цяло отъждествяват Преданието и Богословието на светите апостоли и на отците. Така например, когато говори за „преданието на спасителното Кръщение” (като има предвид самото тайнство Кръщение), св. Василий Велики изрично твърди, че цялото това светокръщелно предание съдържа и изразява истинската вяра и учение, и богословие на Църквата за Светата Троица. Това, естествено, въобще не трябва да ни учудва, ако знаем, че „преданието на Кръщението” е предадено на апостолите от самия Господ Христос (кратко формулирано в Евангелието според Матей – 28:19). За св. Василий тези Господни думи, т. е. заповедта към апостолите да кръщават всички народи „в името на Отца и Сина и Светия Дух”, са и истинското, спасително Предание, и правилното, истинско Богословие за тайната на Светата Троица (Писма на св. Василий, 210, 3; За Светия Дух, 18, 44-45 и 30, 77). Подобно нещо е налице и у други свети отци на нашата Църква, но нека тук да не ги цитирам.

Ясно е, че още от самото начало на съществуването на Църквата Христова богодаденото Предание и боговдъхновеното Богословие съ-съществуват в нея заедно и неразделно. Това важи в еднаква степен и за писаното, и за неписаното Предание и Богословие, защото Св. Предание съществува и като записано в Св. Писание и в съчиненията на светите отци, но и като незаписано, като предавано „в тайна” (παράδοσις ἐν μυστηρίῳ) на онова, което създават вярата и практиката на Църквата, или по-добре да кажем предаването на самото битие и живот на Църквата като тайна Божия в Христос. Освен това богословието на Църквата съществува и като записано в пророческо-апостолските текстове на Св. Писание и в трудовете на светите отци, но и като неписано и незаписано богословие, което се предава и пренася като истинско и живо учение на Църквата, като опит и преживяване на богопознанието в Църквата.

Изключително ясно и лаконично за това свидетелства св. Максим Изповедник в своите Схолии (кратки коментари) върху познатото съчинение на Дионисий Ареопагит За божествените имена. Както е известно в това свое съчинение, а и в други свои писания, авторът на Ареопагитиките често говори за свещеното богословие на божествените слова, т. е. за богословието на Св. Писание, което нарича „всецяло богословско дело (πασα ἡ θεολογικῂ πραγματεία)”, за свещеното славопеене на богословите (ᾑ των θεολόγων ὑμνολογία)” и т. н. Същият този автор на ареопагитските писания нарича това и предание, т. е. нарича самото Св. Писание предание. Така например, като говори за Светата Троица и за Христовото Въплъщение той допълва: „И всичко останало, което мистичното предание на нашите боговдъхновени учители богооткровено ни е подарило... чрез човеколюбието на светите слова (т. е. на Св. Писание) и на йерархичните предания” (За божествените имена, 1, 4 – PG 3, 592).

Като коментира последното цитирано място от Ареопагитските Божествени имена св. Максим Изповедник казва, че това божествено предание на светите пророци и апостоли свидетелства „или за теологѝята (= за Светата Троица) или за икономѝята (= за домостроителството на спасението) на животворящия Бог, и след това насочва към думите на апостол Павел (срв. 2 Сол. 2:15) за тези предания, „които научихте било чрез наше слово (= устно предание), било чрез наше послание (= писано предание)”. По-нататък в своите коментари св. Максим казва, че апостол Павел е предал същото това предание и на ученика си Тимотей като епископ на Църквата (срв. 2 Тим. 1:14), наричайки това предание „залог, предаден в тайнство (παραθῄκη ἐν μυστηρίῳ), с което св. Максим пряко свързва думите на св. апостол Павел (от 1 Тим. 1:14) с думите на св. Василий Велики (от цитираното място За Светия Дух, 27, 66). В края на коментара си св. Максим допълва следното много важно и характерно за нас наблюдение: „Забележи, че в същия ред (т. е. в същия порядък на ценности) трябва да се постави Св. Писание и преданието на епископите (τὰς των ἐπισκόπων παράδοσις) и затова ние с доверие приемаме техните думи за догматите (т. е. тяхното богословие)” (Схолии на св. Максим – PG 4, 197).

Тази забележка на св. Максим е обобщение на всичко казано досега, а то е, че божественото Предание и боговдъхновеното Богословие на Църквата Христова са едно и също общо, католично наследство от светите апостоли и от светите отци на Църквата, което те са получили като евангелски залог, като благодатен дар и духовно наследство от Богочовека Христос, т. е. като божествено Откровение на Светата Троица във Въплътения Христос.

Ако за св. Максим и за останалите св. отци на Православната църква, божественото Откровение, дадено в Христос, е тъждествено с „тайната Божия в Христос”, т. е. „с тайната Христова” – с „великата тайна на благочестието”, тогава е очевидно, че божественото Предание на Църквата не е нищо друго, освен самият Богочовек и Спасител Иисус Христос. Оттук, Св. Предание в православието е предаването и приемането в Църквата – или още по-точно като Църква – на самия Господ Иисус Христос Спасителя, чрез благодатта на Светия Дух, по благоволението на Бога Отца (срв. Кол. 2:6-7; 2 Кор. 4:5; Гал. 1:16; 12, 9; Фил. 4:9; 1 Сол. 2:13; 3:6; 1 Тим. 6:20; 2 Тим. 1:14 и др.)[2].

Това и такова предаване на Христос в Църквата става едновременно и като практика (свещенодействие, литургично действие) и като учение (свещено учение), т. е. „тайната Христова” в Църквата се предава и извършва чрез светите тайнства и чрез богословието, чрез благодатното богообщение и богопознание. Това има предвид и апостол Павел, когато веднъж казва, че „проповядва (κηρύττει) Евангелието Христово”, а друг път – че „свещенодейства (ἱερουργει) Христовото Евангелие”, с което проповядването като богословстване и свещенодействието като литургично предаване се приравняват и отъждествяват. Също така, когато предава на ученика си Тимотей, като епископ на Църквата, „добрия залог” (παραθήκην), той разбира под това и учението (= науката), т. е. Христовото богословие, както казват св. Максим и св. Григорий Паламà, но и самия Господ Христос, и както свидетелства литургичната практика на Православната църква, наследена несъмнено от самите свети апостоли. Когато на света Литургия се ръкополага свещеник, тогава епископът му предава св. Агнец, т. е. самия Христос, като казва именно думите на апостол Павел към Тимотей: „Приеми този Залог (τὴν παρακαταθήκην) и го запази до Пришествието на нашия Господ Иисус Христос”.

*   *   *

Тази велика истина на православието, че Преданието и Богословието на Църквата е Богочовекът Христос, е развита от източните отци още от първите векове и е запазена по-късно през епохата на Вселенските събори чак до исихазма, а и до днес. Така още св. Игнатий Богоносец и св. Ириней Лионски свидетелстват, че Христос в Църквата като в Негово тяло е всичко и всички, защото в Христос се съдържа цялото божествено Откровение и цялото „Божие дело и домостроителство (πραγματεία καὶ οἰκονομία), извършени за човечеството” (св. Ириней Лионски, Против ересите, 1, 10, 3).

Христос като Син Божи по природа, въплътил се и станал човек, открива на света единия Бог (срв. Иоан 1:18), т. е. Светата и животворяща Троица и затова Христос е първият и истински Богослов в света (виж, например, св. Максим Изповедник, Тълкувание на Господнята молитва Отче наш: „Богословието ни учи, че Логосът Божи е въплътен, защото показва в Себе си Отца и Духа Свети” – PG 90, 876). Това лично откровение на Христос става всъщност Църква, живо Тяло на Въплътения Христос, разпнат и възкръснал – Тяло, оживотворявано и вдъхновявано от Светия Дух Утешителя. Затова и Църквата като такава продължава като живо Предание на вярата, на истината, на учението, на благодатта, на новия живот и на спасението в Христос, т. е. като продължение и предаване на католичната „прагматѝя и икономѝя” Божия, по думите на св. Ириней. С една дума – като предаване на целия Христос като Богочовек (като Глава и Тяло на Църквата: Totus Christus, caput et corpus, по думите на бл. Августин) като единия Христос, но като „Първороден между многото братя” (Рим. 8:29), които с Него създават „телесно и духовно” (по израза на св. Игнатий) Неговата Църква, Неговото богочовешко Тяло в светата Евхаристия.

За този литургично-богословски факт, за тази истина на Св. Предание на дело и на практика св. Ириней Лионски казва следното: „Всецялостната вяра в единия Бог Отец, и сигурното доверие (πιστότης) в Сина Божи, нашия Господ Иисус Христос, и в Неговото домостроителство (икономѝя), чрез което Синът Божи е станал човек и истинското познание на Светия Дух, Който ни дава познанието на истината, Който възвестява домостроителството на Отца и Сина (= излага, научава) във всяко поколение на хората както това иска Отец и апостолското учение, и древната система на Църквата в целия свят, и характера на Тялото Христово приема приемството (= по наследство) на епископите, според което те са (= апостолите и техните наследници), предали Църквата по местата” – това според св. Ириней е и Преданието, и Богословието на Църквата Христова (Против ересите, 4, 33, 7-8).

В цитираните думи на свмчк Ириней, епископ на Лионската църква от 2 в., веднага разпознаваме основните елементи на Православното предание и богословие, макар и представени по начин, който не е обичаен за нашето школско, академично богословие, но затова пък е присъщ на светоотеческото Богословско предание и на Богословието на преданието. Това, което е особено характерно за цитирания пасаж на св. Ириней, е тясната свързаност и отъждествяването на всички тези основни елементи на Преданието и на Богословието със самата Църква, с Църквата като историческа и есхатологична реалност на богочовешкото Тяло Христово и с всичко онова, което тази реалност съдържа в себе си. При това не теоретично или „идеално”, а много конкретно – толкова конкретно, колкото е конкретно и самото Въплъщение Христово, колкото е конкретно и литургичното събрание на верните около своя епископ и презвитери в светата Евхаристия. Затова и св. Ириней изказва онази характерна истина, в която се вижда съдържанието на всичко, чрез него продължавано и от него предавано апостолско предание и апостолско богословие и двете тясно свързани помежду си: „Нашето мислене (ἡ γνώμη тук означава вярване, учение, богословие) е съгласно с Евхаристията (т. е. с цялата реалност и практика на Църквата в Литургията), а Евхаристията потвърждава нашето мислене (= вярване)” (Против ересите, 4, 18, 5). Смятам, че тези думи на св. Ириней не изискват по-нататъшно тълкувание и разяснение; те сами по себе си казват всичко.

Ще бъде обаче интересно тук да цитираме, т. е. само да напомним, как по-късно през вековете за светите отци на Православната църква се засвидетелства същото това православно самосъзнание. Така например, св. Йоан Дамаскин (8 в.) в известното си съчинение Точно изложение на православната вяра, а и в други съчинения, отъждествява както и св. Ириней, тези две еднакви реалности. Като говори например за „Тялото Христово” Дамаскин добавя по характерен начин, че „Тялото Христово” е „народ Божи и Предание, което в Църквата се държи от началото” (PG 94, 1232). Тук „народът Божи” е разбран като събрание на верните на светата Евхаристия, където те се събират за да създадат явно и видимо и да представят Тялото Христово – Църквата и литургично да се причастят (т. е. да се приобщят, да участват) с Тялото и Кръвта Христови, изпълнени с Божеството, изпълнени с „пълнотата на Светия Дух”, както се казва в молитвата на светата Литургия. По този начин се вижда, че и според св. Йоан Дамаскин Църквата в св. Литургия продължава по най-същностен начин своето Предание, продължава себе си като Тяло Христово, като богочовешко Христово домостроителство. Затова на друго място св. Йоан Дамаскин казва, че „извършването на светите тайни (= божествената Евхаристия) изпълва цялата духовна и свръхестествена икономѝя (= домостроителство) на Въплътения Бог Логос” (PG 95, 408).

*   *   *

От всичко казано дотук вярвам, че всеки православен богослов ще се съгласи, че в православието Преданието и Богословието са две страни на една и съща реалност в Църквата. Мисля, че поради това сега е необходимо, поне в най-кратки черти, да се подчертае и практическият, опитният характер на Православното предание и богословие, тяхната благодатно-опитна реалност за всеки православен християнин и богослов, защото единствено чрез тази практическа опитна реалност в Църквата се пазят и Преданието, и Богословието.

Когато апостол Павел е писал на ученика си Тимотей за „великата тайна на благочестието”, той му е писал това, за да може Тимотей да знае „как трябва да постъпваш в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Тези думи на апостола означават, че цялата тази „Тайна” се отнася направо и непосредствено към живота на нас християните като членове на Църквата, към нашето истинско преживяване и благодатен опит на самата тази богооткровена Истина – Истина, която ни е дадена в Църквата и чието живо и опитно познание единствено спасява, освобождава, оживотворява, просвещава и обогомъдрява (срв. Иоан 8:32).

Затова Преданието и Богословието в православието, в Православната църква като Тяло Христово и Дом Божи е винаги преимуществено живот – живо предание и живо богословие. Подобно на многовековния опит на православието, Богословието и Преданието са преди всичко в литургично-подвижническия живот в Църквата, а това е новият живот в Светия Дух (срв. Рим. 8:2), който преражда и обновява, съди и очиства, просветлява и преобразява, освещава и изпълва с истинско богопознание. Това е именно онова евангелско „творене на истината” (срв. Иоан 3:21) и служение на Бога „с дух и с истина” (Иоан 4:23-24); това е „ходене и живеене в истината” и „свидетелстване за истината” (срв. Иоан 8:32; 17-19; 1 Иоан. 3:18-19). Това е животът в Христос (срв. Гал. 2:20), който е „Пътят и Истината и Животът” (Иоан 14:6); това е животът в благодатната общност на Духа Утешител, Който единствено въвежда във всяка истина (срв. Рим. 8:2, 9, 11, 14; Иоан 15:26; 16:13).

Истинското Предание и истинското Богословие в православието са преди всичко преживяване на Христос и живот в Христос, а оттук и христопознание и богопознание, т. е. те са преди всичко богообщение и богоживеене – в общността на Светия Дух, в преломяването и вкусването на Хляба на Живота: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (срв. 1 Петр. 2:3; Пс. 33:9) – и тогава като плод от това идва и богопознанието, и богословието. Преданието в Църквата Христова е преди всичко предаване на новия живот в Христос (срв. Рим. 8:2) и тогава, в общението на вярата и любовта „с всички светии” (Еф. 3:18), „познание на благодатта Божия в Истината”, „познание на Божията тайна, която е Христос, в Когото е скрита цялата съкровищница на премъдрост и знание” (срв. Кол. 1:4-6; 2:2-3). Това е истинското богопознание и богословие, истинската богочовешка философия по Христа, както (въз основа на Кол. 2:6-9) обичаше да казва о. Юстин (Попович). Естествената атмосфера на това живо Предание, като богоживеене и богообщение и от него възникващото живо богопознание и богословие, е светата Литургия на Църквата и въобще светотайнственият, евхаристиен живот в Църквата, съпътстван едновременно и от добродетелното подвижничество, и от християнското умно-подвижническо и добродетелно-практическо живеене и действие в света.

Апостолското и светоотеческото Предание и Богословие винаги са се отнасяли и се отнасят към живата вяра и към духовния опит, и затова никога не са се отделяли от благодатно-подвижническия живот, от живеенето в благодатта на светите тайнства и подвизи на евангелските добродетели. Затова и няма истинско православно богословие там, където заниманието с богословие е отделено от живото Предание на църковния живот и от духовния опит, от опита на истинската вяра и новия облагодатѐн живот в Тялото на Христос Спасителя. Затова и е необходимо богословът най-напред да стане църковен, човек на Преданието, литургично-подвижнически човек, за да бъде и неговото богословие истинско свидетелство за видяното и преживяното (срв. 1 Иоан. 1:1-3; 2 Петр. 1:16). Такова богословие ще бъде плод от богообщението и богопознанието в Църквата и затова то ще бъде и църковно, на Преданието, православно, защото ще бъде проверено от живия благодатен опит на Църквата. Такова Богословие на Преданието ще бъде винаги „преподаване словото на Истината” (2 Тим. 2:15), т. е. ще бъде наистина „право вярване и прославяне на великата тайна на благочестието”, както се казва в Кондака на светите отци, който цитирахме в началото.

*   *   *

Още един въпрос, който е важен и трябва да се постави тук, макар и само като отваряне на темата, е и въпросът за взаимната критика (= проверка) между Богословието и Преданието.

Взаимната критична проверка между Богословието и Преданието е необходима и поради това, че в предходните няколко века се е стигнало до несъмненото влияние от страна на западното християнство – на римокатолицизма и на протестантите – върху много православни богослови и дори върху някои православни средища. Някои видни православни богослови наричат този период (на последните три века) „западен вавилонски плен” на православното богословие. Става въпрос естествено за православното школско богословие, за академичното богословие, което е възприело най-много западни влияния, т. е. елементи чужди на Православното предание, вследствие от което това схоластическо богословие е повлияло и върху самото Предание или по-точно, повлияло е за създаването и въвеждането на различни нови „предания”, които са отдалечаване от автентичното апостолско-светоотеческо Предание на Православната църква.

Затова и е необходимо да се извърши – както вече, струва ми се, е започнала навсякъде в православието, една богословска критика на Преданието, или по-точно на „преданията”, но също така и една критика на нашето школско богословие от страна на Преданието. Автентичното Православно прредание в хода на живата история на Църквата е преминавало много пъти през богословска проверка и критика, и можем свободно да кажем, че именно поради това то е запазило своята автентичност – нещо, което се вижда най-добре от църковно-догматическите борби с големите ереси в периода на Вселенските събори. Затова и днес истинското църковно Предание не се страхува от всяка автентична богословска критика и проверка. Напротив, една такава критика само ще допринесе за премахването или за очистването на всички по-късни добавки и наслагвания от вече споменатите последни векове – векове, през които сред много православни е била отслабена църковно-богословската прозорливост и отеческата памет, както казва о. Георги Флоровски.

Св. Йоан Златоуст казва: „Съществува Преданието – не търси нищо повече” (PG 62, 488). В същия смисъл св. Йоан Дамаскин казва: „Братя, да стоим на камъка на вярата и в Преданието на Църквата; да не преместваме границите, които поставиха нашите свети отци, нито да престъпваме божественото Предание” (PG 94, 792 и 1356). Това наистина е така, както казват тези отци, защото Св. Предание е самата Църква в нейната католична пълнота, самото Тяло на Богочовека Христос, в което обитава Светият Дух Утешителят. В наше време обаче, в епохата след споменатия „западен плен”, ние, православните, сме принудени понякога да се запитаме самокритично: но кое предание? Защото, междувременно, наред със Св. Предание на Църквата, са се появили и много „човешки предания”, които са отдалечаване, а често пъти и пряко изопачаване на автентичното църковно литургично-подвижническо и богословско Предание на православието. Древността и обичайността на тези нововъведени „предания” (става дума най-често за няколко века), не е никаква гаранция за тяхната ценност, истинност и спасителност. Защото, както казва св. Киприан Картагенски (който иначе е бил горещ защитник на „евангелското и апостолското предание”): „Господ казва: Аз съм Истината, а не: „Аз съм обичая (= преданието) … Защото без истината обичаят (= преданието) е всъщност само стара заблуда” (Писмо 94, 3-4; 9-10). Именно затова е необходима и богословска критика (критика идва от думата κρίσις = съд, оценка) или богословска проверка на онова, което в по-ново време е започнало да се смята в православието за предание, а най-често става дума за „човешки предания”.

Същото важи и за богословието. Богословието, истинското апостолско-светоотеческо богословие, е несъмнено голям благодатен дар Божи на Църквата Христова, „най-големият от всички Божии дарове”, както казва бл. Диадох Фотикийски. Без богословието няма нито пълнота на богопознанието, нито пълнота на вечния живот: („А живот вечен е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа”, Иоан 17:3). Затова православното светоотеческо богословие е било винаги потвърждение и утвърждаване на едната и съща вяра и на същия спасителен живот на Църквата, които се обличат в него като „носи ризата на Истината, изтъкана от богословието свише”, както се казва в Кондака на светите отци.

Дали обаче нашето съвременно богословие, богословието на нашите училища и академии, на нас, академичните „преподаватели по богословие (на „професионалните” богослови) през последните векове, е било винаги апостолско и светоотеческо? Дали винаги е било богословие на Преданието, църковно-литургично, благодатно-подвижническо? Ето, именно затова, защото отговорът на въпроса за характера на нашето съвременно богословие не е, и за съжаление, не може да бъде положителен, именно затова цялото ни школско богословие трябва да бъде подложено на истински евангелска, апостолско-светоотеческа критика и проверка, на критиката и проверката от страна на Преданието. Едва тогава нашето богословие може да стане реален и сигурен „пазител и защитник на Преданието”.

За да може нашето богословие да бъде реално пазител и защитник на Св. Предание на Църквата, то трябва изцяло да се кръсти, т. е. да се потопи в съборния църковен живот и опит, в богомислието и богоживеенето на светите отци, с една дума творчески да се обнови и прероди чрез светоотеческото, боговдъхновено богословие. С онова апостолско-светоотеческо богословие, което е било и е станало мерило и категория на християнското съществуване, всякогашно съборно мерило и критерий на истинската вяра и живот (о. Георги Флоровски). Нашето живо връщане към Богословието на Преданието на светите отци, като автентични свидетели не само на древната вяра, но и на истинната вяра, ще бъде всъщност начало на тази критика от страна на Преданието, която трябва да се извърши над школското богословие от най-ново време. Светоотеческият „ум” или светоотеческото „мислене” ще ни бъде показател за онова вътрешно живо отношение в православието, в което ще разпознаем и ще различим кое в Преданието и в Богословието е истинско и автентично „проповед на апостолите и догмат на отците”, кое е и в какво се състои великата и спасителна „тайна на благочестието”, тайната на богооткровената теологѝя на Светата и животворяща Троица, тайната на богочовешката икономѝя на Христос, тайната на благодатното общение на Светия Дух, тайната на самата Църква.

*   *   *

Накрая ще приведа само един откъс от боговдъхновеното богословие на св. Симеон Нови Богослов (твърде сходен с откъса от Еф. 3:16-19), който характерно ни показва правия път на истинското богословие, което наистина може да бъде, и като такова в действителност е, пазител и защитник на Преданието на Църквата.

„Ако ти – казва св. Симеон на православния богослов – почиташ Христос и Го приемеш в себе си (= чрез църковния литургично-подвижнически живот), и Му дадеш място и спокойствие (ἡσυχίαν) в себе си, тогава знай добре, че ще чуеш и ще познаеш тайни от съкровищницата на Светия Дух, и не само че ще се облегнеш на гърдите на Господа, както някогашния Христов ученик Йоан (Богослов), но и ще носиш в гърдите си целия Божи Логос, и ще богословстваш новото и старото богословие (θεολογίας θεολογήσεις καινάς τε καὶ παλαιάς – срв. Мат. 13:52) и ще разбереш добре цялото вече изречено и написано (в Св. Предание) богословие” (Нравствено слово, 9).

Превод: Свилен Тутеков