Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Слово за пророк Йоил

Написана от Свещ. Николай Петков

Joel the ProphetКнигата на пророк Йоил се приема за най-стара от книгите на малките пророци. Въпреки дебатите относно възникването ѝ. Едни определят времето на написване ок. края на 11 в. пр. Хр., а други – след епохата на плена, ок. 515 г. пр. Хр. Най-късните датировки препращат към началото на 4 в. пр. Хр., като аргументите за късния произход са свързани със споменаването на елините (Иоил 3:6). Не е невъзможно това да са същите елини, за които говори и Омир. Според бл. Йероним книгата е написана непосредствено след смъртта на Годолия – дъщерята на Ахав и Йезавел, ок. 835 пр. Хр. и – съответно – би трябвало да е съвременник на Илиада. При все че малко са нещата, които сродяват двата типа поезия. А общите теми – за гибелен гняв, и за изстъпления – звучат повече като фонова определеност, на която могат да се проектират различията. Защото – оказва се – типологичното сходство между Омир и пророк Йоил е в неяснотата около техните личности. Единствената сигурна информация относно пророка – името на баща му – Ватуил (Иоил 1:1, в юдейската традиция – Петуел) се приема като алегория. Затова и Йероним – лутайки се между различни етимологии – го тълкува ту като „син на широтата“, ту като „син на девата“. Вероятно по същата причина, подреждайки книгите на малките пророци, изхождайки от аналогични етимологически съображения и приемайки, че името „Йоил“ означава „започаващ“, предпочита да започне изброяването на малките пророци с Осия[1] и Йоил.

Цялата статия: Слово за пророк Йоил

Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)

Написана от Йером. Атанасий Зографски

cover Zograf Prayer BookПродължение от статията: „Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (въведение; утринни молитви)“ – тук

Настоящият текст представлява продължение на изясняването на темата за редакциите в Молитвеника, издание на Зографския манастир.

Първата част беше въведителна, след което по-конкретно се спряхме върху редакциите в утринните молитви.

Втората част от поредицата съдържа в себе си обяснение относно промените, извършени във вечерните молитви, а също така полага началото и на темата за редакцията на текстовете от Псалтира в Молитвеника.

Цялата статия: Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)

Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Написана от Александър Смочевски

Al SmochevskyВ периода 1902-1905 г. по инициатива на Вселенския патриарх Йоаким Трети[1] между поместните православни църкви се разменят поредица писма. Повод за това е Патриаршеското и синодно окръжно послание до поместните автокефални църкви от 12 юни 1902,[2] с което се поставя началото на инициатива за сближаване, активно общуване и единство на православните църкви. В своето окръжно, отправено „До блаженейшите и светейши патриарси на Александрия и Йерусалим и до светейшите в Христа сестри автокефални църкви на Кипър, Русия, Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора“, патр. Йоаким призовава своите събратя архиереи от поместните църкви да разменят мнения относно теми от общ интерес, които изискват съвместно решение. Поставя се – за пръв път от столетия – въпросът за отношението на Православната църква към инославните църкви: „…относно нашите настоящи и бъдещи отношения с двата големи клона на християнството, т. е. със Западната църква и с Църквата на протестантите“[3]. Посланието се смята за начало на два успоредни и в известна степен взаимозависими процеса на: а) укрепване на взаимоотношенията и сътрудничеството между поместните православни църкви, прераснало по-късно в идея за свикване на Вселенски или Всеправославен събор, и б) отваряне на Православната църква към по-активно общуване с отделните инославни християнски църкви и изповедания, ще рече – на включването ѝ в така нареченото по-късно икуменическо движение.[4]

Цялата статия: Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

За покорството към „наредените от Бога власти“

Написана от Прот. Павел Събев

ap Paul StavronikitaЕкзегетически дискурс върху Рим. 13:1-7

Още в самото начало бих искал да определя границите на темата, по която пиша. Тези граници се простират дотам, докъдето са границите на новозаветния текст, който се каня да коментирам, т. е. моята тема е само в полето на новозаветната екзегетика. Наясно съм, че тъй като в текста, който ще разгледам, „покорството пред властите“ е концептуално предложено, това налага някакъв коментар от гледна точка на по-общи богословски, екзистенциални или философски, вероятно и политически дискурси върху властта. Не съм изкушен обаче да правя подобни упражнения върху библейския текст, тъй като интуицията ми винаги е подсказвала, че що се отнася до Свещеното Писание, онова, което ни държи трезви (а тази трезвост винаги е необходима, когато четем свещени текстове), е онова, което немците сполучливо са определили като Sitz im Leben, за да обозначат жизнената среда на библейските автори. Sitz im Leben е херменевтичен принцип, който отчита историческия контекст на библейските книги. Именно в този исторически контекст ще разгледам проблемния пасаж от Послание до римляни. И тъй, в Глава 13 св. апостол Павел казва следното:

Цялата статия: За покорството към „наредените от Бога власти“

За агресията в Църквата

Написана от Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyИмам усещане, че равнището на агресия не намалява. Агресията е вълнообразна. За нея не са нужни поводи, за нея винаги се търсят и винаги се намират някакви обекти. Агресията в обществото винаги прелива, пренасочва се от едно русло в друго. Възниква обект за някаква ненавист, значи – трябва да насочим агресията в тази посока.

Когато равнището на агресията достига до толкова засилена степен, тогава тя вече се излива върху конкретни хора. Тогава хората започват просто да се унищожават един-другиго – по най-зверския, най-безчовечния начин. Сетне това отминава. Агресията е в нашето общество винаги, та нали тя е нелечима. Никой не е загрижен от това обществото да бъде излекувано от агресията.

Агресивното общество е много удобно, лесно управляемо отгоре. Трябва само да се намери обект за агресията. В държавен мащаб агресията може да бъде нещо много „полезно“. Тя заразява хората, прави ги тълпа, лишава ги от личностното им съзнание и ги превръща в безсъзнателно колективно.

Цялата статия: За агресията в Църквата

Св. Василий, Църквата и харизматичното водителство

Написана от Прот. Йоан Майендорф

St Basil the Great 2Раннохристиянското монашество е било едно спонтанно и популярно движение. Голям брой мъже и жени, следвайки примера на неколцина водачи, приемат различни форми на монашески живот, без предварително планиране и без формална подготовка. Появата на това движение се наблюдава през четвъртото столетие в Египет, Палестина, Сирия и източната част на Мала Азия, а неговото въздействие върху живота на Църквата Христова като цяло скоро се превръща в същинско предизвикателство: едновременно и духовно, и църковно, и богословско.

Исторически моделите на християнското монашество не е трудно да се намерят в предхристиянския юдаизъм или в някои течения в стоицизма или в неоплатонизма, но християнството е, в което монасите възприемат една наистина централна духовна роля, особено на Изток. И, неизбежно, това повдига проблеми, отнасящи се до християнската институционална структура, християнската духовност и християнското богословие. Сам фактът, че нито един християнски водач не се противопоставя открито на монашеското движение, по принцип е свидетелство за това, че монашеството е било нещо единодушно възприето, като отразяващо определени базисни аспекти на самата християнска вяра. В същото време обаче в някои групи скоро стават явни и някои отклонения и пресилвания на монашеските идеали, които започват да предизвикват и спорове, а това с неизбежност повдига въпросите за монашеските норми и дисциплина. Самото съществуване на една определена категория християни, практикуващи особен начин на живот и формиращи свои собствени организации, паралелни на вече съществуващите църковни общности, неминуемо е свързано и със самото църковно единство.

Цялата статия: Св. Василий, Църквата и харизматичното водителство

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 189Ставроф. ик. Константин Галериу
Слово на Кръстопоклонна неделя

Прот. Павел Събев
Новият Завет: история, памет, разказ, идентичност

Ик. Теодор Стойчев
Небесният образ на Яков: метафора или реалност

Борис Зайцев
Бердяев

Полезни връзки

 

Препоръчваме