Повечето от нас влизаме в Църквата, за да познаем Бога. Случва се така обаче, че не след дълго време ставаме някак фалшиви, с един витринен стил, сякаш всичко знаем, говорим за всичко, решаваме проблеми, даваме решения на другите, имаме мнение по всичко, сочим с пръст, за да направим забележка. В същото време самите ние сме напълно различни от това, което говорим, и ни вълнуват съвсем други неща. Затова, ако не желаеш и с тебе да се случи така, говори за Бога най-вече чрез своя живот, говори за нещата, които знаеш, и не крий това, което в действителност си. Ти си нормален човек, със свои страсти, грешки, немощи, копнежи за любов, за компания и т. н. Защото много пъти, влизайки в Църквата, си мислим, че със самото влизане всичко в нас се е променило. Искам да ти кажа, че нищо не се е променило по отношение на твоето аз. Характерът не се променя със самото влизане в дадено пространство, колкото и свято да е то. Може обаче да се случи нещо друго, което е измамно – ти продължаваш да носиш страстите си, които сега се трансформират, сиреч, оставяш стадиона, оставяш нощния живот, оставяш наркотиците, но страстта, която те е водила там, не я оставяш - защото страстите не се оставят така лесно. Те не са риза, която събличаш, хвърляш в коша за мръсно пране и край. Ние сме съединени с тези състояния и за съжаление какво става? Светската страст вече се трансформира в "християнска страст". Затова не е рядко явление да видиш някой човек, който преди е бил на стадиона, чупил е витрини, карал се е, участвал е в побоища, а сега е църковен човек, но излива целия си фанатизъм, прикрит с църковно оправдание и покривало. Това е причината, поради която мнозина казват за свои близки, обърнали се към Църквата: ходи на църква, но промяна никаква няма! Къса ми нервите, както преди!
Кое не се е променило? Най-важните, централните неща от твоя характер са останали същите. Те не могат да се преобразяват просто, защото си влязъл в Църквата и си станал християнин. Затова е хубаво да признаваме, че носим в себе си гняв, нерви и че сега уж се нервираме по духовни причини, но гневът, страстта е същата.
Във всеки случай, ако си искрен, ще признаеш това, което казва толкова хубаво старецът Паисий. Когато веднъж пътувал с кораб от Дафни към Урануполис, някой го видял и му казал:
- Отче, елате да седнете тук, в ъгъла, да не сте с миряните!
А старецът отвърнал:
- Абе, чедо, ще загубим ли нещо, ако сме при тях? Толкова по-добри ли сме? Някаква добродетел ли имаме, която пазим? Не сме ли същите като тях? Което носим ние, носят и те в себе си. Просто ние проявяваме своя порок, безсилие, страсти, проблеми по друг начин. Ние се караме, дали сме изкарали правилно службата. Видях двама монаси да се карат, коя тава да вземат, за да измият някакви зеленчуци. Не се карат и не псуват като на стадиона, но проблемът отново съществува в тях.
Ако разбереш това, ще обикнеш изключително първо себе си, ще станеш по-човеколюбив, по-снизходителен, по-смирен. Това е себепризнанието, помиряването с твоето аз, с твоето "съм", а ако се помиря със себе си, ако обикна себе си и придобия това себепознание, тогава ще обичам много повече и моето дете, ще имам по-голямо снизхождение, защото ще казвам: каквото е детето ми, такъв съм и аз! Караме се на нашите деца, че се отклонили от правия път, но в действителност и ние сме се отдалечили, всички сме бегълци, всички сме се отклонили, всички в нещо не вървим добре, просто ние го маскираме и то не се вижда.
Човекът, който живее в църковните среди и познава добре хората, установява, че много хора остават същите в много отношения. Един млад човек ми каза, че очаквал, когато влезе в Църквата, да открие само съвършени неща. Той работеше в банка. Оказа се обаче, че както в банката има караници, спорове, осъждания, интриги, задкулисие, същото той откри и в енорийската си църква. Една друга дама пък, която живее в чужбина и помага в тамошната енория, често ми пише, че си скубела косите и не издържала повече. "Ще загубя вярата си!" – ми пишеше тя. Защо? Защото сме хора, хора със своите проблеми и немощи и когато признаем това, характерът ни става по-благ. Примиряваме се с истината за нас и казваме: "Какъвто си ти, брате мой, такъв съм и аз. Обичам те, прости ми и ти прощавам".
Лъжливият характер, фарисейското и лицемерно отношение, фалшът - това са нещата, които правят живота ни труден.
Когато приемем истината за себе си, ще станем човеколюбиви, снизходителни и човечни. Когато станем човечни, ще станем едновременно и божествени. Когато се приземим, тогава ще излетим, защото, за да отлетиш, първо трябва да стъпиш много добре върху тази земя. Стани човек, за да станеш богочовек; бъди прост, смирен, естествен.
Христос поставил апостолите и свещениците за Свои наследници сред хората, за да бъдем истински близо до тях, да не се страхуваме от тях, да чувстваме, че и те са хора като нас, че и те разбират нашите проблеми, защото и те минават през същото. Каквото правя аз, го правиш и ти. Много ми хареса казаното от един познат, който предпочита да се изповядва пред брачен свещеник, защото небрачните понякога така се държели, че не разбира нищо от това, което му казвали. "Сякаш живеят в друг свят, на друга планета". И няма да скрия, че и аз съм съгласен с тези думи. Един семеен свещеник често пъти има улегнал характер, защото... ами, защото сменя памперси. Ако купуваш памперси и ги използваш по предназначение, не е възможно да летиш в облаците, но се приземяваш, ставаш по-човечен, по-автентичен, по-истинен и не се преструваш. Не показваш на другите някаква витрина на святост, а имаш благост, простота, носиш смирението на автентичния православен дух.
И след като говорим за опасността да станем фалшиви, мними, хора на витрината, докато живеем в Църквата и сме призвани да станем автентични, нека припомня една китайска поговорка: "Трябва да науча детето си да лови риба, а не да яде риба наготово". Когато ловиш риба и знаеш как да ловиш, това означава, че се научаваш да стъпваш върху нозете си, имаш собствени куки, стръв, въдици, бряг, характер, майсторство и се научаваш да живееш по свой личен начин с морето, развиваш връзка с него, с рибата. На което и пристанище по света да се окажеш, ще можеш да изядеш една рибка, защото си се научил да ловиш риба и имаш този занаят и дарба. Но когато в живота си се научил винаги да вземаш храната наготово, всичко да е наготово, всичко да е дадено, всичко да получаваш от другите - е, тогава не можеш.
Това е много голям капан, в който често падаме и така култивираме зависимост. Казваме на другия: ела, аз ще ти давам да ядеш, аз ще ти давам рибката. Същото се случва и в Църквата - не трябва да ли да пораснем, да се доближим лично до Бога в Църквата, да процъфти и моята душа, да стъпя здраво на нозете си? Човекът, който ти помага да доближиш Бога, е мост, но не можеш винаги да стоиш върху моста, защото не това е целта на живота. Ти вървиш и аз ти държа ръката да не се подхлъзнеш, да не загубиш равновесие и да паднеш, да не се ти се завие свят. Колко време обаче ще продължава това? Колко време ще те държа за ръка, за да ходиш? Основна твоя нужда е да се научиш и ти да ходиш. Можеш го, заслужаваш го, ще му се зарадваш, няма да те загубя, когато го постигнеш, защото именно тогава ще ме обичаш още повече, защото ще чувстваш, че нашата връзка не е зависимост, не е поглъщане, не съм те засмукал в моето его, не съм те принудил да се прилепиш към мене, а имайки мене като повод, ти си намерил Бога. Аз ти соча Бога, а ти се фокусираш върху моя пръст и казваш: колко хубав пръст! Колко хубаво ни показваш Бога! Да, но ако не отидеш там, където сочи този пръст, ще обикнеш една табела, върху която пише Рай! Пътят до рая трябва да се извърви самостоятелно, а вие искате готови решения, точни предписания какво да правите - това е инфантилна връзка, детска психология. Това е разбираемо, но трябва да го преминем като етап в живота си, като стадий от духовния си път - не можем вечно да оставаме деца. Докога детето ще пита учителя, наистина ли две по две прави четири? И в шести клас ли ще питаш? Помисли и отговори сам, ти можеш!
Това чувство за сила не е егоистичното, а онова, за което св. ап. Павел казва: "Всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява". Ако не стигнеш до момента да почувстваш всемогъществото, което се крие в Христовата благодат, обитаваща в тебе, тогава постоянно с прострени ръце ще молиш: "Кажете ми! Какво да правя тук? Какво да правя там? Какво иска от мене Бог?" Тогава не чуваш Божия глас в себе си, според думите: Добрият Пастир вика овците Си по име, те Го познават и Той ги познава. Ако познаваме и чуваме гласа Му, всички се познаваме, обичаме се, имаме връзка - лична връзка с Христос и помежду си. Ти и Христос, Христос и ти, и в един момент казваш: аз и Бог; и се разтапяш в Него, чувстваш, че ставате едно по благодат, с Неговото благословение и любов.
Това са стъпките на духовно преуспяване. Не сме го постигнали, затова имаме жаждата да ни казват какво да правим. Не сме се научили да чукаме лично на вратата на Христос и да Му казваме: Христе, говори, слушам Те! Кажи ми Твоя личен призив в моята душа.
Така сме израснали, много хора са израснали с болни зависимости от своите родители. Направих всичко, което Църквата казва! Но го направили само защото техните родители ги натискали. Така постигнатото не ставало тяхна придобивка, не го усвоили, то не ги напоило, а ставало по навик. Тези хора стигнали дотам да бъдат формално до Бога и да не знаят, защо го правят, а казват: "Така се научихме. Така ни казаха, така се научихме". Това ли иска Христос? Едно формално повторение, имитиране, без да съществува живина и свежест? Нима това е любов? Сещам се, как една госпожа ми разказваше за детето си, че когато било малко, се радвала, защото правила с него, каквото искала, водила го на църква, пращала го в олтара, на изповед, на християнски екскурзии, на беседи. Попитах я:
- А сега?
- Сега всичко това премина, детето ми заряза всичко!
Казах й:
- Тогава детето е правило всичко, каквото си искала. Но ти не вложи в сърчицето му да се научи да обича Бога, а винаги си му давала готови решения, всичко наготово. Не го остави да помисли, да рискува, да направи грешки.
Когато ловиш риба, ще направиш и грешки. Когато ловиш риба, ще загубиш много стръв, ще имаш щети, ще се обърнат кофите, ще загубиш много неща, но такъв е жизненият опит. Ти искаше да запазиш детето в парник, в оранжерия, т. е. мислеше, че всичко ще е идеално, съвършено и т. н., а детето се оказа в Лондон и сега не е дете, а голям мъж, голяма жена и сутрин в неделя не иска да ходи на църква, предпочита да отиде да пие кафе със своите приятели, защото не е научило нещо съществено, бидейки в Църквата. То е ходило там, само защото майка му го е карала. Оказва се, че всичко е пълен провал.
Затова нека целта ни не бъде само външната, видимата страна, но да предприемем пътуване. Сякаш казваме на децата си: ето ви екипировка, куфари, инструменти за цял живот и мога да умра спокойно днес. Моето дете или моят приятел, моят близък стъпи върху мене като на мост и премина отсреща. Мостът вече може да се развали, да се срути, ти обаче гледай целта, която е отсрещният бряг, който е Бог. Неговата прегръдка и любов никой не може да ти отнеме. Затова който се стреми към духовността, към вътрешния живот, а не към витрината, не се съкрушава, не се срива. Когато обаче си се научил да не гледаш реалистично на хората, нито на себе си, тогава абсолютизираш другите и при най-малката пречка се разтърсваш и рухваш.
Превод: Константин Константинов
