Защо Бог ни е дал заповед шест дена да работим, а на седмия ден да почиваме? Човекът по своята природа има склонност да забравя. Той забравя във своето всекидневие, че Бог съществува, сам трудно може да си постави граници и да каже: този ден или час е посветен на Бога. Ние казваме посветен на Бога, но всъщност Бог няма нужда от нас. Каква нужда има Той от това ние да почиваме? Или каква нужда има от нас да Му пеем? Нима когато пеем, Бог сяда на един фотьойл, слуша ни и казва: колко хубаво Ми пеят! Пеят Ми славословия, седни да ги чуем! Както правят Посейдон, Хефест и Аполон в гръцката митология. Истинският Бог няма нужда от нищо, няма нужда от такива неща, нито ги прави, понеже - видите ли! - иска хората да Го прославят. Ние имаме нужда да прославяме Бога, ние имаме нужда да се молим, да имаме връзка с Него. Бог не взема абсолютно нищо от тези неща.
Той поставя граници в живота на човека, за да ни покаже, че не съществува друг начин. За да имаме жива връзка с Бога, трябва да си поставим граница, за да можем един ден в седмицата да спрем своите дела и да му Го посветим. Как? Чрез молитвата, четенето, отдиха. Защото, трябва да знаете, че човек има граница в живота си. Ако преминем нашата граница, тогава ще загубим всичко. Един велик светец на Църквата, авва Варсануфий, дава съвет на млад подвижник: Внимавай, ако искаш да преминеш твоята мяра, знай, че си загубил и това, което имаш. Велико нещо е човек да знае, че има граници, особено докато е млад.
Ние, които сме по-възрастни, щем-не щем започваме да се виждаме своите граници, а и другите ги виждат - изморяваме се по-лесно и нямаме телесните, душевните и интелектуалните сили, които има младият човек. Понякога ходя в училищата и гледам децата, които рецитират някакви стихотворения наизуст и се питам: как ги научиха? Или ги гледам в някакви театрални сцени и се тревожа да не забравят думите си! Толкова много неща изричат наизуст. И аз като малък ги казвах, и аз участвах в такива театрални постановки. Но такъв е младежкият ум, детският ум, децата лесно ги наизустяват. Попитах една учителка, как толкова малко дете може да научи толкова дълго стихотворение? "За една седмица го научи!" – ми каза. То го научава, неговият ум е такъв, Бог така го е създал, а ние, възрастните, се затрудняваме. Идва някой на изповед и веднага, щом влезе, го питам: "Как се казваш?" "Коста", отговаря. По средата на изповедта пак го питам: "Как се казваш?" "Коста". Накрая пак: "Как се казваш?" "Коста". Тръгвам да чета молитвата и не му помня името. Много пъти ми се е случвало да изповядвам и когато им чета молитвата, не помня дали човекът, който се изповядва, е мъж или жена. Защото такова е естеството на ума. Хора сме, идва момент, когато умът ни „блокира” и вече не може да събира всички неща.
И така, ние имаме граници. Бог затова ги е поставил, за да ни покаже, че трябва да се спираме от време на време. Да се научим да спираме, да отморяваме, да разберем, че не сме неограничени, за да не се разочароваме, когато искаме да придобием нещо, а не успяваме. Например, исках да ме приемат да следвам медицина, но не ме приеха. Какво означава? Трябва да започна да се вайкам, да се стесирам, защото не са ме приели? Е, не ме приеха! Какво да се прави! Да сме живи и здрави! Не влязох в университета, не се представих добре на изпита, не получих оценката, която аз или моите родители искаха. Добре, това са моите граници. Не можах да вляза. Направих ли това, което зависеше от мене? Четох ли, колкото можах? Не говорим за болестни неща, като да се вържеш на стола, за да не станеш и да четеш непрекъснато - това са граници на друго състояние. Сещам се за някои мои състуденти, които се връзваха за стола, за да не могат да стават. Попитах един от тях:
- Добре, ако искаш да се отвържеш, няма ли да го направиш?
Той се връзваше с няколко колана! Аз му казах:
- Дори за цяло канапе да ме завържеш, ако искам да стана, ще стана и ще отнеса и канапето с мене!
Какво е това нещо? Тоест, то не е здраво, то е изнудване над природата, насилие. Нека да научим своите човешки граници. Разбира се, в своя път към Бога светците полагали огромни усилия, вършили големи подвизи, но тяхното аскетическо насилие и борба никога не водели до тревога или психологически натиск и принуда.
Духовната отмора има още едно свойство: когато човек се подвизава в молитвата, това облагодетелства самия него. Тя отморява, а не изморява човека. Когато се молиш, не се изморяваш, а отморяваш. Може да ти липсва малко сън, да се изморяваш телесно, но в молитвата духът на човека се оживотворява и е доказано, че човекът не почива само когато спи и се храни добре, а и по много други начини. Например отива на разходка, говори с някой човек, дори с едно малко дете да поговори малко, е достатъчно да изчезне цялата му умора. Отморил си се, защото си направил една приятна промяна. Когато човек се моли повече, той наистина чувства отмора. Затова Бог определил седмия ден - при евреите събота, а при християните неделя - да бъде ден, посветен на Бога, което е истинската отмора.
Човекът ходи на църква, не защото това е негов дълг; ако го разглежда като свой дълг, той е загубил неговия смисъл. Трябва да ходиш на църква, не защото е неделя и това е сред твоите християнски задължения. Това не устоява при нас, православните. Това го правят другите изповедания. Ние ходим на църква, защото Църквата е нашият живот, тя е нашата отмора, тя е нашата среща с Бога - наш Баща - и с нашите братя, тя ни отморява, не издържаме без нея. Който не е църковен, нито обича Бога, на него не му харесва. Сложи икони в неговия дом да видиш какво ще стане! Той ще ти каже:
- За какво си напълнил стаята с икони? Какви са тия икони! Махай ги, подтискащи са!
Или му замирисва на тамян и започва да вика. Когато бях студент в Солун, всеки следобед прикадявах стаята. След това оставях кадилницата отвън на прозореца. Отгоре имаше други студенти-момичета, които се нервираха от това. Веднага щом поставях кадилницата на прозореца, те се провикваха отгоре:
- Пак ли погребения имаме?!
Е, всеки със своето настроение. Виждате, че Божият човек се отморява там, където е Божият дух. Другият човек се изморява там, защото неговото вътрешно състояние не е в хармония с външната реалност.
Същото става и с нас, ако отидем на място, което не ни дава покой - с онези фигури с големи зъби, с онези страшни чудовища - и се питаш: "Ама, какъв е този дом, каква е тази стая, как човек спи тук?" Влизал съм в такива стаи - гледаш някакви певци, някакви състави и се чудиш: "Как спи нощем това дете тук, без да се страхува?" През деня добре, както и да е, но през нощта? Гледаш вампири, някакви страшни същества над леглото му. Идва ти избягаш... Или ти пуска онази музика и нещата излизат съвсем от контрол. Но този младеж намира покой във всичко това, ляга там и се успокоява. Така и ти казва: „Успокоих се!”. Ако му сложиш една икона на Христос обаче, го обзема страх! Подарих на един човек икона на св. архангел Михаил, но той всяка вечер я изкарваше от стаята си.
- Защо я изкарваш?
- А-а-а, с тоя меч, който държи, да вземе някоя нощ да оживее и да ни посече!
Оставяше я в коридора. Защо? Именно защото нашият дух не намира покой в духа, който съществуваше в онзи дом.
Когато човек не разбира тези свои граници, не се научи да култивира себе си, тогава постепенно се самозабравя, трупа цял куп неща и така реално губи себе си. Идва момент, когато човек търси да намери себе си и не се намира. Той не може да намери себе си, защото се е изгубил. Сякаш в една стая си хвърлил хиляди неща и след това търсиш да намериш къде си, но не знаеш нито как да излезеш, нито къде си, нито какво става с тебе.
Давайки тази заповед на човека, Бог поставил в него преграда, за да му покаже, че има граници. Това е знак за смирение, което означава човек да каже: Дотук мога или дотук ще работя. Или: няма да продължа нататък.
Когато постъпваме така, тогава се научаваме да казваме и на другите хора: Не искам да ходя на това място, не съм съгласен с това, което казваш, или с това, което правиш. Така ставаш личност, не си анонимен човек, който се губи и с когото правят, каквото си искат, а си човек, който знае деня, часа, всичко. Знаеш дори прости неща. Както често казвам, духовният човек си проличава в подробностите. Той знае в колко часа ще се обади по телефона на другия човек. Някой ти се обажда в един през нощта:
- Спиш ли?
- Спя.
- Е, спи тогава!
Ама, какво очакваше, чедо, да правя в един през нощта?! Тоест, обаждаш се без причина. Добре, ти не спиш, но не помисли ли за другия човек? Друг пък хлопа на вратата:
- Дядо, спиш ли?
След като всички спят сега, аз какво да правя!?
- Спя.
- Добре, няма нищо, спи!
Не ти ли идва наум, че не може така, че има граници?! Или отиваш и казваш на другия:
- Искам да ми направиш един подарък!
- Да ти направя! Каквото искаш!
И гледа да ти каже нещо, което не може да му дадеш.
- Ето това!
- Ама, това не мога, детето ми!
- Тогава защо ми каза, че ще ми направиш подаръка, който искам?!
- Е, да ти подаря каквото искаш, но това не мога!
Или искам от другия някаква услуга. Ще направя, каквото мога да ти помогна. Но искаме от него нещо, което не може да направи, а след това се оплакваме: не ме обича, не ми обръща внимание, не ми помага! Искам, но не става, не мога! Много е важно да научим нашите граници, но най-вече да научим границите на другия човек, така че да не го изморяваме, да не бъдем варвари.
Да не се получи така, че като отиваме някъде, човекът отсреща да си мисли: "Света Богородице, дано си тръгне, та да мирясаме! Главата ме заболя! Не издържам повече!". Ако четете Св. Писание, ще видите, че то ни дава сходни съвети: когато отиваш в някой дом, внимавай да не се задържаш много дълго, за да не дотежаваш на хората и не ходи често. По-добре да бъдеш желан, отколкото да им дотежаваш. Защо? За да покаже благородството на духовния човек. Не можеш да бъдеш духовен човек, нито да живееш духовно, ако не научиш, къде са твоите граници, а още повече - границите на другия човек. Трябва да уважаваш другия, да го приемаш, да го караш да се чувства добре, т. е. да не го убиваш дори с твоята преголяма любезност. Това започва от най-простите и стига до най-сложните неща. От това как влизаме в магазина, до начина, по който ще говорим по телефона. Когато учих в Солун, имаше един много добър духовник, о. Генадий, той беше лекар, завършил медицина, филолог, богослов, беше и полковник във войската и кметски син. Накрая остави всичко и стана монах. Веднъж бях в канцеларията на енорията. Той се обади на някого по телефона и попита:
- Извинявайте, Коста там ли е?
- Не, имате грешка!
- Извинявайте!
Обади се отново и пак отговори същото лице, беше някакъв младеж.
- Извинявай, детето ми, пак направих грешка!
Другият нищо не му каза. Отецът опита трети път. Същият човек започна да му крещи насреща. Отецът му каза:
- Извинявай, търся Коста!
- Казах ти хиляди пъти, няма Коста тука! – му отговори младежът.
След като младежът му наговори доста неща, старецът му рече:
- Мога ли да те попитам, чедо, какъв е твоят номер, за да го сравня с моя, да не би да правя грешка?
Младежът продължи с виковете. Старецът започна да му говори благо:
- Бре, детенце, защо говориш така? Какво ти стана? Имаш някакъв проблем? И аз имам проблеми. Добре, имаш някакъв проблем? Кажи ми да видим!
И да не говоря много - какво стана накрая? От грешния номер накрая младежът дойде да се изповяда при него. Старецът му беше казал:
- Знаеш ли, чедо, аз съм едно старче, йеромонах, ела да поговорим, защо се държиш така? Че казах три пъти едно и също име...?
Той му каза:
- Извинявай, отче, не знаех, че сте свещеник!
- Но не е нужно да съм свещеник, за да не ме ругаеш. А други нима можеш да ругаеш?
Накрая се получи добър разговор и младежът дойде - той беше студент, който живееше в Солун, имаше проблеми; дойде, разговаряха и той стана наистина църковен човек благодарение на доброто отношение на о. Генадий.
Виждате, че духовният човек си проличава от простите неща - от това как говориш по телефона.
Сещам се, че веднъж стана голяма кавга. Присъствах на едно място, където един човек се обади по телефона и попита:
- Кой говори?
- Вие кой сте?
- Ти кой си?
- Ти ми кажи кой си!
- Не, ти ми кажи кой си!
- Не, ако ти не ми кажеш кой си, няма да ти дам този, който търсиш!
- И кой си ти да ти кажа кой съм аз?
- И кой си ти да ти кажа кой съм аз?
Хубава разправия стана. Е, кажи му името си! Коста съм! Толкова скъпоценно и тайнствено ли е твоето име, че не искаш да го кажеш? Какво ще загубиш, детето ми? Кажи – казвам се Янис и търся Коста! Какво означава кой си? А ти кой си? И да ми кажеш на мене кой си и аз да ти кажа кой съм… Небивала кавга "от няма нищо"...
Попитали един авва:
- Авва, какво да правя, за да придобия благоговение?
А той отговорил:
- Ако искаш да придобиеш благоговение, върви и седни при хора, които имат благоговение.
Наистина, това има голямо значение. Четете житията на светците, защото, четейки ги, ще видите каква голяма духовна нежност са имали и как били хора на реда, хора с голям ред. Казвам това често, защото с Божията благодат се запознахме със свети хора, които живееха в пустинята, в пещери, но имаха голям ред и благородство. Като видиш тази нежност и благородство в тях и си казваш: този пустинен подвижник има такова благородство, а живее сам от 50 години. В Неа скити имахме един старец, който 72 години не беше ходил до Дафни (основното пристанище на територията на Атон; там има магазини, от които монасите, живеещи в отделни килии и постници, си купуват най-нужното за скромния си живот - б. р.), не да излезе в света, той никога не излизал в света. 72 години не беше стъпвал в пристанището на Света гора, нито някога беше виждал автомобил. Веднъж му разказвах за автомобилите и му казах, че се движат и през нощта. Той обаче не разбра това и ме питаше: как се движат през нощта? Имат очи и виждат? Как вървят? Когато прелетяваха самолети, се кръстеше и казваше:
- Този самолет има формата на кръст! Добре, че сме в Гърция и сме православни, затова правим самолетите във формата на кръст!
Толкова простодушни хора. Те обаче имаха голямо благородство. В същото време виждаш образовани, млади хора, семейни, а пък с варварско отношение в обноските, в изразяването, в поведението, в движенията. Груби неща, които започват от първата подробност: от нашите думи, външен вид, комуникация. Така се получава, защото човек не се е научил да се култивира. Не култивираме себе си, а празнословим и правим, каквото искаме. Догматът днес е: На мене това ми харесва. Това ме успокоява!
Бог прекъсва тези неща и давайки тази заповед, поставяйки тези граници, техният смисъл е човек да разбере, че не може да прави каквото си иска, не може да се самозабравя, а трябва да има граници. Това е знак за смирение, да зная моите граници, да ги приемам. Но най-вече трябва да призная границите на другия човек, да му дам неговото време, възможности, да приема границите на неговото поведение, живот, права, съществуване. Когато човек постъпва така, след това може да разбере и неограничените граници на Бога. Той навлиза в пространството на Бога и придобива духовно благородство, което го прави истински свободен. Той самият е свободен и до този свободен в Христос човек неговият ближен става също свободен. Тогава и съпругът ти, децата ти, роднините ти, всички могат да живеят хармонично до тебе, защото си отворил твоето сърце, то е широко и всички намират място в него. Но ако човек не постигне това, тогава сам ще се разстройва и ще разстройва и другите хора около себе си.
Превод: Константин Константинов
Сборник с избрани беседи на Лимасолкия митрополит Атанасий "Изкуството да живееш с Бога" можете да намерите в книжарниците на църквите "Св. Седмочисленици", "Покров Богородичен", "Св. София", "Св. Параскева", "Св. Възнесение Господне" в София, както и в книжарница Книжици (в градинката до "Кристал").
