...Живеем в хаотичен, многолик и безличен свят, който е заменил диалога с многогласно припяване на лозунги, а опиянението на човечеството сред масовизацията го принуди да загуби своята персоналност и да бъде завладяно от стадно чувство. В жилищния блок не всички обитатели се познават, загуби се съседството, където човек споделяше своя хляб и вратите бяха отворени. Отношенията се изчерпват с едно Добър ден! в асансьора и с една формална усмивка, давайки разписката за общите разходи на блока. Само в малките провинционални градчета се прави любочестиво усилие за поддържането на обичайните ходения на гости и клюките.
На улицата единият се спъва в другия, в автобуса хората се притискат, в нощния клуб не намираш място. В училище, вкъщи, в магазина, навсякъде човекът носи своето отегчение и досада, много пъти и без да го осъзнава напълно и това състояние се е превърнало в обикновен навик, който вече не го интересува. Всекидневните занимания никога не оставят хората сами, така че да могат се отдадат на вътрешен диалог.
Самотата не се елиминира с гениални рецепти от психолози, социолози, писатели и проповедници. Нужна е лична борба, вътрешно подреждане, фронтален сблъсък с нашата екзистенциална непозната идентичност, мъжествено ровене в нас, за да открием първосъздадената красота, смирено поклонение на Бога, с искрено и често излизане (от нашето аз), за среща с другите, с дух на жертва, с разположение за разбиране и приемане, взаимно допълване и взаимна помощ.
Така безплодната и горчива самота на човека може да се превърне в плодотворен източник, с води на превъзходна очарователност и динамичност, задълбочавайки се в своята пълнота и откривайки неговите сили и автентичност на богообразната си личност.
Само вътрешно балансираният и уреден човек може да има добри отношения с другите, отношения, които са започнали с Божията помощ, и са му дали силата за този вътрешен разговор. Така другите стават съ-служители в тайната на литургията на живота, където ставаме причастни един на друг чрез молитвата, приятелството, брака и се утешаваме в това бурно пътуване на този ефимерен живот.
Страхуваш ли се? Не се страхувай да мислиш за Бога. Върви в църква и седни в един ъгъл на тишина. Само Бог може да те избави от страховете. Простете ми, че се затруднявам да бъда аналитичен. Но не мисля, че е нужно. Трябва да почувстваш, че твоите отношения с Бога са лично твой въпрос. Въпреки че е трудно, човек трябва да се опита да намери някой добър духовен водач. Не е от полза да разкриваш лесно душата си пред всеки. Душата на човека е неизказана тайна. Ще бъдеш много щастлив човек, ако в живота си успееш да намериш едно лице, което ще уважаваш, ще обичаш, ще му се довериш и с радост ще следваш. И колкото по-рано стане това, толкова по-добре.
Ние сме призвани Бог да заема първото място в сърцето. Другите нека бъдат посредници в привеждането ни към Него със своето дръзновение, опит, познание и разсъдителност, знаейки пътечките, които водят до Него, и имайки светлината, която излива върху призоваващите Го. Ама, кой е този Бог, отче - ще ми кажете? Не Го видяхме, не Го чухме, не чувстваме нужда от Него, навярно е толкова далеч. . . Той се занимава с нас? Каква нужда има от нас? За какво сме Му? Не може ли и без Него да върви добре нашият живот, както милиони хора не Го познават? Бих казал, че това са лесни въпроси, естествени, човешки, младежки, обичайни. В Римокатолическата църква съществуването на Бога може да се докаже чрез естествения разум. Само заради този догмат никога не бих могъл да стана католик. Ако Бог беше някой като друг като мене, извън мене, само дето е по-силен от мене, тогава щях да бъда задължен да Го забравя. Но и един бог надзирател, митар, отмъстителен, старче, както ни бе представен от роднини, учители и клирици, бих счел за мой дълг да го отхвърля напълно. Бог не е такъв. Необходимо ли е да казваме, че човекът не иска нито с Бога да бъде, но и нито да живее без Него може?
Веднъж двама връстници със странна прическа и дрехи дойдоха на Света Гора. Те седнаха внимателно в крайчеца и се обърнаха към нас. Предавам ви буквално първите думи от нашия диалог:
- Може ли да ви попитаме нещо?
- С удоволствие!
- Ако някой ви кажеше, че Бог не съществува, какво бихте му направили?
- Какво бих му направил?
- Да.
- Да не би това да е ваш въпрос?
- Ако ви кажем да?
- Ако и аз ви кажа, че това е и мой въпрос?
- Ваш? Вие, един монах?
- Не вярвам в бога, който ни беше представен. Един бог статуя, чужд, далечен, недостъпен...
Останахме да разговаряме часове. Тръгвайки на другия ден, те ми казаха:
- А ние си мислехме други неща. . .
Да, мнозина мислят други неща. Непочтено е да говориш за нещо, което не познаваш, да обвиняваш светлината, живота, истината, ти, който живееш в мрака и заблуда. Това е тесноумие. Ама, тесноумието ще се излекува в момента, в който ще го признаеш. Докато го смяташ за гениалност, свобода и слава, ще се терзаеш горчиво. Истина е, че другите ни отдалечиха от Бога и то тези, които са призвани да ни приведат към Него. Тези достойни за оплакване хора, които не вярваха това, което говориха и не го живяха, са непочтени лицемери. Мнозина носят отговорност, както и ние самите. Всеки ще отговаря за неговите лични дела.
Каквото и да е станало вчера, може да се поправи днес, сега. Всички искат отърсването от смога, който се стели над нашите градове, но никой не прави стъпка в тази посока. Не знае? Страхува се? Плах е? Какво става?
Православната духовност има наследство, което е святостта. Тя ни сочи един начин на опасен живот, а не не призовава към дърдорене и безкрайни дискусии на схоластиците, към дефинициите на рационалистите и помпозните поучения на моралистите. Тя изпраща свежа вода по полетата на сърцата и утолява реални нужди на взискателни човеци. Нейният аскетизъм и смирение ни водят до изпитателно поле и своеобразен космодрум. Православието не е вярното пазене на няколко задължителни правила и на един типик, който трябва да се наизусти. По-скоро трябва да замълчим и да застинем. Да не говорим много дори за Бога, а да придобием различен начин на живот. Нашият живот трябва да говори. Но не да говорим заради самото говорене. Приемането и разбирането на другите е един от пътищата за обожението и за премахването на самотата.
Трябва да оставим много неща, тези, които не са необходими, общите приказки и неяснотите. Пападиамантис казва, че общите приказки са нелепост, а един друг съвременен мъдър човек казва: „Ако се опиташ да видиш всичко, нищо няма да видиш” (Витгенщайн). Нека станем по-конкретни, по-съсредоточени, по-внимателни, по-скромни. Да узнаем ценността на простотата. Да бъдем доволни с едно покорно аз. Трябва – според св. ап. Павел – да умираме всеки ден. Това означава да правя със себе си каквото искам, а не каквото моето аз иска с мене. Това е истинската свобода. Това е решението на безизходицата. Велико нещо. Също така тази всекидневна смърт означава как да благоугодя на Бога, а не как другите ще ми се удивяват.
Не е нужно веднага да разберем всичко. Нека имаме уважение към св. Писание и честната борба на светите хора, т.е. ако нещо не разбираме, нека се задоволим с това и не след дълго ще бъдем просветлени и ще го разберем. Но това да изопачаваме понятията, за да ги нагодим към нашите идеи, е егоизъм и начало на прелест и ерес. Както никой не отива във войската, за да си прекарва добре, така и духовният живот, животът в Христос, е постоянна борба без стрес, но с (блага) тревога. Това е битка тяло в тяло, където трябва да бъдеш „заклан”, да умреш, за да възкреснеш. И това става спокойно, тихо, неосезаемо, рано или късно, съобразно копнежа и любящата Божия воля. Бог постоянно приканва, предизвиква умишлено и благородно човека, да се подготви, да се успокои, да помисли и да не живее в един постоянен водовъртеж от активности. За Бога би било достатъчно човек да претърпи своя труден характер, след като го признае - съпругът да се посвети на своята болна жена, учителят да обикне своите ненапредващи ученици, синът да разбере своята претенциозна майка. Изкушението е човек да не се задоволи с малкото. Той смята, че само извънредни, велики и поразителни събития ще го направят велик. Той си въобразява, че е благодетел на човечеството, велик изобретател и мисионер на цяла Африка, той не може да гледа Христос да оставя 99-те овци, за да отиде по склоновете да намери едната изгубена.
Ние мислим, че Бог ще потърси много от нас. Той ще потърси само това, което сме могли да направим и не сме го направили.
Той няма да потърси плодове там, където не е посял. Няма да каже на заекващия защо не стана проповедник и на куция - бегач. Ще отговаряме именно за това, което сме могли да направим и не сме го направили. Ще правим грешки, ще се спъваме, ще падаме, но ще ставаме. Нашата Църква има такъв простор, такъв уют, такова широта. В топлината на нейната прегръдка се вместват всички, които и да са те. Да паднем е човешко, но да не се вдигнем е демонично. Не съществува грях, който да не се прощава, рана, която да не се изцелява. Достатъчно е да го пожелаеш, истински да го поискаш. Бог иска всички ние да сме близо до Него. При. Това е сигурно. От нас зависи да му се насладим. Още едно начало за тази среща с Него, за това да се всели в нас живо Неговата благодат, е нашата чистота. Бог се съединява само с чистите.
Първо трябва да се очистиш, за да събеседваш с Бога, казва св. Григорий Богослов. Авва Исаак подчертава, че първо трябва да се откъснеш от материята, за да се съединиш с Бога. Доколкото умът остава небрежен и нечист, Бог не милва. С постепенно очистване настъпва тъга в сърцето за нашите абсурди и похулване на Бога, както и радост, защото душата започва да диша и предвкусва някои божествени, малки, но силни и впечатляващи утешения. Молитвата помага в това очистване и особено молитвата на ума - Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Трябва да се подчертае, че аскетическото предание отдава голямо значение на чистота на сърцето и не се задоволява с някакви външно поправяне на нравите. Наивно е човек да вярва, че е възстановил връзката си с Бога, понеже води честен живот и избягва греховете, докато в дълбините на душата му страстите остават необезпокоявани и дълбоко вкоренени. Св. отци говорят за изцелителни средства с цел освобождаването от страстите.
Ако можеш да приемеш чудото, че Бог стана Човек, всички други трудности са нищожни. Бог слезе на земята, за да може човекът да се изкачи. Той прокарал път за него. Сега всичко е лесно. С Неговото Възкресение и смъртта бе победена. Така вярата на верния осмива демона, смъртта, злото, всяка самота.
Само истинският Божий човек мисли за своята безсмъртна душа. Той не очаква отплата. Радва се да дава сякаш получава. Той има една цел. Как да се спаси. Обича, защото е умен. Няма вялост, раздвоения и колебания, стрес и съмнения. Радва се да проявява послушание. Не прави нищо наполовина. Знае и обича да мълчи. Той е автентичен, този, който е истинен искрен. Разбира се, Бог би могъл да се намеси мощно в нашия живот и щем-не щем да ни направи добри. Но това, както разбирате, е далеч от замисъла на Божията любов. Светостта не е даденост. Бог постоянно дава възможности и подбуди, стига човек да ги използва правилно. При една наша крачка Бог прави десет. Но първо ние трябва да направим нашата. Той не може - бихме казали антропоморфично - да се намеси диктаторски и да ни смути. Той е безкрайно благороден и чувствителен.
Субективният фактор в нашето привеждане към Бога е задължителен. Нашия принос и съдействие в постоянната борба за спасението ни, винаги с голямо смирение, е основна предпоставка на едно начало.
В един свят без цел, с користна любов към ближния и зла (любов) към себе си, където човек доближава другия, за да избегне въпросите на своето аз, самотата се превръща в затвор. Отвратителността на света се състои в това, че живее за нищото и това става повод за сълзи на всеки боголюбив и човеколюбив човек.
Идвайки в манастира, едно от първите преживявания, което човек има, е че целият му живот е един юмрук в стомаха на Бога - а Бог гали този негов юмрук. Е, тогава не ти остава друго, освен да плачеш постоянно. Никой не може да говори за Бога и да убеди (другия). Бог не се доказва. Той се открива тайно в сърцата и понякога в места и часове, когато не очакваш. Бог говори мълчаливо; говори шумно в тихи места ; говори тихо в шумни места и навярно затова не бива чут. Навярно ние по-скоро не искаме да Го чуем и затова не Го чуваме. Нека не принизяваме смисъла на тези неща, които не разбираме. Всичко е трудно преди това откриване, жива връзка, откровение, нов начин на живот. Това е чудото на светлината, което те кара да забравиш целия предишен твой мрак, от прокажен да станеш здрав, от неук мъдър. Придобиваш криле, ново зрение, нов слух.В мълчанието съществува голям мир. Човек говори уютно с хората, без компромиси и отстъпки. Да бъдеш приятел, както и чужд с всички, по думите на авва Исаак. Казвай твоето мнение, без да искаш да го налагаш. Слушай другия дори да ти се вижда монотонен и наивен. Той има своята болка, история, Христос и за него е пролял Своята кръв. Не се сравнявай с другите, казва авва Исаия, това е една опасна игра. Ако кажеш, че си по-добър от другия, изпадаш в гордост. Ако кажеш, че си по-лош, изпадаш в злочестие, малоценност, обезсърчение, отчаяние.
Грижи се за твоя напредък в учението и професията, но да знаеш, че и един обущар и уличен чистач върши полезно дело и може да е герой, светец. Гледай да бъдеш този, който си. Най-вече не се преструвай на лицемерно добър, защото тази болест е тежка и води до смърт. Нито пък бъди циничен и особено що се касае любовта. Не бързай и не си губи дните. Бъди както благороден, така и строг към себе си. Не оставяй твоето аз лесно да зяпа и не се изморявай със следването на програми, които не след дълго ще прекъснеш. Умората и самотата бързо могат да те разболеят. Помири се с Бога. Помири се със себе си. Помири се с другите и никой няма да може да грабне мира от сърцето ти. Намери мира в сърцето си и хиляди ще се спасят, казва св. Серафим Саровски. Така ти, който всички мислят, че не помагаш с нищо, само с този мир, трезвеност, радост, ще имаш трайност, издръжливост, вътрешни залежи и значими белези на тайнствени преобразявания, способни да преобразят много от злобата и грозотата на света. Както някои старчета на Света Гора, които те поучават дори само с това да ги гледаш. Тяхното спокойствие, умиротворение, отношение и поведение е най-гръмката проповед и особено за младите посетители на Света Гора, т.е. вие, които имате по-интензивна благодат от Бога да различавате автентичното, истинното, чистото, скъпоценното.
Тъжно е да гледам младите раздробени, разпръснати тук и там, разсеяни, непоследователни. Докато могат много. Нека човек върши много по-малко, но да бъде завършено. Жалко е младите да са обладани от този дух на тежест, вялост, ленивост, на „не ти ли тежи, бре, брате?”. Това да имаш мнение за всичко, да знаеш наполовина много, да отговаряш на другите само с да и не е знак за голямо объркване и хладност, което говори за нерешителност и реене на въображението, духовно пропадане и нещастие за бъдещето.
Когато ви втръсне всичко това, малкото, многото, половинчатото, и се занимаете с едното, със себе си, с Бога, с мен, с теб, тогава може да започне да става нещо. За тази голяма чест на своеобразността на личността нашата Църква говори просто, чисто, конкретно. За тази рядка и скъпоценна, искрена и невинна автентичност са се подвизавали светците и са ни я предали. Без да очакват никаква отплата за любовта на тяхната борба, нито от Бога, нито от човеците. Това, което Ницше възкликнал сред неизказаната болка на отчаянието - „О,самота!О,моя родино самота!” трябва да бъде възклицанието на християните, разбира се, в друг смисъл. И това, което казва Сартр, че адът, това са другите, за нас да бъде раят. Също така отчаяният бунтар Албер Камю (френски писател, журналист, драматург и философ) не помага с неговите рецепти безизходните седмици на своенравния 20 век. Литературата, изкуството, политиката, науката, философията, богословието на катедрите не просветляват, не избавят душата на младия човек.
Няма да ви изморя много с моите откъслечни и телеграфни изречения. Бих искал обаче да ви предам мислите на някои отци по темата, с която се занимаваме, за връзката с Бога, себе си и другите и безизходицата на голямата самота на съвременния човек.
Св. Йоан Златоуст казва, че не е добре човек нито да бъде много дързък, нито да се отчайва. Дързостта те кара да паднеш, а отчаянието, бидейки паднал, не те оставя да се вдигнеш. Авва Доротей често говори в своите подвижнически слова за придобиването на мярка, равновесие, мир и смирение. Той иска постоянно да преследваме мира. Само с мира на сърцето си, казва той, помагаш на другите. Трябва винаги да се грижиш, да бъдеш в мирно състояние, за да не се помрачава сърцето ти...
Оставяйки открит прозореца, който отворихме, в един грозен свят (άκοσμος κόσμος), а не свят - украшение (κόσμημα), паднал и объркан, който обаче, ако иска, може да счупи своята черупка, която не го оставя да диша свободно и неговата самота да стане благотворна чрез себепознанието, помненето на Бога, духовното четене. Това е подготовката и пътят за срещата с Бога и Неговите творения и така светът да стане градина. Това от мен (от градината на Света Богородица), със съзнанието, че не „откривам топлата вода” и с прошка за моя вероятно поучителен тон.
Превод: Константин Константинов
