Прекарахме добре на поклонническото пътуване, но сега се връщаме у дома и още със слизането ни на брега ще започнат нашите грижи: какво трябва да правя довечера, къде трябва да ходя утре, кого трябва да видя, какви работи трябва да свърша, кой какво ми дължи и какво дължа аз и т. н., и т. н. Тези грижи ни задавят всеки ден – задължения, нужди, изкушения, проблеми. Така се връщаме у дома, в нашето всекидневие. Какво се случва? Как можем да станем чеда Божии и нима трябва да създадем особени условия, които да ни помагат в тези неща? Разбира се, много неща са в нашите ръце. Характерна черта за светците обаче, освен тяхната любов към Бога и духовна борба, е, че те са били „методични” хора, т. е. знаели са какво искат в живота. Старецът Паисий често даваше един пример:
- Слушай, дяконе! (Тогава бях дякон) Човекът прилича на някой, който отива на пазар. Такива трябва да бъдем. Хващаш торбата и отиваш на пазара да купиш разни неща. Предварително трябва да знаеш какво ще купиш. Трябва да знаеш, че имаш 10 лири и искаш да купиш 2 кг картофи, 2 кг риба, 2 кг сирене, една бутилка олио и т. н. Тръгвайки от дома, отиваш в магазините, вземаш толкова, колкото ти е нужно, връщаш се и не зяпаш наляво-надясно. Ако вземеш една торба и започнеш да зяпаш витрините, да гледаш всеки, който рекламира своята продукция, какво има, какво продава, на каква цена и колко е добро, започнеш да се замисляш дали да не купя от едно, от друго и не се замисляш, че имаш нужда от само четири конкретни неща и имаш само тези пари – накрая може да купиш хиляди ненужни неща, да прахосаш парите и да останеш без нещата, които е трябвало да купиш. На всички ви се случва, когато отидете в супермаркетите. Не е ли така? И аз си патих от същото преди 20-25 години, когато бях студент – влизахме за едно, а накрая излизахме без пари и без да купим необходимите неща. Това е философията на вещите.
И тъй, светите хора са знаели какво искат в живота си и не са вършели нищо безцелно. Всяко нещо, което са правили, са го включвали в своя път към Бога. Всичко, което е било непотребно и безполезно, са го отсичали. Всеки може да прави това в своя всекидневен живот: да отсича ненужните неща. Съществуват обаче много други неща, които сме принудени и задължени да правим. Как постъпваме с тях? След като изчистим ненужните неща и останат истински необходимите, тогава можем да оценим всички и да ги оползотворим духовно. Например, имаме трудно семейство, трудни деца, труден съпруг, труден съсед, трудни свекърви и снахи. Какво става? Можем ли да кажем, че трябва да ги променим, за да се изцелим ние? Не. И още нещо, по-важно: имаме едно трудно аз. Хора сме, имаме много трудности в себе си – дали поради нашия произход, генетичен код, житейски обстоятелства или болести, дори душевни. Имаме хиляди неща, които ни терзаят. И какво правим? Всичко, което имаме, го кръщаваме в купела на нашата духовна борба. Това е нашият кръст. Както казва Господ, носи всеки ден твоя кръст. Всекидневния кръст. Да понесеш твоя характер, носейки в себе си хиляди взривове, хиляди токсини, язви, което те прави на миш-маш. Първо осъзнай това си състояние, а след това се научи да го третираш правилно. Научи се да оценяваш правилно нещата в духовния живот, което не е лесно, но е изкуство – изкуство е човек да доближава Бога. Проява на благоразумие и мъдрост е да вземеш всички тези неща, да ги преобърнеш и да ги поставиш в този „канал”, който ще те отведе до връзката с Бога.
Имаш труден мъж, труден началник, трудно дете – не гледай на всичко това с ропот, възмущение и с хиляди други помисли по човешки, а погледни на тях с други очи. Промени твоето духовно зрение, смени си очилата, както казват на Света Гора, виж нещата по друг начин, положи всичко в пътя към Бога. Така ще се променят нещата, ще ги видиш по различен начин, ще ги оползотвориш, ще видиш, че можеш да извлечеш голяма полза от всичко, за което довчера негодуваше, ядосваше се и мислеше, че е пречка, която не те оставя да напреднеш в духовния живот. В крайна сметка Бог не се явява на тези, които мислят, че имат добри дела, които мислят, че ще бъдат оправдани по своите дела, а на кои? – на смирените по сърце, на тези, които имат съкрушено сърце. Как се съкрушава сърцето на човека? Когато почувстваш нищетата на твоето битие, когато почувстваш трагедията на твоята среда, трагедията на всички неща, които те обграждат, съкрушиш сърцето си. Не негодувай сред твоето съкрушение, а извикай към Бога сред отломките на твоето аз, тогава Бог ще яви Себе Си. Бог се явява на крайния предел на човешките сили, на крайния предел на твоето търпение и сила, когато казваш: не мога повече! Когато рухваш, слизаш до преизподния ад и викаш, но насреща ти няма абсолютно нищо и Бог сякаш отсъства. Именно там Той явява Себе Си, когато човек се научи да се смирява и да се уповава на Него. Ако той рита, недоволства и се инати, ще си остане с ритането, докато се научи свободно да се оставя на Бога и да каже: Господи, в Твоите ръце предавам духа си! Предавам себе си без абсолютно никакви резерви. Господи, вземи моето мъртво и разбито аз и го направи така, както Ти искаш! В онзи час наистина ще почувстваш Божието присъствие.
Човек трябва да придобие съкрушен дух, което означава, че в него трябва да се пречупят много неща, които е построил, много тръни, токсини, микроби трябва да излязат и те не излизат лесно, а чрез съкрушение, болка, скърби, духовни борби, докато стигне дотам да предаде своя дух на Бога. Господ къде е завършил Своето дело? На Кръста. Там е склонил глава Този, Който е нямал къде глава да подслони. Помните какво е казал Христос: Син Човечески няма къде глава да подслони. Той нямал място, където да склони глава. И къде склонил глава, както се казва в Евангелието? Само на Кръста. Там склонил глава и предал Своя дух на Бога.
Господ склонил глава и се упокоил върху Кръста. Затова човекът в този свят трябва да разбере това, да го осъзнае, че няма да има къде да склони глава и да не търси покой в земни и светски неща. Колкото и да са добри, в даден момент ще дойде край; нашето биологическо съществуване има край. Тези неща са преходни. Човек намира пълен покой само в Бога. Там се упокоява. Доколкото се опитваш да склониш глава на друго място, ще жънеш тръни, бодили и камъни и няма да разбереш, че упокоението е в Бога, когато превъзмогнеш всички други неща.
Човек трябва да мине през този процес на съкрушеното сърце, на Божието възпитание и лекарското лечение, което Църквата дава чрез Тайнствата, молитвата, духовното четене, чрез освещението, което приемаме от нашите светци всеки път, когато влизаме в съприкосновение с нещо свято, с някаква реликва. Така тази благодат влиза в нашето сърце, както когато пием витамини, което е едно малко хапче, но има голяма сила, защото в него са концентрирани витамини. Същото става всеки път, когато се молим, целуваме икони на светци, техни св. мощи или просто се прекръстваме, всички тези неща, всяко призоваване на Бога е духовна инжекция, която бием в нашия духовен организъм, за да може той укрепне и да издържи, за да може чрез всичко това да се появят плодовете.
Както в нивата, която обработваш, разравяш я, излизат всички плевели, унищожават се всички микроби, излизат всички тръни, сееш доброто семе, минава време, а ти си мислиш, че нищо не става. Но земята, казва Христос, дава плод от само себе си: растението постепенно пониква, чакаш да порасне, да се появи цвят, да стане плод, да узрее, докато дойде време за събиране на реколтата. Това означава време, означава процес, не сееш днес и жънеш утре, а чакаш и това става от само себе си. Трябва само да внимаваш, да се грижиш, да я поливаш и обработваш.
Същото става и в духовния живот. Когато станеш част от този процес и се оставиш в Божиите ръце, тогава се извършва твоята духовна обработка и започват да се виждат плодовете; с времето човек започва да дава плод. Виждат се първите белези, че Бог е посетил сърцето на човека. Виждаш, че човекът се смирява, отхвърля токсините, които е имал по-рано, става снизходителен, благ, добър към своите братя. Христос казва: Не съдете, за да не бъдете съдени и светците са отдавали голямо значение на тези думи. Защо не трябва да осъждаш брата си? Не се има предвид просто да съдиш, всички имаме способността за съждение, разумни същества сме, но осъждане не трябва да имаме. Защо не трябва да осъждаш? Защото, когато осъждаш другия, това означава, че не го обичаш и това се вижда от твоите думи, защото ти липсва любов.
Не мислете, че духовният живот си проличава в грубите, едри неща – духовният човек си проличава в подробностите, от някоя малка подробност – някой, например, те е прередил. На мен ми се е случвало в манастира Махера, където двама се счепкаха пред вратата на изповедалнята. Чакаха за изповед, но се скараха кой да влезе пръв. Да не ви казвам от какъв пол бяха... Разбрахте ли? Аз изповядвах вътре и по едно време чух, че отвън става нещо, отворих вратата и гледам – бият се. Защо? Какво ви стана?! Едната госпожа каза: Тя искаше да ме пререди! И всичко това пред вратата на изповедалнята. Разбирате, че духовният човек няма да си проличи от това дали ще открадне пари. Това не го правят и хората в света, хората, които не ходят на църква, а ще се види в детайлите. От това просто нещо. Веднъж едни монаси се разстроиха, защото се подготвяха да изпеят един тропар през Страстната Седмица и в последния момент типикарят в скита накара други да го изпеят. Те се намръщиха – токова дни се подготвяме! Старецът им каза: За съжаление така и не разбрахте на Кой Бог сте чеда!
Виждаш Христос да виси на Кръста и в същото време се разстройваш, че са те прередили, че другият те е онеправдал? Какво разбра от този Христос, Който умря гол, неоправдан и презрян върху Кръста, та протестираш и не си на себе си, защото другият ти е сторил нещо? Поне да кажеш добре, протестираме, хора сме, всички ни обземат такива неща! Кажи поне едно: Съгреших, Боже мой, прости ми, че постъпвам по този начин! Поне не се оправдавай, че така е трябвало да направиш! Кажи: Да, човек съм, Боже мой, прости ми, че постъпвам по човешки, не трябваше да правя така, ако бях истинско Твое дете и Те обичах истински, Твоят живот щеше да бъде за образец за моя живот. От момента, в който аз правя така, как Твоят живот може да бъде образец за мене? Как може Ти, Който нямаше къде глава да склониш, Който бе предмет на противоречия в живота Си, Ти, Който се възкачи на Кръста и претърпя всички тези неща, как Твоят живот може да бъде пример за мен, след като веднага щом ме докоснат, ме хващат нервите? И веднага щом отхвърлят някое мое желание, започвам да протестирам и не понасям някои да ме пренебрегне или да ми каже нещо?!
Колко много Христовият живот се различава от нашия! Колко е далеч нашият живот от живота на Божиите чеда! Как след това можем да говорим за Евангелието, за Църквата, когато нашият живот е най-голямото опровержение на нашите думи? Всички – и ние свещениците – си патим от това. Искаш да говориш на децата си за Бога? Няма по-голяма проповед от твоя живот. Затова покажи твоя свят живот на детето си. Ти стани приятен човек. Когато си труден и непоносим, как другият ще те понесе? След като си непоносим, никой не те издържа. Само велики светци могат да те издържат. Е, как ще те издържи твоето дете? Как ще каже виж, Църквата, където майка ми ходи – и брат ми, мъжът ми, жена ми – я преобрази. Много жени, главно жени, защото ходят повече на църква, но и мъже, казват: Как да го накарам да дойде в Църквата, отче? Не ще! Не ходи да се изповядва, не се моли! Какво да му кажа? Ама, какво да му кажеш?! Нищо не му казвай! Нищо! Защото изглежда си го побъркала толкова години, говорейки му без да спираш! Второ, какво да му кажеш? По-добре ти стани това, което Църквата казва, така че той да разбере или жена ти, детето ти, началникът ти, че виж, откакто моят служител, колега, баща, майка, мъж, жена ходи на църква, стана по-добър човек, по-приятен, по-снизходителен, по-смирен.
Сещам се, че веднъж старецът Паисий отиде в Тракия, където има мюсюлмани, т. нар. помаци. Старецът Паисий отишъл там, ходил в техните села и започнал да християнизира хората. Покръстил един мъж, 30-35 годишен, но цялото село се вдигнало срещу него, и жена му, децата му и родителите му много му се ядосали. Те подели голяма война срещу него. Той все още е жив, живее там и ние го познаваме. Както и да е. Тази война продължила много години. Не му готвели, не му перяли дрехите, не му говорили, той влизал вкъщи, а жена му и децата излизали от друга врата. Бил напълно презрян и много се терзаел. Човекът работел цял, ден, бидейки беден, връщал се и не намирал една чиния ядене, не му давали нищо да яде, не му помагали изобщо цели 10-12 години. Той обаче проявявал голямо търпение и внимавал да не възнегодува. Говорел турски и не можел да чете духовни книги, но старецът му обясняваше, той идваше често на Света Гора – защото старецът Паисий знаеше турски – и разбираше от малко Евангелието. Григорий – така се казва – повтаряше, че в Евангелието пише да проявяваме търпение до смърт. И този, който проявява търпение до смъртта, ще победи.
Един ден през зимата той отишъл в една стая, тъй като жена му го изгонила от нейната и заживял в леденостудената стая – по онези места е много студено – сам, и се молил. Жена му го видяла през ключалката на вратата и му се ядосала толкова много, че напълнила една кофа със студена вода и както се молил, без да я забележи, отишла, изляла я върху него, започнала да го удря, да му крещи, да вика. А той, клетият, приел това, силно се смутил, но вместо да се възпротиви, започнал да плаче и да казва: Христе мой, помогни ми! Как ще свърши всичко това?! Когато жена му видяла това, тя силно се трогнала и му казала: Виж, вярата ти е истинска! Толкова години те мъча, толкова злини ти сторих, а ти една лоша дума не ми каза! Докато преди, когато беше мюсюлманин, ако се осмелявах да ти кажа нещо, че яденето не е готово, започваше да ме биеш, да ме риташ и да стават скандали вкъщи. Откакто стана християнин, стана друг човек. Твоята вяра е истинска! Така жена му и децата му станали християни. Синът му сега е свещеник, казва се Арсений, завърши Атониадата (светогорската църковна семинария) и сега е свещеник. Неговите родители, тъстове и братя също приеха християнската вяра. Цяло село помаци станаха християни благодарение на този човек, защото той показа, че неговата връзка с Църквата дава плодове.
И тъй, ако искаме да помогнем на нашето семейство, на хората около нас и най-вече на самите себе си, трябва да покажем, че нашата връзка с Църквата дава плодове. Когато не виждаме резултати, защото сме немощни хора, да се научим да се смиряваме, да се покайваме и да не се оправдаваме. Оправданието е като водата в огъня. Както огънят и водата не могат да съществуват заедно, така не може да има оправдание и в покаянието. Човек, който се оправдава, никога не може да се покае...
Превод: Константин Константинов
