На днешния ден се отбелязва паметта на преподобния Порфирий Кавсокаливит Чудотворец. Това е денят на неговото успение през 1991 г. Старецът Порфирий е един от най-обичаните съвременни аскети, оказал силно влияние върху развитието на редица духовници. През 2013 г. Вселенска патриаршия го причисли към лика на светците. Публикуваме част от автобиографичния му разказ за неговите ранни години на Света гора, когато поема по пътя на монашеското служение. Спомените му са записани от две монахини – Теолиптия и Теофрония, негови духовни чеда. На дванадесет години той тайно заминава на Атон, воден от желание да подражава на св. Йоан Колибар, когото много обичал и чието житие отдавна бил прочел. Божията благодат го довела в килията „Св. Георги“ в скита Кавсокаливия, където станал послушник на двама старци, братя по плът, о. Пантелеймон и о. Йоаникий. Старецът Порфирий разказва за голямата любов и пълното послушание, с които е поверил живота си на двамата старци, които са го поставили на пътя, извел го до Христос и светостта.
Бях много радостен и въодушевен от моя живот на Света гора. В началото обаче за известно време имах изкушение. Започнах да мисля за родителите си. Беше ми мъчно за тях, че не знаят къде съм. Мислех си и за един братовчед на моята възраст. В мен се породи желание да отида за малко на село и да го доведа на Света гора, за да може и той да изпита този хубав живот. Усещах, че съм длъжен да го доведа при Христос. Нищо от това обаче не казах на моя старец. И така започнах да губя апетит, лицето ми стана бледо, обхвана ме меланхолия.
Старецът забеляза това. Един ден ме извика и с любов ме попита:
- Какво ти има, чедо мое? Какво става с тебе?
Казах му всичко. Това беше! Веднага ми олекна. Изкушението премина. Отново имах апетит, а сърцето ми се изпълни с радост.
Напредвах в послушанието към старците. Лицето ми блестеше, станах по-хубав отпреди. По-рано бях слаб, а сега станах хубаво момче. Лицето ми стана като ангелско. И как го разбрах ли? Веднъж отидох при моя старец, а слънцето светеше в прозореца, който стана като огледало. Когато видях лицето си, си казах: „Мале, как ме е променила благодатта!“. Преди мислех за родителите си, като мисълта за тях ме терзаеше, а по-късно спрях. Те присъстваха само в молитвите ми, за да ги спаси Господ. Преди копнеех за тях, а по-късно копнеех само за моите старци. Спомнях си за родителите ми, но по по-различен начин, само с Христовата любов. Започнах все повече да постя и да се подвизавам. Чувствах все по-голямо въодушевление за подвиг. Просто умирах за него. Исках непрекъснато да бъда в църква и да правя това, което моите старци биха искали, за да ги зарадвам. Ето промяната, изменението, преобразяването, което прави Божията благодат.
Обичах моите старци
Както вече казах, моите старци бяха о. Пантелеймон и неговия брат, о. Йоаникий. Обичах ги, но в същото време бяха много строги. Тогава не го забелязвах. Тъй като ги обичах, не мислех, че се отнасят строго с мене. Имах голямо уважение, благоговение и любов към тях. Чувствах към тях такова благоговение, все едно гледах икона на Христос. С такова благоговение и почит гледах на тях. След Бога в моята душа бяха старците. И двамата бяха йеромонаси. Бяха от Кардица, от някакво село, което е горе в планината. Не мога да се сетя как се казваше. Хубаво е да се сетя… Сетих се! С. Месеникола. Проявявах пълно послушание към тях.
Послушание! Какво да ви кажа! Знаех какво е послушание! Извършвах го с радост, с любов. Пълното послушание ме спаси. Благодарение на него Бог ми даде благодатен дар. Да, пак ви казвам, бях послушен докрай към моите старци. Послушанието към тях беше изпълнено с радост и любов, а не по принуда. Обичах ги истински и тази любов ми позволяваше да усещам и разбирам това, което те искаха. Знаех какво и как искаха всяко нещо още преди да ми кажат. Бях предан към тях. Затова душата ми летеше от радост, когато бях близо до тях. Не мислех нито за родители, нито за познати, нито за приятели, нито за света. Животът ми беше молитва, радост, послушание към моите старци.
Казваха нещо веднъж, и аз го извършвах. Веднъж, например, старецът ми каза:
- Чедо мое, трябва да си миеш ръцете преди ядене, но и всеки път, когато отиваме в църквата, защото влизаме в свято място и всичко трябва да е чисто. Ето, и ние двамата сме свещеници и извършваме св. Литургия; ръцете ни трябва да бъдат чисти, но трябва да бъдем чисти и във всичко останало.
Оттогава започнах много често да си мия ръцете със сапун. Не беше необходимо да ми казват втори път. Миех ги със сапун преди хранене. Ако беше нужно нещо от църквата, правех същото. Вземах нещо – също. В ръкоделието, когато ставаше въпрос за фина работа, отново си миех ръцете със сапун. Така постъпвах с всичко без вътрешно да се съпротивлявам. Имайте предвид, че много пъти искаха от мене и противоположни неща.
Един ден о. Йоаникий ми каза:
- Вземи тези камъни и ги занеси отсреща.
Занесох ги на мястото, което той ми показа. Дойде по-големият брат. Като ги видя, се ядоса, скара ми се и каза:
- Опак човек! Защо си направил това? Там ли трябва да са камъните! Върни ги, откъдето си ги взел!
„Опак човек“ – така ме наричаха, когато ми се караха и бяха ядосани.
На другият ден о. Йоаникий мина оттам. Видя, че камъните са на първоначалното място, ядоса се и ми каза:
- Не ти ли казах да занесеш камъни отсреща?
Аз се засрамих, изчервих се, направих поклон и му казах:
- Отче, прости ми, бях пренесъл почти всички, но старецът ги видя и ми каза: „Върни ги – там са нужни“. И ги върнах.
О. Йоаникий не продума.
Много пъти ме упражняваха по този или по друг начин, но в себе си нямах лукавство. Нито си казвах: „Дали го правят за да ме изпитат?“. Не бях забелязал да ме изпитват. Дори обаче и да са ме изпитвали, всичко беше толкова естествено, че не съм го усетил. Това има своя смисъл, защото когато знаеш, че те изпитват, можеш да вършиш и най-тежката работа, за да изглежда, че проявяваш послушание. Когато обаче не знаеш дали те изпитват и някой друг се разгневи, тогава не може да не се възмутиш в себе и да кажеш: „Мале, какво е това сега? Този човек толкова години е монах, а има гняв? На какво прилича това? Възможно ли е монах да бъде гневлив и да се моли? И да не се е освободил от гнева? Тези хора са много несъвършени…“.
Аз обаче не размишлявах така; дори не знаех дали ме изпитват. Напротив, всичко това ме радваше, защото ги обичах. И те обаче ме обичаха много, макар че не го демонстрираха. Обичах и двамата старци. Особен бях привързан към изповедника, стареца Пантелеймон. Както казва Давид, „… към Тебе се привърза душата ми, Твоята десница ме поддържа“ (Пс. 62:9). Така и моята душа се привърза към стареца. Истина ви казвам! Моето сърце беше едно с неговото сърце. Аз само го гледах, усещах неговата душа. Вземаше ме със себе си и заедно ходехме в съборния храм, а оттам по разни задачи. О, само как усещах неговата душа! Това ме освети. Моята привързаност към него ме освети. А прилепването на моето сърце към неговото ми донесе огромна духовна полза. Той беше велик светец!
Старецът обаче нищо не ми казваше. Нито откъде е родом, нито фамилията си, нито нещо друго… Никога не каза „в моя роден край“ или „моите родители и моите братя“ и т. н. Винаги беше мълчалив, винаги се молеше и винаги беше благ. Ако някога се гневеше, гневът и гневните му думи бяха привидни. Аз го обичах и вярвам, че заради моето послушание и любов към него Божията благодат посети и мен.
Внимателно наблюдавах неговите постъпки, за да взема нещо, за да му подражавам. Обичах го, благоговеех пред него, наблюдавах го и чувствах духовната полза. Достатъчно ми беше да го виждам. Ходехме заедно по целия път. Изкачваме се от Кавсколивия нагоре в планината, за да сечем храсти.
По пътя нищо, нито дума от него. Сещам се как ми показваше кои храсти да отсека. Когато отсичах някой храст, радостно извиквах:
- Отче, отсякох го!
А той ми казваше:
- Ела тука!
Или:
- Върви там с триона.
Почиствах наоколо, за да има място за триона. През това време той отиваше да търси друго подходящо място. Разменяхме по две-три думи:
- Отрежи го на един дъх!
А аз веднага извиквах:
- Отче, отрязох го!
Работех, изпълнен с радост. Това не бяха естествени неща. Това беше моята любов. Това беше Божията благодат, която преминаваше от стареца към мене, клетия.
Разбирам колко е истинно случилото се с монасите, които отишли при един отшелник да го питат различни въпроси. Един от тях седял и нищо не казвал. Гледал стареца в лицето. Всички задавали въпроси, а той мълчал. Отшелникът го попитал:
- Защо ти, чедо мое, не питаш нищо? Нямаш ли някакво недоумение?
А той отговорил:
- Аз не желая нищо друго; достатъчно ми е да те гледам, отче.
По този начин той благодатно пиел от душата на стареца, а чрез него получил Божията благодат.
Св. Симеон Нови Богослов говори за същото – и той признава, че е приел благодатта от своя старец.
Всичко, което правех, го правех с радост
Старците не ми даваха да работя тежка работа. Само поливах градината и се занимавах с ръкоделие: дърворезба. Дори не ме поучаваха. Отначало ходех с тях на богослужение. Нищо друго.
След известно време старецът ме извика, даде ми една броеница и ми каза всяка вечер да изговарям молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. Нищо друго. Никакво поучение, никакво обяснение. Преди да ми даде броеницата той ми каза:
- Внимавай! Поклони се, целуни ръката ми, целуни кръста на броеницата, за да те благословя и Бог да ти помогне.
Оттогава се научих да се моля с помощта на броеницата.
Отначало не ме изпращаха да работя извън килията, т. е. за работа навън. Правех всичко в къщата. По-късно ходех и в градината. Копаех, поливах, чистех плевелите, работех, това, което можех. А след това се захващах с ръкоделие. След работа ми даваха да чета Псалтира, а самите те работеха. Бях прилежен и не исках изобщо да ги притеснявам. Единственото, което ме интересуваше, беше как да им служа, как във всичко да ги зарадвам. Правех всичко, което ми кажеха. Точно спазвах всичко. За да съм сигурен, всичко, което ми кажеха, го преговарях и го учех като урок. Влагах го в ума си и го разучавах.
Например, моето ръкоделието беше дърворезба. Внимателно наблюдавах как старците работят и вечер, преди да заспя, си казвах „урока“ наум: вземаме дървото, отсичаме го, слагаме го във вода да омекне; след това го изваждаме от водата и го оставяме да изсъхне; оформяме го с брадвата; след това го рендосваме с рендето, шкурим го, вземаме рашпилата и правим това, това, това… Заглаждаме го с изваден от морето кристализиран камък, който придава блясък на дървото. Този камък се нарича „диамант“; след това вземаме чертежа и т. н. Премислях наум цялото ръкоделие, за да не пропусна и най-малкия детайл и за да го извърша точно както искат. Страхувах се да не направя грешка и да ги огорча. Затова учех наизуст всичко, което ми кажеха.
Обясняваха ми и защо трябва да имам ръкоделие. Казваха ми:
- Гледай да научиш ръкоделието. Тук не можеш да останеш. Тук не е манастир, т. е. общежитиен манастир, за да имаме много градини, лозя, стафиди, плодове. Трябва да се трудиш, за да си купуваш сухари.
Така ми говореха, докато ме учеха на ръкоделие. И за да не ги огорчавам, както ви казах, премислях всичко това през нощта преди да заспя. Така сутрин бях готов за работа. Всичко, което правех, го правех с радост. Казвах си: „Ще стана монах! Това трябва да науча и да знам неговия смисъл“. Исках да науча всичко в неговата дълбочина и ширина. Исках да науча всичко. Това не означава, че мислех по-късно да ставам проповедник и да използвам наученото, а го правех само от любов към Христа. Взех благословение от стареца да чета последованието на монашеското пострижение и за петнадесет дена го научих наизуст.
Имах обичай да не оставям ума си свободно да се лута, за да имам чистота на ума
Докато работех и се занимавах с дърворезба, държах наблизо Светото Писание. Отварях и четях. Пред мене беше Евангелието и отначало четях Евангелието според св. ап. Матей: „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“ (1:1). Четях, трудех се и го повтарях вътре в себе си. Много пъти повтарях евангелските слова, като и сега ги помня добре. За мен беше важно тези свети слова да бъдат в ума ми. Не се изморявах да ги казвам много пъти. Обичах божествените слова, усещах ги, задълбочавах се в тях. Не се насищах да ги казвам по цял ден. И всеки ден да ги казвах, нямаше да се изморя.
Копнеех за молитвата и духовния живот. Затова, когато старците сутрин излизаха, а вечер се връщаха, аз, вече свободен, ходех в църквата „Св. Георги“ и се отдавах на молитвата. Ходех там. Да… Само какво ставаше! Толкова много се радвах, че не ми беше до ядене. Не ми се искаше да се разсейвам. Разбирате ли? Казвах си Иисусовата молитва, пеех, четях. Самичък ходех там. Имах много хубав глас. Не казвам това, за да се хваля, а така го чувствах. Имах много хубав глас и когато пеех, приличаше на тъжна песен. Това бяха духовни любовни песнопения, песнопения за Христос.
След като мина известно време и малко пораснах и заякнах, старците започнаха да ме пращат и извън килията. В килията и изобщо в Кавсокаливия нямаше достатъчно пръст, затова носехме на рамо отдалеч. Когато отивах да нося пръст, изпълнявайки послушанието, и вървях към пещерата на св. Нифонт, имах за обичай да не оставям ума си свободно да се лута, а си казвах наизуст места от Светото Писание, от Псалтира, от богослужебните канони. Правех така, за да придобия чистота на ума. Нито пък някога си представях, че ще използвам това, което зная наизуст, за да говоря на хората, да изнасям беседи и проповеди, както обикновено правят проповедниците. Никога не си представях, че ще изляза от пустинята. Никога не ми дойде наум такова нещо. Чувствах, че там ще живея и там ще умра. Но ето, без да зная как и не по моя воля, излязох от Света гора.
Превод: Константин Константинов
Откъс от книгата Живот и слова
Още по темата:
За живота на йером. Порфирий Кавсокаливит: Старецът Порфирий – живот и дело
Старецът Порфирий: За благодатния дар на прозорливостта
Старецът Порфирий: Без дълбочина религията става болест
