Митрополитите Лимасолски Атанасий, Месогейски Николай и Сисанийски Павел отговарят на въпросите на вярващи в Лимасол, Кипър – за Божия промисъл за невярващите наши ближни, за това може ли да се примирим със загубата на близък човек, за непосилната тежест на любовта към враговете и много други въпроси, вълнуващи съвременните християни.
Въпрос: Какво става с хората, които не живеят в Църквата и следователно не търсят „решението” на своя проблем в Божието присъствие? Бог е за всички – вярващи и невярващи. Как Той е такъв за тези, които не Го търсят?
Отговор от Лимасолския митрополит Атанасий:
Не всички хора познават или имат връзка с Бога – своя Баща, но Бог е Баща за всички. Не знам доколко ние търсим Бога или Бог търси нас. Много пъти нашето сърце действа независимо от нашата логика, от нашите страсти и търси Бога. То така е сътворено: да търси своя Баща – Бога. Може и да греша, но мисля, че често пъти нашето сърце има собствен глас, собствена тревога и молитва, която може да не е в съзвучие с гласа на логиката или на страстния човек, затова Бог е и се нарича Сърцеведец. Той чува гласа на нашето сърце и отговаря на този глас. И както Сам Той казва в Стария Завет: Явих се на тези, които не Ме търсиха. Защо? Не защото Той пренебрегва свободата на човека, но защото не чува виковете на страстите ни. Тоест, някой страстен човек търси храна за своите страсти, такъв може да помоли Бога да му изпрати конкретни лица, вещи и обстоятелства, за да задоволи желанията на своето страстно аз. Гласът на нашата логика, когато е объркан и замаян, също търси своето си. Човек обаче има и друг глас – гласът на сърцето. Самият човек може да не чува този глас, защото е замаян, объркан, както казва преп. старец Порфирий. Бог обаче чува този глас на сърцето, както е чул гласа на сърцето на св. ап. Павел. Неговият разум му казвал, че трябва да преследва християните, защото тяхното учение било противно на това, което той вярвал, но сърцето му търсило Христос. Бог видял именно сърцето му и не гледал на другите неща, които той носел в себе си, вярвайки, че са добри.
Бог няма да онеправдае нито един човек. Старецът Паисий често ни казваше – това беше едно от любимите му поучения: „Абе, чедо, Бог не онеправдава никой човек! Всеки има право на Божията помощ, всеки човек, който и да е, дори най-отдалеченият от Евангелието, ако има разположение и сърцето му търси Бога, ще получи Божията помощ”.
Така че никой човек няма да може да каже на Бога: Ти, Боже мой, ме онеправда, защото бях в джунглата, не видях човек пред мене, никой не ми говори, къде да чуя за Евангелието, да чуя за Тебе, кой да ми каже? Никой няма да бъде онеправдан от Бога. Пред Бога няма да се оправдае нито една плът и Бог ще се окаже праведен, а всеки човек неправеден. Затова нека не се тревожим какво ще стане с всички тези хора. Ако ние, които сме техни ближни и чувстваме любов и загриженост за тях, помислете си, Бог, Който е Баща на човека и е възлюбил хората богоподобаващо, безмерно – не можеш да измерим Божията любов – Той ще направи много повече за тях. Затова нека имаме мир, да се молим за всички хора, тяхната болка да бъде наша болка, да се молим Бог да помилва всички и да не се безпокоим.
Бог няма да обърне гръб на никой човек. Той затова е Бог, никой няма да може да Му каже: знаеш ли, Ти ме забрави! Или Бог да каже: Бре, детето Ми, този човек, ако му обръщах малко повече внимание, щеше да бъде по-добър! Не може да има грешка при Бога, Бог не прави грешки, нито делата Му са несъвършени, нито ги оставя по средата. Божиите дела са съвършени, Бог промисля по съвършен начин за всеки човек и когато се казва, че Бог възлюби хората и всеки един човек до край, помислете колко неописуемо е това. Ние не можем да проумеем дори тварния свят с нашия ум, а помислете колко повече това важи за промисъла на Бога, Който е сътворил този неописуем свят и, както Той Самият казва, докрай ни е възлюбил.
Въпрос. Загубих детето си преди четири години в нещастен случай и почувствах, че загубих и себе си. С Божието благословение придобих други две деца и сега имам три. Много пъти обаче чувствам отчаяние и скръб, защото загубеното ми липсва. Моля се да стане чудо да я видя отново, да стане чудо да възкръсне. Зная, че това е голям грях и ме е срам за тези мои мисли. Как да ги победя?
Отговор от Месогейския митр. Николай:
Защо да е грях? Изобщо не е грях. Това е толкова естествено, човек да иска да бъде заедно с другия и той да е жив – та ние губим една вещ и душата ни започва да кърви, а колко повече когато детето ни си замине от този свят?! – където сме имали мечти, прегръщали сме го, родили сме го, дали сме му любов, както и сме получили любов от него и имаме нужда да го чувстваме до нас. Дори други три деца да създадем, празнотата от това дете пак съществува. Може да съществува грижа за другите деца и това някак да помага, но липсата на това дете, с което е била създадена връзка, е толкова силна и е толкова благословено да искам да живея отново с него. Затова не е голям грях.
Сега, може да звучи странно да искам да стане чудо да възкръсне. Ама, в това възкресение вярваме и ние, защото, дори детето да възкръсне, по-късно и двамата ще умрем. Докато възкресението – вечното, и негово, и нашето, е среща.
Преди години към мен се обърна майка, която загуби единственото си дете и то ужасно й липсваше. Каза ми: кажете ми нещо, отче! Аз й казах: не искам да ти отговарям с размишления, аргументи, съвети и доказателства. Няма да ти кажа подобно нещо. Едно нещо само мога да ти кажа – да повярваш, че детето ти живее и перспективата е вечна и за теб, и за него. И, прости ми, че ще ти го кажа, но когато почувстваш по-силно нуждата да срещнеш и да се съединиш с Христос, тогава ще получиш по-голяма утеха и ще повярваш, че отново ще срещнеш детето си. Тази жена ми предаде този опит, който мисля, че е благодатен опит. На нас ни липсват много децата, защото, за съжаление, не живеем с Христос. Затова страдаме ужасно заради смъртта на нашата съпруга, съпруга, деца, роднини.
Тук не съществува недостиг на вяра, а болка от раздялата, но съществува и копнеж за среща, и емоцията би могла да се превърне малко повече във вяра и Бог ще даде всички някога да се окажем заедно, да живеем съединени с Него, в прегръдка с Него и с детето ни, с човека, който си е тръгнал от нас.
Въпрос: Как да се молим? Кажете ни примери, как де са молим за хора, които са ни огорчили, защото това е трудно.
Отговор от Лимасолския митр. Атанасий:
Със сигурност е трудно. Горко ни, ако не беше трудно. Ако беше лесно, нямаше да има голяма ценност. Трудно е, защото трябва да се отречеш от себе си. Сещам се за една възрастна монахиня в манастира „Св. Ираклидий” – Харития, която се питаше дали монахините могат да имат в стаята си килимче, върху което да правят своите поклони, защото дотогава ги правили върху цимента. Аз им казах: вземете едно малко килимче, за да ги правите върху него! Тя каза – ама, позволено ли е? Правилно ли е? Аз казах добре, какво е едно килимче?, а тя каза – тогава, геронда, къде остават думите да се отрече от себе си?
Себеотричането е предпоставка, за да следваме Христос – разбира се, това не включва само килимчето – както и за да обикнеш своите врагове, да можеш да се помолиш за тях и да се помолиш не само Бог да им прости, защото това е първата стъпало, а да стигнеш до съвършената любов, с която трябва да се молиш на Бога да ги благослови, да не чувстваш, че са направили нещо, за което Бог трябва да им прости, защото дори в това има горчивина. Е, той ми направи каквото направи, Бог да му прости! Чувстваме малко, че сме великомъченици и великодушни и казваме Бог да му прости! Или както някои госпожи, които се карат с мъжа си и след това казват: моля се, отче, Бог да му прости! Аз й казвам: ама Бог и на теб трябва да ти прости! Дето си го направила на „миш-маш” и си го довела до това състояние. Помислете си да направиш някой на „миш-маш” и на всичко отгоре да му кажеш: Бог да ти прости! Е, той ще стане още по-зле.
И тъй, Бог да прости първо на нас, т. е. да започнем така: Боже, прости ми, че накарах братята си да се терзаят и аз ги изтерзах. И едва след това да молим Бога да ги благослови, да даде Своето благословение, благодат и боголепна любов и по техните молитви Бог да помилва и нас.
Трудно е, тук наистина е нужно да се отречеш от себе си, защото твоята логика се надига и казва – ама, тоя ми причини толкова неща, унищожи ме! Логиката се надига, трудно нещо е да победиш в борбата с твоята логика, защото твоето аз въстава. Знаете, че понякога е трудно дори на думи да кажеш Боже, прости му! Четох поученията на св. Козма Етолийски, който казва: Братя, кажете три пъти Бог да го прости и помилва! И си казах, ама защо ги е карал да казват това? Знаете ли, че ми се е случвало много пъти на изповед да идват хора, които са били наранени от други и да казват: Не мога да му простя! Казвам му: не прéчи, кажи: Бог да му прости! Не мога да го кажа, отче! Кажи го, бре, детенцето ми, да те чуя! Кажи го! Не може да го каже. Неговото аз въстава. Дори на думи, дори да не го вярва, кажи го, ако ще да не го вярваш, първо да свикнеш с думите, да го казваш с уста. Ако ще умът ти да е далеч.
Това е насилване, борба, отричане от нашето аз, за да простиш на другия, за да направиш следващата стъпка да се помолиш за него. Както направил Христос – не само да му простиш, но и да го оправдаеш. Те не знаят какво правят! – е казал Христос. Както направил св. първомъченик Стефан, който, подражавайки напълно на Христос, така казал: Господи, не им зачитай тоя грях!
И тъй, нека прощаваме и се молим за нашите братя. Със сигурност е много трудно, със сигурност това означава да дадеш кръвта си, да се отречеш от своята ипостас. Ама тогава можеш да следваш Владиката Христос, Който казва: Който иска да Ме последва, нека се отрече от себе си и да вземе кръста. Следователно, това е предпоставката, борба е, но Бог също помага. Нека започнем от простите неща, от това, което можем да правим, и постепенно ще изкачим следващите стъпала.
Въпрос: Казвате, че Бог се явява на човека по много нежен начин, почти неосезаемо, като тих повей. Светците описват своите много мощни преживявания, в които са почувствали Божието присъствие. Определени пъти това е ставало до такава степен, че не можели да ходят, например при стареца Паисий. Можете ли да ни кажете как става това или как човек ще съдейства на Бога, за да Го почувства по-силно в себе си?
Отговор от Месогейския митр. Николай:
Ние не търсим мощни преживявания, а обичаме Бога и се стремим да живеем по Неговата воля. За да усили своята вяра, човек трябва да желае Бога. И за да желае Бога, трябва да живее по Бога. Старецът Паисий е платил цена за да има това, което е имал – т. е. живот в аскеза, в лишения, в изригваща любов към Бога, в жертване на всички неща, които ни оковават. Естествено е човек, който не се надява на този свят, да бъде напълно жив пред Божията благодат. Затова този, който иска да бъде жив, нека подражава на стареца Паисий. Да пази Божиите заповеди, които са много свято нещо, но всички заповеди, което означава не само да върши дела, а и да живее в духа на конкретното дело. Който иска да бъде жив, трябва да живее по Божиите заповеди и имам предвид не отделните заповеди, а всички. Тогава той ще закопнее за Бога, ще се доверява на Бога и когато живее в Църквата, тогава ще общува с Бога и всички други въпроси отпадат.
Въпрос: След като Бог не показва Своето присъствие ясно и изобилно, как можем да сме сигурни за Него, че не е измислица на нашия ум? Например търпението на Йов или вътрешното изповедание на Давид не е ли могло да бъде резултат от тяхната индивидуална човешка сила и дух? Как можем да различим реалното присъствие на Бога, т. е. това, че Бог съществува?
Отговор от Лимасолски митр. Атанасий:
Бог дава Своето присъствие, но не както ние Го искаме и колкото ние Го искаме. Той ни изпълва, но не ни кара да се преситим и да кажем: е, преситих се, стига вече! Колкото и ядене да имаш, ако се нахраниш, след това ти се догажда от него, докато в Писанието се казва, че тези, които се хранят с Мен, още повече ще огладнеят, и пиейки Мен, още повече ще зажадуват. Насищаш се с Бога, но искаш и още, имаш странното чувство, че си наситен и въпреки това искаш още да ядеш.
Затова, когато Бог присъства, тогава Той не оставя никакво чувство за празнота в човека, не оставя празноти в нас, а едновременно ни кара да искаме все повече и да не чувстваме пресищане. Знаете, че от тази теория за страха от пресищането с Бога са се терзаели църковни хора, дори големи умове като Ориген, който, наред с други погрешни схващания, е учил, че ще дойде момент, в който човек ще се пресити с Божията любов и ще каже: ама, векове наред ще бъдем с Бога? Е, два-три века ще минат, а останалите? Ще се преситим с Бога и затова искаме и нещо друго. Може да изглежда логично, но отците са учили, съдейки от собствения си опит и от Св. Писание, че Бог не създава пресищане в човека, а се насищаш, но отново гладуваш за Бога и отново се насищаш с Него.
Затова можем да кажем, че Божието присъствие е ясно и изобилно, но човек никога не се насища, а иска повече и повече. Затова Ангелите и светците се намират в постоянно динамично движение на удивление и славословене на Бога, защото, докато са наситени, те жадуват още по-силно за Бога. Това е непрестанен глад и жажда за присъствието на Бога, което обаче не ти дава усещане, че нещо ти липсва – както този, който има малко благодат, така и този, който има много голяма благодат се чувстват наситени и искат да вкусят още повече от Бога. Затова смятам, че човек не може да има това съмнение и усещане, че Бог е наша измислица, или че Бог не ме изпълва, защото Бог насища човека в максимална степен.
Отговор на същия въпрос от Месогейския митр. Николай:
Това също е въпрос на вместимост и издръжливост. Ако отидеш при Бога с чашка за коняк, Той ще напълни, ако отидеш с винена чаша – ще напълни, с чаша за вода, с кана, с варел – но ще можеш ли да го вдигнеш... Въпросът е колко отдаваш от себе си, каква е твоята възприемчивост и вместимост. Затова, ако искате примери, ги имаме в светците, и трябва малко да помислим за това – светците са обикнали силно Бога, дали са много и сега имат голяма духовна вместимост.
Отговор на същия въпрос от Сисанийския митрополит митр. Павел:
Никога не трябва да забравяме уважението на Бога към нашата свобода. Мисля, че не трябва да търсим тази увереност от Бога, а ние да я открием. Защото тази увереност, сигурност, която търсим – да не би всичко това да показва нашето колебание да изберем Бога? В крайна сметка, това да обичаш своите врагове е пътят на свободата, който Бог ти показва. И ако извървиш този път с доверие в Бога, ако наистина можеш да се помолиш за твоя враг, тогава ще почувстваш неизказана свобода, която никога не би почувствал, ако не направиш тази стъпка.
Въпрос: С нещата, които едно 14-годишно дете гледа по телевизията и интернет, неговото подсъзнание вече е пълно със сцени на насилие и други неподходящи сцени. Как родителят може да изгради чисто християнско подсъзнание в детето си? За родителите е трудно да възпитават децата си предвид кризата на институциите и ценностите, и въобще отчуждението в нашето общество. Как Църквата може да помогне на родителите по този въпрос?
Отговор от Сисанийския митр. Павел:
Ще отговоря с един пример. Познавам двама съпрузи още от основното училище, сега имат четири деца. Веднъж бях у тях. Децата си играеха много хубаво и някое от тях ми каза: отче, ще дойдеш ли да си играем? Поиграхме заедно. Баща им се обърна и ми каза: Виждате ли, отче, колко е хубаво, когато децата растат в дом, където няма телевизор?
Затова в дома, в който няма телевизор, няма всички тези влияния. Децата действително играеха, преживяваха нещата, радваха се, израстваха. При това за новините днес имаме интернет и можем да се уведомяваме. Ние не подозираме, че може да съществува нещо подобно, т. е. това лошо влияние от телевизията, защото много пъти телевизорът е паркингът, където паркираме децата ни и особено малките, за да можем да вършим останалите си работи. Горният пример, а мога да кажа и други, показва, че нещата в един дом може да функционират по различен начин. Следователно, отговорността е изцяло наша.
Второ, какво преживява едно дете в дома си, какви картини има? Когато е малко, ние му слагаме ваксини. Защо? – за да не се разболее; но дали му слагаме духовни ваксини? Когато питам родителите за това, сякаш внезапно им говоря на китайски: Кои са духовните ваксини? – именно засаждането на Божията благодат в сърцето на детето, което започва с молитвата, където то вижда родителите си да се молят, дори от люлката, където, растейки, в началото наблюдава и след това участва в паленето на кандилото; бабата и майката, този, който е вкъщи, може да му обяснят определени неща, защо го правят. Също така участието в живота на Църквата, в св. Причастие, където понякога питаме колко пъти трябва да се причастяваме. Защо обаче се служи св. Литургия? За да се причастяваме. Помисляли ли сте, че най-големият грях е да признаваме Бога с нашето присъствие в храма, но в същото време да отказваме да се причастим? Лесен отговор има – не съм достоен! Ти обаче никога няма да си достоен, дори един път в живота си, нито ти, нито аз. Защо се причастяваме? От любочестие и от нужда. Ако не се причастим, казва св. Йоан Златоуст, тогава ще станем жертви на духовния вълк. Ти казваш: Не съм готов. Стани тогава! Това не е оправдание. Стани готов! Затова родителите са жив пример за децата и това оказва влияние. Човек вижда днес това във времето, в което живеем, в толкова обърканото време, с всичко, което виждаме и наблюдаваме в нашите деца, но в същото време има деца, които учат в същите училища, университети, дружат помежду си и със съучениците, но са други. И обикновено те са други, защото имат този опит от бащинския дом и могат да направят сравнение.
В крайна сметка, нещата са в нашите ръце – от нас зависи дали това, което детето вижда и живее в дома си, ще бъде мощно, истинно и искрено, защото има и примери на лъжеблагочестие, фарисейство и лицемерие. С други думи, ние сме тези, които унищожаваме децата и затова няма място за компромис с лъжата и измамата в пространството на духовния живот. Понеже работех в училище, смятам, че проблемът е в нас, големите. И децата разбират дали това, което казваш, го казваш, защото ги обичаш, дори когато им се караш, или просто искаш да си вършиш работата и да се отървеш от тях.
Въпрос: Кой е най-големият проблем в нашата епоха?
Отговор от Сисанийски митр. Павел:
Може да са много, но може и да е един. И това именно е начинът, по който хората са отраснали, опитните преживявания, които са придобили, както и условията на живота в бащинския дом. Ще го кажа още веднъж: семейството и училището, в което се води диалог с учениците по отговорен начин и с уважение към тяхната личност, постига изключително много и помага на децата да преодоляват много свои проблеми. Важно е как трябва да говорим на децата, за да могат да ни слушат, и как да слушаме децата, за да могат те да ни говорят.
Заключение от Месогейския митр. Николай:
Относно проблема за богоизоставеността и битката с Бога нека осъзнаем, че св. пророк Давид се моли, докато ние дискутираме. Защото ние сме общество, което няма силна вяра в себе си. Това е така, защото нямаме силен копнеж и молитва. Струва ми се, че каквото и да кажем, и с толкова въпроси, които задаваме и дискутираме, накрая пак нищо не се получава. Липсва ни вярата –като доверие, не като приемане на конкретни истини, а като доверие в Бога, да се облегна на Него, да бъде даденост за мен, да имам разположение да разговарям с Него, да Му кажа: Липсваш ми! А не да мисля дали ми липсва, дали това е мое чувство, моя помисъл, дали някои други са ми го внушили, казали, дали съществува, дали не съществува – всичко това произтича от рационализма, сред който израстваме.
Моля се и се надявам, че Бог ще ни даде вяра. Това е нужно за нас. За съжаление, нямаме общение с Бога, а сме християни, които обичаме въпросите и дискусиите, а не живата молитва, която се моля Бог да ни даде!
Превод: Константин Константинов
