И вас, мъртвите поради вашите престъпления и грехове
(Еф. 2:1)
Такава е последицата от греха. Затова грехът е пагубно събитие за човека – той не е обикновено нарушение на закона, при което човек си казва: Е, ще го направя и ще отида да се изповядам! Както казва някой: Хвърча по пътя, дори да ме хване полицията... е, ще платя глоба и с въпроса е приключено! Грехът, следователно, не е обикновено събитие, нарушение – направих нещо, няма значение за мене, ще отида да се изповядам, ще кажа едно прощавай и край! Не е така. Грехът умъртвява нашата душа. Сякаш вземаш лекарство, което ти причинява непоправима вреда. Не можеш да кажеш: Изпий това, какво ще ти направи едно хапче?! Като леща е! Макар и като леща, това хапче може да те унищожи. Грехът умъртвява душата и ние знаем това и го преживяваме, тъй като за съжаление всички имаме опита от греха. Няма човек, който да не съгрешава. Всички по една или друга причина съгрешаваме. Хората, които имат в душата си някакво усещане за живот, т. е. знаят какво означава духовната жизненост в сърцето, могат да почувстват последиците от греха, а именно, че Бог оставя човека, когато той върши грях. Или по-точно казано, тогава човек оставя Бога. А след това е нужен труд, за да се върне обратно, нужна е покайна борба, усърдна молитва, за да може отново да намери себе си. Затова в Откровението Христос казва на един епископ, чиято съвест и живот били обременени от греха: Имаш име, че си жив, но си мъртъв. Защото грехът е умъртвил неговото същество.
Ако Христос е животът на света, на нашата душа, ако Той е нашият живот, тогава, когато отсъства от нас, ние сме мъртви поради нашите грехове. Затова много пъти виждаме хора около себе си, които не само са духовно мъртви, а и се противят, не искат и да чуят за Църквата, не могат да стоят в храм, противят се се, имат у себе си сила, която ги тласка далеч от Бога. Тази сила не е нищо друго, освен силата на греха, която имат в себе си. Но ако човек се покае, помоли се и се обърне към Бога, той постепенно ще намери мир, ще се укроти, ще влезе в Църквата, молитвата ще започне да му харесва, Божието слово, общуването с църковни хора - всичко това ще му се услади, защото от него е изчезнало влиянието от противния дух.
Това е последицата на греха – умъртвяването на нашата душа. Всички тропари на нашата Църква са плач на светците, които преживяват умъртвяването на своята душа. Станах убиец на моята душа, казват отците, сам убих моята душа и как я убих? С моите грехове. Разбира се, всеки грях убива душата на човека, но колкото повече човек напредва в духовния живот и неговата съвест става по-чувствителна, толкова по-силно усеща последиците от всеки грях. Отваряме уста и давай, говорим, без да спираме. И сега, слава Богу, покрай изборите, казахме безброй неща и заровихме много живи и мъртви! Е, нищо не почувствахме. Или хайде, най-много съвестта леко да ни изобличи и нищо повече. Но ако имахме благодат, енергията на благодатта, както великите отци и светци, които са виждали и са знаели какво става в тях, тогава щяхме да видим, че дори простото осъждане, което наричаме просто осъждане, изобщо не е просто действие, а дори едно осъждане може да убие нашата душа за дълго време. Веднъж приснопаметният старец Ефрем Катунакиотис, този велик светец на нашата епоха и великан на безукорната съвест, ни казва, че когато осъдил друг монах, благодатта го изоставила няколко седмици подред и прекарвал дните и нощите си в молитвен плач, докато Бог изцели раната на душата му и започне да функционира както по-рано.
Когато осъждаш, сякаш носиш тояга, с която удряш другия по главата, смазваш го от бой и той получава сътресение. Не е достатъчно да му кажеш: Извинявай, че те ударих по главата! Добре, извинението е прието, но е нужно лечение, нужни са седмици, за да се възстанови, все другият е получил мозъчно сътресение и трябва да лежи на легло, за да се възстанови.
Така става всеки път, когато вършим грях – сякаш държим тояга, удряме с нея нашата душа, смиламе я и за да се възстанови, е нужно време, покаяние, сълзи, болка, често и допълнителен труд, както и лечението на Църквата - епитимиите, духовното правило. В миналото хората се страхували да отидат да се изповядат, защото изповедникът можел да им наложи епитимия, която обаче не е наказание. А, ял си сирене в сряда? 15 дена ще правиш 50 поклона на ден! Това не е наказание, а духовно лечение, за да откриеш отново себе си. Ако не го направиш, не можеш лесно да се върнеш в предишното си състояние. Както, когато отиваш на лекар и казваш: Имам тези и тези симптоми, а той ти отговаря: Виж, за да оздравееш, ще пиеш тези лекарства, ще избягваш тези храни, ще правиш тези упражнения, тоест физиотерапия. Може да изпиташ болка, но трябва да я направиш.
Така е и с греха, който е раната в нашата душа. За да открием отново себе си, е нужно време и покаяние, за да отстраним всички тези неща, и допълнителен труд, който ще стане причина душата ни да се върне в своето предишно състояние. Това е много важно и трябва да знаем, че именно така действа духовният закон. Затова отците били много взискателни, не защото се страхували, че Бог няма да им прости – възможно ли е Бог да не ти прости?! От момента, в който си съгрешил, от онзи час Бог ти прощава, Бог не таи злоба, Той не е злопаметен, та да каже: Тоя ме нервира, няма да му простя! А ние Му казваме: Не, прости ми, Боже мой! Не, няма да ти простя!" Прости ми, Боже! Няма! Защото е нервиран и Го чакаме да Му мине и да ни прости! Не е така. Бог ни прощава, Той не таи злоба, не е злопаметен към нас, но какво се случва? Нашата душа не се изцелява лесно, раната, която сме нанесли на душата си, е толкова голяма, че за да се изцели, за да проработи нашият душевен свят отново по здрав начин и да открием отново себе си, е нужна голяма борба и време, внимание и молитва. Затова допълнителният труд, който вършим, допълнителните молитви, нямат за цел да убедят Бог да ни прости, защото не Бог е проблемът, а за да може да се изцели раната на нашата душа.
Затова отците задават въпроса, защо в един случай казваме, че този човек падна? Докато за други грехове казваме, че той съгреши. Например, някой е откраднал, излъгал е, казал е лъжа, казал е лоша дума. За други грехове обаче, казва св. Йоан Лествичник, като плътските грехове, казваме той падна. Защото с тези грехове сърцето на човека реално се разбива.
Мисля, че всички ние откриваме това в себе си, но и в другите хора около нас. И ние, като духовни изповедници, сме виждали пред нас хора, които са били мъртви в своите грехове, но Христос ги съживява, приемат благодатта, оживотворяват се, влизат в Божията благодат, в Църквата. Те разбраха какво означава благодатта, познаха я, вкусиха я, имаха опит от нея, дълги години бяха пламенни духом, но в даден момент паднаха. От невнимание, от небрежност. И виждаш този човек, който довчера се е борил да отиде да се причасти, копнеел е да отиде на бдение, да чете духовни книги, правил е всичко, за да отиде на църква и това може да му е струвало изключително много, да го е правил с цената на голям труд и жертва, по-късно, когато падне в греха, дори храмът да е до него, не отива, защото му тежи да отиде. Не го интересува дали се е причастил или не, вече не копнее за св. Евхаристия, не копнее за Тялото и Кръвта Христови. Не иска да чете, тежи му, или взема една книга и я връща обратно. В миналото ги е „поглъщал”, сега не чете, не се причастява, не ходи на църква, не се моли, изчезнало е първото състояние, напуснало го е или по-скоро той е напуснал това състояние. Защо?
Ако изследваме този проблем, ще видим, че някъде в нас съществува грях, падение. И падението не е само плътско, разбира се. Съществува и духовно падение, където сякаш падаш от седмия етаж и ставаш на хиляди парчета. Но както се казва, Бог и мъртвите животвори, и духовно мъртвите имат надежда в Църквата. Дяволът обаче, нашият враг знае как да ни бори, той няма да ти каже: знаеш ли, върви и преболюдействай!, защото знае, че няма да го направиш, няма да ти го предложи така грубо. Той ще те улови с други неща, по-леки, по-приемливи, по-трудноразличими, чрез небрежността, осъждането, равнодушието, многогрижието.
В Евангелието Христос говори за семето, което паднало в земята, където имало хубава почва, но израснало заедно с други три неща, с три тръна: грижите, насладите и богатството, които го задушили. Ако човек не внимава, те могат да задушат семето. В началото семето започва да расте и да завърже цвят, за да даде плод, но след това бива задушено и не може да даде плод. Затова е нужно много голямо внимание, когато човек влезе в Божията благодат, познае благодатта и още по-голямо внимание, за да я опази.
В книга Битие се казва, че Бог сътворил Адам и го поставил в рая да се труди и да го пази, не само да го обработва, но и да го пази. Благодатта не означава само да се трудиш да я придобиеш, а трябва и да я опазиш, защото в противен случай сатаната има начин да я загаси. Ще ти намери хиляди причини, хиляди неща, ще ти отвори работи, грижи, едно, друго, трето, никога няма да свършат. Ще ти открадне сърцето, силата, ума, така че ще казваш: О, св. Богородице, днес не мога! Не мога да се помоля, не мога да чета, изморен съм, не мога да ходя на църква. Но и утре ще си така, и вдругиден и т. н. Всеки ден грижите ще те задавят. Насладите – хоп, те притеглят сърцето на човека като магнит. Умът ти отива там, вече няма място за Бога, каквото и да правиш, умът залепва в страстта и тя постоянно е в ума и сърцето ти. И третият трън е богатството – не като употреба на пари, защото всеки човек има някакво малко или голямо богатство. И онзи, който има десет лири и ги пази, и той има богатство, което пази за утрешния ден. Но това нещо може открадне твоето сърце, ако то залепне в тези неща, ако загубиш упованието в Бога. Плевелът задушава семето, когато твоето средоточие престане да бъде Бог, Божията любов, доверието в Божия промисъл.
И не само богатството, а и други неща могат да откраднат сърцето ти – надеждата в земните неща, когато казваш: А-а-а, аз имам моите деца, пенсия, следване, аз съм човек с висока оценка за себе си. Всичко, което краде сърцето ни от Бога и го отвежда другаде, е същността на греха. Бидейки създадени, за да обичаме Бога, идват неща от всякакво естество, които откъсват сърцето ни и го залепват в тях. Това е грехът. Последицата от това е, че сърцето охладнява.
Нека ви дам пример – когато бях на Света Гора, се запознах с един монах, който беше много добър монах. После стана йеромонах. Аз го познавах и знаех живота му с подробности, защото се изповядваше при мен. След като аз самият много пъти се питах и казвах, какъв ли ще стане този човек, когато порасне? Ако сега, на тази възраст – тогава беше 27-28-годишен, е такъв, какъв ли ще стане по-късно? Имах това недоумение, той наистина беше човек, който летеше като ракета. На 30 годишна възраст бе ръкоположен за йеромонах. В един момент по някакви дела на манастира бе изпратен в метох извън Света Гора, където трябваше да остане няколко дена и да служи. Този млад монах, въпреки своето духовното състояние, и наистина ви казвам, че познавах малко такива монаси, правихме бдения по 12-14 часа и той беше като свещ, нито веднъж не се прозя в храма, не само че не му се доспиваше, а дори един път не се прозя. Толкова молитва и четене, какво да ви кажа... След това, когато стана йеромонах, служеше като Ангел, сълзите течаха от очите му като реки, много пъти на трапезата капеха в чинията му, в такова духовно състояние се намираше. Той отиде в метоха, но беше неопитен, без да познава духовната борба и духовните опасности и навярно дълбоко в себе си е имал някаква висока идея за себе си. Там различни хора се обърнали към него, както било естествено, включително и една жена, с 15 години по-възрастна от него, с душевни проблеми, която го потърсила и започнала да му разказва своите проблеми. В началото той проявил духовно съчувствие към нея, изслушал я, но за да не говорим много, впоследствие за приблизително един месец и половина той стигна дотам да напусне Света Гора, да махне расото и да заживее с нея.
Тогава от манастира ме изпратиха да отида и да се срещна с тях, да го видя какво прави и какво се случва. Отидох да го видя, но той не искаше да се срещне с нас. Аз му написах писмо, което дадох на баща му да му го предаде. В писмото му писах: припомни си къде беше, какво правеше, припомни си онова състояние, молитви и Литургии, къде беше и къде стигна... Една вечер ми се обади по телефона, бях на Света Гора в килията си, късно вечерта, и ме извикаха на телефона. Попитах кой е, казаха ми този и този. И той ми каза следното: Знаеш ли къде съм сега? Къде си? В едно нощно заведение заедно с моята приятелка и живея в блудство. Не мога да разбера себе си, как стигнах дотук, дори не мога да си помисля отново да отида на църква, нито искам да отида...
И друго ми каза: Едно нещо ще ти кажа: това, което отците са писали за благодатта, всичко е истина, както и това, което са писали за прелестта и демонското влияние върху човека е истина, аз ти го казвам, който живях и двете неща. Живях благодатта, живях и това, какво означава сатаната да влезе в тебе. Оттогава не го видях повече, чувам от време на време различни неща, че продължава да се лута в безпътица...
Разказах ви това, защото в Патерика, в светоотеческите текстове е пълно с такива случаи. И защо да гледаме светоотеческите текстове, нека вземем Писанието. Самият апостол Петър, върховният апостол, който бил възрастен, а не, да кажеш, 15-годишен младеж, когато се оказал в затруднение, бидейки на един хвърлей камък от Христос, се отрекъл от Него. Христос бил там и Го съдили, а той казал: Не Го познавам! Този Човек не Го познавам! Кълна се, че не Го познавам!
Това е човекът. Половин час по-рано извадил ножа да отреже ухото на слугата, който искал да арестува Христос. Той присъствал, когато Христос пролял кървава пот в борбата в Гетсиманската градина, бил на Тавор заедно с Него, бил в морето, където ходел върху водата заедно с Него, присъствал на възкресяването на Лазар, присъствал на всички Христови чудеса, Христос винаги го вземал със себе си, както и Йаков и Йоан, бил върховен апостол, и в момента на страданията избягал. И не само това, а и казал: Не Го познавам! Никога не съм виждал Този Човек! Разбирате ли какво е това? Това е човекът.
Защо св. апостол Петър паднал? – той сам паднал, Бог не го оставил, а сам оставил благодатта. Кой знае, някои казват, че се възгордял, казвайки: Аз никога няма да се отрека от Теб! И Христос му го казал: Петре, преди петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене! Аз да се отрека от Теб? И ако е нужно, ще умра за Теб, но никога няма да се отрека от Теб! Но дори един ден не бил изминал, и той се отрекъл от Него.
Когато човек има Бога в себе си, той е друг човек – милостив, кротък, спокоен, умилителен, покайва се, плаче за своите грехове, и най-малкото нещо (т. е. греха) го чувства, разбира и се кае за него, но когато Бог го остави, той става демон. Ако пък е свещеник, монах или църковен човек, става седем пъти демон. Той воюва с Бога с ярост, сякаш дяволът му плаща, за да скандализира хората, да прави неща, които дяволът не може да направи. Сещам се един свещеник в Гърция, който за съжаление беше занаятчия, нямаше нищо духовно в себе си, а само расото, което носеше. Той взе едно разпятие, окачи го на входната врата на храма и върху разпятието, върху раните на Христос окачи две табели, на които пишеше: Не ми плащат! Търся си дарител! Сещам се, че някой каза това на стареца Паисий, който се хвана за главата и рече: Бре, дори евреите не направиха това нещо! Те сложиха над Христос табела с надпис: Иисус Назорей Цар Йудейски. Аз също видях това нещо в този храм, отидох и свалих табелите.
Когато човекът, който преди е бил в Църквата, или е свещеник, монах, или мирянин, се отдалечи от Божията благодат, наистина се превръща във всичко най-лошо. Знаете ли, че Сталин е завършил семинария и впоследствие предприел цялото това гонение срещу Църквата? Виждате много пъти и деца на свещеници с каква ярост се обръщат срещу Църквата.
Наистина ви казвам, че в живота си видях много противящи се хора, но горко ти ако е църковен човек. В манастира (манастира Махера в Кипър, където митрополитът е бил игумен, бел. прев.) дойдоха млади хора да станат монаси, деца на родители, които бяха безразлични и атеисти. Добре, тези родителите се съпротивляваха и казваха: Не искаме да стане монах! Не им харесваше това и за известно време не ни говориха и т. н. Но имахме два случая, където съпротивата беше ужасна. Какво да ви кажа. Неописуема. Единият случай беше с дете на свещеник, а другият случай с дете на богослов. Страшно противопоставяне от страна на родителите. Добре, другите имат оправдание, но ти? Църковен човек си. Затова трябва да внимаваме, когато виждаме в Църквата скандали, проблеми, непристойно поведение, неща, за които казваш, че дори да им плащат, не би трябвало да ги правят. Това има духовни причини – когато човек остави и прогони благодатта от себе си, както казва Христос, тогава дяволът идва със седем духа по-зли от първия, живее в него и последното му състояние става по-лошо от първото, става по-зле, отколкото преди да влезе в Църквата. Затова трябва много да внимаваме.
Който мисли, че стои, да внимава да не падне. Винаги трябва да бъдем готови за покаяние. Грехът е електрически проводник. Ако се докоснеш до него, няма да те пощади. Токът ще те хване. Това е като отровното хапче, което може да е малко, незначително, но ако го изпиеш, с теб е свършено!
Един ден някой ми показа от хапчетата, които младите вземат за повишаване на настроението, някакви „екстази”, нещо такова. Дребни хапчета. Не са много големи. Но ако ги изпиеш, за 48 часа не знаеш къде се намираш. Гледаш това и си казваш: Нима е възможно да го изпиеш и да ти се случи всичко това? И грехът така действа, той ще умъртви душата ти. Както някои микроби, което се движат в тялото на човека и умъртвяват органите един след друг. Колкото и антибиотици да ти бият, няма спасение. Това е грехът.
Разбира се, грехът има степени; от друга страна, няма малък и голям грях. Грехът е отрова. Човек трябва да се научи да бъде взискателен, да внимава. Не докосвай греха! Но ако в даден момент като немощни човеци се препънем и паднем, тогава идва покаянието, но не с оправдание, което е смърт, по-лошо и от греха. Не оправдавай себе си, вземи покаянието и „стегни” себе си чрез него, да се съкрушиш, да заплачеш, да потърсиш Божията милост, да потърсиш обратно Божията благодат, която си прогонил чрез греха.
Да знаете, че когато човек пада в грях, всичко в него се променя – лицето, нагласата, гласът, погледът, външният му вид. Както и обратно, човекът, който влиза в благодатта, в Църквата, човекът, когото преди си виждал и е вонял от километър на плътски живот и грях и е излъчвал порочност, когато влезе в Църквата, започне да се моли и се кае, става тих, хубав, красив, привлекателен... Казваш си: какъв беше и какъв е сега!
Не знам дали съм ви разказвал тази история, за която се твърди, че е истинска. Когато Леонардо да Винчи искал да нарисува Христос върху „Тайната Вечеря”, той потърсил най-красивия и непорочен младеж в града, за да го има като образец. Намерил един непорочен младеж, чието лице блестяло от чистота и го изрисувал като Христос. След дълги години, когато напреднал с картината, потърсил друг човек, за да нарисува Юда. Той искал да намери някой лош човек и действително намерил такъв. Когато този човек седнал да позира, започнал да плаче, защото бил същото лице, станало образец за Христос, което впоследствие със своя живот заприличал на Юда.
Това обаче го виждаме всеки ден – и двете крайности: човеци, които бяха мъртви в своите падения, да оживеят и да станат като ангели; и да виждаш ангели, които стават като демони, дори по-зле от тях. Затова трябва да бъдем изключително внимателни и да имаме страх, но не психологически страх, а здрав страх, в смисъла, в който ап. Павел казва: със страх и трепет вършете вашето спасение. Не си играйте с тези неща, не докосвайте ел. проводници, трябва да бъдете много внимателни в ума си, очите ви да бъдат отворени на 100. Затова изобразяват светците с големи очи, за да се вижда тяхното голямо внимание, така че нищо да не им убегне и ако стане нещо, веднага чрез покаянието да го поправят. Така трябва да прави човек. Тук много помага всекидневното себеизследване - да не оставяме нещата да минават ей-така, но не, за да си създаваме душевен стрес, безпорядък и смущение, а здравословно себеизследване и да се каем за греховете всеки ден.
Покаянието не идва в момента, когато отидем на изповед. Много пъти може да ходим на изповед и да не чувстваме покаяние, защото може да се стесняваме, да чакаме дълго време. Покаянието се осъществява всеки ден, когато съм сам, в стаята си, там, където съм, и плача, ридая и скърбя за греховете ми – това покаяние трябва да имаме, а не да чакаме да отидем и тогава да се покаем. Изповедта е печатът на покаянието, а не самото покаяние. Не да се покая десет минути, преди да отида да се изповядам или там на място. Не – а трябва предварително да се покая. Покаянието ще ни спаси, доколкото е невъзможно да станем някога безгрешни и винаги вършим грешки. Покаянието е велико изкуство. Трябва да се научим да се каем, да се научим да се съкрушаваме пред Бога, да не се оправдаваме, а да казваме на Бога – извърших грях! Раних моята душа, моята връзка с Бога! Нужно е време, труд, покайна борба, за да поправим нашето душевно състояние и открием отново благодатта, която сме прогонили чрез греха.
Превод: Константин Константинов
