Беседа върху молитвата от св. Литургия: "Пак и многократно падаме пред Тебе и Ти се молим, Благий и Човеколюбче: погледни на нашето моление, очисти душите и телата ни от всяка сквернота на плътта и духа и ни дай безукорно и неосъдно да стоим пред светия Твой жертвеник. И на тези, които заедно с нас се молят, дарувай, Боже, успех в живота и вярата и духовното познание; дай им всякога с благоговение и любов да Ти служат безукорно и неосъдно да се причастят с Твоите свети тайни и да се удостоят с Твоето небесно царство. Та всякога закриляни от Твоята сила да въздаваме слава на Тебе, Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков".
Пак и многократно падаме пред Тебе и Ти се молим, Благий и Човеколюбче: погледни на нашето моление;
Виждате, че молитвата не е нещо, което казваме един път и с това се свършва, а е нещо многократно. С други думи човек е призван постоянно да се моли на Бога. Защо? Нима Бог има нужда да Му казваме сто пъти едно и също нещо, за да разбере или да го чуе? Не, разбира се, Бог няма нужда да повтаряме безброй пъти това, което искаме да Му кажем. Ние сме тези, които имаме нужда да повтаряме нашата молитва всеки ден и много пъти през деня, подобно на молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, която казваме постоянно. Защо правим това? Бог ли има нужда от това? Не. Ние обаче имаме нужда от помненето на Бога - да Го помним и да коленичим пред Него, за да пребиваваме постоянно в духа на молитвата и така да не даваме право и място на изкушението да проникне в нашия ум и душа и да ни плени, да ни отдалечи от благодатта и общението с Бога. Човекът, който постоянно се моли, по парадоксален и тайнствен начин има Бога в сърцето си, защото призовава Божието име. Неговият ум и сърце са в трайно общение с благодатта на Светия Дух.
Това особено важи за молитвата на ума, монологичната молитва „Господи Ииусе Христе, помилуй ме!”, защото постоянното повтаряне на Христовото име дава голяма благодат в душата на човека, дава великите дарове на Светия Дух в нас. Чрез своя опит отците са ни показали, че тази молитва е един от най-главните проводници, които пренасят в душата на човека благодатта на Светия Дух.Човекът, който призовава Божието име, се освещава по душа и по тяло. Понеже умът ни е инструмент, което постоянно работи, не можеш да спреш ума си да работи. Той не е нещо, което можеш да изключиш с натискане на някакъв бутон. Той постоянно работи - при някои хора работи изключително много, при други работи не толкова. Умът на човека е странно нещо, бих казал даже страшно нещо. Колко странно е действието му при различните хора. Чуваш такива невероятни неща, че недоумяваш как са ги измислили, как им е дошло наум да ги тълкуват така! Въпреки това трябва да приемем начина на мислене на всеки човек... Така е. Светият старец Паисий казваше, че е велико умът да работи правилно, защото, ако не работи правилно, той и доброто ще го вижда изкривено. Докато този, чийто ум работи добре и здраво, дори злото ще гледа по добър начин, с добър помисъл. Човекът, който няма добра мисъл, тоест неговият двигател, както казваше старецът, не работи добре, се сблъсква с много трудности много и как може да се поправи? Само чрез Божията благодат, ако се моли, ако призовава Божието име, Бог може да направи чудо и умът му да работи. Старецът казваше, че Бог има Свои инструменти, които може да вземе и да затегне някой болт. Само Бог ги притежава. Ние не. Да не говорим, че нямаме и болтове. Те отдавна са паднали...
Нашият ум постоянно работи. Ако дадем на ума да върши конкретен духовен труд, каквото сложим вътре, това ще изкара. Ако вложим в мелницата на нашия ум повторението на Христовото име, Иисусовата молитва, той неминуемо ще даде добър резултат. Той е като старите мелници - ако хвърлиш вътре жито, излиза брашно, ако хвърлиш камъни, изкарва прах... Разбира се, има и други важни условия, за да бъде плодът добър - човек трябва смирено и с болка на душата да призовава Божията милост и благодат. Ако го прави, той има надежда за спасение. Писанието казва, че този, който призове името на Господа, ще се спаси. Бог ще намери начин да ни помилва. Стига да го правим със смирение, покаяние и болка, чувствайки нуждата на нашето битие от това Бог да ни помилва. Ако не постъпваме така, а сме движени от егоизъм, по и светски и човекоцентрично, Иисусовата молитва няма да даде резултат. И един папагал може да казва постоянно Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това не означава, че ще стане свят папагал или неговите кости ще заблагоухаят. Човекът се освещава, защото е човек, защото е в общение с обожестяваваща Божия благодат, има покаяние и смирение и всичко, което е нужно, за да я приеме.
Затова човекът има нужда от непрестанната молитва. Постоянно се молете, тоест вашият дух постоянно да стои пред Бога в състояние на молитва. Не е задължително да повтаряме молитви или дори името на Христос с уста. Човек може да пребивава в състояние на тишина и мълчание, но да стои пред Бога и да при-пада пред Него. Затова тук се казва, че падаме пред Тебе – докато стоим пред Бога, въпреки това душата ни е коленичила, тя пада пред Бога и с дух на смирение и покаяние, с голяма болка за нашето отстъпление падаме в Божиите нозе и Го молим като благ и човеколюбив; молим Го, не защото Неговата милост ни се полага, не защото ние сме направили неща, за които можем да искаме по право Неговата милост, а защото Той е благ и човеколюбив.
очисти душите и телата ни от всяка сквернота на плътта и духа
Грехът ни осквернява. Както една бактерия може да замърси и зарази даден предмет и този, който го хване, така и грехът осквернява душата и тялото на човека. Съществуват телесни или плътски грехове. Те се извършват с тялото на човека, но оскверняват целия човек. Има и грехове, които вършим с ума - например, лоши помисли за някой друг човек. В този случай тялото не участва, но и то се осквернява, защото човекът е психо-соматично единство. Когато се моля, може да стоя прав, да съм седнал, но молитвата освещава и ума, и тялото, както и грехът осквернява целия човек. Затова молим Бог да ни очисти от тази сквернота, която само Той, само Божията благодат може да ни очисти. Ние можем да правим някои дела на покаяние, каквито са постът, молитвата, милостинята, бдението, правостоенето, всички тези трудове, които естествено започват и завършват в нас. Наистина ние вършим всичко това заради любовта към Бога - затова ще дам милостиня на моя брат, ще правя бдение, ще се помоля, ще стоя прав, ще правя поклони, но в крайна сметка всичко това завършва в човека, защото Бог не взема нищо от всичко това, което ние правим. Ние просто участваме в нашето покаяние с душа, тяло, ум и сърце, за да привлечем Божията благодат и да я задържим в сърцето си.
и ни дай безукорно и неосъдно да стоим пред светия Твой жертвеник
Ние сме нечисти и страстни, в сравнение с Божията чистота всички сме нечисти. Ние не можем да Го доближим и да застанем пред Него, няма човек, който е в състояние да каже - аз съм чист пред Бога! Когат казваме, че сърцето ми и ръцете ми са чисти, то е относително. Кой е чист пред Бога и може да се похвали с тази си чистота? Никой. Дори ангелските чинове, в сравнение с чистотата на Бога, не могат да се сравнят, защото Бог е напълно чист, в пълно съвършенство. Ние сме относително чисти, Ангелите са относително чисти и много повече човекът. Божията благодат обаче може да ни очисти. Как се очиства човек? Чрез покаянието. Имаме примера на митаря, който влязъл в Божия храм, бидейки пълен с грехове. Всичко, което фарисеинът описвал, било истина, митарят бил грабител, неправеден, лош. Но какво направил? Отишъл в Божия храм и не посмял дори очи да вдигне към небето. Той се навел надолу, биел се в гърдите и казвал Боже, бъди милостив към мене грешния! Това било. Бог отворил вратата на милостта. А фарисеинът си спомнил всички свои добри дела. Аз, който съм добър и не съм като другите хора, който постя, моля се, давам милостиня, правя едно, правя друго... Това било истина, не били лъжи, той наистина вършил тези неща. Но какво му липсвало? Покаяние. Той нямал покаяние, а мислел, че неговите добри дела са достатъчни, за да бъде благоугоден пред Бога. Той не се покайвал, не смятал себе си за нечист пред Бога и затова Бог го отхвърлил, не го оправдал, а по-скоро го осъдил. Тоест той сам се осъдил и отпаднал от Божията благодат, след като не приел благословението на покаянието и смирението.
Следователно, това, което ни очиства, е Божията благодат, която идва в душата на човека, когато той се покае, изпита болка, заплаче пред Бога и потърси от Него прошка на греховете. Това е тайната и това е пътят на светците. Светците не били безгрешни, нито непогрешими хора, не това ги направило свети, защото никой човек не е безгрешен и непогрешим. След като сме хора, ние грешим, правим грехове, имаме недостатъци и дребнавости. Какво ни спасява и ни позволява да застанем пред Бога? – покаянието. Кой го има? Този, който е смирен. Смиреният се покайва, горделивият не се покайва. Казахме защо - защото горделивият винаги се оправдава, никога не смята себе си виновен за нищо, а за всичко, което прави, винаги има оправдание, измисля предлози и така не може да се покае. Но трябва да знаем, че и най-големият престъпник, който може да направи най-голямото престъпление в света, и той има оправдание, в ума си оправдава своето престъпление. Както казахме преди, умът на човека работи по много начини и дори наопаки. Питаш го: защо уби брат си? А той казва: защо да не го убия? Той уби други. Щеше и мен да убие. Той е лош човек. Винаги има оправдания. Докато смиреният не се оправдава, а казва: аз съм виновен!, но не за да разбиеш душата си, а за да си помогнеш да се покаеш. Целта е покаянието, не е да се погубиш, а да си помогнеш да се покаеш. Покаянието с помощта на Божията благодат очиства човека и ни позволява да застанем пред Божия жертвеник.
Някога и аз правих тази грешка и като игумен на манастира Махера казвах: Които сте готови, елате да се причастите! След това започнах да се питам, ама какво казваш на хората!? Всички, които ще дойдат да се причастят, ще имат впечатление, че са готови? Или ти, окаяни човече, който служи и се причасти и ще причастиш и хората, беше готов и „паспортите ти бяха подпечатани”, за да отидеш да служиш, да застанеш пред Бога, да се причастиш и да причастиш хората? Имаш впечатлението, че си готов? Всъщност трябваше да кажа, че тези, които мислете, че сте готови, по-добре не идвайте да се причастявате! Да дойде да се причасти този, който мисли, че е недостоен да се причасти, който в сърцето си чувства: не съм достоен да се причастя, но се надявам на Божията милост и любов. И пристъпвам да се причастя като митарят, будният син, кръвоточивата жена, като всички тези, които били отхвърлени. Ако така вярваш и така се чувстваш, ела да се причастиш. А ако отидеш да се причастиш, защото си готов, и си се изпитал по някакъв списък с отметки, мисля, че тогава твоето причастяването няма да е за твоя полза.
Всички свети хора, които съм виждал през живота си и пристъпваха и се причастяваха, идваха със сълзи към Чашата. Наистина, виждал съм хора, казвал съм ви за нашия старец Йосиф, който всички години, през които бях с него, служих и го причастявах по четири пъти в седмицата, нито веднъж не дойде без сълзи. И то сълзи не да капнат две капки, които ние и тях нямаме, а сълзи, истински плач. Защо? Защото душата му беше жива и се стоеше пред Бога, при-падаща пред трона на Бога, и молеше Бога за неговите грехове. Тоест за тези, които той смяташе за грехове, не че беше триждиокаян и грешен в светския смисъл, а чувствайки колко свят е Бог, и колко скверен е той самият, чувствайки дистанцията от Бога, която ни отделя от Него, в душата на този човек се поражда плач и голяма болка. Те така се причастяваха.
Помня, когато в нашия конак в Карея беше дошъл старецът Теоклит Дионисийски, който е автор на много книги и беше много значим човек. Той идваше да се причастява, но трябваше да чакаш да спре да плаче, за да може да се причасти, а св. Евхаристиен канон беше невъзможно да го служи. Казваше едно изречение и плачеше. Така живееха Бога тези хора. Така живееш Бога, Бог не е нещо, с Което се причастяваш и после: много Ти благодаря, Господи! Понякога се причастяваме и в същия час говорим с близкостоящия: О, как сте? Как си? Причасти ли се? Да! Да си жив и здрав! Благодаря много! Добре, ще кажем и това, но св. Причастие е разтърсващо събитие, което не оставя човек да прави каквото и да е било друго. Виждал съм отци и хора, които в деня, в който се причастяваха, дума не проронваха, за да не загубят тази благодат и действието на св. Причастие. И това беше така, защото пристъпваха със съкрушено сърце, със смирен дух, с дух на покаяние, с дух на съкрушение, защото виждаха Бога, виждаха и себе си. Не отиваха с чувството, че: А, подготвих се! Понеже вечерта не ядох олио, прочетох молитвите преди св. Причастие, облякох си чисти дрехи, окъпах се, значи съм наред. Не направих някой голям грях, с никого не се скарах, добре съм, отивам да се причастя. Не искам да ви кажа по този начин, че трябва да допуснете влезе изкушението на свръхчувствителността и да не ходите да се причастяваме, защото уж нямаме такова духовно състояние, но и да не отиваме безчувствени, мислейки, че сме наред и подготвени за св. Причастие. А да ходим, както отива един беден човек и търси милост, както отива един болен, който е на умиране и умолява лекаря да го спаси, както отива един затворник и моли надзирателя да го изкара от тъмницата, както отива осъденият на смърт и умолява съдията да го избави от смъртната присъда. С такъв дух да се молим на Бога, Който от любов към нас стана Човек и ни обича безкрайно, но ние с нашите грехове се отдалечихме от Него, изопачихме себе си, направихме себе си на хиляда парчета, но стоим пред Него такива, каквито сме - затънали в греха, нечисти, голи, окаяни, нещастни и молим да ни помилва. Той може да ни очисти чрез Божията благодат и да ни постави пред св. жертвеник като припадащи пред Божия трон.
И на тези, които заедно с нас се молят, дарувай, Боже, успех в живота и вярата и духовното познание; дай им всякога с благоговение и любов да Ти служат безукорно и неосъдно да се причастят с Твоите свети тайни и да се удостоят с Твоето небесно царство.
Виждате, че свещеникът не се моли само за себе си, а и за всички тези, от името на които стои пред Бога. Затова той се нарича предстоятел. Той се моли целият народ да има успех в живота – хората да напредват, но не в светските неща, не в материални неща, а на първо място в духовните и заедно с това и във всичко, от което имат нужда. И когато хората питат, защо да ходя на св. Литургия? – отговорът е, защото тези молитви засягат всички нас, тези, които присъстваме и участваме в това божествено присъствие и литургия. Затова човек не може да живее духовен живот, ако не ходи на Литургия. Далеч от нея човек не може да живее духовно. Дори да не може се причасти в този ден, нека ходи, защото тези молитви и благодат покрива всички, които присъстват.
Успех във вярата. Не бива да оставаме в детската вяра, в младенчески неща. Когато израстваме, искаме аналогични на възрастта си както телесни, психологически и интелектуални, така и духовни храни. По един начин си искал да се храниш духовно, когато си бил младенец, по друг начин, когато пораснеш. В противен случай ще станеш като гладните деца в Африка, които може да са 15-годишни, а изглеждат на 3 години, защото страдат от недохранване. Останали са така, тъй като не приемат необходимата храна, за да могат да функционират и да се развиват правилно.
Така се случва и с човека. Искаш да напреднеш духовно? Трябва да се храниш духовно. Коя е духовната храна? – молитвата, духовното четене, св. Тайнства на Църквата, общуването с нашите братя, слушайки духовни слова, общувайки със свети и добродетелни хора, четейки житията и творбите на светци и най-вече причастяването със св. Тайни.
дай им всякога с благоговение и любов да Ти служат безукорно и неосъдно да се причастят с Твоите свети тайни и да се удостоят с Твоето небесно царство.
Сега свещеникът се моли за всички нас, за народа. В св. Литургия служим на живия Бог, нашия Баща, служим на нашия Господ Иисус Христос и искаме да участваме в св. Тяло и Кръв, но безукорно и неосъдно. Казахме, че така приема св. Тайни този, който пристъпва с покаяние, със съкрушение на сърцето и смирение. Свещеникът се моли да се удостоим с небесното царство на Бога, което не е царство, което ще срещнем след нашата смърт. То е небесно, защото идва от небето, от Бога; не е небесно, защото е на небето, а защото идва от небето и го живеем още от този живот. Св. Литургия е вкусване и предвкусване на царството Божие.
Та всякога закриляни от Твоята сила да въздаваме слава на Тебе, Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков.
В крайна сметка, какво ни спасява? Спасява ни Божията любов и сила. Бог да ни пази, както казала преп. Мария Египетска на авва Зосима. Бог да ни пази от примките на дявола, войната е толкова голяма, толкова коварна и сложна, че с нашите сили не можем да направим много, но със силата на Бога и призовавайки Божия покров и благословение на Неговото присъствие се надяваме и можем да минем на отвъдния бряг, там, където Бог иска да бъдат тези, които Го обичат.
Ние никога не сме готови за св. Причастие и затова трябва да се подготвяме. И с външните и със същностните неща. Защото всичко е нужно - и постът и молитвата, и изповедта и духовното четене. Да внимаваме да не стигнем до другата крайност: Е, след като не сме готови, няма да се причастяваме. Защото това е изкушение, което иска да ни отдалечи от св. Причастие. Или да кажем: е, истинската подготовка е духовна. Нито това. Отците винаги се подготвяли за св. Причастие и човекът се подготвя и с поста, и с молитвата. Със сигурност св. Причастие не е тъждествено с поста, но ние постим два пъти в седмицата сряда и петък, както и през другите постни периоди в годината. Традицията на Църквата ни казва, че постим и в деня, в който се причастяваме. Тоест, ако ще се причастя в пет вечерта, както правим на Преждеосвещените Литургии, трябва да постим целия ден, до пет часа вечерта. Ако се причастявам сутринта, няма да ям нищо от сутринта, но наред с това постя и през всички останали пости на Църквата. Не може да не постя и да отивам да се причастявам, защото постът не бил нещо важно и не го пишело в св. Писание. Това са заблуди, това не е православно.
Превод: Константин Константинов
