Навлизайки в дните на Страстната седмица, нека си спомним Похвалното слово за Пасха на светителя Йоан Златоуст:
„Който е благочестив, който истински почита Бога и Го обича искрено, нека се наслади от това хубаво и светло тържество! Който е благоразумен раб и не скрива в земята дадените му от Бога таланти, нека влезе радостен в радостта на своя Господ! Който се е потрудил с пост, нека получи сега своя динарий! Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата! Който е дошъл след третия час, нека празнува, благодарейки! Който е успял да дойде подир шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо! Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън! Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър – приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!
Счита се, че всеки, който е дошъл на пасхална служба, дори този, който не е стъпвал в храма по време целия Велик Пост, е достоен за Трапезата на любовта.
Но какво да прави онзи, който смята себе си за неблагочестив, небоголюбив, който далеч не е „благоразумен раб”, който, постейки, хич не се е трудил, който не е работил нито от първия, нито от последния час? И макар щедрият Домовладика да приема, облажава, дарява, приветства, цени, хвали дори тези, които са имали „намерение” и „благоразположение”, какво да правим ние, ако с нашето вкаменено безчувствие сме имали лицемерно намерение и неискрено разположение?
Какво да правим, за да не останем несъпричастни към празника на Възкресението?
Страстната седмица е изпит за нашата любов към Бог, за нашата вяра в това, че Господ ни обича.
Всички богослужения в тези дни, с умилителните и назидателните песнопения, с църковните стихове, старозаветните реминисценции, откъсите от Евангелието тъй или инак проверяват нашето Боголюбие.
Да си спомним как звучи първата заповед на Христос: „А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”. (Мт. 22. 37-40).
И на друго място: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. (Ин. 13. 34-35).
Но зависи ли тази любов от нашата воля? Нима можем някак си много силно да го пожелаем, да заемем някаква поза, може би дори да зажумим, тъй че нищо да не ни пречи, и… да заобичаме?
А може пък да се докараме до определено състояние чрез самовнушение? Ама то нищо няма да излезе. Значи ли това, че чувството на любов към Бог не зависи от нас?
Зависи, и още как! Но това е дълъг и нелек път.
За да обикнем Бога, трябва да Го познаем. Да подчиним своята воля, сърце, душа, „разум” (както се казва в заповедта Христова, „и с всичкия си разум” (Мт. 22, 36-39). Затова трябва да приложим значително умствено и душевно усилие: да видим в личността на Христос своя Спасител, да разберем смисъла на акта на Неговата любов в Боговъплъщението, да осъзнаем кръстната жертва на Христос като смърт, която той е приел заради нас. Може ли да останем безучастни в резултат от такова познание? И да, и не. Ами ако сърцето ни се е вледенило и не отговаря на призивите на разума?
В този случай няма как да минем без опита на сърдечната молитва към Бог. Тъкмо в това е парадоксът: за да обикнем Бог, трябва горещо да Го помолим да ни дари тази любов. Като се съединим с Господ в молитва, ще се постараем да преодолеем дълбинната автономност на своето „аз”, да пожелаем извършването на това важно за нас дело, да започнем да откриваме сърцето си към Бог.
В разсъжденията си за молитвата нека се обърнем към Светите Отци. Молитвата е докосване до достоверната реалност, обръщане към Своя Творец, обръщане към вечността, внушение на любов, вкусване на любов, откриване на нов живот, съзерцаване на Светлината, съзиране на незрим лъч, идващ от Фавор право в сърцето, преображение на душата, одухотворяване на тялото, общение с Бога. Но това е и борбата с демона в дълбините на сърцето, заклинание на тъмните сили, освобождение от плена на греха и оковите на света. Това е отзвук от тайнственото песнопение, с което ангелите ден и нощ славословят Твореца, „гледане на Господнята Красота”. Това е светлината в бащината къща, дето най-сетне съзира измъченият странник, завръщайки се в родината…
Индивидуалната молитва, разбира се, е най-важна, но как да минем без църковната молитва! Църквата, която ни е оставил Самият Христос като жилище на Светия Дух, ни дава такива сили, че превръщат в прах бетонните заграждения към нашето сърце. Благодатта на Тайнствата отваря очите ни към „горний свят”, изпепелява греховете, наторява почвата за семената на любовта, прави ни свободни, сочи ни пътя към познанието на Истината.
Ако като цар Давид възкликнем: „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!” (Пс. 33. 9), значи сме на правия път към целта си.
Освен това евангелската заповед ни е възвестила, че любовта към Бог е подобна на любовта към ближния. Това също не е най-лекият път. Гогол в едно от своите писма до приятели съветва да се излезе в света и преди всичко да се изпълни човек с любов към братята си: „И накрая Любовта към Бога сама ще се прояви” (От писмо до граф А.П.Т.). Тази любов не е умозрителна, не е абстрактна, тя изисква голям, често неблагодарен труд. Този път също зависи от нашата воля. При това не е задължително да се натрапваме на останалите – просто трябва да бъдем внимателни към околните, да виждаме в тях образ Божи и да бъдем първи, когато помагаме и им служим. И разбира се, да бъдем снизходителни към другите и взискателни към себе си. Без това не сме християни.
…
Някои църковни писатели смятат, че любовта към Бога особено се възпламенява от две състояния на зрялата човешка душа: покаянието и благодарността, много тясно свързани помежду си.
Тези състояния в една или друга степен също зависят от нашата воля. Всички наши страсти въстават срещу покаянието, ала това е една от една от най-действените възможности да станем истински и искрен събеседник на Бог. Покаянието е проникване на светлината в мрака на нашата греховна същност. "О, покаяние! – пише светителят Йоан Златоуст. – Ти се издигаш от земята до небето, превишаваш силите на Ангелите, приближаваш се чрез Божия Дух до Престола на Господа".
Благодарността е комай едно от малкото човешки качества, одобрявано от всички хора, включително от носителите на нерелигиозно съзнание. Но едно е да благодарим на хората за техните благодеяния (което, разбира се, е важно), друго е да благодарим на Бог за всичко, което се случва с нас не по наша воля, дори за болестите, несгодите, неблагоприятните житейски обстоятелства, безпаричието, изпитанията и за скърбите. Та нали на всеки от нас се дава знание за незаслужена и превъзхождаща ни милост, всеки от нас от опит знае, че Господи ни обича, вярва в нашето спасение, надява се на поправяне. Ние със сигурност знаем, че сме живи, докато имаме възможност да вървим към Бога.
В края на живота си светителят Йоан Златоуст е казал: „Слава на Бога за всичко, а най-вече за скърбите!”.
Със същия дух на благодарност към Бог за скърбите е изпълнено едно от най-пронизителните стихотворения на Йосиф Бродски, което завършва със следните редове:
За живота какво още? Години...години...
Усещам единствено с мъката солидарност.
Но докато не запушат устата ми с глина,
тя ще произнася само думи на благодарност.
/„Влизал съм вместо див звяр в клетка” Превод Бойко Ламбовски/
Нека се отнасяме с внимание към службите по време на Страстната седмица, та всяка от тях е съкровищница на църковното творчество, извор на духовна мъдрост, а най-важното е това, че е насочена към сърцевината на нашата душа. Дори да правим първите си крачки към Боголюбието, дори да дойдем заедно с „последните”, нашето намерение да познаем Бог, нашият молитвен труд, нашето разположение към покаяние няма да ни позволи да станем неканен гост на чуждо пиршество.
Превод: Анна Георгиева
Източник Правмир
