Какво означава да обичаш себе си правилно и с какво тази любов е различна от егоизма, може ли християнинът да вярва на своите чувства и усещания, какво е правилната самооценка и може ли да прощаваме на самите себе си. Разговор с психолога-консултант при храма „Св. безсребърници и чудотворци Козма и Дамян” в Шубино (намира се центъра на Москва – бел. прев.) Ирина Кальонова.
– Проблемът с нелюбовта към себе си е актуален за много православни. Често вярващите се самобичуват и издигат това като добродетел, един вид преживяват покаяние. У мнозина също има страх да обикнат себе си истински, защото щели да изпаднат в гордост.
– В Русия никак не умеем да приемаме благодарност и похвали, няма такава култура. Един прост пример: когато хвалиш някаква промяна във външността на човек, той се дърпа „Стига, стига”, все едно, че не се отнася до него. Или пък някой е направил нещо хубаво, а като му направиш комплимент, почва да се оправдава: „Случайно стана, помогнаха ми…”. И сега за благодарността. Веднъж помолих един млад мъж да преместим часа на срещата ни в по-удобен за мене час и му благодарих, че се погрижил за мен, променил е плановете си, обадил се е. А той отговори: „Ами аз не че се притесних, аз ей така просто…” и смотолеви нещо неясно в отговор на моята благодарност.
– Но я има и другата крайност: някои само това и правят – хвалят самите себе си. Къде е мярата? Как православният човек да подчертае добрите си качества и при това да не се възгордее?
– Границата е много тънка. Трябва да бъдем психически достатъчно здрави, за да не я преминем. Аз съм против всякакви оценъчни категории. За всеки от нас е важно да разбира какво умее да прави добре, а какво не, но това не го прави по-добър или по-лош от другите. Просто на някои им е дадено да правят хубав хляб, на други – да пишат музика, на трети – да спасяват изпаднали в беда. И ако се възхищаваме на нещо, което друг човек прави добре, той трябва да се научи правилно да приема изразената похвала.
Ние не казваме дали някой е добър или лош, а говорим за добри или лоши действия. Ако той просто признава своите достойнства и не се сравнява с другите, всичко е нормално, но когато си мисли, че е по-добър от другите, това е вече е гордост. Да правиш нещо по-добре от другите и да признаваш това е нормално, но да се смяташ за нещо повече от тях е гордост.
Някъде там е границата. Но всичко, разбира се, е твърде тънко и индивидуално.
– А какво самооценка е здрава?
– Не обичам много думата самооценка, тъй като в думата оценка вече присъства елементът сравнение.
– Тогава, да речем, себеусещане?
– Себеусещането също не е точно това. Обикновено използвам израза чувство за собствено достойнство. Ако смяташ, че си достоен за любов и имаш право на удовлетворяване на потребностите си, значи обичаш себе си. Ако смяташ, че и другите хора са достойни за любов и имат право на удовлетворяване на своите потребности, тогава обичаш и другите, и всичко свързано със самооценката при теб е наред. Обикновено словосъчетанието ниска самооценка, ниско самочувствие се употребява тогава, когато се подразбира, че някой не цени самия себе си. И това най-често се проявява в отношенията: той позволява да го унижават. Ако той не уважава себе си, и другите няма да го уважават. Това е лесно да се разбере.
Ще дам един пример. Наскоро при мен на консултация дойде едно младо момиче, дъщеря на алкохолик и се оплака, че мъжете, с които се е срещала, не са я уважавали. Попитах я защо не е защитила себе си и тя ми каза, че й било жал. Излиза, че човек не жали себе си, но му е жал за другите. Започнахме да анализираме и се оказа, че на нея й по-лесно да признае, че съжалява тях, отколкото да осъзнае, че я е страх. Момичето се боеше, че ако тръгне да се защитава и да отстоява правата си, ще я изоставят и няма да я обичат. Тогава я попитах: а като се унижаваш пред тях и им угаждаш няма ли да те напуснат? Уви, те въпреки всичко я напускали.
– Знам един случай, при който по-малката сестра командвала по-голямата и тя била безотказна. При това по-малката сестра не е ценяла помощта, позволявала си да бъде груба с нея, да я кара да прави нещо за нея и т. н.
– Да, това е друг вариант на ниската самооценка. В този случай трябва да се изясни защо родителите са организирали така тяхното общуване, че на малката всичко й е позволено, а на голямата нищо. От какво се страхува голямата сестра? Най-вероятно тя е гледала малката сестра и родителите са я навиквали, настоявали са да не я обижда и да й угажда във всичко. И затова сестрите са възприели такива роли. По-голямата трябва да си даде сметка защо се страхува от по-малката. Тя сигурно се опасява, че родителите ще я осъдят и няма да я обичат. Голямата сестра има силно послание от родителите: „Няма да обиждаш малката си сестра – който прави така, не го обичат”. Тя трябва да разбере, че това не е истина. Всъщност по-малките братя и сестри понякога са толкова нагли, че няма начин да не им се скараш. Не бива да ми се позволява всичко.
– И какво тогава е любовта към себе си и по какво се различава от егоизма?
– Егоизмът възниква тогава, когато се поставяш по-високо от другите и собствената ти значимост е по-голяма от тази на другите.
Има и здрав егоизъм, той е необходим. Когато обичаш себе си, не се смяташ за по-добър от другите, а просто се възприемаш като някой, който има право на любовта на хората и на Бог.
И това е безусловна любов, и обичащият себе си човек се цени не защото е добър и безгрешен, а просто защото го има сега. Такъв човек има вътрешно достойнство, осъзнава себе си като ценност и разбира, че е уникално Божие създание. А на всички ония, които Го приеха, ‒ на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии. (Йоан 1:12).
– А какво представлява нормалният разумен егоизъм?
– Като се качим в някой самолет, винаги виждаме надписа: при екстремна ситуация трябва да сложите кислородната маска първо на себе си и после на детето си. И това е разбираемо – ако мама се „изключи”, няма кой да надене маската на детето. И какво ще се случи с детето, дори и други да му сложат маската, ако мама вече не диша?
Същото е и с разумния егоизъм: първо трябва да се погрижиш за себе си, тогава ще имаш възможност да се погрижиш и за ближния. Никой няма нужда от неразумна саможертва.
– Тоест излиза, че ако човек няма сили и ресурс да помогне на другите, той не бива да прекрачва сам себе си, да прави жертви за хората? Или има случаи, когато това е необходимо?
– Ако човек няма ресурси и, което не е маловажно, необходимите навици, той няма да може и да помогне, само напразно ще се тревожи, а може дори да навреди. В този случай да прекрачваш себе си е безсмислено и жертвите ще бъдат неоправдани, дори вредни.
Има екстремни ситуации, изискващи саможертва, когато става дума за живот и смърт или за болест и лечение, но и в тези случаи е нужен разум. Трябва ясно да разбираме какво точно и как да го направим. Когато притежаваме знания и възможности, трябва да свием цялата си воля в юмрук и да действаме, дори ако се наложи да пожертваме нещо за живота и здравето на другия, и при това да не пречим на професионалистите – лекарите, спасителите и т.н.
До пожертваме себе си например, за да може някой друг хубаво да си пийне или да не прави нищо, е глупаво – това няма никакъв смисъл. (...)
Трябва да разсъдим, да разбираме дали някой се нуждае от помощ или пък чрез манипулации се опитва да използва другия, за да реши някакви свои проблеми. Може да хвърлим всичките си сили и време да помагаме на другите, а после като свършат ресурсите се случва това, което наричаме прегаряне и заедно с него идват разочарованието и депресията. А може редовно да помагаме на стотици и същевременно да се грижим за себе си, да възстановяваме силите си, добре да се храним, да се радваме на живота и т.н.
Онзи, който постоянно е зает със спасяване на другите, вместо да решава собствените си проблеми, обикновено не обича нито себе си, нито другите, а просто иска да получи повече одобрение за себе си и просто не умее да казва „не” от страх, че няма да го обичат и ще се отвърнат от него.
– Има я и гледната точка, че християнинът изобщо не трябва да мисли за себе си. Често цитират и Евангелието: отречи се от себе си. Аз смятам, че става дума да се отречем от най-лошата част от себе си, иначе ще има противоречие с това, че Бог ни обича и уважава ценността на всяка личност.
– Но нали в Евангелието се призовава да се отречем от себе си заради Бог. Отречи се от себе си означава да се оставиш на Божията воля, на онова предназначение, с което той те е замислил. Ако се отречеш от себе си, възниква въпросът: а с кого тогава ще разговаря Бог?
Не е много ясно какво се има предвид, когато се казва, че трябва да се отречем от най-лошата част от себе си. Не можеш да се отречеш от някаква част от себе си, дори да се опиташ да го направиш, няма да се получи. С частите от себе си може само да се споразумяваш. Трябва да се отричаш от греха, по-точно от греховните мисли и действия, или от страстите.
Частите от себе си не могат да бъдат лоши или добри. Ето, да речем, човек се нуждае от агресия като енергия за някакви действия.
Агресията е енергия за действие и без нея човек нищо няма да може да направи нито за себе си, нито за Църквата, нито за Бог. Потиснатата енергия ще започне да го разкъсва отвътре.
При крайна степен на депресия не си в състояние дори да вдигнеш лъжицата към устата си, защото за да хапнеш нещо също ти е нужна агресия – нали унищожаваш онова, което е в чинията. Това е здрава агресия. Съвсем друга тема е, ако агресията е насочена към злото.
При мен идваше едно младо момиче, което не можеше да казва „не”. Като получи заплата, тя й стига само за три дни (и това не е преувеличение!), понеже не умее да отказва. Някой връща заема, друг не… тя дава на всички не само пари, но и сили, време, като изпълнява молби, които не са по силите й.
И в очите на хората всичко изглежда някак християнско – тя се е отрекла от себе си. Но в същото време тя често гладува, задлъжняла е със сметките и е изпълнена с обида към много от онези, дето я молят за помощ. „Нима не разбират?! Аз не мога да живея така!”. А те наистина не разбират, трябва да им се обясни.
– Защо човек се държи така?
– Причините са различни в зависимост от ситуацията. Понякога се случва, когато родителите са потискали детето и не са търпели отказ. Или пък не са потискали детето, ами то например е трябвало да спасява „инфантилната” си майка, защото тя капризничи или изпада в безпомощно състояние.
Понякога се стига до абсурд. Майката на пораснала дъщеря, със семейство, иска тя да прекарва цялото си свободно време с нея. Тя един вид се пошегувала ‒ хайде да си общуваме семейно и сега младите са принудени да излизат, да ходят на кино или на заведение заедно с майката и бащата. Ако пък дъщерята се опита да откаже, майката изпада в истерия и казва, че не е обичана. А дъщерята се страхува да й откаже.
– Понякога православните се занимават със самоизяждане – лош съм, грешник съм… Като че се приравняват към греха си, но би трябвало да умеем да разделяме греха и грешника вътре в себе си.
– Разбира се, има човек и той извършва някакви действия – това се отнася и до греха, и до добрите дела. Не бива да забравяме, че човекът е Божие създание и Господ го обича.
Ако искаме например да помогнем на някой затворник и му носим някакви неща в затвора, ние отиваме при него като при човек, обръщаме се към него като към личност. За своето престъпление той изтърпява наказанието и сам отговаря пред Бога и хората.
При мен идваше на терапия един мъж на 40, при него всичко е било наред, но в един момент неочаквано изпаднал в депресия, не можел да работи и затова се обърна към мен. Когато започнахме да анализираме неговите проблеми, в някакъв момент в речта му се появи думата „длъжен”. „Длъжен съм да съответствам, длъжен съм да докажа”. Тогава започнахме да изясняваме на кого какво иска да доказва. И мъжът си спомни, че като ученик всяка оценка по-ниска от отличен много е разстройвала майка му. А той имал жив характер, не го свъртало на едно място, учителите често се оплаквали и майката подкрепяла учителите, срамувала се от него, обвинявала го, казвала му, че за нищо не става.
А момчето силно искало да докаже на всички, че това не е така. И наистина постигнал големи резултати, станал доста известен в своята сфера, добре печелел. Много се стараел, но в някакъв момент не издържал и тогава дошла депресията. По време на терапията, като осъзна всичко това, той много се учуди – защо трябва да доказва на някого нещо, щом може просто да си работи спокойно?
И това осъзнаване му помогна да преодолее депресията. Той отдели себе си от родителското послание и необходимостта да доказва нещо. Това не беше лесно и беше свързано с болка, но си струваше. Той преодоля депресията, но не се върна на старата си работа, а реши да промени доста неща в живота си.
– Може ли православният човек да си вярва? И какво да предпочете – разума или чувствата? Неведнъж съм се сблъсквала с гледището, че православният човек в никакъв случай не бива да си вярва, не бива да се доверява нито на разума, нито на емоциите си. Светската психология има друго мнение: необходимо да се доверяваме на чувствата си, иначе няма да чуем истинския си глас. Възможна ли е някаква златна среда по този въпрос?
– Да се осланяш на разума и да се осланяш на чувствата са две съвсем различни неща. Ние, психолозите, казваме, че само чувствата не лъжат. Разумът може да те подведе, ненапразно се казва, че той е лукав. Човек може да излъже сам себе си по-добре от десет мошеници. Нашият разум е силно замърсен с чужди мисли, с желанието ни да изглеждаме по-добре в очите на другите или в собствените си очи, с посланията, заложени от родителите, училището, телевизора.
Ако човек не обича себе си, постоянно се самобичува и смята, че е много грешен, значи най-вероятно, в детството не са му казвали нищо хубаво, не са го приемали такъв, какъвто е, не са му дали безусловна любов. И затова така и не са го научили да приема себе си. В него постоянно живее посланието от мама, татко или някой, който му се е карал. Всички деца вярват на родителите си, те истински приемат мисълта, че нищо добро няма да могат да направят.
След това човек отива в Църквата с тази вяра и навсякъде вижда нейното потвърждение – той има толкова много грехове! Мама е казвала, че съм лош и не знам си какъв, като погледна живота си – май наистина забелязвам само лошите неща. Мислите се движат по зададен кръг и подават една и съща програма. Доброто не се забелязва и се обезценява, винаги, още от детските години не е било забелязвано и се е обезценявало. Ето ви пример за това как лъже разумът. И при това първо мама „е излъгала”, а тя е правила това с добри намерения. Майките такива неща могат да ти наговорят, водени от добри намерения, че ум да ти зайде!
Не всяка неоспорима истина може да се приложи към всичко. За мен непреходна истина е само Евангелието. А всичко останало – онова, което мама е казвала, което говорят хората или пък ти е казала бабката, дето продава свещи в църквата, не винаги е истина или не винаги е пълната истина, затова преди да следваме техните инструкции, задължително трябва да проверяваме дали съответстват на действителността или не.
– Интересно, как да се доверяваме на чувствата, щом са променливи: духне вятър – едни чувства, излезе слънце – съвсем други.
– От времето зависи настроението, а чувствата са нещо друго. На чувствата може да се вярва. Помните ли апостол Павел: А твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло (Евр.5:14).
Има пет основни чувства: радост, печал, гняв, страх, гнусливост. Те прекрасно са илюстрирани в анимационния филм „Отвътре навън”. Има и други, по-сложни и социално оцветени чувства, например вина, обида, учудване и др.
Да потискаш чувствата си е вредно за здравето – тъкмо те определят какво е жизнено необходимо за човека.
Важно е да слушаме себе си и своите чувства. Ако се е случила някаква беда, имаш потребност да скърбиш за загубата, а по някакви съображения или убеждения не си позволяваш това. Правиш се, че нищо не се е случило и се опитваш да се радваш, а ти става още по-лошо. Травмата не е преживяна, последствията са плачевни, но това е вече друга тема.
– Колко познато звучи! Човек преживява мъка, пък му казват „Радвай се!”
– Разбира се, че е вредно. Да се радваш, когато изпитваш мъка, е разрушително. Ако човек приеме и преживее тъгата, всичко се подрежда. Точно на това е посветено филмчето „Отвътре навън”. Прекрасна илюстрация.
В „чист” вид чувствата няма да те излъжат и ще подскажат, какво да правиш. Но щом включиш мислите, всичко се променя. Например във всеки конкретен случай трябва да разбираме своя страх или своята вина – те са реални или измислени.
– Някои се страхуват да отидат на фиброгастроскопия – това реален и или измислен страх е?
– Разбира се, че е естествен страх – нали ти вкарват някакво чуждо тяло, този страх е разбираем.
Измислени страхове са страхът от тъмното или всемирния потоп, който ще настъпи едва ли не утре, или че няма да те обичат, ако кажеш „не”. Това са нерационални страхове. Когато по време на консултация пациентът сподели за някакъв свой страх, винаги изясняваме дали е рационален или не.
– А страхът, когато отиваш за първи път на ново работно място?
– Да се притесняваш е нормално – това все пак е някакъв стрес. Друго е обаче ако започнеш да си фантазираш някакъв страшен началник, че няма да те приемат в колектива, че ще ти се карат за грешките… Неувереният в себе си човек винаги ще намери от какво да се страхува.
А от друга страна ако има нормална самооценка, той знае, че е добър специалист, добре се разбира с хората. Той разбира къде са неговите ограничения, няма да поеме излишна работа, но няма и да се откаже от тази, която трябва да изпълни. Защо да го е страх? Няма заплаха за живота и здравето му, ще съумее да защити достойнството си, а в това, че повечето хора са добри, той вярва.
– Как правилно да се отнасяме към себе си – да бъдем строги или милостиви? Може да прекалим и с едното, и с другото. Как да намерим тази мярка между постоянното снизходително прощаване на собствените си грешки и перфекционизма?
– Перфекционизмът е „болест”. Той най-често се насажда от родителите. Обикновено се случва с хора, които не са ги хвалили като деца, а са им казвали: „Това не е лошо, но може и още по-добре”. Детето, да речем, си е написало съчинението, но не пропуснало някаква запетая и родителите обръщат внимание тъкмо на това. При такъв подход винаги се забелязва лошото – на практика е невъзможно да се направи нещо идеално, особено за детето.
По-добре е да направиш нещо достатъчно добре, отколкото да не го направиш изобщо. Хората, които „боледуват” от перфекционизъм, се страхуват да се заемат с нещо, нищо не правят и се карат на самите себе си за това. А дори и да се хванат с нещо, започват едни страхове как хората ще възприемат резултата на техния труд, изчистват всички грешки и хабят безкрайно много сили и енергия, но така и не показват на никого резултатите от труда си. А ако трябва да ги покажат, перфекционистите се страхуват, че ще им се карат за грешките.
В края на краищата задължително ще се намери някоя грешка. Винаги ще се намери някой, на когото няма да му хареса, и хората изпадат в ужас: „кошмар, не става за нищо”. Обикновено имат силно убеждение, че сега никой няма да ги обича и да ги приема, нали мама винаги така е правила.
В тези случаи ние, психолозите, казваме, че всеки има право на грешка. Хората не са компютри, макар че и те правят грешки. Защо нещата, които сме направили с ръцете си, са по-хубави от изработените във фабрика? Защото в тях има душа и тъкмо защото в тях не всичко е идеално, обаче си личи ръката на автора.
При мен идва едно момиче-перфекционистка: златен медал, пълна отличничка, добра работа… Проблемът й е, че не е сигурна в себе си. В някакъв момент й е писнало и й се е приискало да захвърли всичко, да стане художничка, защото като дете това й се е удавало, но се появил страх, че няма да може да рисува идеално. „Трябва да се изучи човек” (естествено, с пълен отличен)”. Тя обаче дори не разбираше какво и защо ще рисува.
Момичето се стараеше да направи всичко „идеално”, за да може всички (особено мама) да бъдат доволни от нея. Тя така и не успя да ми обясни какво иска тя самата, тя не чуваше собствените желания. Най-важното за нея беше да направи всичко идеално, а какво точно – не знаеше.
– Трябва ли да бъдем снизходителни към грешките си? Има и такъв страх – не може всичко винаги да си прощаваме.
– Кой е казал, че не бива всичко да си прощаваме? Иисус е простил дори на разбойника, когато се е разкаял, а тук става дума просто за грешка. Какъв е този страх? Реален ли е или не?
– Измислен. А какво да правим с греховете – ние не можем сами ги опростим, Господ прави това. А човек може да се забие в ъгъла и постоянно да изпитва вина, като си напомня за простъпките си, за собственото несъвършенство. Светската психология направо казва: прости на себе си.
– Грешките и греховете са различни неща. Грехът е повече или по-малко осъзнато действие. Грешката не е грях, тя е просто грешка. Обичам да давам пример, свързан с обществения транспорт. Ако случайно настъпиш някого – грях или грешка е това?
– Грешка.
– Грешка е. Но нали можем да кажем „извинявайте”. Вярно е, че има опасност да ни отговорят по всякакъв начин, може да чуем дори резки и неприятни отговори. Ако отвърнем със същото – това вече е грях.
– Помните ли разказа на Чехов „Смъртта на чиновника”? Толкова много се извинявал, че накрая умрял.
– Точно така. С греха е същата работа – отиваш в храма, изповядваш си, „отдаваш”, тъй да се каже и забравяш. Иди си и недей вече греши – казва Иисус на жената, уловена в прелюбодейство. Когато човек постоянно си мисли за греховете и грешките си, рискува да изпадне в униние.
– Какво ще посъветвате хората, които заради нееднозначното си възпитание (домашно, а понякога и църковно!) много трудно възприемат Бог като любящ Отец, а не като тиранин, който ги наказва за греховете?
Нямам никакво право да съветвам за това когото и да било. Отношенията на човек с Бог са лична работа на човека и Бога. Разбира се, психологическата компонента присъства, но ако на човек му е добре така, това е негов избор. Никой няма право да се намесва и да те учи как да градиш отношенията си с Бог. Ако някой може нещо да те посъветва – това е духовният отец. Но отношенията с Бог винаги са много индивидуални.
Превод: Анна Георгиева
