Вера Жекова е от първия випуск жени, завършили Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, след неговото възстановяване; повече от петнадесет години тя е част от преподавателския екип на курсовете по катехизис и по иконопис за деца и възрастни към Енорийския център при храм „Покров Богородичен“; в навечерието на празника на светите Трима светители – покровители на духовните школи, с Вера Жекова разговаряме за необходимостта от катехизиране в съвременното общество, защо не е лесно да бъдем християни, успяваме ли да превърнем православието в начин на живот и какво е да сме част от Църквата
Соня Спасова: Какво представлява курсът по катехизис, в който преподавате вече повече от петнадесет години?
Вера Жекова: Обучението в курса се провежда в три учебни години, занятията са веднъж седмично. Първата година запознаваме нашите курсисти с основите на вярата, втората година изучаваме богослуженията, които се извършват в Църквата, като отделяме специално внимание на св. Литургия, а третата година разглеждаме литургийните неделни евангелски четива. Преподавателският ни екип се състои от двама богослови и един свещеник. Целта на курса е да даде на всеки търсещ православен християнин отговори на въпросите, свързани с вярата: какво означава да бъдем християни, как да вървим след Христос, за да достигнем спасение на душите си. Освен това, с течение на годините курсът се оформи като среда, в която хората се опознават, научават какво е общност и това им помага да започнат да живеят в Църквата, която също е общност, въцърковяват се.
Не без значение е това, че не провеждаме изпити в края. Това спомага курсът да бъде среда на приятелство и да не съществува дистанция от типа „учител-ученик“. Никога с моите колеги не сме си налагали тази линия на поведение. За нас, преподавателите, учениците са и приятели, както и ние за тях. В същото време самите ние се учим от курсистите, което е много полезно за нас.
- Какво според Вас води хората в курса? Кое ги кара да отделят по една вечер в седмицата три години подред, за да присъстват в учебните часове?
- Най-вече вярата. А също и желанието, защото без желание нищо не можем да направим. И в света, и в духовния живот, без да имаме желание за нещо, не можем да постигнем каквото и да било. Затова и за нас – учителите, винаги излиза образът на Закхей, за когото говорим в началото на подготвителните седмици на Великия пост, и който е пример за такова огромно желание да видиш Христос, да се срещнеш с Христос и, когато Го срещнеш, да искаш да Го опознаеш и да бъдеш с Него. В началото водещото при някои от нашите курсисти е любопитството, после идва желанието да научат все повече и повече, а накрая осъзнават, че не могат без Христос. Някои наши ученици, след като завършим целия курс на обучение, се питат какво ще правят без курса и не искат да се разделяме.
- Какво Ви прави впечатление в личностите на курсистите в началото, когато започват курса по катехизис и какво Ви прави впечатление в края? Какви са Вашите наблюдения – има ли промяна в тях, когато завършат обучението си и каква е тя?
- Повечето ученици още преди идването си тук са прочели доста неща, но са с хаотични знания за вярата си и за Бога. В началото проличава стремежът всеки да покаже какво е прочел. Към края на курса това отива на заден план, остава усещането и чувството за единство с другите. Разбира се, има и курсисти, които започват съвсем отначало. Най-добре може да каже каква е промяната във всеки от нас в края на курса нашият изповедник и доколко курсът е повлиял положително на всекиго от нас, доколко сме научили нещо повече и искаме да вървим напред.
Чрез курса, учениците ни си намират място в Църквата. Участвайки в такива катехизаторски курсове, те осъзнават, че Църквата не е само красивият храм, великолепното богослужение, красивите песнопения на певците, иконите, но че Църквата е средата, в която ние възрастваме с Христос, убеждаваме се, че не сме сами, че Бог е с нас, че с нас са и нашите братя и сестри в Христа. В молитвата, в борбата ни със страстите, в стремежа ни да бъдем с Бога, това се осъзнава на тези курсове, което е най-хубавото и, мисля, че това е и целта им.
Промяната обаче е не само при учениците ни. Аз самата забелязвам в себе си като учител, че се променям с течение на времето – ако в началото съм се стремяла да преподавам повече академични знания, през годините осъзнах, че не е важен толкова академизмът, а животът в Църквата и този практичен опит, който придобиваме. Взимайки пример от св. Трима светители, които са и учители на Църквата, виждаме, че точно животът в Църквата, опитът в духовния живот ни научават на много неща, а не само книгите.
- Вие преподавате катехизис не само на възрастни, но и на деца. Какви са Вашите наблюдения относно процеса на катехизиране на децата и на възрастните?
- Не виждам някаква съществена разлика. По-важното е това, че и едните, и другите идват на курсовете по свое желание. Свободата е ценното – така, както Бог ни дава нашата свобода. Тук децата не са задължени да учат дълги уроци, както в училище, ние не ги изпитваме, а общуваме с тях. Именно разговорите ни с децата са важни. Чрез диалога децата по-лесно възприемат това, което говорим с тях за живота ни с Бога, за това какво е да си християнин. Това е така, защото нищо като разбиране и разсъждение не им е наложено насилствено. Винаги ме е учудвало как някои много сложни богословски въпроси, по които възрастните си блъскат главите години наред и искат да си ги обяснят, а това е невъзможно, децата веднага приемат без да подлагат на съмнение каквото и да било и не питат защо не е така или е така. Много често малките ученици сами стигат до заключения, които би трябвало учителят да даде. В тези разговори, под формата на игра в някои моменти и поставени в различни ситуации, те самите достигат до отговора, до това което трябва да научат.
- Можем ли кажем, че детската чистота, която им е дадена от Бога, помага на децата, за разлика от възрастните?
- Да, със сигурност. Въпреки че в последно време все по-трудно виждаме тази „детска чистота“. Наскоро, говорейки с децата по житието на св. Антоний Велики, стана дума за това как той се е борил с демони и бесове, как те са придобивали материален вид под формата на неговите рани и аз се замислих, че може би това ще им се стори твърде зловещо. За моя изненада обаче те приеха разказа съвсем нормално и накрая заключението им беше, че можем да измислим компютърна игра как св. Антоний побеждава демоните. Това е така, защото първото нещо, за което те се сещат, са компютърните игри, които те играят и които изобилстват с дракони, чудовища и пр. Същото видях и когато говорихме за това как Ирод се е поддал на изкушението да вземе чужда жена. Това са въпроси, в които виждаме чистотата на детската душа, но виждаме, че е необходимо тя да може да се съхрани и развие. Когато децата виждат примера на спокойствието, на любовта, на разбирателството, това развива точно тази чистота у тях, която им е дадена от Бога. Затова и тук, в Енорийския център, през всичките тези години, когато са идвали, колкото и малки или големи да са били децата, винаги са се чувствали добре. Тук няма страх, стрес и притеснение, за разлика от атмосферата в училище. И това е така, защото сме под Покрова на св. Богородица. Не си спомням някога да сме се карали на някое дете, да сме го санкционирали или да сме викали родителите му. Просто децата тук се чувстват добре. Смятам, че важното е докато са малки да възпитаме у тях усещането за това колко е хубаво в храма и около него, както е в прицърковните училища като нашето. И когато те пораснат и станат зрели хора да търсят да научат повече. А не да смятат, че да знаят историите от Библията е достатъчно. И дотам. Защото децата, които идваха тук преди години, вече са студенти, някои имат и семейства, но виждам, че самите те имат отношение към вярата и към Църквата и търсят да научат повече. Това е важното.
- Засегнахме темата за обучението на децата. Какво е Вашето мнение по въпроса за изучаване на религия в училище?
- Този въпрос вече години наред, непрекъснато, но безуспешно се повдига в публичното пространство и според мен е знак, че нашето общество няма такава готовност. Това е така, защото нито училището, нито семейството са свързани с Църквата, за да може в училище да се говори за християнските истини. Според мен, начинът е към всеки храм да има малки духовни школи и там децата да идват свободно и доброволно да учат вероучение. Ако това се беше случило преди двадесет години, може би сега нашето общество щеше да има готовност и желание за изучаване на религия в училище. Но при всички положения трябва да се намери начин да има такива школи било към всеки храм, било на епархийско равнище. В началото, когато откривахме Енорийския център, нямаше кой знае колко курсисти. Сега обаче залите се оказват малки, за да поберат всички желаещи. Някои наши курсисти дори се записаха и завършиха богословски факултети, други са активни в социалните дейности към Църквата, трети създадоха богословски сдружения, например – наскоро създаденото сдружение „Православна общност“, което организира богословски беседи.
- Какви са Вашите впечатления – има ли необходимост от катехизиране на хората в България в днешно време? Ето, например, голяма част от кръстените хора не познават основни положения във вярата.
- Определено има такава необходимост, но е важно това катехизиране да не е агресивно. Ние, които се занимаваме с тази дейност, трябва да бъдем готови да се отзовем на търсенето на хората, да бъдем в помощ на свещениците, но не и да катехизираме някого насила. Необходима е катехизация не само на хората, които се кръщават или стават кръстници, а и на тези, които пристъпват към тайнството Венчание. През годините сме се опитвали да обясняваме на желаещите да пристъпят към тези тайнствата, същността им, дори сме правили диплянки, но няма ефект. След извършване на Кръщение нашите свещеници в храм „Покров Богородичен“ винаги обясняват, че е хубаво кръстеното дете отново да бъде доведено в храма и да се причасти, да идва в неделя на църква. Но всичко си остава там. Мислили сме вариант, в който да правим кратки курсове преди самото кръщение или венчание за пристъпващите към тайнствата, но си даваме сметка, че тогава тотално бихме отказали хората и те просто ще отидат в друг храм. В периода, в който обсъждахме тази идея, тя се оказа неизпълнима, явно тогава все още обществото ни не беше узряло за това. Сега пък кръщенията и венчанията намаляха. В последните години забелязвам отлив от Църквата. Обяснявам си го с това, че преди години, след промените, хората искаха да опитат от всичко, което им беше забранено преди, и затова първите години на богослуженията през Страстната седмица и около Рождество храмовете бяха препълнени, дори се е стигало до физически сблъсъци, за да се влезе в храма. Миналата година обаче през Страстната седмица дори хората, които са от енорията, не бяха на богослуженията. Повечето хора идват само в неделя. Това е чудесно, но Църквата ни е дала и други богослужения, други празници и събития, които честваме заедно.
- Дали една от възможните причини за този отлив е, че в повечето храмове богослуженията се извършват на неразбираем език?
- Да, определено това има голямо значение. Хората не разбират това, което чуват на богослуженията, или по-точно разбират много малка част. Но и преди години беше така, а в храмовете идваха повече хора. Отново ще се върна на желанието – когато човек иска, ще намери начин. Бог не ни дава нищо толкова лесно. Или по-скоро Той ни го дава много лесно, но иска да види доколко ние можем да го приемем, да го разберем и да го развием. Често се молим за едно или друго, но ако не сме готови за това, което искаме, тогава се получава така, че ще трябва „бисерите да се дават на свинете“.
- В последните години като че ли различни суеверия и езотерични течения с голяма скорост завладяват хората. Смятате ли, че това също държи хората да са далеч от Църквата?
- Винаги е имало подобни езотерични и други течения. И тези учения не са единствената причина за отлива на хората от Църквата… По-същественото е, че днес хората искат лесното. А да бъдеш християнин не е лесно! Най-добре за днешните хора би било, ако има място, където човек да отиде и да си купи това, което иска да му се случи в живота. Станали сме консуматори. И това особено си личи по децата ни – те са свикнали нищо да не правят, за да получат. А трябва да знаем, че всеки от нас е отговорен за нещата, които се случват в собствения ни живот, в живота на другите, в живота на държавата, в живота на света, в живота на Църквата. Така, на искащия човек като му се каже, че трябва да се помоли, да попости, да прочете нещо и първоначално се съгласява. Обаче като не получи бързо зрелищен „ефект“ или не види някакво чудо, според очакванията и представите си, и в този момент се появи някоя врачка и гадателка и му даде съвет, това му се струва по-лесно. В повечето случаи даже, изпълнявайки съветите на гадателката, получава нещо, но това нещо не е от Бога. И после става по-лошо. Понякога хората се връщат в Църквата с още по-големи проблеми и са осъзнали, че току-така не се случва нищо в живота. А всъщност чудеса се случват постоянно, само че трябва да имаме духовни очи да ги видим…
Ние пък, като християни, сме пратеници, един вид апостоли и можем да учим другите, но не агресивно, а с такт и любов. Не можем да се караме на хората и да ги насилваме да учат, както ние им кажем. Трябва да има малко повече любов.
- Май точно любовта в днешното ни общество все не ни достига, искаме я, търсим я, стремим се към нея, но не я намираме…
- Това е парадоксът: искаме я, а в същото време не правим нищо, за да отворим сърцата си за другия, да видим Христос в него и да Го заобичаме. В същото време трябва да дадем възможност на другите, които ни обичат, да ни го покажат. Много е важно да осъзнаем, че ние, бидейки в Църквата, сме в една среда, в която всички сме на едни и същи вълни и че не само не притесняваме другия, а, напротив, имаме нужда едни от други. Това е смисълът на Църквата, която Христос основа. Това е и смисълът на Евхаристията, защото ако ние не участваме в нея, ако не се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, няма да имаме това единство, търсенето на тази любов и това усещане за другия, защото бихме си останали някакво формирование от типа на едно обикновено движение, например. А в Църквата приятелството ни се основава на това единство с Бога, защото ако се бяхме срещнали в света с повечето хора, надали бихме могли да бъдем такива приятели. В света е друго. Там сме по-различни отколкото сме в Църквата и пред Бога. Това усещане за другия го получаваме чрез Евхаристията, която е нашата връзка е Христос.
