Въпрос към „Двери“: „Искам да попитам някои неща за милостинята, най-вече за даренията в храма. Понякога, като дам определена сума, се обвинявам, че е било малко, а друг път, че е било много. Това ми е ужасно неприятно все да се обвинявам за нещо или да се чувствам виновен. Знам, че трябва да се дава според това кой колкото е решил в сърцето си, но е толкова трудно да определиш това. Ще се радвам да ми кажете мнението си, защото го ценя много. Благодаря предварително!“.
Здравейте,
Мисля, че когато човек решава какво да отдели за милостиня, трябва да има предвид следното:
1. Милостинята трябва да бъде посилна, а не непосилна – според силите и възможностите Ви, за да не предизвиква излишно самомнение и да не поставя в затруднения Вас и Вашите близки. За тях трябва също да се грижите, както и да не принуждавате другите да се грижат за Вас, заради благочестивите Ви намерения.
2. Все пак милостинята не трябва да бъде по-малка от посилната, за да представлява реална жертва за Вас. Тя не би трябвало да се състои просто в нещо, което можете да отделите без дори да забележите – за да не е от излишъците Ви, тъй като в този случай трудно би могла да се нарече Ваше дело.
3. Границата между тези неща често е трудно различима и още по-трудна за определяне изобщо. Но тази грижа е част по Вашия подвиг. От Вас не се изисква пожертване на определена сума въобще, а да отделите от сърце колкото можете – без да съжалявате за него, както и и за пропуснатата възможност да пожертвате повече. Става дума за нещо, което никой не може и не бива да решава вместо Вас, за да не почувствате впоследствие изнуден от него или разочарован от себе си. Подвизите и добродетелите все пак не са задължителни – но са невъзможни, ако нe ни костват нищо. Спомнете си лептата на вдовицата, която не е дала много, но е дала от сърце. Вие винаги имате нейните възможности, с тази разлика, че сигурно не сте вдовица.
4. Добродетелите и радостта от жертвата, не са нещо, което някой прави с нас без да разберем – нито нещо като природна даденост на характера. Те са способност, на която се учим с помощта на подарени изпитания. Принципът в подобни случаи би трябвало да бъде: „Винаги посилно, но никога по-малко“. Моят съвет е да се възползвате от него при всеки удобен случай (не само що се отнася до пари), за да започнете да забелязвате все повече изгодни случаи, да станете способен на повече, и да се уверите от опит, че сте пълен господар, само на онова, което сте готов да дадете от сърце някому. Сигурен съм, че непосилният за абстрактно решаване проблем „колко съм длъжен да отделя“, ще изчезне постепенно, щом привикнете да държите пред очи Този или тези, за които жертвате, както и себе си и близките си.
5. Най-сетне, не бива да допускате и следа от последващо съжаление и самоупрекване. Отново, без аскеза няма да мине. Но това усилие – направенaта милостия да остане това което e, е отново част от нея – Ваш неповторим дял, който Ви дава власт и над вече стореното. Ако действително сте дали каквото и да било от себе си, то вече не принадлежи на Вас. От тук нататък имате възможност да сте по-щедър или по-пестелив, щом се налага. Но направеното, слава Богу, вече не е Ваше и нямате право да съжалявате за чужди неща.
