Днешният евангелски разказ (Мат. 15:21-28) ни описва образа един суров и безсърдечен Иисус. Следван от учениците Си, Той отива в областта на Тир и Сидон, в Ханаан, днешен Южен Ливан, където живеели езичници, смятани от израилтяните за техни врагове. Една нещастна жена от областта Го моли за помощ: „Помилвай ме, Господи, сине на Давид, дъщеря ми е измъчвана от бяс!”. Той обаче се прави, че не я чува. Жената отново вика, но Той остава безразличен – дотолкова, че предизвиква реакцията на учениците Си: „Изгони я, – му казват, – защото върви след нас и вика”. А Иисус отново остава безразличен и като че „непричастен”: „Моята мисия се ограничава само до загубените израилтяни”, казва Той. Но жената настоява. Тича, настига Го, пада в краката Му и Го умолява: „Господи, помогни ми”. Но и суровостта на Иисус като че стига връхната си точка. Опитва се да я прогони с най-обидни думи: „Не е правилно да вземеш хляба от чедата и да го хвърлиш на кучетата”, ѝ казва Той.
Образът на Иисус в този разказ е съвсем различен от обичайния. Той вече не е благият учител, който споделя болките на ближните Си, съжалява за нещастията им и бърза да отиде на драго сърце там, където Го повикат за помощ: хляб за гладните, светлина за слепите, здраве за болните, радост за всички. А тук е обратно, показва Себе си като жесток фарисей, високомерен националист, който се гордее с произхода си и презира всички останали.
Това странно поведение на Иисус изглежда необяснимо. Би могло да се предположи, че иска да изпита вярата на жената, но и това не оправдава толкова жестоко поведение. Би било достатъчно да я попита дали вярва, както е правил при толкова други случаи. При това жената проявила вярата си в силата на Иисус още от първия миг, когато Му казва „Господи”, т. е. „Боже” и „сине на Давид”, т. е. представител на Бога, Месия. Следователно е имало друга причина за суровостта на Иисус. За да бъде разбрано поведението Му в този случай, ще трябва да вземем предвид събитията, случили се преди въпросния епизод и които са описани от евангелист Матей.
Малко преди това Иисус бил в Своя роден град, където се сблъскал с пренебрежението и неверието на съгражданите Си (Мат. 13:53-58). Същото недоверие срещнал по-рано и в останалата галилейска област въпреки чудесата, които направил, така че се наложило с болка да каже на съгражданите Си: „Ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел... Затова ви уверявам, че на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на вас” (Мат. 11:21-22). Повод обаче да замине за областта на Тир и Сидон изглежда Му дало едно разногласие с фарисеите (Мат. 15:1-20), когато Неговите ученици не можели да си обяснят позицията Му и дори Му казват: „Знаеш ли, че фарисеите се скандализираха от думите, които чуха?” (Мат. 15:12). Тогава Той ги взима със Себе си и всички отиват във Финикия, където се държи като истински фарисей. По този начин искал да покаже колко безчовечни и несправедливи могат да бъдат поведения, които често пъти изглеждат богоугодни.
От векове юдеите се възпитавали в убеждението, че са избраният народ на Бога. Във времето на Иисус тази вяра довела определени кръгове сред тях до презрение към всички други народи, които те смятали за нечисти и осъдени на унищожение. Вярвали, че това презрение е в съзвучие с Божията воля, след като смятали Бога за длъжен да заема тяхната страна. И така, суровото поведение на Иисус не било насочено към онази нещастна жена, а към тези възгледи, които изглеждали привлекателни дори за Неговите ученици.
Обръща се обаче и срещу подобни възгледи, изповядвани и днес от различни групи християни. Не са малко онези християни, които, убедени в своето спасение, се отнасят с пренебрежение към онези, които не изпълняват със същото усърдие религиозните си задължения. Не са малко тези, които, когато постят, осъждат онези, които не правят същото или, когато отиват в църква, мислят високомерно за тези, които не се черкуват. И накрая, не са малко и тези, които вярват, че като гърци и православни християни се намират под особената грижа на Бога, че Бог им принадлежи и едва ли не е дължен да им помага. Христос отговаря на тези убеждения чрез този кратък евангелски разказ, като показва, че Бог не е обвързан от произхода на хората, но също и от обредите, предлагани Му от вярващите. Това, че някой някога се е кръстил и е заявил, че е християнин, не е гаранция за спасението му, ако той не развива вярата си. И развиването на вярата не става чрез формалното посещение на църквата, за да бъдеш добре с Бога, а чрез постоянна борба и ежедневни усилия да разпознаеш Неговата воля и да ѝ се отзовеш.
Хананейката от днешния евангелски разказ принадлежала към различно от юдейското племе и имала друга религия. С вярата си в посланието на Иисус обаче успяла да преодолее всички пречки, които ѝ поставяли националната и религиозната враждебност и да спечели накрая излекуването на дъщеря си.
Само такава вяра и такава борба могат да преодолеят всички пречки, които и днес разделят хората, включително и християните. Само когато християните достигнат до такова равнище на вярата, че да не различават хората по цвят, произход, род, дори по религия, тогава ще могат основателно да се надяват, че са направили голяма стъпка към осъществяването на Божието царство.
Превод: Златина Иванова
Източник: Amen.gr
