Пророческото служение в Стария Завет или опит за актуализация на нещо вечно

В галерия „Нюанси“, пред платната на художника Стефан Чурчулиев наречени „Пророци“ (тук) проведохме дискусия (открит урок), като студентите, ободрени от различната атмосфера и възможността за диалог с автора, изказаха интересни мнения, разсъждаваха, търсеха библейските характеристики в образите и отчитаха авторското в тях, съгласяваха се с тезите на художника, или ги оспорваха.

Тази изложба постави необходимото начало, за да заговорим за пророците като мисионери, като Божии пратеници с конкретни задачи, за избран от Бога коректив на обществото. Така в срещите със студентите през семестъра, в семинарните упражнения ясно се очерта интересът към социално-обществена позиция на пророците, тяхната непоколебима и мотивирана силна вяра и отговорност пред служението. Категорично беше мнението на всички ни, че такъв тип общественици са ни необходими днес. Така се изкушихме от херменевтичните методи „актуализация“ и „акомодация“, и поставихме старозаветните пророци в ситуации, които имат нужда от социално-нравствена, от религиозна оценка, от коректив, от търсене на справедливост, изява на правда и истина. Така старозаветните праведници бяха „поканени“ от нас на заседание на Здравната каса, на посещение в ставропигиален манастир, на заседание на Св. Синод, в Парламента, в Министерски съвет, в Богословския факултет, в метрото, на среща с архонт. Опитвахме се, с помощта на написаното от пророците, чрез завещаното от тях да излезем от конкретна ситуация, да предложим решение, да реагираме, да харесаме нещо или да го определим като неприемливо, дори по-грубичко – като ненормално. Част от тези срещи колегите предадоха в кратки есета, всеки според представите си, според интересите си. Именно тях искам да представя на читателите, защото са истински, неподправени, нецензурирани и доста свежи и весели. Такива, каквито младите хора, студентите по богословие си представят „съвременните“ старозаветни пророци.

Надявам се читателите да са добронамерени и благосклонни…

Ние също се постарахме да бъдем такива.

Теодор Аврамов и Георги Спасов: „Една среща“:

Това, което ще прочетете по-долу, не е точен исторически анализ, нито пълен преразказ на събитията. Всяко чувство на забава, което този разказ предизвиква в читателите, е изцяло случаен. Вероятно e също, научните открития да не са напълно достоверни.

В далечната 2018 г. група учени в Европейската организация за ядрени изследвания (CERN,^[1] на български език съкращението звучи много по-трудно – ЕОЯИ^[2]) открили нов метод на предаване на енергия. Двама магистри по богословие в СУ „Св. Климент Охридски“ успели да се сдобият с тази технология (как точно няма да кажем тук от съображения за тяхната сигурност) и след два месеца усилен труд създали „работещ“ прототип на машина…

*     *     *

Силен трясък, ярка светлина и лека миризма на изгорели кабели изглежда бяха отново единствените резултати от труда на Г. и Т. След няколко секунди обаче в доста тясната вътрешност на машината започнаха да се долавят леките чуруликания на птички. Г. и Т. се спогледаха.

- А, стига бе, да не би този път да е станало ?!? – Г. се изправи рязко и започна да наднича през малкото прозорче.

- Почти съм сигурен, че вече просто сме започнали да полудяваме. – Т. остана на седалката привързан с множеството обезопасителни колани.

- Не! Подейства! Не мога да повярвам! Хайде ставай, имаме работа да вършим.

Двамата бързо излязоха от машината и се озоваха на непознато място. В далечината се виждаше река, а малко по-надолу по течението имаше някаква група от хора и голяма гълчава. Двамата тръгнаха именно натам. Седнаха под сянката на едно дърво, зад хората. Пред тях се разкриваше интересна сцена – около двеста-триста души се бяха насочили към един човек, на около два-три метра в самата река. Той беше мъж, облечен в дреха от камилска вълна и препасан с кожен пояс, който последователно потапяше поотделно всеки от тълпата, казваше нещо, а след това потопените тръгваха към брега, усмихнати и щастливи, като прегръщаха своите близки. Г. и Т. останаха в сянката на дървото, но слънцето започна да привършва своя път по небосвода и когато беше почти залязло мъжът от реката се запъти към тях. Те бяха единствените останали на брега. Като видяха, че той идва към тях, всеки от двамата натъпка нещо малко и сребристо в дясното си ухо.

- Включи преводача! – Г. натисна малкото копче на машинката в ухото си, а Т. прибързано направи същото.

- Хайде, тръгвайте си. Стана късно. През нощта тук не е безопасно, прибирайте се! Мокрият до кръста мъж се беше надвесил над тях.

- Авва Йоане, искаме само да поговорим. Г. направи лек поклон.

- Няма време сега да говорим, хайде отивайте си!

Неохотно двамата мъже тръгнаха обратно към машината. Вече вътре, те започнаха да натискат множество копчета по светещото табло.

- Казах ти, че няма да имаме време, но не – трябваше да наблюдаваме дали всяко едно от петстотинте хиляди кръщения не е различно. Т. се тръшна ядосан на седалката и започна да закопчава коланите.

- Спокойно, има време. Ще дойдем пак, все пак да не забравяме, че имаме машина на времето.

Г. натисна огромния червен бутон на таблото, бързо скочи в седалката и двамата затвориха очи. Лекото полюшване показваше, че вече пътуваха, но този път кацането беше изключително грубо, цялото купе беше изпълнено с дим. Цялата машина беше тъмна и единственото нещо, което работеше, беше пулсиращата червена светлина. Двамата трудно се освободиха от седалките и изпълзяха през малката врата. Пред тях светеше голямата табела, показваща, че са се прибрали успешно – „БУФЕРЕН ПАРКИНГ, МЕТРОСТАНЦИЯ ЦАРИГРАДСКО ШОСЕ“.

- Брат, какво стана? Т. кашляше неистово.

- Единственият вариант е да сме закачили нещо, някакъв корен или клон. Или пък може някой да се е качил. Последното беше казано с ирония.

И двамата се засмяха, но точно тогава зад машината се чу охкане. След като погледнаха, пребледняха като призраци. Срещу тях стоеше седнал на земята познат човек, облечен в дреха от камилска вълна. Ето къде бил проблемът!

Групата тръгна към входа на метрото с доста забързана крачка, като по средата стоеше и се озърташе Йоан, а другите го придържаха. Качиха се на метрото и започнаха да му обясняват за новото време, за днешния бит. На всяка станция разказваха накратко за името ѝ. Така на „Жолио Кюри“ Предтечата получи първия си урок по ядрена физика. Безграничната енергия той уподоби единствено на Божията сила, защото само Бог може в миг да изпепели Содома и Гомора, или пък Хирошима и Нагасаки. На Национален стадион „Васил Левски“ разбра, че елинските обичаи не са отминали и хората още се занимават със суетни състезания, а Левски възприе като Иуда Макавей. Силно беше впечатлен и от университета – това място, където хората се изучават и стават учители, лекари, инженери и т. н. Напредъкът на науката и образованието, стандартът на живот, комуникациите и транспортът – всичко това го впечатли изключително много и Кръстителят реши, че ще е по-добре да остане тук, а не да се връща в Иудея през първи век, където ще трябва да се крие от развратния Ирод Антипа и незаконната му царица. Въпреки това беше доста учуден, че в СУ се обучава и книжник Ездра, който също е тук от няколко месеца, но не му разрешават да поучава народа на Закона Господен, защото няма диплома за педагогическа правоспособност (За добро или зло, Йоан не беше първият „гостенин“ на двамата студенти).

Нашата компания слезе на станция „Сердика“, защото магистрите отиваха в Богословския факултет да изготвят доклади за последното пътуване. На площад „Обединена вяра“ (едно време известен като „Св. Неделя“) пророкът видя бос свещеник да разговаря с някаква жена. Младежите му обясниха, че тя е луда и не си струва да се занимава с нея, но пророкът се заслуша и позачуди. Дали тя си говореше сама, или с Бога, или с Неговите ангели? След кратковременен престой Йоан осъзнава, че беседите на Босия и Лудата са много по-богословски от някои заседания на висши духовници. Друго нещо, което също озадачи древния човек, нещо което за нас е напълно нормално и е знак на висока интеграция и демокрация, беше пл. „Обединена вяра“. „Как могат да съжителстват еврейска синагога, ислямска джамия и няколко християнски храма (и то от различни изповедания)“ – се чудеше той. Нали Бог е един?! „Ако Илия беше тук, щеше всички да ги изколи, а капищата им да разруши, както направи по времето на цар Ахав“ – това кънтеше в съзнанието на Йоан. Дали пък да не помоли Босия да се свърже с него. Йоан беше забелязал, че въпреки отшелническия си вид Босият има устройство, с което говори с други хора – явно надалеч, може би дори в други епохи. Трябва да има начин да се свърже с Илия…

Няколко месеца по-късно

Колкото повече време прекарваше в това ново време, толкова повече се разочароваше св. Йоан Кръстител. Виждаше многобожието, суетата, алчността и користолюбието, които са заразили не само народа, но и Божиите служители – свещениците. Забравили са своите задължения и слугуват на човешки интереси, за да изкарват пари за прехраната на семействата си. Не изпълняват Божията воля, а се подчиняват на държавната власт. И по-лошото – дори в Богословския факултет, където се обучават бъдещите свещеници и митрополити, няма шанс за напредък, за промяна. Всичко си стои непроменено от десетилетия и върви по инерция. Църквата не е вече „дом молитвен за всички“, а убежище на крайно нуждаещи се. Хората не намират утеха, а сключват сделки за спасението на душите си. Или поне така си мислят. С кого всъщност „подписват договор“? С Бога или със сатаната – се питаше често той.

Виждайки безизходицата от това „умряло“ положение, Йоан не успя да се сдържи и реши да действа. Отиде и  намери пророк Йезекиил, за когото узна, че също е тук. Той едно време бе изрекъл пророчество и съживил сухите кости на полето и по неговата дума Бог възвърнал духа им. Той може и сега да вдъхне живот в Църквата, да възкреси умрялото. Разбра къде да го намери – на следващата спирка на метрото, но по „Линия 2“. Да, Йезекиил стоеше на Лъвов мост и се взираше във Владайската река. Йоан трепетно приближи към него и го помоли за помощ. Йезекиил стоеше втренчен и говореше пророчески: „Стоях на брега на реката и видях четири същества, лицата им човешки, но до всяко същество имаше колела. И всяко носеше на колелата желязо и бляскава мед. И огън имаше посред тях…“.

- Авва, събуди се! Това са обикновени хора. Просто са бездомни и се греят на огъня, а колелата са им нужни за количките, с които носят нещата до вторични суровини, за да се прехранват. По-важно е сега да дойдеш и да съживиш Църквата – говореше Йоан забързано и въодушевено.

Разказа му колко безнадеждна е ситуацията с катехизацията. Как дори книжник Ездра (учител и тълкувател на Закона Господен) е принуден да вземе диплома, за да получи лиценз да преподава, как е трябвало да разказва на Дванадесетте „малки“ пророци за Иисус, че само Захария си е взел изпита по Нов Завет, как за председател на общото събрание на университета са избрали Йона, защото той е единственият, който би могъл да издържи там, след като е могъл да издържи три дни в утробата на кита, как преди това на негово място е бил Даниил, но избягал и сега се крие в зоопарка в клетката на лъвовете… Междувременно директорът на зоологическата градина е доволен, защото Бог затулил устата на зверовете и не е необходимо да ги храни. Даже издирва преп. Текла, св. Пантелеймон и вмчца Христина, за да се справи с икономическите затруднения на Софийската зоологическа градина. В някакъв момент Кръстителят забеляза, че Йезикиил не го слуша, а продължава да гледа към огъня на бездомниците.

В крайна сметка Йоан реши, че иска да се прибере обратно в Израилското царство, че тук, въпреки напредъка на всичко, човешкият дух не е напреднал със същото темпо, а напротив – тръгнал е в обратната посока.

На Централна гара му обясниха, че трябва да се прехвърли на „Линия 1“ и да отиде на летището, защото няма автобуси до Израел (както се нарича днес онази част от обедененото царство). И понеже има много изгодни полети по това време пророкът отиде на „Терминал 1“. Ако беше избрал друг полет, който да минава през „Терминал 2“ щеше да може да срещне още един свой събрат. Там, свит на една пейка на сектор „Заминаващи“, седи и плаче пророк Йеремия. Плаче, не защото e дошъл отново Навуходоносор Втори да отведе народа във Вавилон, а защото този безумен народ сам отива в плен. В плен на своите несбъднати мечти и желания, в плен на нуждата и безпътицата, в плен на своите страсти и похоти. Всеки ден от там излитат лекари, учители, инженери, учени, работници… Излитат и повече никога не се връщат. Затова няма какво да направи той, защото всеки прави свой личен избор. И Църквата се е разделила и е в криза, защото вместо събрание (ἐκκλησία – от гр.) е станала белег за разграничаване между човеците и тяхната вяра – едни вярват в Христос, други в Аллах, трети се кланят на Буда… Дори и християните не са единни помежду си, а се цепят на всевъзможни движения, за да бъдат независими и да трупат власт. Затова и Богословският факултет е в криза. Останали са само шепа оптимисти, които се опитват да постигнат нещо, да променят нещо. Стига да станат повече ще успеят…

Автори: Г. и Т.

Бъдещи магистри по богословие

Велко Гешаков: „Отпуската на пророк Софония в София“:

Годината бе 2015-та, когато пророк Софония се беше съвзел след тежките пророчески видения, с които Господ го бе обдарил и бе изпълнил много възложени от Господаря задачи. Той бе решил да си отдъхне и от всички места на света избра за почивка България, тъй като му беше най-близо по права линия надолу от небето, пък и нямаше как да забрави името на столицата поради сходството с личното си име. Спускайки се, левитирайки бавно надолу, първите му впечатления бяха много добри. Беше спокоен и доволен, че ще попадне на кътче райска земя. Поне така изглеждаше отгоре. Нямаше търпение да се срещне с новите си братя и сестри.

Най-сетне светият пророк тупна на земята и неговото пътешествие към новото и непознатото започна. Знаейки, че голяма част от населението на България живее в София, пророк Софония осъзнаваше, че тук ще срещне хора от всички краища на страната.

Първата му среща бе с един здравеняк с особени едноцветни дрехи и шапка. Той грубо го дръпна и още по-грубо го попита: „Къф си ти, бе? Имаш ли некви документи? Да си задържан?“.

Пророкът стъписан от това грубо отношение отговори: „Аз съм Софония, син на Хусия, син на Годолия, син на Амория, син на Езекия и съм роден в дните на Иосия, син Амонов цар юд…“. И преди да успее да довърши изречението усети удар. Пророк Софония за пръв път бе в пряк контакт с непредизвикано зло, лоша енергия, носеща гняв и омраза. Това не бе представата на пророка за отпуск и той побърза да се махне от това място, от този лош човек. Затвори очи…

Отваряйки ги отново, светецът вече се намираше на друго място – сред многобройна тълпа, която извършваше хиляди излишни движения: напред и назад, наляво и надясно, без никакъв смисъл или цел. Всеки от тези безсмислено движещи се хора държеше малка кутийка в ръка и говореше, като че ли на себе си. Пророк Софония досега не беше виждал такова нещо и му стана любопитно, какво пък толкова си говорят сами тези братя и сестри. Реши да използва специалните си дарове и да подслуша малко разговорите. Беше ужасен. Чу неща, които бяха недопустими за здравия човешки разум, злини и извращения, лъжи и лицемерие. Това, което най-много го впечатли, беше, че този свят се възприемаше за божествен, а никой не спомена думите „добро“, „любов“, „истина“, никой не спомена името на Бога.

Къде се намираше?! Реши да се подслони в Божия дом.

Отначало малко трудно разбра, че това е храм, защото отвън бе обрасло с храсти, на които растяха странни плодове, които изглеждаха узрели и лъскави, но пък трудно се дъвчеха и нямаха вкус. Самата постройка пък изглеждаше занемарена, почти пред разпад, а прозорците ѝ бяха толкова черни, сякаш служеха за щит от светлината. Влизайки плахо навътре в непознатото и тъмното, светецът се препъна и падна на земята. Не можеше да се изправи, тъй като беше на предела на силите си. Поиска му се да се опре на някого, да усети братска подкрепа. Вместо това едър мъж го грабна и го изхвърли от храма, за да продължи вътре „Божиите“ си дела.

Изхвърленият Софония усети болка: физическа – от падането и удара, и духовна – от липсата на човещина в човешкия свят. В ушите му зазвучаха Божиите слова, които бе чул преди хилядолетия: „Горко на град нечист и омърсен, който притеснява! Не слуша гласа, не взима от наставления, на Господа не се уповава, към своя Бог не се приближава. Князете му посред него са рикащи лъвове, съдиите му – вечерни вълци, които не оставят до сутринта нито една кост. Пророците му са човеци лекомислени, вероломни; свещениците му оскверняват светинята, тъпчат закона… (Соф. 3:1-4). „И тъй чакайте Ме, казва Господ, до оня ден, когато ще се дигна да за опустошение; защото е определено от Мене да събера народи, да свикам царства, за да излея върху тях Моето негодувание, всичката ярост на Моя гняв; защото от огъня на яростта Ми ще бъде погълната цялата земя“ (Соф. 3:8-9).

С последни сили пророкът промълви: „Моля Те Господи, моля Те, направи това което обеща, моля се за това“. „Тогава Аз пък ще дам на народите чиста уста, та всички да призовават името на Господа и да Му служат единодушно“ (Соф. 3:9).

Казвайки това пророк Софония прекрати преждевременно отпуската си в София.

*   *   *

Ралица Колчева: „Пророк Йона в големия град“

„И биде слово Господне към Иона, син Аматиев: „стани, иди в Ниневия, град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигат до Мене“. И стана Иона да побегне в Тарсис от лицето Господне“ (Иона 1:1-3).

Това няма да е преразказ, нито анализ, нито научно съчинение, а мои размисли в една нетипична форма. Ще повозя пророк Йона много дълго в корема на кита, докато стигнем до море, в което китове няма. На място, в което пясък се продава в магазините и всеки поне веднъж в живота си е чувал за Бога. Повечето хора, дори твърдят, че вярват в Него…

Събуди се пророкът от вълната, която изми лицето му. Отвори очи. Брегът бе пуст, само няколко чайки крещяха за поздрав. Стана пророкът и тръгна по тесните улици, бос и мокър. Някакъв страх се беше стаил в сърцето му. Не знаеше нито къде е, нито какво го очаква. Вървеше по гладки улици, виждаше много дървета, странни предмети, непознати надписи. За миг си помисли, че това е „новата“ земя. Хората бяха облечени странно, дори не го поглеждаха. Опитваше се да ги заговори, да ги поздрави, но никой не му отговори. Сякаш всички бяха глухи. Така се скита цял ден, докато накрая изморено приседна до една сграда, която чу, че наричаха храм. Това не беше от храмовете, които Йона познаваше. Беше от камък, бял и със златен купол. Големите му врати бавно се затваряха след всеки посетител, като че ли някой ги задържаше. Денят отминаваше, слънцето вече бе скрило лъчите си и се канеше да отстъпи място на луната. Докато пророкът отчиташе тези факти, една жена излезе от храма, позачуди се в коя посока да тръгне. Тогава видя странника и му подхвърли метална монета.

- Бихте ли ми казали къде съм? – попита плахо пророкът.

- В България, усмихна се топло и загрижено жената. Как така не знаете къде се намирате?

- Това пред мен Божият дом ли е? – попита Йона с някакво неразбираемо страхопочитание.

- Това е църква. Тук хората се молят на Бога. Вие, наистина ли не знаете?

- На кой Бог?

- Онзи, Който сътвори небето и земята. Създаде човек от пръст и вдъхна у него дихание за живот. Онзи Бог, който преведе евреите през пустинята до Обетована земя. Бог, който прати Своя единствен Син, за да изкупи греховете ни. Бог, на Когото все по-рядко се молим и само при нужда го търсим – когато умираме или просто сме болни.

- Яхве???

- Да, Бог Яхве! – усмихна се за сетен път мило и тъжно жената. – Знаеш ли, страннико, бих ти разказала за моя Бог, Този, в когото аз вярвам, макар да пристъпвам в храма само по време на празници. Нямам време. Животът е твърде бърз и натоварен. Имам работа, деца. Те не вярват в Него. Понякога дори се срамуват, когато аз признавам вярата си. Често ми се подиграват и когато ми е трудно питат: къде е твоят Бог? Вечер, когато краката ме болят, когато парите не ми достигат, ми се чудят защо още вярвам в Него. Но аз все им казвам, че Бог е там, или там, може би там и ни обича. Въпреки че някак сме спрели да Му се молим. Превърнали сме обетите си в пазарлък, а после ги забравяме. Пасха е станала просто традиция, няколко неработни дни накуп. Обличаме новите си дрехи и отиваме на църква. Гледаме неразбиращо това, което се случва. Сърцата ни са празни – заключени за Бога и за другите. Децата ни умират, бавно и тъжно, изпаднали в безверие. Нямат любов. Запълват празнините в сърцата си с алкохол и наркотици. Танцуват по масите и дават телата си като бърза закуска. Губим ги. Заедно с тях си отиват и душите ни. Ние сме чували за Бога, Той бе тук, но си замина. Прогонихме Го. Затворихме вратите на храма, затворихме вратите на сърцата си.

Като каза това жената тихо си тръгна, а очите на Йона бяха пълни със сълзи. Как може Бог да се бе открил, как може хората да са вярвали в Него, а после да Го отхвърлят? Тези мисли го измъчваха. Умислен, заспа пред вратите на храма.

Събуди се и видя пред себе си висок мъж. Брадата му беше добре оформена и сресана. Облечен в черни дрехи и на гърдите му висеше някакъв знак, две пресечени пръчки.

- Защо спиш тук? Това е храм, премести се на някоя пейка! Пречиш ми да мина! Чака ме дълга служба! – промърмори без дори да го погледне.

- Аз… аз… – едвам тръгна да отговори на въпроса.

- Ти? Какво ти? По-живо, че закъснявам. Нямам време. Бог няма да ме чака – промърмори още по-сърдито и погледна нещо блестящо на ръката си.

- Аз… – още по-тихо отговори Йона. – Аз съм пророк. Бог ме изпрати тук, защото животът ви е объркан. Ако не се обърнете към Него, Той ще накаже вероятно града.

- Да! Да! Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм Божий човек! Знам достатъчно за Бога и знам, че на града нищо му няма! И на мен ще говориш за Бога!? Махай се от тук!… „Пияници с пияници. Бог щял…“ – вървеше из храма и ядовито мърмореше духовникът, без дори да се замисли върху думите на странника.

Йона с тъга в сърцето си се скиташе из улиците на големия град. Опитваше се да говори с хората. Едни го слушаха с интерес, други му обясниха, че няма Бог, а просто някаква сила, някъде там. Имаше хора, които му се подиграваха и подритваха като куче. Срещна и такива, които му вярваха, или ако не му вярваха поне бяха мили с него… Дадоха му храна и вода. Някои го подслониха дори.

Минаха месеци, много дни Йона прекара в този град. Много видя и чу. В сърцето му се бе събрала повече тъга, надеждата за спасение на това място бавно се изпаряваше под лъчите на слънцето. „И излезе Иона из града, седна на изток от града, направи си там сенница под нея на сянка, за да види, какво ще стане с града. И направи Господ Бог, та израсна растение, и то се издигна над Иона, за да има над главата му сянка, и да го избави от огорчението му. Иона твърде много се зарадва на това растение. И нареди Бог тъй, че на другия ден, като се зазори, червей подгриза растението и то засъхна. А кога изгря слънце, напрати Бог горещ вятър, и слънцето почна да препича главата на Иона, тъй че той изнемогна и се молеше да умре, казвайки: „по-добре аз да умра, нежели да живея“. И рече Бог на Иона: „нима тъй силно се огорчи за растението?“. Той рече: „твърде се огорчих, дори до смърт“. Тогава Господ рече: „Тебе ти е жал за растението, за което не си се трудил и което не си отглеждал, което в една нощ израсна и в една нощ пропадна. Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в които има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясната ръка от лявата…“ (Иона 4:5-11).

* Изображенията са картини от изложбата „Пророци“ на художника Стефан Чурчулиев. На първата: св. пророк Йона; на втората – св. Йоан Кръстител (бел. ред.).