Размисли върху Псалом 118
Псалом 118 е псалом, в който се говори за Божиите заповеди, за отношенията между хората, основани на тези заповеди. Хубаво е да го знаем, тъй като той се използва всеки ден в православното богослужение.
Скрил съм в сърцето си Твоето слово, за да не греша пред Тебе
„В дълбините на сърцето си скрих Твоите думи, за да не падна в грях“… Прор. Давид казва, че с цялото си сърце е потърсил Бога и Го моли да не го оставя да се отклони от Неговите заповеди. Скрил е Божието слово в сърцето си като скъпоценно завещание, както неоценимо съкровище, което човек взема, скрива го и само той го употребява, не иска да го открие на другите, за да не го загуби. Същото става и тук с Божиите слова и заповеди.
Трябва да знаем, че само тогава ще имаме правилно отношение към Бога, когато разберем колко драгоценно нещо са Божиите слова и заповеди и се отнесем много сериозно и последователно към Божието слово, а не прибързано и повърхностно. То трябва да бъде не нещо случайно и ежедневно, а нещо много сериозно и важно за нас, за да си заслужава трудът да бъде скрито в дълбините на сърцето ни.
В пътя на Твоите откровения се радвам за всяко богатство
В пътя на Твоите откровения се радвам като на богатство на всички събития, с които Ти откриваш Себе си и явяваш Своята любов. Пророкът е почувствал това и се е зарадвал, както човек се радва на открито богатство. Защо? Защото, когато човек напредва в живота си и се научава да търси Бога, любовта Му, и истински да се интересува от Него, тогава вижда, че Бог присъства неизменно в неговия живот. Когато обърне поглед назад, открива, че през целия му живот без изключение, дори когато не е познавал Бога, във всеки момент, и в трудни и в леки мигове, Бог е присъствал в пътя му. Присъствал е силно, но тогава не сме забелязвали присъствието Му. Бидейки слепи, безчувствени и заспали в греха, в неведението на Бога, не сме можели да разберем за какво става дума, не сме Го забелязвали. Когато обаче се събудим и внезапно разберем, че нещо става около нас, че нещата изглеждат по друг начин и погледнем към миналото, тогава откриваме, че Бог, Когото днес сме видели, Неговата помощ не е някакво събитие от днес, а винаги е бил с нас, винаги е бил до нас и то по един провокиращ начин. Това ни напомня картината, която Сам Христос дава в Откровението за Себе си: „Ето, стоя пред вратата и хлопам…“. Кога обаче виждаме това? Когато се събудим – тогава душата ни, сърцето ни чувства това, което прор. Давид казва в този псалом – радва се в тези откровения, на тези Божии свидетелства като на голямо богатство. Няма по-голямо доволство, по-голяма радост, по-голямо благодарение или щастие за нас от това да открием, че Бог винаги е бил близо до нас и никога не ни е оставял. Той не прави това, за да Му кажем „Благодаря!“ – ние имаме нужда от това. Това също е важно, защото всички тези Божии откровения, свидетелства и доказателства, че Бог е бил с нас, са необходими в пътуването ни, за да може, когато дойде час на затруднение, изпитание, несгода да знаем, че след като до този момент Бог не ни е оставил, Той и сега няма да ни остави.
Този въпрос задават и отците: „Къде е Бог?“. Възможно ли е Бог да ни изостави? И много пъти питаме хора, които се подвизават в Църквата и за момент биват борени от отчаянието, от безнадеждността, и понякога даже изглежда, че всичко ще се рухне. Обръщаш се и казваш на себе си: Бог остави ли те до днес? Имаше ли случай в живота ти, когато Бог те остави? И ако Бог не те е оставил тогава, когато ти си бил извън Неговото познание, бил си далеч от Него и не само не си Го познавал, не само си спал или не си се прибирал цяла нощ, а и си Го хулил, и с думи, и с дела. Е, когато сме Го хулили с думи и дела, Той не ни е оставил, а е бил с нас и е свидетелствал, че е с нас осезаемо и никога не ни е оставил, възможно ли е сега да ни остави, когато Го познаваме и призоваваме Неговата помощ и име? И вярваме ли или в крайна сметка искаме ли да се подвизаваме да бъдем с Него? Не е възможно Бог да изостави човека. Така човек получава сила и кураж, за да продължи своята борба, вярвайки, че Бог присъства. И, разбира се, Божието присъствие се открива след изтощително търпение. Както казваше приснопаметният наш старец Йосиф, Бог се явява след изтощително търпение. Когато си изчерпал цялото човешко търпение, което имаш. Ако имаш още една капка, трябва и нея да изчерпиш. И сетне, когато вече не ти е останало търпение, тогава Бог ще яви Себе си и ще даде края, ще даде решението на това нещо. Действително затрогващо е обаче именно онова, което описва пророкът: че пътят на нашия живот е белязан от Божиите откровения, свидетелства и доказателства за Божието присъствие и в пътя на тези Божии свидетелства човек се радва, весели се, обръща се назад и казва:
- Как Бог ме е изтърпял досега! Как Бог ме пощади! Как не ме изостави! Как не ме остави да загина!
Припомнете си житието на св. Мария Египетска – на тази велика светица, на този гигант на духовния живот, която е била всичко най-лошо, което човек може да си представи. Най-лошото. Химнът на службата в нейна чест гласи, че тя е била носещо се зловоние. Представете си трупа на някакво животно, на някакво куче, което се е изпълнило със смрад и зловоние, което се носи и не можеш да се доближиш до него и, където и да отиде, замърсява мястото и вони – така се казва за тази жена. Със своето присъствие тя осквернявала въздуха и земята, всичко. После, когато се изповядала пред авва Зосима и му разказала какви дела е вършила, за помрачението на ума си, тя рекла:
- Когато виждах млади хора, мъже да отиват от Александрия в Йерусалим с кораба, и аз се качвах в кораба, но не отивах да се поклоня, а защото видях тези мъже и исках да бъда с тях.
И когато капитанът я попитал дали има пари да плати таксата, тя отговаряла:
- Имам тялото си!
И тя започнала да продава себе си и да прави толкова страшни грехове в този кораб, който пътувал към Йерусалим, за да отведе поклонниците. Не оставила човек, когото да не оскверни с плътски грехове, така пише. Тя продължила:
- Авва, как Бог не отвори морето да ни погълне всички? Как не падна гръм да ни изгори и да загинем и да не съществуваме?
Виждате какво е усещането за греха, за това, че делата ни и целият ни живот са били хула към Бога и нещо, което по никакъв начин не би могло да оправдае благосклонното отношение на Бога към нас, но въпреки всичко Бог е там, Бог присъства, Той гледал тази жена. Гледал как тя осквернява поклонниците, които отивали в Йерусалим, за да се поклонят на Честнѝя Кръст. И тя искала да влезе в Църквата, но виждате, че там се намесила св. Богородица и не я допуснала – с възпитателна цел, а не за да я накаже. Дошъл обаче часът, когато тя трябвало да се събуди и, опитвайки се много пъти да влезе в храма, невидима сила я обездвижвила и не я допускала вътре, за да се поклони на Честнѝя Кръст. И когато погледнала нагоре, видяла, че пред нея била иконата на св. Богородица. Тозчас душата ѝ се съкрушила и тя чула гласа на Пречистата, която ѝ казала: „Върви в пустинята да се подвизаваш и да се спасиш и аз ще ти помогна!“. Тази икона съществува и до днес на Света гора, в пещерата на св. Атанасий Атонски – иконата, от която преп. Мария е получила тази заповед.
Виждаме, че когато човек действително срещне Бога и душата му омекне от огъня на Божията любов, тогава в сърцето ни се поражда голяма благодарност. От една страна, голяма благодарност за любовта на Бога, Който е проявил търпение към нас и ни е помогнал, бидейки близо до нас, и, от друга – голяма болка, защото със своите невежество, думи и дела, с живота си сме отблъснали Бога далеч от нас. В началото в душата ни доминират тези две чувства. След това, когато човек влезе в сферата на покаянието, а сърцето му се съкруши и разгори от огъня на покаянието, тогава единственото, което помни, са думите на пророка и псалмопевец Давид – и тогава действително се радва, наслаждава се, весели се и ликува, душата му се разтапя, защото помни и вижда Божието присъствие, вижда Божиите откровения през целия си живот и за него това е най-голямото богатство. Няма по-голямо богатство от Божието присъствие в живота ни.
Размислям за Твоите заповеди и гледам Твоите пътища
Ще размислям в Твоите заповеди. Размислям означава, че седя в тишина и чета с наслада, както хубавия сладкиш, който ядеш бавно-бавно, а не бързаш, за да не свърши бързо, а да му се насладиш.
Сещам се как веднъж една госпожа ми донесе гевречета и ми каза:
- Геронда, вземете ги и следобед, като седнете на верандата и пиете кафето си, да си хапнете!
Кога да седна аз на верандата, кога намерих време в живота си да правя така? Има хора обаче, които разполагат с време, сядат и пият кафето си с наслада, пият го, пият го и не свършва! Може и да е една чаша, но ще я пият цял час! А аз, когато пия кафе, го пия наведнъж, за да приключим! И слагам вода, за да изстине, защото е горещо и нямам време да го чакам да изстине...
Това размишление, за което се говори в псалома, означава да седиш уютно, тихо и да размисляш върху Божия закон. Това е нужно. Защо псалмопевецът използва тази дума – размишление? Защото не можеш да вършиш Божиите дела бързайки, в стрес. В живота на човека е положена определена тишина, определена хармония, определено време. Защо Бог е създал света за седем дни? За седем времеви периода? Ако ние бяхме богове, щяхме го създадем сигурно за един ден, един път и да свършваме! Седем дена ли ще го създаваме? Или защо на човек да му трябват девет месеца, за да се роди? Не би ли могъл да се ражда за една седмица? И защо да растем толкова години, а не по-бързо? Виждате обаче, че Бог е положил определено време, за да ни покаже, че тези неща, които са сериозни и важни, имат свое време и нашата връзка с Бога също не може да става набързо. Не става така. Трябва да се отдадеш на Божието време. Хубавото в Църквата е, че има дълги последования и виждате как хората – монаси, но и мирски люде, влизат в храма, започва последованието и не ги интересува кога ще свърши. Започваме, Литургията си тече и ние сме вътре. Попитали един монах на Света гора:
- Какво правите в Църквата?
- Нищо.
- Не правите нищо?
- Не!
- Е, защо ходите на църква?
- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте и когато дойде час, се ражда. И ние правим същото.
В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот. И хубавото нещо е, че в Църквата казваме „В колко часа започваме?“, но не питаме „В колко свършваме?“, защото не е правилно да поставяме граници в Църквата. В молитвата, в това пространство човек трябва да бъде извън времето. Разбира се, ние сме в света, по практически причини ще имаме грижа и за часовника, така да се каже. Не трябва обаче да ставаме зависими от него и да ни обхваща тревога за времето. Ако се стресираш от мисълта за времето, не можеш да размисляш в Божиите заповеди, не можеш да седнеш и да се наслаждаваш в Божиите заповеди. Както когато искаш да се насладиш на кафето, не може някой друг да ти казва „Бързо, бързо!“. Не става. Ти му казваш:
- Остави ме на мира да изпия едно кафе! Ще го изпия спокойно! Не ми казвай постоянно „Бързо, бързо!“.
Усещаш, че не приемаш натиск. Божият човек размисля върху Божиите слова и оставя Бог да работи в него. Да чуем какво ще ни каже Господ. Как ще чуеш какво ще ти каже Бог? Когато замълчиш. Ако не замълчиш, няма да чуеш. Защото Бог е любезен – ако ние говорим, Той не говори. Оставя те да говориш години наред. Може да установиш, че през целия си живот си говорил постоянно и никога не си замълчал. И голямото изкуство в духовния живот не е да се научиш да говориш, а да се научиш да мълчиш. Както казват на Света гора:
- Виж, в света може да си учил, да си ходил в университета, за да се научиш да говориш, но тук ще се научиш да мълчиш!
Наистина, велико е изкуството на истинското общение. И затова Бог мълчи. Виждате, Бог живее, пребивава в едно мълчание, което ти казва всичко. Бог ще говори на човека само тогава, когато той млъкне. Ако не млъкнеш, никога няма да чуеш нещо от Бога. Затова прор. Давид казва:
Да чуем какво ще ни каже Господ
В това мълчание и изследване на моето сърце, където размислям върху Божието слово, върху Христовото име, се разгаря огън, т. е. лумва силен пожар в мене, който е огънят от присъствието на Божията любов.
Трябва да влезем в пространството на Бога. Трябва да размишляваме върху Божиите заповеди, да си позволим да замълчим, да се помолим, да имаме като единствено дело: Христовото име, призоваването на Христос – там ще се случат всички тези процеси, там човекът израства, там израства това семе на Царството Божие, без ти да знаеш, както казва авва Исаак. И тогава ще разбереш Неговите пътища, след като се вглъбиш в Божиите заповеди, тогава умът ти се променя и ще разбереш Божиите пътища. Тогава се отдалечаваш от светския манталитет, от светския дух и разбираш как действа Бог и как мисли. Виждаш какъв си бил преди и как живееш сега, придобиваш друг ум, друга мисъл, други критерии, друго знание, които преди не си имал. Само тогава разбираш пътищата на Бога.
Утешавам се с Твоите наредби, не забравям Твоето слово
Виждате отново и отново колко красиво звучат тези неща. Псалмопевецът ги повтаря и повтаря с други думи, с други слова, за да ни покаже сладостта, да ни покаже, че не иска да напусне тази сладост. „Ще изследвам Твоите наредби, няма да забравя Твоите думи“…
Когато казваме, че ще изследваме Божиите слова, нямаме предвид изследването, което ние правим, а нещо по-дълбоко – едно потапяне в Божието слово, което се случва, когато човек се моли, когато човек отхвърли всяка своя идея и се остави да плува в дълбочината на Божиите смисли. Това е изследване, при което човек влиза и става едно с тези понятия, има ги постоянно в ума и сърцето си. Няма да забравя Твоето слово – това казваме всеки ден и всеки ден се оказваме лъжци. Казваме на Бога:
- Няма да забравя Твоето слово! Няма да забравя това, което си направил за мене!
Припомнете си какво е казал св. ап. Петър: ако ще и всички да се отрекат от Тебе, аз никога няма да се отрека от Тебе!
И Христос се обърнал и му казал:
- Петре, истина ти казвам, че тази вечер преди петел три пъти да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене!
Това е човекът. Величието на човешката природа, което Господ ни е показал. Опитайте се някой път да видите това, което са преживели първите апостоли. То е важно, за да се научим да не приказваме велики приказки, нито велики слова, а когато претърпим щета, да не се отчайваме. Да знаем, че такова е естеството на нещата. Това е като малкото дете, което започва да яде и излива всичко върху себе си и става като прасенце. Едно бебе не може да яде по друг начин. Когато се накапе, то може да плаче, но не може иначе. Това е човекът. Той казва на Бога:
- Няма да забравя Твоето слово! Няма да забравя Твоята любов и присъствие в живота ми!
Никога няма да забравя тези неща, които си направил за мене. И в същия момент забравяме всичко. И не само ги забравяме, а ако Бог не ни опази, можем да стигнем и до отхвърляне на Бога. Какво е направил св. ап. Петър? Той е бил голям човек, не е бил бебе, не е бил млад, бил е на средна възраст и по-горе, зрял човек, стълб на апостолите, той е крепял другите, той е бил постоянно с Христос, бил е на планината Тавор заедно с Него преди не много дни. Той е бил този, който извадил нож, отрязал ухото на слугата и видял всичко в Гетсиманската градина. И след един час се уплашил от слугинята, когато тя му казала, че и той бил с Христос. И извикал:
- Не! Не бях!
И да кажеш, че Христос е бил някъде далеч от него… А Той бил близо, бил на един хвърлей камък, знам ли, на 15 метра, няма и толкова, след като Го е виждал. И го попитали един път, а той: „Не Го познавам!“; втори път – „Не! Не! Нямам нищо общо с този Човек!“, чул петелът и го попитали и трети път:
- Ама говорът ти те издава.
И не само това, а Евангелието казва, че той започнал да проклина и да се кълне: „Аз този Човек не Го познавам!“. Помислете само! Помислете какво падение и съблазън! Помислете какво е човекът! Чедо мое, преди час беше там, преди час беше на Тайната вечеря, причасти се, Христос изрече всички онези слова, видя Го как се помоли и потта Му беше като капки кръв, как за един час се промени? И чуваш петела и ти каза: Внимавай, преди петел да пропее, ти ще се отречеш от Мене. Нищо! Само когато Господ се обърнал и го погледнал, тогава Петър се свлякъл долу. „Тогава Господ, като се обърна, погледна Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене“ (Лука 22:61). Това е най-страшното нещо в живота на човека. Не това, че е предал Христос, че се е отрекъл от Него, а срещата между погледите на Христос и на Петър. Господ се обърнал, погледнал го и тозчас всичко рухнало. Той излязъл навън и плакал горчиво. Знаете ли какво означава горчиво? Това означава, че апостолът се е свлякъл направо в ада, т. е. душата му почувствала онази адска болка, но не се отчаял. И така той преживял това, – което ние правим всеки ден, – а именно, че, за съжаление, пред Бога сме лъжци. Когато сме добре, когато благодатта действа в нас, казваме:
- Боже, никога няма да те оставя! Нито един път няма да се отрека от Тебе! Винаги ще бъда с Тебе!
Само да се отдръпне леко благодатта и да дойде някой облак – и всичко се срива. Какво трябва да правим? Мисля, че трябва да бъдем достатъчно подсигурени и подготвени чрез смирението. С други думи, да бъдем готови да паднем във всеки един момент, да знаем, че в живота е много по-вероятно да паднем, отколкото да стоим прави, да знаем, че за нас паденията са единственият път и когато стоим прави, това е изключение. Също така, когато стоим прави, да кажем, че правим това не с наши сили, а Бог ни покрива и ако Той не ни покрива, тогава можем да сторим и да станем всичко друго. Защото човек, който си мисли, че няма да падне нито един път, освен, че страда от гордост, когато падне, ще се съкруши, ще се разбие, ще стане на хиляди парчета. Докато смиреният човек и да падне, казва:
- Е, ама какво очаквах от себе си? Сякаш очаквах, че няма да падна? Най-естественото нещо за мене е да объркам всичко. Като един монах, който казваше:
- Най-естественото нещо за мене е да правя грешки. И когато се случи да направя нещо правилно, то е по погрешка!
Ще рече, че и правилното, което върша понякога, върша го по погрешка, не съм разбрал, че е правилно и съм го направил! Значи и то е сред грешките. Така трябва да се чувства човек; той не трябва да се чувства малоценен, нито да е самоуверен – нямаме предвид тези психологически състояния, а да осъзнава човешкото безсилие. Човек съм, след като съм човек, тогава може да ми се случат всички неща. Готов съм и за падения, и за съкрушаване, и за всичко, но се надявам не на себе си, не на силите си, не на добродетелта ми, а на Божията милост. Надявам се на този поглед на Господа, който Той е отправил към ап. Петър. Това очакваме. Ако Господ не се обърне, за да ни погледне, тогава нищо не може да устои в нас. Затова съществуват молитви, в които светците казват:
- Моля Те, Боже, хвърли и към мене един поглед да Те видя!
Моята мъртва душа да срещне Твоя поглед, Твоя, на Животодателя Бога, за да дойде това възкресение. Когато Ти ме погледнеш, тогава всичко приключва, тогава и аз мога да изляза от сферата на страстите и да плача горчиво за падението, но този горчив плач ще бъде спасение за мене. Трябва да търся погледа на Господа, за да ми помогне да плача горчиво.
Покажи милост към Твоя раб, и ще живея и ще пазя Твоето слово
Като пребивава в това състояние на благодатта, Давид казва, че никога няма да забрави Неговото слово, наредби и моли Бога: Дай на раба Си, дай на мене това, което търся и издирвам, не го скривай от мене, не Се скривай от мене! Какво търся? Нищо не търся, Тебе търся! Бога, Бога търсим, не търсим нито да бъдем добре, нито работите ни да вървят добре, нито да живеем дълги години. Това са неща, които минават и заминават. И добре ще вървим, и зле ще вървим, колкото и години да живеем, но в един момент ще дойде краят. Следователно, какво търся в живота си? Нищо от всичко това, а Тебе, и Те моля да ми дадеш това, което търся – Тебе! Да ми дадеш да разбера, че Ти си до мене, че Ти ме държиш за ръка и няма да погина, че никога няма да Те напусна!
След като почувствам това, тогава вече няма да бъда мъртъв, няма да бъда духовно мъртъв, бидейки далеч от Тебе, а ще живея, ще съществувам и след като съм жив, означава, че ще пазя Твоите слова. Защото има случаи, когато сме живи, движим се, но всъщност сме мъртви. Душата ни е мъртва, нямаме никакво усещане за Бога, всъщност сме живи трупове, живи мъртъвци, мъртъвци, които се движат.
Отвори очите ми и ще видя чудесата на Твоя закон
Св. прор. Давид моли Бога да снеме покривалото от очите му. Когато откриваме нещо, което е покрито, дърпаме покривката и то се открива. И ние имаме покривало пред очите си. Какво е то? Нашите страсти. Греховете ни, човешката дребнавост и тази покривка не ни позволява да виждаме или виждаме сенки, груби форми. Кой може да дръпне покривалото? Ние не можем. Само влошаваме нещата. Бог е Този, Който може, както и молитвата ни с голяма болка и борба; отвори очите ми, премахни покривалото, за да мога да Те видя, защото, когато истински Те видя, тогава ще разбера чудесата на Твоя закон. Само тогава ще мога наистина да разбера величието на Твоите слова, чудесата на Твоите слова. Докато съм покрит, какво мога да видя? Груби неща, нищо, сенки. Както св. Григорий Паламà години наред се молил и казвал „Господи, просвети моя мрак!“ и св. Богородица му дарила Божията светлина. Или св. Серафим Саровски, който прекарал хиляда дни и нощи върху една скала в руската пустиня, където зимата не е като зимата в Кипър. В Русия през зимата температурата може да стигне и до минус 30 градуса. Там той плачел и молел Бог да му дари благодатта на Светия Дух. Човек търси това нещо с голяма борба. Така трябва да го търсиш. Това не е дума, която минава и заминава. Както понякога издаваме вопъл, макар и да сме немощни, така трябва да бъде и нашата молитва. Молитвата за това Бог да ни спаси трябва да излиза дълбоко от нас, както казваме: „Из глубины воззвах к Тебе, Господи, Господи, услыши глас мой“.
Странник съм на земята, не скривай от мене Твоите заповеди
Виждате какво изпитвал цар и пророк Давид, който казал на Бога:
- Боже, странник съм на тази земя и не съм за постоянно. Зная, че тук съм странник и пришълец, в един момент ще си тръгна от този свят, няма да остана тук вечно и след като знам това, търся истинското отечество, търся истинското място, не се мамя да кажа, както е казал безумният богаташ: ще построя, ще направя това, ще направя онова и ще кажа: яж, душо, имаш много блага и нямаш никакъв проблем!
Може да имам много неща, да бъда цар, но не забравям, че съм странник на земята. Не скривай от мене Твоите заповеди. След като знам, че съм странник, тогава търся от Бога да не скрие от мен Своите заповеди, които са вечен живот. Защото, ако ги скрие, когато дойде часът да си тръгнем от този свят, нашият път ще бъде път на разруха, ще бъде мрак, няма да бъде пътуване във вечен живот, няма да бъде пътуване сред неизказана радост. Както, когато някой отпътува и отива в друга страна и знае, че там, където отива, ще има дом, където да остане, ще дойдат хора да го посрещнат, да го разведат, да го приютят. Не е непознат, не отива някъде, където няма къде да остане, не е преследван или бежанец. Такъв е човекът, който си тръгва от този живот и знае, че му е приготвено място в Царството Божие, знае, че там е построил дом. Разбира се, това се казва алегорично, в рая не живеем в къщи. Той си е подготвил място за упокоение, както пеем в Опелото: „Блажен е пътят, по който вървиш днес, душо, защото ти е приготвено място за упокоение“. Ние подготвяме нашето място, настоящият живот е подготовка за бъдещия. Каквото си подготвиш, това ще вземеш. Каквото подготвиш сега, това ще намериш тогава, когато продължиш твоя път във вечността. Винаги трябва да помним това. Никой да не се заблуждава на тази земя. Колкото и да ни изглежда мъчително, трябва да помним, че в даден момент, неизвестен за нас, краят ще дойде. Краят или началото, се казва в една книга. С други думи, краят на земния живот, но началото на вечния живот и затова човек трябва винаги да бъде готов.
Изнури се душата ми да желае Твоите съдби във всяко време
С голям копнеж, с голяма въздишка, с голяма любов душата ми търси, желае Твоите съдби по всяко време, т. е. както този, който много силно желае определено нещо и постоянно мисли за него, не го забравя и не му излиза от ума. Прави всичко, за да го придобие, за да види онова Лице. Такава трябва да бъде нашата връзка с Божието слово, с начина, по който ще срещнем Бога. Бог е там, а ние сме тук. Търсим да намерим средство, което ще ни доведе до Бога – това, което св. Давид постоянно казва тук: Твоите заповеди, Божият закон, Божието слово. Търсим това средство, търсим някой да ни отведе да видим Бога; как ще отидем там, как ще Го намерим, как ще Го срещнем? Кой ще ни каже къде се намира Бог, за да Го видим? Душата на човека прилича на невестата от Песен на песните, където всичко било готово да влязат и да се радват на своя брак, присъствие и връзка, но женихът го нямало и тя го търсела. Там се описва как тя бърза и пита: сигурно видяхте къде отиде женихът? Сигурно е там или пък тук? Сигурно някой го видя? Сигурно някой направи нещо и той изчезна? Тя търси този, за когото е изнурила душата си. Така става и с душата на човека, която търси Бога. Душата Го търси с копнеж, с голям копнеж, и Бог се скрива от нея, за да ѝ помогне да придобие още по-голяма сила. Сякаш Бог си играе с душата на човека, не за да го измори, не за да го осмее, а за да му помогне в още по-голяма степен, да му помогне да придобие по-голям копнеж, по-голяма ревност, по-голяма любов, за да му помогне да разбере колко драгоценно нещо е Божията любов. Следователно душата ми изнемогва по всяко време, винаги, не за момент, не когато сме наскърбени, не когато сме сами, не когато сме в някакво състояние, а винаги и навсякъде. И сред големи радости, когато всичко е наред, всичко е хубаво и мислим, че сме стигнали върха на щастието. И тогава душата ни трябва копнее за Господа, за да не прилепне там.
Попитали някакви деца, които веднъж отишли да се изповядат:
- Кажи ми какво искаш да кажа на Бога да ти изпълни? Коя е най-голямата радост за тебе?
Едното казало баща му да спечели от лотарията, друго да отиде на екскурзия, трето да му купят колело, обикновени неща, детски.
И да кажем, че идва момент и печелиш от лотарията милиони, милиарди, и се предполага, че за теб това е най-голяма радост, стигаш до зенита на своята радост и слава. Тогава си проличава духовният човек: дали тогава твоята душа може да закопнее за Господа, можеш ли да зажадуваш за Бога, да не те огъне това нещо, да не те плени, сърцето ти да не прилепне към материални, земни неща. Да, тези неща са добри, слава Богу всички са добри, и радостите, и щастието и успехите, и неуспехите и скърбите. Трябва да съумееш във всичко това и по всяко време душата ти да копнее за Господа, истински да копнееш за Него, както невестата копнее за жениха. Както казва св. Йоан Лествичник, както безумно влюбеният копнее за възлюбената, така Бог копнее за душата на човека и той трябва да бъде разположен така за Бога, както влюбеният, чийто единствен копнеж ден и нощ е да срещне възлюбеното лице. Ако постигнем това, ако го открием в нашия живот, тогава не е нужно нищо друго, тогава сме влезли в пътя и вече живеем не медния месец, а медния век с Бога, Чиято любов е вечна радост и Царството Му е вечно!
Превод: Константин Константинов
