- Ще поръсиш захарта навсякъде - оттук та чак до разклона за магистралата, отец – даваше наставленията си кметът. - По малко сипвай – един пакет на километър стига. Ама и да свърши, не се притеснявай - разпоредил съм да се осигурят допълнителни количества. На Т-образното кръстовище, дето го откраднаха знака, че вече си без предимство, повече сложи. Там е място прокълнато – всеки месец става тежка катастрофа. А, и на онзи големия, 180-градусовия завой, повече поръси, че там и лете, и зиме стават катастрофи – не само изпреварват на непрекъсната линия, ами и много заледява зимата, пусто да опустее! Тази година дали да не вземем да поръсим и малко сол и пясък. Нямат магическата сила на захарта, ама поне ще подобрят сцеплението.
С червените конци против уроки няма да те товаря тебе – възложил съм организацията на секретаря – да ги навържат на всеки знак за ограничаване на скоростта в общината. Пък дано вземат да ги спазват от време на време.
Подковите ще ги пуснем като малка обществена поръчка, да не се губи време в обжалване на процедурата, че тука става въпрос за човешки животи. Фирмата-победител ще има грижата да ги накове по всички входно-изходни артерии на града. Ще се сложат и на указателните табели – един вид, хем от уроки да пазят, хем да носят щастие на туристите, които посещават нашия град. То това не беше лошо да го пуснем като проект за финансиране по европейските програми – може да мине и като регионално развитие, и като насърчаване на туристическия интерес – „Градът с подковите“, виж как звучи само, ама язък – късно се сетих...
Разпоредил съм на Инспектората да обиколят всички кръчми и да проконтролират дали се спазва заповедта над входа да има окачени сплитки с чесън. Че много от катастрофите стават като се напият и подкарат колите. И книжките им взимаха, и условни присъди получиха някои, и пак не си взеха поука. Ти остави дъртите, ами и на младежите купуват спортни коли за абитуриентския, пък знаят много добре, че още не са изкарали книжки повечето... Не знам какво ще се прави – дано чесънът им прогони вампирлъка...
Вчера съм входирал в Общинския съвет проект на решение за забрана на черните котки в общината. На следващата сесия са обещали всички, че ще го приемат – когато е за здравето на гражданите, знаеш, партийните различия остават на заден план. Пък ако някой иска да си гледа черна котка – затворена вкъщи само. Не да ми пресичат час през час пътя и да носят проклятие...
Друго какво можем да направим, отец? Казвай, ако се сещаш... Ама пари в Общината няма, да знаеш. Така че с това засега да се ограничим... Ей, аз съвсем се отплеснах, бе! Кога мина това време! Хайде, тръгвам, че вече закъснявам – ще извиняваш, ама не се ли появя на сбирката навреме, ще решат, че е снето партийното доверие от мен и няма да ме подкрепят наесен на изборите. Пу, пу – да чукам на дърво! Хайде, довиждане! Стискай палци всичко да мине добре! И благодаря, че се отзова... Защото в такъв момент ако към Църквата не се обърнем, какво друго ни остава? – каза кметът на изпроводяк и излезе през вратата.
Отец Ипомоний не успя да каже нищо в целия този монолог. Бе толкова същисан, че се сепна и опомни едва когато чу как служебната кола на кмета потегли с мощен рев към столицата... Гледаше натрупаните пакети захар, с които трябваше да се измоли духовната подкрепа за намаляване броя на катастрофите в общината... Толкова много захар, а в устата му такава една горчилка...
