За тайнството на покаянието

За да се покае душата, тя трябва да се събуди. При това събуждане става чудото на покаянието. И тук е мястото, къде­то е необходима волята на човека. Събуждането обаче не се дължи само на човека. Сам човекът не е способен на това. Бог се намесва. Тогава идва божествената благодат. Без благодат­та човек не може да се покае. Всичко ще извърши Божията любов. Тя може да използва някое средство – някоя болест или нещо друго, за да доведе човека до покаяние. Следовател­но покаянието се постига чрез Божията благодат. Просто и леко ние ще извършим само едно движение към Бога и оттам нататък идва благодатта.

Можете да ми кажете: „Тогава всичко става с благодатта“. Това е нещо деликатно. И тук става точно това, което казвам. Не можем да възлюбим Бога, ако Бог не ни възлюби. Св. ап. Павел много хубаво го казва: „… а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога…“ (Гал. 4:9). Същото се случва и при покаянието. Не можем да се покаем, ако Господ не ни даде покаяние. И това се отнася за всичко. С други думи, важи написаното в Светото Писание: „… без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5). Ако не съществуват условията, за да обитава в нас Христос, покаянието няма да дойде. Условията са смирението, любовта, молитвата, покло­ните, трудът за Христа. Ако чувството не е чисто, ако няма простота, ако в душата има корист, Божията благодат няма да дойде. Затова се случва, че макар да се изповядваме, не чувст­ваме облекчение.

Покаянието е много специфично нещо. Истинското по­каяние ще донесе светостта. Покаянието ни освещава.

Когато човек се изповядва, благодатта го освобождава от психическите травми

Човек не носи изцяло вината за своите прегрешения. Грешките, греховете и страстите не са само лични преживявания на изповядващия се. Всеки човек е поел в себе си и преживяванията на родителите си и особено на майка си, т. е. как е живяла майката по време на бременността, дали се е притеснявала, какво е правила, дали се е натоварвала нервната ѝ система, дали се е радвала, дали е скърбяла, дали е изпадала в меланхолия. Е, нейната нервна система като цяло е повлияла на нервната система на плода. Следователно, когато детето се роди и порасне, то поема в себе си преживяванията на майка си, т. е. на един друг човек. В душата на човека се създава състояние, което в голяма степен е повлияно от родителите и което човек носи през целия си живот. То оставя следи в него и много неща, които се случват в живота му, са следствия от това състояние. Държанието му има пряка връзка със състоянието на родителите му. Расте, оформя се, образова се, но не се поправя. Тук се намира голяма част от вината за духовното състояние на човека.

Съществува обаче една тайна. Има начин човек да се избави от това зло. Този начин е цялостната изповед с Божията помощ. Например духовникът може да ти каже:

- Как бих искал да сме на едно тихо място, да нямам други занимания и да ми разкажеш живота си от самото начало – откакто си започнал да осъзнаваш; всички събития, които си спомняш и как си реагирал към тях, не само към неприятните, но и към приятните, не само на греховете, но и на добрините. И успехите, и неуспехите. Всичко. Всичко, което съставлява животът ти.

Много пъти съм използвал тази цялостна изповед и видях да стават чудеса. По времето, когато казваш тези неща на изповедника, идва Божията благодат и те освобождава от всички неприятни преживявания и от нараняванията, и от душевните травми, и от чувството за вина, понеже по времето, кога­то ти говориш, изповедникът се моли горещо на Господа за избавлението ти.

Преди време при мен беше дошла една госпожа, която се изповяда по този начин и получи голяма полза. Душевното ѝ състояние се подобри, понеже нещо я мъчеше. Тя изпрати при мен и една своя приятелка и с нея излязохме навън, върху скалите на Калисия. Седнахме и тя започна да ми говори. Казвам ѝ:

- Говори ми това, което чувстваш. Ако те питам нещо, казвай ми. Ако не те питам, продължавай да говориш, както го чувстваш.

Следях това, което ми говореше не просто с внимание, но „виждах“ вътре в душевния ѝ свят въздействието на молитва­та. Наблюдавах в душата ѝ и „виждах“, че благодатта влизаше в нея – така, както я гледах. Тъй като изповедникът има благо­дат и свещеникът има благодат. Разбирате ли? Значи, докато човекът се изповядва, свещеникът се моли за него. Заедно с това идва благодатта и го освобождава от психическите трав­ми, които с години са го мъчили, без да знае коя е причината им. О, силно вярвам в това!

На изповедника можеш да говориш така, както чувстваш нещата, но това не е толкова важно, колкото другото – че свещени­кът, молейки се, гледа в душата ти, вижда в какво състояние си и ти предава Божията благодат. Доказано е, че това гледане представлява духовни лъчи, които те облекчават и лекуват. Не си мислете, че са естествени, обикновени лъчи. Тези неща са истина. Ето на, какво е станало и с Христа? Хванал ръката на кръвоточивата и казал: „… допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене“ (Лука 8:46). Ще речеш: „Да, но това е бил Бог!“. Христос, разбира се, е Бог, но нима и апостолите не са правили същото?

Всички духовници и изповедници имат тази благодат и когато се молят, я предават на другия, като проводници. Искаме, например, да включим една електрическа печка и ѝ поставя­ме кабел, но тя не работи, защото не сме включили кабела в контакта. Ако обаче кабелът влезе в контакта, по проводника започва да тече ток. Това са духовни предмети на нашата вяра. Може да говорим за проводник, но в действителност това е „божествена психоанализа“.

Чрез изповедта Бог прощава всичко

Нека не се връщаме към греховете, които вече сме изпо­вядали. Споменът за греховете вреди. Поискахте ли прошка? Това е, свърши се. Бог всичко прощава чрез изповедта. Не тряб­ва да се връщаме назад и да се затваряме в отчаяние. Нека бъдем смирени раби пред Бога. Да чувстваме благодарност и радост заради прошението на греховете ни.

Не е здравословно човек да съжалява прекомерно за гре­ховете си и да въстава срещу злото си „аз“, стигайки до отчая­ние. Отчаянието и разочарованието са най-лошото нещо. Това е примка на сатаната, за да накара човека да изгуби ищах към духовните неща и да го доведе до отчаяние, до апатия и инерт­ност, до униние. Тогава човек не може да прави нищо, става негоден. Казва си: „Аз съм грешен, жалък, аз съм това, аз съм онова, не съм направил това, не съм направил другото… Тряб­ваше тогава, тогава не го направих, сега вече нищо не става… Отидоха напразно годините ми, не съм достоен“. Така той си създава един комплекс за малоценност, едно безплодно самоунижение, за него всичко е напразно. Знаете ли, колко тежко е това? Това е лъжесмирение.

Всичко това са признаци за отчаян човек, когото сатана­та е завладял. Човек стига дотам, че не иска дори да се причасти, мисли си, че е недостоен за всичко. Опитва се да унижи себе си, действията си, става негоден. Това е капан, който сата­ната залага, за да загуби човек надежда в Божията любов. Това са страшни неща, противни на Божия Дух.

И аз мисля за това, че греша. Не вървя добре. Каквото обаче ме тревожи, превръщам го в молитва, не го затварям в себе си, отивам при изповедника, изповядвам го и край! Нека не се връщаме назад и да не гледаме какво не сме направили. Има значение какво ще правим сега, от този момент ната­тък. Както казва св. ап. Павел, „… като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене“ (Фил. 3:13).

Духът на малодушието е нападал ап. Павел, желаейки да го откъсне от стремежа му към Христа, но той е придобил кураж и е казал: „… вече не аз живея, а Христос живее в мен“ (Гал. 2:20). И другото: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? както е писано: заради Тебе весден ни умъртвя­ват; смятат ни като овци за клане“ (Рим. 8:35, 36). И св. прор. Давид: „Няма да умра, но ще живея и ще разгласям дела­та Господни“ (Пс. 117:17) Задълбочавайте се в Писанието. Спом­нете си оня чудесен стих: „Обичам, които Мене обичат, и които Ме търсят, ще намерят благодат“ (Прит. Сол. 8:17, по превода на Седемдесетте).

* Из книгата Старецът Порфирий Кавсокаливит – Живот и слова, издание на Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света гора – Атон, 2007 г.