Въпрос: Като учители всеки ден се изправяме пред следните теми - глобализация, многоезичие, Обединена Европа, взаимозависимост, толерантност, солидарност. Каква трябва да бъде нашата позиция като православни християни и преподаватели, когато сме призвани да учим учениците, че всеки народ трябва да зачита религиозните възгледи на другите народи, както и че хората не трябва да бъдат преценявани според тяхната вяра, защото самите хора представляват ценност сами по себе си. Дали уважението към друга религиозна догма представлява нейно приемане? Ако това е така, не става ли въпрос за поругаване на истинския Бог?
Отговор: Като начало трябва да кажем, че в нашата епоха се сблъскваме с дилеми и въпроси, събития и неща, които хората по-рано не са познавали. Преди не е съществувала глобализацията, нито Обединена Европа, нито многоезичие и не е могло да съществуват такива проблеми може би поради обстоятелствата на епохата. Имало е ереси, имало е врагове на Църквата, но това е било друго нещо.Това са днешните обстоятелствата и човек е призван да има отношение към тези събития. Много правилно се поставя въпросът – какво трябва да бъде нашето отношение не само като православни християни и учители, но и като хора?
Мисля, че проблемът не е в другите хора, а в самите нас. Човекът, който крещи, вдига врява, показва, че сам има проблем. Когато усещаш, че нямаш някакъв проблем, когато си убеден в твоята вяра, когато си сигурен, че тази вяра е истинска, когато преживяваш нейната истинност, не чувстваш никакъв страх, никаква заплаха, никакво затруднение. Когато е нужно да кажеш две думи, ще ги кажеш спокойно, великодушно, с мир, без да те обхваща паника и без да правиш неща, които те показват като човек, който има вътрешни колебания за вярата си. Ако видим отците на Църквата и целия етос на Църквата, ще разберем, че те са били хора, уверени в надеждата, която имат, уверени в това, което вярват. Те не се страхували и не чувствали нужда да отхвърлят нито един човек. Това е деликатен момент, с други думи как можеш да обичаш другите хора, да ги приемаш, да ги цениш, да ги уважаваш, но да не приемаш това, което вярват? Къде е златното сечение – хем да не отричаш Христовата вяра, вярата на Църквата, хем да не отхвърляш другия човек? Мисля, че за това трябва да бъдем хора, които много добре са разбрали Христос. Човекът, който е разбрал Христос и е усвоил Христовия дух, евангелския дух, той утешава другите хора, помага им, макар понякога да се налага да не се съгласи изобщо с другия. Не се съгласявам изобщо с това, което казваш, но това не означава, че сме врагове, не означава, че те мразя, не означава, че и ти трябва да ме мразиш. Обичам те, готов съм да умра за тебе, за да се чувстваш уютно, но изобщо не съм съгласен с тебе. Човекът, който има Христовия дух в себе си, е безстрастен, в него няма и следа от злоба, няма подлост, няма никаква злост срещу другия човек, нито пък се превъзнася, а движен от човеколюбие, отстоява своята позиция. С други думи, ако някой дойде и ти каже:
- Сега, клети човече, какви са тия неща, какъв мюсюлманин, какъв християнин, всички в един и същ Бог вярваме, всичко останало са подробности...
А ти отвърнеш: "Е, да, имаш право, подробности са" – тогава не отговаряш както трябва.
Но не можеш да кажеш и другото:
- Виж, не е така! Разликата е, че ти ще отидеш в ада, пък аз ще отида в рая!
Не можеш да кажеш тези думи, защото човекът, който има Христовия дух в себе си, не може да изпрати никого в ада, защото единственият, който отива в ада, е той самият. Св. Силуан Атонски казва, че всички ще се спасят, само аз ще погина. Дори отците на Църквата не можели да понесат мисълта, че ще дойде час, когато и дяволът, който е израз на цялото отстъпничество от Бога, ще се отдели вечно от Бога и ще пребивава във вечна мъка. Затова авва Исаак казва, че любовта за всяка твар, горенето на сърцето за всяка твар означава да се молиш за хората, за природата, за животните, за влечугите и за демоните, тоест тази изобилна любов у светците не им е позволявала дори да кажат:
- Знаеш ли, сатаната да върви в ада и да мирясаме!
Сърцето им, което било изпълнено с Божия любов, не можело да понесе мисълта, че дори едно Божие творение ще се мъчи вечно.
Веднъж св. Силуан Атонски и няколко подвижници били заедно, а един от тях казал за еретиците:
- Те да вървят в ада да се пекат, да изчезнат от Божието лице и дяволът да върви в ада, изгори ни, толкова мъка ни причини!
Той говорел по този начин, а свети Силуан поклатил главата си с голямо възмущение и казал:
- Не можем да мислим по този начин!
Затова той със сълзи изрекъл много хубавите думи в молитвата си – „Господи, моля те, всички народи на земята да Те познаят в Светия Дух”.
Молитвата и грижата на Църквата е целият свят да познае Бога в Светия Дух. За това нещо се молим на Бога. Не осъждаме нито един човек на вечни мъки. Това не е наша работа. Тази мисъл не ни утешава, нито искаме да загине някой човек от Божието лице.
На Света Гора имаше един простодушен монах, който смяташе старец Паисий за лицемер и казваше:
- Ама какво ходят при тоя човек-лицемер?
Казваше го и полусериозно и полу-нашега. Веднъж бяхме всички заедно и той полу-нашега каза:
- Аз във всеки случай искам Второто Пришествие да стане денем, а не нощем.
- Аз във всеки случай искам Второто Пришествие да стане денем, а не нощем.
Там беше и старец Паисий и се смяхме. Старец Паисий го попита:
- Защо денем, а не нощем?
- Искам да стане денем, за да видя къде ще отидат някои лицемери като тебе!
Той му каза:
- Виж, ако не стане денем, да вземеш фенерче със себе си да светиш, та да видиш...
Е, шега е, но никой, който е подражател на Христос, не може да има в сърцето си дори и прост помисъл, че ще има човек, който ще бъде отделен от Бога, ако ще този човек да е най-лошият на света, най-големият еретик и най-големият богохулник, който е съществувал във вселената. Ние сме длъжни да се молим за всички да познаят Бога в Светия Дух и всички да постигнат единството на вярата и познанието на Светия Дух.
Сега, какво правим във всекидневния живот? Когато имаме този Божий дух в нас, тогава можем да вървим по този много, много изкусен среден път, тоест да не изпадаме нито в едната, нито в другата крайност. Нито да казваме:
- Знаеш ли, да, всички са едно и също, няма значение дали си християнин или нещо друго!
Нито следва да казваме:
- Който не върви след нас, го осъждаме.
Това не е наша работа. Нито едната крайност, нито другата.
Отец Епифаний Теодоропулос казва, че двете крайности в Църквата са икуменизмът и зилотизмът. Какво означават тези термини?
Икуменизмът е теорията, която поддържат изключително много църковни хора, според която всички протестанти, православни, католици, различните деноминации са клонове на едно дърво. Това дърво е Църквата, а ние сме отделните клонове и трябва да се погрижим да направим каквото можем, за да се обединим отново, да не изглеждаме разделени. Това нещо е ерес, защото унищожава едната, свята, съборна и апостолска Христова Църква. Или пък вярваме, че сме членове на едната, свята, съборна и апостолска Църква, но ако кажем, че тази една, свята, съборна и апостолска Църква е станала на много църкви, какво правим тогава? Какво става? Коя е тази Църква? Изчезнала ли е? Тя се е разделила и се е изпълнила с ереси и човешки учения? И къде е Църквата, основана от Христос и апостолите? Кой я владее, ако всички останали са клонове на едно дърво? Икуменизмът стои извън Църквата.
От другата страна е зилотизмът, който е точното противоположната крайност и заявява, че от Църквата се отсича всеки един човек, който води какъвто и да е диалог или говори с който и да е инославен. Тези хора се крият зад определени външни фрази у светите отци и каноните, за да удовлетворят собствените си болестни състояния.
Нито едната, нито другата крайност. Църквата трябва да следва средния път. Тя не може нито да продава вярата предвид тези синкритични явления, нито от друга страна, трябва да е бъде този нож, който реже и изпраща хората във вечния огън. Църквата благовести словото Божие ден след ден, навсякъде и винаги. Църквата не се страхува да води диалог с никого, не чувства опасност и страх за вярата си. Можем да водим диалог с всеки човек, готови сме да разговаряме с всеки, който поиска от нас да чуе нещо за вярата ни, ние с радост ще отговорим, ще водим този диалог за нашата надежда. Не за да го отхвърлим, не за да го убием, не за да го осъдим, а за да кажем това, което всеки ден живеем. Ние ще представим това, което живеем в Църквата – Божието присъствие, благодатта на Светия Дух, живия опит на Църквата. Това нещо е светлина и светлината в мрака свети и мракът не може да я покрие. Светлината свети в мрака, светлината няма нужда от реклама, няма нужда от окраски, остави светлината да свети и тези, които имат отворени очи и виждат, ще я видят, ще разберат истинската светлина и мракът ще изчезне от само себе си.
Знаете случая с учениците на св. Макарий и езическия жрец. Той показва двете духовни състояния – несъвършеният човек в Христос, несъвършеният, злобният, недоволният човек e агресивен, защото усеща несигурност, защото чувства, че вярата му е в опасност. Защо твоята вяра да е в опасност? Ти адвокат на Бога ли си? Ти ли ще защитаваш Бога? От кого се страхува Бог и от кого от нас има нужда да Му ставаме адвокати? Това, че нападаш другите по този начин, показва, че ти сам имаш проблем с вярата. Показва, че ти още не си открил тази пълнота, това известие, това категорично известие, че Христос е истинен и че не съществува абсолютно никаква вероятност, нито Той да бъде лъжлив в това нещо. Как може да бъде лъжа нещо, което живея вътре в себе си, в цялото си същество? Не го живея само аз, та да се самозаблудя, а виждам хилядолетния опит в Църквата. Виждам Светия Дух живо да действа в пространството на Църквата и да извършва чудеса и знамения за Христовото присъствие. Следователно не чувствам никакво съмнение и страх. Човекът, който е агресивен и се държи така, като хули, осъжда и изпраща другия във вечния огън, има проблем. Както учениците на авва Макарий. Те били несвършени човеци. И когато видели езическия жрец, вместо да му кажат една добра дума, едно „Добър ден”, както казал техният старец, те го наругали. Ще ми кажеш:
- Нима те не са били прави? Той не е ли бил жрец на сатаната?
Да, бил е, след като е бил езически жрец, на кого друг да е бил? Но не можеш да говориш на другия човек по този начин. Божиите човеци говорели по друг начин и дори да има случаи на хора, на светци, които са били строги в думите си към другите, но те правили това, без да имат страст в себе си и силно обичайки другия. С други думи, когато някой човек припадне или е пиян и трябва да го свестиш, е нужно да му удариш плесница. Ако някой припадне, той няма да се свести, ако само го погалиш, трябва да го удариш леко по лицето и понякога даже малко повече от обикновеното. Е, това не означава, че биеш другия човек, нали? Удряш му една плесница да се събуди, да се свести. Не го бия, не го мразя, а правя това, защото трябва да го събудя. Или, ако се нуждаеш от пряка лекарска намеса, идва лекарят, хващат ти ръцете и нозете, слага ти инжекция, реже те, шие те. Лекарят няма нищо против теб, не иска да ти изпие кръвта от злоба, но ако не действа по този начин, няма де те спаси. Същото става и при изповедта. Идва някой човек и виждаш, че не разбира. Сърцето му е безчувствено. Като камък е. Затова духовният изповедник му удря един шамар без страст, без никаква злоба и разбива този камък, защото той трябва да се строши, за да може другият накрая да отвори сърцето си, за да изкара това, което има вътре. Това е една хирургическа намеса, един електро-шок, който човек прави от изключителна любов, за да помогне на другия. Затова, когато отците използвали строги думи, както и Самият Христос и св. Йоан Кръстител, винаги се движели не със страст и с дух на осъждане спрямо другия, а с човеколюбив дух с цел спасението на човека.
Затова не можем да следваме някаква формула за това какво ще казваме на другия човек. Просто трябва да станем свободни хора в Христос, да имаме благородство, да не се плашим. Православната Църква никога не се е страхувала. На Запад изгаряли учените, католиците изгаряли учените, защото се страхували да не би някой да каже нещо и да отрече Бога. Съществувало е това неверие, тази несигурност, защото вярата се крепила не върху опита, а върху разума. Там, където вярата се крепи върху разума, там изпитваш страх, защото може да дойде някой друг с по-разумни аргументи, да е по-умен и да те съкруши. Да, добре, там където вярата се крепи върху патериците на разума, може да има проблем, когато обаче тази вяра вече не се крепи върху разума, а върху опита, какво ще ти каже? Какво ще ти каже другият, който не може да ти отнеме този опит от Бога?
Затова не можем да следваме някаква формула за това какво ще казваме на другия човек. Просто трябва да станем свободни хора в Христос, да имаме благородство, да не се плашим. Православната Църква никога не се е страхувала. На Запад изгаряли учените, католиците изгаряли учените, защото се страхували да не би някой да каже нещо и да отрече Бога. Съществувало е това неверие, тази несигурност, защото вярата се крепила не върху опита, а върху разума. Там, където вярата се крепи върху разума, там изпитваш страх, защото може да дойде някой друг с по-разумни аргументи, да е по-умен и да те съкруши. Да, добре, там където вярата се крепи върху патериците на разума, може да има проблем, когато обаче тази вяра вече не се крепи върху разума, а върху опита, какво ще ти каже? Какво ще ти каже другият, който не може да ти отнеме този опит от Бога?
Св. ап. Павел казва – кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Има ли нещо, което би могло да ни раздели от нея? И виждате, че той говори не за вярата в Христос, а за Христовата любов, защото в Църквата правилната връзка не е връзка на вяра, вярата се отменя, тя е до време и надеждата е до време, а това, което пребъдва вечно, е любовта. Православната църква ни изцелява и ни помага не да повярваме в Бога, а да възлюбим Бога. Затова, ако обичам Бога и живея и пребъдвам в Божията любов, тогава какво ще ни отлъчи от Христовата любов? Нищо. Нито настояще, нито бъдеще, нито Ангели, нито Архангели, абсолютно нищо.
Един човек казваше, че ако Самият Христос дойде и ми каже:
- Знаеш ли, синко, извинявам се, грешка е това, което вярваш, Аз не съществувам и не съм Бог – и Самият Христос да ми го каже, никой не може да отнеме от мене това нещо.
Тази опит е толкова мощен в човека, че може да те убеди, че ти не съществуваш, може някой с хиляди доводи да те убеди, че ти не съществуваш, но Бог съществува.
Това е най-силният опит, който човек има и той идва не от вярата, не е вяра, не е нещо, за което съм сигурен чрез моя разум, а е опит от любовта и тази любов е нещо, което абсолютно никой не може нито да я загаси, нито да я ограничи, нито някога да я поставя под съмнение. Любовта остава над всички тези неща. Къде да го хванеш този, който обича Бога, той е като ракета, която само да видиш, изчезва, къде да го хванеш, как да го докоснеш? Неговото сърце е като пещ – каквото и да се приближи, се разтапя. Кажи на някой влюбен, че жена му е грозна, ще го убедиш ли? Очите ще ти извади, ако отидеш и му кажеш това. Той мисли, че тя е най-красивата жена на света, защото е влюбен, любовта му взема ума. Е, тези, които обичат Бога, уверявам ви, че са много по-влюбени от тези около нас, които в миналото пишеха стихове и тогава беше много хубаво, а сега изпращат имейли.
Затова, деца, като православни отхвърляме и двете крайности, които са ерес. Отхвърляме икуменизма, отхвърляме и зилотизма. Не приемаме, че сме фундаменталисти, нито икуменисти. Православни християни сме, уравновесени хора сме, обичаме целия свят, молим се за целия свят – чрез Литургията – не сме ние тези, които ще съдим света, Бог ще съди света. За нас гибелта дори на едно същество е мъка. Не искаме нито един човек да изчезне от Божието лице, абсолютно никой човек. Оттук нататък ние не можем да кажем нищо друго. Обичаме всички хора. Знаете ли, виждах това на Света Гора, което се смята за място с особено строги правила и можеш да се каже, че светогорци са хора изключително привързани към догмата на вярата и Преданието. Парадоксалното е, че по въпросите на вярата и по две-три други неща: има три-четири неща на Света Гора, които никога няма да се поклатят – вярата, любовта към света Богородица, забраната за влизане на жени на Света Гора, което ЕС иска да отмени. Отците никога няма да отстъпят от тези неща. Всички са готови да умрат, но никога да не предадат тези неща. Те са много строги по отношение за вярата. Някой монах може е да е нехаен в живота си, но във вярата отците са много строги. И въпреки това оказвахме гостоприемство на евреи, мюсюлмани и други хора, каквито може да си представите. И докато човек мисли, че на такова строго място хората биха били оскърбени от строгите правила, то се случва точно обратното – тези хора се радваха на такава любов, която е нещо удивително.
Веднъж оказахме гостоприемство на един германец – католически свещеник, който случайно се оказа при нас. Знаете, че на Света Гора има голяма неприязън към Ватикана и римокатолицизма. Човекът се озова при нас, заобиколен от любов, това място беше повече от негов дом. Сам той го признаваше. Някой го попита:
- Чел ли си за Православната църква?
- Не, – отговори той – не много неща, тук случайно.
- Не, – отговори той – не много неща, тук случайно.
Той му каза да прочете еди-коя си книга за православието, пак еди-коя си книга, а той му отвърна:
- Слушай да ти кажа нещо – за мене православието е това, което виждам на това място: тези хора, които ме обичат, изпълнени с мир, хора строги във вярата, но строги и в любовта. Вярват абсолютно и обичат абсолютно и така помагат и на другия човек.
Ако ние не сме истинни, тогава приличаме на лекар, който, докато страдаш от диабет, от голяма любов ти казва:
- Не прѐчи, сега какво да те притеснявам, детето ми! Яж сладки неща, след като ти харесват, след като са хубави, яж! Не искам да те притеснявам и да ти казвам „Не ги яж!
Ама този лекар ли е? Ако лекарят е истинен в любовта, ще ти каже:
- Виж, за твое добро, ако продължиш да ядеш тези неща, ще умреш!
Това могат да кажат и отците на един човек, който търси истината:
- Виж, ако търсиш истината, не се изморявай, истината е тази, този опит, това преживяване на Църквата. Ти си свободен човек и можеш да правиш каквото искаш, ние винаги те обичаме, какъвто и да си, и дума не може да става в сърцето ни да се задвижи чувство на злоба към другия човек.
Оттук нататък е негова работа как ще устрои връзката си с Бога. Ние не можем нито да се пазарим за нашата вяра, нито да изпращаме човеците в ада. Мисля, че това е православното отношение, от което имаме нужда, защото не можем да бъдем като фурната на ходжата (израз, който се използва за неуспешен опит да се угоди на всички, бел. ред.). Трябва да бъдеш непоклатим. Всички тези неща обаче се казват с любов. Казват се в Божия Дух. Припомнете си какво казали учениците на Христос, когато евреите изгонили от града и не допуснали Христос да проповядва и да прави чудеса там:
- Искаш ли да кажем да падне огън и да ги изгори? – те имали право, защото били изгонени.
Христос ги смъмрил и им казал:
- Не знаете от какъв дух сте! Аз дойдох на света, не за да погубя и осъждам света, а за да го спася!
Това е нашето дело. То е като някои незрели духовни изповедници-зилоти, които се хвалят понякога на Света Гора:
- Аз, отче, ако дойде някоя девойка с панталон, ще я изхвърля вън от изповедалнята! Как има лице да се изповяда!
Старецът им казваше:
- Отче, да изхвърлиш другия вън е най-лесното нещо! Да го поставиш вътре е трудното!
Тогава се познава дали си духовен изповедник, по това как ще поставиш другия вътре, защото да го изхвърлиш навън е много лесно: „Излез бързо навън!”. Да режеш и да хвърляш е много лесно нещо! Да отхвърляш другия човек е много лесно. Отхвърли всички и задръж петима като тебе! Изкуството на изкуството и науката на науките е как да поставиш другия вътре, който е пленен от дявола, сляп е, не знае какво става около него, но ти го приеми. Той влиза в Църквата и иска изповед или нещо друго. Може дори да не знае какво иска, но ако си Божий човек и духовен изповедник, трябва да използваш това нещо, за да доведеш другия до доброто. Това прави Църквата. Църквата означава прегръдка. Където и да се забързаш, ще паднеш в нейната прегръдка. Църквата ще те стопли, не може да ти удари юмрук. Това трябва да дадем на съвременния човек, да станем добри православни, здрави, както казваше и нашият преподавател, блаженопочившият Романидис, че християнинът е благодорник и не е шовинист, не е националист, не е комплексар, нищо от тези неща, а има благородство и може да каже „Верую”-то, където и да се намира. Християнинът има сърце, което е като градината и може да приеме и да утеши всеки човек, който се доближава до него.
Уважавам другия човек, въпреки че той отива и се моли на едно дърво, но не защото вярвам в дървото, а защото уважавам това, което прави другият. Затова няма да отида да му разруша дървото, няма да отида и да му кажа:
- Ти си едно старо дърво, като това, на което служиш!
Когато св. ап. Павел отишъл в Атина и разглеждал града, той видял много жертвеници, било пълно с идоли, видял и един жертвеник на който пишело „Незнайному Богу”. Той започнал да говори на атиняните и им казал:
- Вижте, аз зная, че сте най-благочестивите хора от всички!
А не:
- Не ви ли е срам, напълнихте града с идоли на Афродита и Артемида! И мислите, че ще се спасите по този начин?
Нищо подобно. Той им казал, че са добри, благочестиви хора, търсят Бога и доказателството е, че имат жертвеник, който говори за незнайния Бог и той дошъл да им говори за този незнаен Бог, Който те без да Го познават, Му служат и Го търсят. Виждате, това означава Христовият апостол, който с любов отишъл там не да ги погуби, не да ги съди, не да ги изгони, а да ги спаси, да ги прегърне, дори не да ги спаси, а да им каже, това, което е истинно.
Какво означава думата Евангелие? Вест за царството Божие. Когато уважавам другия човек, аз не приемам дървото, на което се моли, не вярвам в дървото, а уважавам този човек, който се моли. Уважавам го, не му се подсмивам, не го осъждам, не правя нищо, което да е против него, а му казвам:
- Виж, братко. Добре, виждам те да се кланяш на това дърво, но ако това означава, че обичаш Бога и Го търсиш, понеже не знаеше нещо по-добро, аз ще ти кажа за истинния Бог, Който търсиш.
Много е важно как се отнасяме към тези неща. В университета бях приятел с един йеромонах, сега е епископ в Сърбия, в Пихач, казва се Хризостом. Четири години бяхме състуденти и неразделни приятели. Той израснал в Сърбия в една атеистична среда. В училище имали предмет атеизъм. Той станал на 14-15 години и нямал никакво знание за Бога, нито някога чул името Христос и подобни неща. Родителите му били земеделци в селото, където живеел, и лятото ходели да жънат, живеели на открито там, където жънели, вечерта баща им говорел за звездите, а малкият Райко, така се казвал, го попитал:
- Татко, всички тези неща кой ги е създал?
Баща му бил простодушен човек и му отговорил:
- Мълчи, не повтаряй този въпрос! – естествено той се страхувал, режимът бил на власт и не можел да говори за вярата и за Бога или по-скоро не вярвал.
Баба му го чула, тя нищо не казала, вечерта обаче тя го извикала скришно и му казала:
- Райко, знам, че ме обичаш и няма да ме издадеш. Ще ти кажа нещо, но да знаеш, че ако някъде кажеш нещо, може да не видиш баба си. Всичко това, което виждаш, звездите, земята, небето Бог ги е създал.
Тя започнала да му говори за вярата и всяка вечер той отивал при нея, а тя му говорела за Христос, за Бога, за светците, за св. Георги, за Света Богородица и му казала, че киното в селото по-рано било църква. На 17 годишна възраст тя го взела и пеша през нощта го завела в един манастир, където го кръстили и станал православен християнин, а след като завършил училището, отишъл в манастира, където станал йеродякон и след това йеромонах.
Виждате как баба му говорила по толкова хубав начин, тя му говорила само за Бога и това било достатъчно това дете днес да е епископ и да е преминал през толкова премеждия. Тогава не било лесно да си християнин.
Веднъж, когато бил дякон, той пътувал през нощта от Белград към Черна Гора. В автобуса влязъл инспектор да проверява билетите и го изхвърлил навън.
- Каква работа имаш вътре, ти си враг на народа!
Той останал в гората, там има вълци, мечки, било опасно, а и се случило през зимата. Тогава властвал режимът и изключително много хора умрели. Изтезания, затвор, побои и въпреки това се държали Христовата вяра, защото мъчениците и светците и всички имали правилно съзнание.
Веднъж попитали един старец:
- Геронта, кажи ни за нетварната светлина!
- Бре, чеда...
- Геронта, заслепителна ли е?
- Бог не прави нищо, което заслепява човека, дори когато Той Самият станал Човек, това станало толкова тихо, толкова красиво, толкова мълчаливо и Той никого не заслепил.
- Бре, чеда...
- Геронта, заслепителна ли е?
- Бог не прави нищо, което заслепява човека, дори когато Той Самият станал Човек, това станало толкова тихо, толкова красиво, толкова мълчаливо и Той никого не заслепил.
Какво казваме в храма всяка вечер? Тиха светлина от светата слава на безсмъртния, светия и блажения небесен Отец, Иисусе Христе! Бог е тиха светлина, Той е светлина, която не те заслепява, не те унищожава, не те кара да се чувстваш неприятно, а красиво, уютно, кара те да чувстваш, че съществуваш. Той не те заличава, за да може Той да съществува, а умира, за да може ти да съществуваш и постепенно откриваш, че съществуваш заедно с Него и дори в Него.
Затова, чеда, дилемата, който разглеждаме – икуменизъм или зилотизъм, е псевдо-дилема. Проблемът не е в това, че около нас съществуват ереси и глобализация. Да, това са проблеми, но нямаме рецепти да кажем „Долу едното!” и „Горе другото!”. Ние трябва да бъдем здрави, истински православни, да придобием Христовия дух в нас, да бъдем благородни, да възлюбим Бога с цялото си същество и след това ще видите, че в нас ще има място за целия свят. Никой никога няма да може да ни постави в трудно положение, никога няма да почувстваме, че нашата вяра е в опасност, защото Бог е светлина. Можеш ли да загасиш слънцето? Опитай, вземи какво искаш, слънцето няма да загасне. Такава е природата на слънцето. Затова трябва да придобием тази връзка с Бога, да станем радостни хора, да се движим свободно, красиво, да се молим всички хора да възлюбят Бога и никой да не се отдели от Него.
Уважението към чуждата религиозна догма не е поругаване срещу Бога, а по-скоро прослава на Бога, когато ние действително сме тези, които трябва да бъдем. Авва Исаак казва, че дори зверовете могат да усетят Божия човек и затова не закачали светците. Св. Герасим живял в пещерата с лъв, но лъвът не го закачал. Хвърляли мъченици на зверовете и те нищо не им правили. И ако дивите зверове чувстват светия човек, колко повече другите хора? Вземете един Божий човек и го сложете навсякъде – където и да влезе, той е светлина, ще озари света. Имаме и светци, които са правили безумни неща – юродивите заради Христос, безумни неща заради Бога, но те сияели и озарявали целия свят...
Превод: К. Константинов
Превод: К. Константинов
